РЕШЕНИЕ
№ 145
гр. Велико Търново , 19.04.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО в публично заседание на
седемнадесети март, през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Георги Драгoстинов
Членове:Христо Томов
Лилия Ненова
при участието на секретаря Атанаска С. Иванова
като разгледа докладваното от Лилия Ненова Въззивно гражданско дело №
20204100500959 по описа за 2020 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по реда на глава ХХ от ГПК.
Производството е образувано по въззивна жалба на В. Г. П., чрез особен представител –
адвокат Н.М. от ВТАК, против Решение № 260283 от 23.11.2020 г. по гр.дело № 150/2020 г. на
Районен съд – Велико Търново в частта, с която е прието за установено, че В. Г. П. дължи на „Б“
Ф, чрез „Б“ клон Б, сумата 1 509,16 лв. - общ размер на редовно падежирали вноски за главница за
периода от 20.11.2018 г. до 20.04.2020 г. по договор за паричен кредит № PLUS – 15676115 от
29.01.2018 г., ведно със законната лихва от 25.10.2019 г. до окончателното изплащане, сумата 5
023,20 лв. - договорна лихва за периода 20.11.2018 г. до 20.04.2020 г. и сумата 50,46 лв. -
обезщетение за забава за периода 20.12.2018 г. – 11.10.2019 г., за които вземания е издадена
заповед за изпълнение № 1414/29.10.2019 г. по ч.гр.дело № 3282/2019 г. по описа на ВТРС, както и
в частта, с която В. Г. П. е осъден да заплати на „Б“ Ф, чрез „Б“ клон Б, сумата 8610,55 лв. -
предсрочно изискуема главница, формирана от вноски за периода 20.05.2020 г. – 20.02.2024 г., по
договор за паричен кредит № PLUS – 15676115 от 29.01.2018 г., ведно със законната лихва от
датата на предсрочната изискуемост – 18.05.2020 г., до окончателното изплащане.
В жалбата се развиват доводи за неправилност и недопустимост на решението в
обжалваните части. Оспорва се извода на първостепенния съд, че по отношение на закупената
застраховка „защита на плащанията“ правилата на Закона за потребителския кредит (ЗПК) не са
приложими, като се развиват съображения, че застрахователното правоотношение е елемент от
договора за потребителски кредит по смисъла на чл. 10, ал. 1 от ЗКП и поради неспазване на
изискванията за размер на шрифта, неправилно първостепенният съд е приел, че не е налице
1
нищожност на договора по смисъла на чл. 22 от ЗПК. Възразява се и срещу извода на
първоинстанционния съд за липса на нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10, т. 11 и т. 12 от ЗПК,
като се изтъква, че представеният погасителен план не съдържа разбивка на всяка погасителна
вноска, показваща погасяването на главницата, лихвата, изчислена на базата на лихвения процент
и допълнителните разходи, както и че не било ясно как е формиран и какво се включва в
посочения годишен процент на разходите (ГПР) 44,97%. С оглед уговорените размери на
фиксиран годишен процент по заема 35,95% и годишен процент на разходите 44,97%, поради
многократно и значително превишаване трикратния размер на законната лихва, според страната
неправилно районният съд е приел, че не е налице нищожност на основание противоречие с
добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД. Оспорва се и извода на съда за действителност на
процесния договор за потребителски кредит, като се сочи, че същият съдържа неравноправни
клаузи, предварително определени от ищеца, върху които ответникът не е могъл да повлияе.
Претендира се приложение на нормата на чл. 23 от ЗПК. На следващо място се сочи, че връчването
на исковата молба има за последица настъпване на предсрочна изискуемост, но това не променя
основанието, на което е възникнало вземането и е издадена заповедта за изпълнение и доколкото
не е въведено друго основание за вземането, според жалбоподателя е налице недопустимо
съединяване на исковете. Сочи се също, че частичното произнасяне по основния иск представлява
процесуална пречка за произнасяне по осъдителния иск, предявен като евентуален. С тези доводи
и съображения се моли за отмяна на обжалваната част на решението по отношение на
установителните искове, както и обезсилване на обжалваната част на решението по отношение на
осъдителния иск и прекратяване на производството в тази му част.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор от насрещната страна „Б“ Ф, чрез „Б“
клон Б, в който се заема становище за неоснователност на жалбата с искане за оставянето ú без
уважение. Релевират се доводи, че в случая са налице два отделни договора, като по отношение на
застрахователния договор приложение намират правилата на Кодекса на застраховането, а не тези
по ЗПК, поради което дори и при неспазване на нормите на последния по отношение на
застраховката „защита на плащанията“, договорът за потребителски кредит не би бил
недействителен по смисъла на чл. 22 от ЗПК. Развиват се съображения за съответствие на договора
на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК, като се подчертава, че разпоредбата на чл. 11, ал. 1,
т. 12 от ЗПК касае различна хипотеза от настоящия случай. Инвокират се доводи и в насока за
съответствие на договора с изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. На следващо място се
подчертава, че по отношение на възнаградителната лихва, която е компонент на годишния процент
на разходите, са приложими текстовете на чл. 19, ал. 4 и ал. 5 от ЗПК, определящи точно и ясно
предела на оскъпяване на кредита, а в случая ГПР не надвишава посочените в закона размери.
Страната претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.
В съдебно заседание пред въззивната инстанция жалбоподателят се представлява от
особения представител, който поддържа въззивната жалба и моли за уважаването ú по изложените
в същата съображения.
Ответникът по жалба не се представлява. С изпратена преди датата на съдебното заседание
молба поддържа подадения отговор на въззивна жалба, моли за оставяне на жалбата без уважение
и за присъждане на разноски.
Великотърновският окръжен съд, като съобрази доводите и възраженията на
страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира
следното:
Въззивната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 259, ал. 1 от ГПК, срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт, от надлежна страна и при наличие на правен интерес, поради
което е процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.
2
След извършена по реда на чл. 269 от ГПК служебна проверка, съдът намира обжалваното
първоинстанционно решение за валидно изцяло. Решението не страда от пороци, водещи до
неговата нищожност – постановено е от законен състав, в пределите на правораздавателната власт
на съда, в писмена форма, с разбираемо изложени аргументи, подписано от председателя на
състава. По допустимостта и правилността на решението в обжалваната му част въззивната
инстанция в настоящия си състав намира следното:
Производството пред първоинстанционния съд е образувано по предявени по реда на чл.
422 от ГПК главни обективно кумулативно съединени установителни искове на „Б“ Р.Ф – П срещу
В. Г. П. с правно основание чл. 79 от ЗЗД вр. чл. 9 от ЗПК вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД и чл. 86,
ал. 1 от ЗЗД и предявени в условията на евентуалност обективно кумулативно съединени
осъдителни искове по чл. 79 от ЗЗД вр. чл. 9 от ЗПК вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1
от ЗЗД. Ищецът претендира да се признае със сила на присъдено нещо вземането му от ответника
по издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК, включващо сумата 10 119,71 лв. -
главница по договор за потребителски паричен кредит, ведно със законната лихва от датата на
заявлението до окончателното изплащане, договорна лихва за периода от 20.11.2018 г. до
20.02.2024 г. в размер на 12 389,57 лв. и обезщетение за забава за периода от 20.12.2018 г. до
11.10.2019 г. в размер на 832,57 лв., а при отхвърляне на установителните искове поради
ненадлежно обявена предсрочна изискуемост на вземането по кредита преди депозиране на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, в условията на евентуалност – осъждане на
ответника да заплати на ищеца същите суми поради обявена предсрочна изискуемост в рамките на
исковото производство.
Предметът на въззивното производство по волята на страните е ограничен до въпроса за
основателността на исковата претенция за главница, за договорна лихва за периода от 20.11.2018 г.
до 20.04.2020 г. в общ размер на 5 023,20 лв. и за мораторната лихва върху главницата за периода
от 20.12.2018 г. до 11.10.2019 г. в размер на 50,46 лв. По отношение на останалата част от исковата
претенция като необжалвано първоинстанционното решение е влязло в законна сила.
В исковата молба ищецът излага твърдения, че между него и ответника е сключен договор
за потребителски паричен кредит с № PLUS – 15676115 от 29.01.2018 г. в размер на 10 000 лв. и
закупуване на застраховка в размер 4 032 лв. Сочи, че уговорената сума е изплатена на
кредитополучателя съгласно условията по чл. 1 от договора. Признава, че ответникът е погасил 8
от общо дължими 72 месечни погасителни вноски и твърди, че след 20.11.2018 г. същият е в
просрочие относно дължимите плащания по кредита. Позовава се на чл. 5 от договор, като счита,
че от 20.12.2018 г. ответникът дължи целия остатък по кредита – 64 месечни вноски в общ размер
на 22 509,28 лв., от които 10 119,71 лв. главница и 12 389,57 лв. договорна лихва. Сочи, че поради
допуснатата забава в плащанията е обявил вземането си за изискуемо и е поканил ответника да го
погаси с покана за доброволно изпълнение, връчена в съответствие с уговореното в чл. 9 от
договора. Твърди, че за процесните суми за главница, договорна и мораторна лихви се снабдил със
заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, връчена на длъжника при условията на чл. 47 ал. 5 от
ГПК. В условията на евентуалност счита, че волята му да направи кредита изискуем е достигнала
до ответника с връчване на препис от исковата молба.
В срока по чл. 131 от ГПК е депозиран отговор на исковата молба, с който ответникът, чрез
назначения си особен представител, намира предявените искове за допустими, но неоснователни
по основание и размер. Счита договора за кредит за недействителен поради сключването му в
нарушение на разпоредбите на чл. 10, ал. 1 от ЗПК относно размера на шрифта по
застрахователния договор, на чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10 и т. 11 от ЗПК поради непосочване размера на
възнаградителната лихва и начина ú на формиране, условията и начина за начисляване на лихвения
процент, конкретни параметри и правила за определяне на годишния процент на разходите и
условията за издължаване на кредита. Сочи нарушение и на нормата на чл. 11, ал. 1, т. 12 от ЗПК
поради непосочване на информация относно правото на потребителя при погасяване на главницата
да получи при поискване безвъзмездно извлечение за извършените и предстоящи плащания.
Навежда възражение за нищожност на уговорената възнаградителна лихва с оглед размера ú
3
поради противоречие с добрите нрави, както и за нарушение изискванията на чл. 10а от ЗПК,
доколкото в договора за кредит не било посочено за какво и при какви условия се дължи
предвидената такса „ангажимент“ в размер на 350 лв.
От фактическа страна по делото е установено, че на 29.01.2018 г. страните по спора са
подписали договор за потребителски кредит № PLUS – 15676115 в общ размер на 10 000 лв. за
потребителски цели, като е уговорено при усвояване на кредита да бъде удържана такса
„ангажимент“ в размер на 350 лв., срещу която сума кредитодателят сключва договора при
фиксиран лихвен процент /чл. 2/. Според погасителния план, част от договора, кредитът следва да
бъде върнат на 72 месечни анюитетни вноски, а не както неправилно оспорва ответникът – 70.
Погасителният план съдържа информация и за размера на всяка погасителна вноска - 403,34 лв.,
както и срок за плащане - до 20-то число на месеца, като падежната дата на последната вноска е
20.02.2024 г. Съгласно договора погасителните вноски съставляват изплащане на част от
главницата по кредита, част от надбавката /договорната лихва/ и част от застрахователна премия
по застраховката „защита на плащанията“ в размер на 4 032 лв., която премия да бъде платена на
застрахователя /чл. 2 и чл. 3/. Уговорени са ГПР 44,97 % и ГЛП 35,95 %, като е предвидено
началната дата на изчисляване на ГПР да е датата на подписване на договора при годишна база от
365 дни, включително и за високосните години. Страните са уговорили, че при забава на една или
повече месечни вноски, кредитополучателят дължи обезщетение за забава в размер на законната
лихва /чл. 5/; че при просрочване на две или повече месечни погасителни вноски, считано от
падежната дата на втората непогасена вноска вземането на кредитора става предсрочно изискуемо
в целия му размер, без да е необходимо изпращане на съобщение /чл. 5/; че всички изявления на
кредитора до кредитополучателя се считат получени и узнати, ако бъдат изпратени на посочените
от последния адрес, факс, телефон и e-mail адрес /чл. 9/. Договорът съдържа и уговорки за начина
на погасяване на задълженията при постъпване на месечните погасителни вноски - в
последователност разноски, лихва, главница, както и правото накредитополучателя по всяко едно
време да поиска и получи безвъзмездно извлечение за състоянието на договора под формата на
погасителен план с отбелязване на извършените и предстоящите плащания /чл. 7/. Изрично
посочено е и правото на кредитополучателя да се откаже от договора и да изпълни задълженията
си по договора предсрочно, като са уточнени и условията за това /чл. 11/.
По делото е представен и Сертификат № PLUS - 15676115 от 29.01.2018 г. и ОУ на
застраховката „защита на плащанията”, от които се установява, че срещу заплащане на месечна
застрахователна премия в размер на 0,560% от финансираната дължима месечна сума,
застрахователят е застраховал кредитополучателя по процесния договор за кредит по пакет
„Стандарт” и пакет „Комбинирана защита” за посочените в тях застрахователни рискове. Съгласно
клаузите на общите условия месечните застрахователни премии са за сметка на застрахования
(кредитополучателя), като застрахователят се задължава да осигури застрахователно покритие при
редовно заплащане на месечните застрахователни премии, респ. същото се прекратява при
неплащането им.
От страна на ищеца е представено извлечение по процесния договор за кредит към дата
09.01.2020 г., неоспорено от ответната страна. В същото са посочени падежните дати и размера на
всяка месечна погасителна вноска, както и конкретните размери на включените в нея части от
главницата, договорната лихва и застрахователната премия, получените плащания по кредита и
погасените с тях задължения и неплатения остатък.
С исковата молба е представено и уведомление от 08.04.2019 г., наименовано „последна
покана“, в което се съдържа изявление на кредитодателя, че поради преустановяване на
плащанията по процесния договор на 20.11.2018 г., вземането по кредита е обявено за предсрочно
изискуемо. По делото липсват данни това уведомително писмо да е било изпратено до
кредитополучателя на посочения в процесния договор настоящ адрес или по някакъв друг начин,
съобразно уговореното между страните.
Видно от приложеното ч.гр.дело № 3282/2019 г. по описа на ВТРС, позовавайки се на
4
уредената в чл. 5 от договора за кредит предсрочна изискуемост, ищецът се е снабдил срещу
длъжника (ответника) със заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК за сумите: 10 119,71 лв. –
главница, 12 389,57 лв. – договорна лихва за периода 20.12.2018 г. – 11.10.2019 г. и 832,57 лв. –
обезщетение за забава за периода 20.12.2018 г. – 11.10.2019 г. Установява се, че заповедта за
изпълнение е връчена на длъжника при условията на чл. 47 ал. 5 от ГПК, с оглед на което по реда
на чл. 415 от ГПК на 06.01.2020 г. кредитодателят е уведомен за възможността да предяви иск за
вземането си в едномесечен срок. На 15.01.2020 г. същият е депозирал искова молба в съда, въз
основа на която е образувано първоинстанционното производство.
За изясняване на спора от фактическа страна в първоинстанционното производство е
допусната съдебно-счетоводна експертиза. От заключението на същата, неоспорено от страните по
делото, се установява, че сумата по кредита от 10 000 лв. е усвоена на 29.01.2018 г. чрез банков
превод по сметка на ответника в размер на 9 650 лв. след извършено приспадане на дължимата към
кредитодателя такса „ангажимент“ от 350 лв. Установява се, че за погасяване на задълженията по
кредита ответникът е платил общо сумата от 3 227 лв., с която е погасена главница в размер на
160,29 лв., договорна лихва в размер на 2 618,91 лв. и застрахователна премия в размер на 448 лв.
Уточнено е, че считано от вноска с пореден номер 14 и падеж 20.04.2018 г. ищецът е анулирал
задължението за заплащане на месечни вноски за застрахователна премия до края на договора, до
която дата е останала начислена и неплатена застраховка на кредита в общ размер на 280 лв., в
това число пет вноски (от месечна вноска № 9 до месечна вноска № 13 вкл.) от по 56 лв. всяка.
Вещото лице е изчислило, че към датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК в съда
/28.10.2019 г./, както и към датата на изготвяне на експертизата, поради липса на последващо
извършени плащания, задължението на ответника за главница е в общ размер на 10 119,71 лв. (в
това число 9 839,71 лв. – неплатена главница по кредита и 280 лв. – неплатена застрахователна
премия), за обезщетение за забава в размер на 832,57 лв. за периода 20.12.2018 г. – 11.10.2019 г. и
за договорна лихва в размер на 588,10 лв., ако тя е дължима до датата на обявяване на кредита за
предсрочно изискуем – 20.12.2018 г., респ. в размер на 12 389,57 лв., ако е дължима до крайния
срок на договора – 20.02.2024 г. В съдебно заседание експертът уточнява, че вземането за
застрахователна премия е част от претендираната главница.
Във въззивното производство не са събирани допълнителни доказателства.
При тази фактическа обстановка, настоящият въззивен съдебен състав мотивира следните
правни изводи:
Предявените като главни по реда на чл. 422 от ГПК установителни искове са допустими.
Същите изхождат от лице с правен интерес, подадени са в срока по чл. 415, ал. 4 от ГПК и са
обусловени от наличието на предпоставките на чл. 415, ал. 1, т. 2 от ГПК – връчване на издадена в
полза на заявителя (ищец по исковете) заповед за изпълнение на длъжника (ответник по исковете)
при условията на чл. 47, ал. 5 от ГПК.
Уважаването на претенцията за установяване съществуването на вземанията, за които е
издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК, е предпоставено от установяване в
рамките на процеса на валидна облигационна връзка между страните по договор за заем с
твърдените параметри; изпълнение на задълженията на кредитора, включително предоставянето на
сумата; настъпила изискуемост; забава на длъжника; размер на дължимите суми за главница,
обезщетение и лихви.
Събраните по делото доказателства установяват по категоричен начин наличието между
страните по делото на заемно правоотношение по силата на договор за паричен кредит № PLUS –
15676115 от 29.01.2018 г., по отношение на който приложение намират разпоредбите на Закона за
потребителския кредит. Противно на становището на ответника по исковете – въззивник пред
ВТОС, този договор отговаря на специалните изисквания на чл. 10, чл. 1 от ЗПК и чл. 11, ал. 1, т.
9, т. 10 , т. 11 и т. 12 от ЗПК, като наведените в тази насока оплаквания настоящият съдебен състав
намира на неоснователни. Както правилно е приел и първостепенният съд, макар договорът за
застраховка да е свързан с кредитното правоотношение, в случая се касае за два отделни договора
5
(две отделни правоотношения), като по отношение на застрахователния договор важими са
изискванията на Кодекса на застраховането, а не тези по чл. 10 и следващите от Закона за
потребителския кредит. Ето защо без значение в случая е размерът на шрифта по отношение на
застраховката „защита на плащанията“. При това положение, доколкото липсва възражение срещу
големината на шрифта на договора за потребителски кредит и подобно нарушение не следва
очевидно от текста на документа, се налага изводът, че в случая не е нарушено изискване на чл. 10
ал. 1 от ЗПК.
На следващо място, не е налице нарушение и на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК.
Същата предвижда изискването договорът за потребителски кредит да съдържа информация за
лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен
процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и
процедурите за промяна на лихвения процент. В настоящия случай в сключения между страните
договор е посочен размерът на лихвения процент (35,95%), както и че същият е фиксиран, което по
същество представлява и условията за прилагането му. Следва да се има предвид, че законът не
съдържа никакви допълнителни указания какво представляват „условия за прилагане на лихвен
процент“ и в какво следва да се изразяват същите, като навсякъде ЗПК говори за фиксиран и
променлив лихвен процент и нищо повече. Съгласно т. 4 и 5 от § 1 на Допълнителните разпоредби
от ЗПК „лихвен процент по кредита“ е лихвеният процент, изразен като фиксиран или като
променлив процент, който се прилага на годишна основа към сумата на усвоения кредит.
„Фиксиран лихвен процент по кредита“ пък е лихвеният процент, предвиден в клауза на договора
за кредит, по силата на която кредиторът и потребителят уговорят един постоянен лихвен процент
за целия срок на договора за кредит или уговорят няколко лихвени проценти за отделни периоди
от продължителността на договора за кредит, през който се прилага само определен фиксиран
лихвен процент. От цитираните разпоредби е видно, че законът сам посочва по какъв начин се
прилага фиксираният лихвен процент, а именно - един и същ за целия срок на договора, на
годишна основа към сумата на усвоения кредит. Кредитодателят няма свобода да определя други
начини за прилагането му, когато той е фиксиран (както в настоящия случай и това изрично е
посочено), тъй като той произтича от законовите разпоредби, поради което съдържаща се в
договора информация напълно удовлетворява изискванията на закона.
Не е налице и нарушение на нормата на чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК. Последната въвежда
изискването договорът да съдържа информация за условията за издължаване на кредита от
потребителя, включително погасителен план с данни за размера, броя, периодичността и датите на
плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между
различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на
погасяването. В процесния случай е уговорено кредитът да се погасява при фиксиран лихвен
процент за целия срок на договора, т. е. няма промени в лихвения процент за срока на отпускане на
кредита, поради което и не се изисква предоставяне на информация за последователността на
разпределяне на вноските между различните неизплатени суми. Договорът съдържа погасителен
план, в който са описани броят погасителни вноски (72), тяхната периодичност (месечна), размер
(403,34 лв.) и падеж (20-то число на месеца). Следва да бъде посочено също, че законът не вменява
изискване за посочване размера на възнаградителната лихва, каквито оплаквания са наведени от
страна на ответника – жалбоподател пред ВТОС. Още повече, че същият е лесно определяем като
разлика между общата стойност на плащанията и размера на отпуснатия кредит и дължимата
застрахователна премия.
Тук е мястото да бъде посочено, че наведеното от кредитополучателя възражение за
нищожност на възнаградителната лихва въззивният съд намира за неоснователно, а изводът на
първостепенния съд - за правилен и съобразен с изискванията на закона. Договорната
/възнаградителна/ лихва е възнаграждение /печалба/ на кредитодателя за това, че е предоставил
определена сума в заем. За да защити потребителя и за да се избегне неоснователното обогатяване
на финансовата институция, предоставяща потребителски кредити, чрез определяне на прекомерно
висок лихвен процент, законодателят е предвидил същият да е компонента, която се включва при
формиране на ГПР (§ 1 т. 1 от ДР на ЗПК) и съответно е определил максимален размер на
6
последния - съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-
висок от пет пъти размера на законната лихва за просрочени задължения в левове и във валута. За
преценка дали е налице нищожност на уговорката за възнаградителна лихва меродавна е именно
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК с определените в нея граници. Или с други думи, релевантно е
дали сборът на договорната лихва, ведно с другите разходи, надвишава фиксирания от
законодателя максимален размер на ГПР.
Към момента на сключване на процесния договор законната лихва е с размер равен на 10
пункта, т.е. ГПР нормативно е определен да не надвишава 50%. При това положение договореният
размер на лихвата от 35,95 % при ГПР в размер на 44,97% се явява съобразен със закона.
Прогласената свобода на договаряне в чл. 9 от ЗЗД означава, че страните са свободни да определят
съдържанието на облигационните отношения, в които встъпват, при спазване ограниченията на
повелителните норми на закона и добрите нрави. В случай че уговорения в договора годишен
процент на разходите, който включва и годишния лихвен процент по кредита, не надвишава пет
пъти законната лихва, както повелява чл. 19, ал. 4 от ЗПК, то не противоречи на добрите нрави
страните да уговарят и по-голям от трикратния размер на законната лихва, размер на
възнаградителната лихва, поради което и не е налице твърдяното основание за нищожност на
клаузата.
На следващо място, несъстоятелно се явява възражението за нарушение на чл. 11, ал. 1, т.
12 от ЗПК. Процесният договор съдържа информация за правото на кредитополучателя да получи
при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението на договора, извлечение по
сметка под формата на погасителен план за извършените и предстоящите плащания – чл. 7 от
договора.
Лишено от основание е и възражението за нарушение на изискванията на чл. 10а от ЗПК
поради непосочване за какво и при какви условия се дължи предвидената в договора такса
„ангажимент“. В процесния договор по ясен и недвусмислен начин е посочено, че таксата се
дължи от кредитополучателя с оглед на уговорения между страните фиксиран лихвен процент.
При това положение, доколкото липсват сочените от ответника – жалбоподател пред
ВТОС, нарушения на изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10, т. 11 и т. 12 от ЗПК, не е налице
недействителност на договора за кредит по смисъла на чл. 22 от ЗПК, до какъвто извод е достигнал
и първоинстанционният съд. Ето защо неоснователно се явява искането на жалбоподателя за
приложение разпоредбата на чл. 23 от ЗПК, предвиждаща потребителят да върне само чистата
стойност на кредита, без лихва или други разходи, в случаите на обявяване на договора за
потребителски кредит за недействителен.
По отношение на възражението на жалбоподателя, че процесният договор е сключен при
общи условия и са налице неравноправни клаузи, предварително определени от кредитодателя,
следва да бъде отбелязано, че същото е общо, бланкетно и неконкретизирано, тъй като не се
посочва кои клаузи са неравноправни и в какво се състои тяхната порочност. Съдът обаче следи
служебно за наличие по делото на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи
неравноправност на клауза/и в потребителски договор.
Съгласно разпоредбата на чл. 146, ал. 1 от Закона за защита на потребителите
неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално.
Следователно, за да се приложи разпоредбата на чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, което да доведе до
нищожност, освен че клаузата трябва да е неравнопоставена, трябва да не е индивидуално
уговорена между страните по договора. По аргумент от противното на чл. 146, ал. 2 от ЗЗП,
индивидуално уговорени клаузи са тези, които не са били изготвени предварително и
потребителят е имал възможност да влияе върху съдържанието им. В настоящия случай
релевантни за правилното решаване на спора клаузи, са тези уреждащи съществените параметри
на договора (размер на кредита, лихвен процент, ГПР, брой, размер и падеж на погасителните
месечни вноски), като същите са индивидуално уговорени. По отношение на останалите клаузи
следва да бъде съобразено правилото на чл. 146, ал. 5 от ЗЗП, според което наличието на
7
неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, не води до неговата нищожност, ако
договорът може да се прилага и без тези клаузи.
Ето защо, сключеният между страните договор е породил облигационните си последици
между страните. Кредитодателят по този договор е изправна страна, тъй като е изпълнил
основното си задължение да предостави в заем на кредитополучателя уговорената в договора сума,
по отношение на който факт не е налице спор между страните, а и същият е категорично установен
по делото. Реалното усвояване на предоставената в заем сума е породило задължението на
кредитополучателя да я върне в срок до 20.02.2024 г., ведно с договорената лихва и
застрахователна премия, на 72 месечни анюитетни вноски, всяка в размер на 403,34 лв.
Кредитополучателят не оспорва, че не е изпълнявал точно задължението си за връщане на
предоставения кредит в съответствие с уговорения погасителен план, което се установява и от
заключението на изслушаната по делото съдебно-счетоводна експертиза и представеното от страна
на кредитодателя извлечение по кредита. Доколкото извършените от страна на кредитополучателя
плащания по кредита в общ размер на 3 227,20 лв. са погасили 8 месечни вноски, последната от
която с падеж на 20.10.2018 г., непогасени са оставащите 64 месечни вноски.
Следва да бъде посочено, че кредитодателят може да иска от кредитополучателят
изпълнение, но последното е предпоставено от настъпване на изискуемостта на вземането. С
процесния договор страните са уговорили разсрочено плащане, което по своята същност
представлява уговорена привилегия за кредитополучателя да изпълнява задължението си на части
– в случая на 72 месечни анюитентни вноски. Уговореният срок в полза на кредитополучателя по
принцип лишава кредитодателя от възможността да иска изпълнение преди срока. Привилегията
за разсрочено плащане на кредита по уговорения от страните погасителен план обаче може да
отпадне при наличието на две предпоставки – настъпването на предварително уговорени между
страните обективни предпоставки и уведомяването на длъжника за обявяване на кредита за
предсрочно изискуем. По този начин длъжникът би изгубил преимуществото на срока, като
предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника на
волеизявлението на кредитора, ако към този момент са налице обективните факти, обуславящи
настъпването ù.
За да обоснове изискуемостта на вземането си към датата на подаване на заявлението
по чл. 410 от ГПК, кредиторът се е позовал на уредената в чл. 5 от договора за кредит хипотеза на
автоматично настъпваща предсрочна изискуемост при просрочване на две или повече месечни
погасителни вноски, като се сочи че в случая същата е настъпила на 20.12.2018 г. Съдът в
настоящия му състав счита, че при вземания, основани на договор за потребителски кредит с
клауза за предсрочна изискуемост при неплащане на определени вноски, предсрочната
изискуемост не настъпва автоматично дори и да има включена в съдържанието на договора такава
изрична уговорка, а е необходимо кредиторът да е уведомил длъжника за упражняването на
правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем и това волеизявление да е достигнало до
адресата. Действително разпоредбата на чл. 60, ал. 2 от ЗКИ, на чието тълкуване са посветени
разясненията на т. 18 от ТР № 4 от 18.06.2014 г. по т.дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС , има за
свой адресат банките, но липсва основание да се приеме различен, по-усложнен режим на
настъпване на предсрочна изискуемост за вземанията на банките от този на небанковите
финансови институции, след като се касае до идентични като произход вземания, подчинени на
изискванията на ЗПК. Кредитодателят в случая е финансова институция, която извършва дейност,
регламентирана в Закона за кредитните институции и за него се прилагат същите правила, каквито
се прилагат и за банките, тъй като кредитирането е правно регламентирана дейност и с оглед
защита на потребителите на такива услуги е необходимо да се прилагат еднакви правила,
независимо от субекта, който отпуска потребителския кредит. Нееднаквото третиране на банките и
другите търговци, предоставящи заеми и кредити, би нарушило принципа за правна сигурност и
предвидимост в уредбата на потребителските кредити, което е недопустим правен резултат.
Разпоредбата на чл. 60, ал. 2 от ЗКИ е императивна и нейното тълкуване е подчинено на принципа
за защита на икономически по-слабата страна, поради което следва да се прилага във всички
8
хипотези на предоставяне на потребителски кредит. В процесния случай от заключението на ССчЕ
категорично се установява, че е налице забава в плащането на две месечни вноски – тези с падеж
20.11.2018 г. и 20.12.2018 г., но не се доказа кредиторът да е довел до знанието на длъжника волята
си, че прави изискуеми преди крайния срок всички непадежирали вноски. Този извод на съда не се
разколебава от представеното от страна на ищеца уведомително писмо от 08.04.2019 г., доколкото
по делото няма данни същото въобще да е било изпратено и да е достигнало до адресата си,
включително в хипотезата на уговореното между страните фингирано връчване по чл. 9 от
договора за кредит.
Предвид изложеното, в настоящия казус вземането на кредитодателя не е станало
предсрочно изискуемо на сочената от него дата - 20.12.2018 г. При това положение към датата на
подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК кредиторът не е бил упражнил преобразуващото си
право да иска изпълнение на задължението на кредитополучателя преди първоначално
определения срок. Независимо от това обаче, не може да бъде отречено съществуването на
вземането на кредитора и да бъде отхвърлена изцяло исковата претенция при неизпълнение от
страна на длъжника по отношение на вече падежирали вноски (в този смисъл Тълкувателно
решение № 8/02.04.2019 г. по тълк.дело № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС). Щом фактите, относими
към настъпване и обявяване на предсрочната изискуемост, не са се осъществили преди подаване
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, вземането не е изискуемо в заявения размер и
не е възникнало на предявеното основание. Липсата на точно изпълнение, съобразно договореното
по погасителния план, подписан от страните за погасяване на задължението, обаче следва да бъде
съобразена в рамките на исковото производство по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК, като длъжникът
дължи изпълнение, макар и само за онази част от дълга, по отношение на която е настъпил
падежът, договорен от страните.
Безспорно установено по делото е, че първата неплатена погасителна вноска е с
падеж 20.11.2018 г. Доколкото обаче вноските по кредита са обявени за предсрочно изискуеми с
връчване на препис от исковата молба на особения представител на ответника на 18.05.2020 г.,
последната погасителна вноска, до която следва да се уважи исковата претенция по чл. 422 от ГПК
е тази с падеж 20.04.2020 г. Настъпилата предсрочна изискуемост в хода на исковия процес не
може да бъде съобразена по отношение на установителните искове по чл. 422 от ГПК, тъй като
релевантният момент е датата на подаване на заявлението в съда.
Кредитодателят претендира възнаградителна лихва за целия срок на договора, което е
несъвместимо с твърденията му за настъпила предсрочна изискуемост, тъй като възнаградителна
лихва се дължи само за срока на ползване на кредита, т.е. в хипотеза на обявяване на цялото
вземане за предсрочно изискуемо не се дължи договореното възнаграждение върху
непадежиралите към датата на обявяване вноски, в който смисъл е т. 2 на ТР №3 от 27.03.2019 г.
по тълк. дело № 3/2017 на ОСГТК на ВКС. Обявяване на предсрочната изискуемост е нов
юридически факт, променящ правоотношението между страните изцяло по волята и преценката на
кредитора, който може да упражни своето право едностранно и извънсъдебно. Ако желае да
получи онова, което е договорено при очакваното нормално развитие на правоотношението, той
може да не се възползва от правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем въпреки
наличието на предпоставките за това.
Предвид изложеното, по реда на чл. 162 от ГПК, като съобрази признанието на
кредитодателя за частично изпълнение на задълженията по кредита, както и данните от
заключението на съдебно-счетоводната експертиза и неоспореното от страна на длъжника
извлечение по кредита, съдържащо данни за действащия между страните погасителен план,
установителният иск по отношение претенцията за главница се явява основателен до размера на 1
509,16 лв., а по отношение на вземането за договорна лихва до размера на 5 023,20 лв., формиран
от падежиралите вноски в периода 20.11.2018 г. до 20.04.2020 г.
От датата на изискуемостта (датата на падежа) длъжникът дължи обезщетение за забавено
изпълнение за периода на забавата в размер на законната лихва, като с иска по чл. 422 от ГПК се
9
претендира установяване на такова до 11.10.2019 г. Така претенцията за обезщетение за забава
върху частта от главницата по всяка просрочена вноска възлиза на 50,46 лв., пресметнато по реда
на чл. 162 от ГПК с помощта на електронен калкулатор.
До същите правни изводи е достигнал и първостепенният съд, поради което обжалваната
част на решението, с която е прието за установено, че ответникът – жалбоподател пред ВТОС,
дължи на ищеца – ответник по жалба пред ВТОС, сумата 1 509,16 лв. - общ размер на редовно
падежирали вноски за главници за периода от 20.11.2018 г. до 20.04.2020 г. по договор за паричен
кредит № PLUS – 15676115 от 29.01.2018 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на
заявлението по чл. 410 от ГПК в съда - 25.10.2019 г., до окончателното изплащане, сумата 5 023,20
лв. - договорна лихва за периода 20.11.2018 г. до 20.04.2020 г. и сумата 50,46 лв. - обезщетение за
забава за периода 20.12.2018 г. – 11.10.2019 г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение
№ 1414/29.10.2019 г. по ч.гр.дело № 3282/2019 г. по описа на ВТРС, се явява правилно и
законосъобразно, а подадената въззивна жалба в тази ú част – неоснователна.
На следващо място, отхвърлянето на част от претенцията за главница, заявена с
установителния иск по чл. 422 ГПК, прави допустимо разглеждането на предявения в условията на
евентуалност осъдителен иск за това вземане, тъй като е налице сбъдване на заявеното от ищеца
вътрешно процесуално условие, като наведените във въззивната жалба възражения в тази насока
настоящият съдебен състав намира за неоснователни.
Последователно в практиката на ВКС е възприето, че е недопустимо при издадена и
необезсилена по реда на чл. 415, ал. 5 от ГПК или по искане на заявителя заповед за изпълнение по
чл. 410/417 от ГПК, да бъде предявен от кредитора осъдителен иск на друго правно основание,
освен на специалния иск по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК, за установяване на оспореното вземане,
респективно заведеният специален установителен иск е недопустимо да бъде изменен в
осъдителен при същите условия. Същевременно в т. 11б от Тълкувателно решение № 4 от
18.06.2014 г. по тълк.дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че тъй като в производството
по иска по чл. 422, ал. 1 от ГПК е недопустимо да се изменя основанието, от което произтича
вземането по издадената заповед за изпълнение и не намират приложение правилата за изменение
на иска по чл. 214 от ГПК – за изменение на основанието чрез заменяне или добавяне на друго
основание, от което произтича вземането по издадената заповед за изпълнение, както и за
увеличение на размера на иска, въвеждането в това производство на друго основание, от което
произтича вземането, различно от това, въз основа на което е издадена заповедта за изпълнение,
ищецът може да стори с осъдителен иск само при условията на евентуалност, като се съобрази с
чл. 210, ал. 1 от ГПК /т.е. с исковата молба/. Включително е допустимо кумулативно обективно да
поиска присъждане на разликата между размера на вземането, предмет на издадената заповед за
изпълнение и пълния размер на вземането си, настъпило след момента на подаване на заявлението
до заповедния съд, т.е. за дължимото му, излизащо извън предмета на издадената заповед.
Следователно обективното съединяване на установителен с осъдителен иск в производството по
чл. 422 от ГПК не е недопустимо.
Условието за разглеждане на осъдителни искове, съединени при условията на евентуалност
с установетелни искове по чл. 422 от ГПК, е отхвърляне на установителните искове, поради
ненастъпила предсрочна изискуемост на вземанията по кредита преди заявлението по чл. 410 от
ГПК, като в този случай се навежда ново обстоятелство в исковата молба – уведомяване на
длъжника по кредита за изявлението на кредитора за настъпване на предсрочната изискуемост със
самата искова молба.
В случая предявения в условията на евентуалност осъдителен иск за главница по чл. 79, ал.
1 ЗЗД вр. чл. 240, ал. 1 от ЗЗД вр. чл. 9 от ЗПК подлежи на разгледане в частта му за сумата над 1
509,16 лв. до пълния предявен размер от 10 119,71 лв. и за периода от 20.05.2020 г. до 20.02.2024 г.
Безспорно установена е допусната от длъжника забава в плащането на месечните погасителни
вноски, считано от 20.11.2018 г., поради което и при наличието на изразена от кредитора воля в
исковата молба, че счита кредита за предсрочно изискуем, считано от 18.05.2020 г., когато е
10
получен от длъжника, чрез особения му представител, препис от исковата молба, последният е
загубил предимството на уговорения в договора срок за връщане на кредита. При това положение
частта от главницата по погасителните вноски за периода 20.05.2020 г. – 20.02.2024 г., в размер на
8 610, 55 лв., е дължима. Така исковата претенция се явява основателна в този размер, до какъвто
извод е достигал и първостепенния съд, който правилно и законосъобразно е присъдил и
претендираната върху главницата законна лихва от датата на настъпване на предсрочната
изискуемост - считано от 18.05.2020 г. При това положение обжалваната част на решението на
ВТРС, с която В.П. е осъден да заплати на „Б“ Ф, чрез „Б“ клон Б, сумата 8 610,55 лв. - предсрочно
изискуема главница, формирана от вноски за периода 20.05.2020 г. – 20.02.2024 г. по договор за
паричен кредит № PLUS – 15676115 от 29.01.2018 г., ведно със законната лихва от датата на
предсрочната изискуемост – 18.05.2020 г., до окончателното изплащане, като правилно и
законосъобразно следва да бъде потвърдено.
Доколкото при извършената по реда на чл. 269 от ГПК проверка въззивната инстанция не
констатира наличието на допуснати процесуални нарушения, обуславящи недопустимост,
първоинстанционното решение се явява допустимо в обжалваната част.
В обобщение на изложеното подадената въззивна жалба следва да бъде оставена без
уважение като неоснователна.
При този изход на спора, право на разноски за настоящото въззивно производство има
ответникът по жалба. На основание чл. 78, ал. 8 от ГПК на страната се дължи присъждане на
юрисконсултско възнаграждение, чиито размер като съобрази разпоредбата на чл. 25 от Наредбата
за заплащането на правната помощ съдът определи на 100 лв. В тежест на жалбоподателя следва да
бъде възложена и сумата 492,90 лв. – сторени от страната разноски за възнаграждение за особен
представител.
Съдът съобрази и обстоятелството, че дължимата за настоящото въззивно производство
държавната такса не е внесена и не е събрана предварително, тъй като жалбата е подадена чрез
особен представител, назначен по реда на чл. 47, ал. 6 от ГПК. По тази причина държавната такса
следва да бъде присъдена с настоящото решение, в тежест на жалбоподателя с оглед изхода на
спора. Изчислен по правилото на чл. 18 вр. чл. 1 от Тарифата за държавните такси, които се
събират от съдилищата по ГПК, размерът на държавната такса възлиза на 303,87 лв.
Мотивиран от горното и на основание чл. 271, ал. 1 от ГПК, Великотърновският окръжен
съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260283 от 23.11.2020 г. по гр.дело № 150/2020 г. на
Великотърновския районен съд в обжалваната част, с която е прието за установено, че В. Г. П.
дължи на „Б“ Ф, чрез „Б“ клон Б, сумата 1 509,16 лв. - общ размер на редовно падежирали вноски
за главница за периода от 20.11.2018 г. до 20.04.2020 г. по договор за паричен кредит № PLUS –
15676115/29.01.2018 г., ведно със законната лихва от 25.10.2019 г. до окончателното изплащане,
сумата 5 023,20 лв. - договорна лихва за периода 20.11.2018 г. до 20.04.2020 г. и сумата 50,46 лв. -
обезщетение за забава за периода 20.12.2018 г. – 11.10.2019 г., за които вземания е издадена
заповед за изпълнение № 1414/29.10.2019 г. по ч.гр.дело № 3282/2019 г. по описа на ВТРС, както и
в частта, с която В. Г. П. е осъден да заплати на „Б“ Ф, чрез „Б“ клон Б сумата, 8 610,55 лв. -
предсрочно изискуема главница, формирана от вноски за периода 20.05.2020 г. – 20.02.2024 г. по
договор за паричен кредит № PLUS – 15676115/29.01.2018 г., ведно със законната лихва от
18.05.2020 г. до окончателното изплащане.
ОСЪЖДА В. Г. П., ЕГН **********, адрес: гр.В.Т, ул."И.Д" № ..., да плати на „Б“ Ф, чрез
11
„Б“ клон Б, ЕИК ....., седалище и адрес на управление: гр. С., ж.к. „М.“, Б., сграда ..., сумата 592,90
лв. (петстотин деветдесет и два лева и деветдесет стотинки) – разноски за въззивното
производство.
ОСЪЖДА В. Г. П., ЕГН **********, адрес: гр.В.Т, ул."И.Д" № ..., да плати по
бюджетната сметка на Окръжен съд – Велико Търново сумата 303,87 лв. (триста и три лева и
осемдесет и седем стотинки) - държавна такса за въззивното производство, както и 5 лв. (пет
лева) в случай на служебно издаване на изпълнителен лист.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен срок, считано
от връчване на препис от него на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12