Р Е Ш Е Н И
Е № 529
Гр.Силистра, 30.07.2010г.
Силистренски районен съд,
граждански състав, в публичното заседание на втори юли, през две хиляди и десета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЕТЪР ПЕТРОВ
При секретаря С.П., като разгледа
докладваното от съдия Петър Петров гр.д.№ 679
по описа за 2010г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по
предявен иск за прекратяване на граждански брак с развод и намира правното си в
чл.49, ал.1 от СК. Движи се по реда на гл.ХХVІ от ГПК.
Ищецът П.Н.П. твърди, че е
сключил граждански брак с ответницата Т.М.П. на 14.04.1993г., който е втори за
него и първи за ответницата и, че от брака си нямат родени деца. Изложени са
твърдения, че съвместният им живот е продължил 17 години, когато на
20.03.2010г., по молба на ищеца, ответницата напуснала семейното жилище,
находящо се в с.Калипетрово, ул.Пролетна № 23, община Силистра като взела със
себе си всичките си лични вещи. Причината за тази раздяла била охладняването с
течение на времето на отношенията между съпрузите. Синът на ищеца от първия му
брак преустановил посещенията си при него. Ответницата се е установила да живее
на квартира в гр.Силистра, но не знае адреса. Не счита за необходимо да коментира
в детайли личният си живот.
Моли съдът да постанови решение,
с което да бъде прекратен с развод гражданският брак между него и ответницата,
без съдът да се произнася относно вината. Едновременно с това иска като
последица от развода ползването на семейното жилище да бъде предоставено на
него, както и ответницата да носи предбрачното си фамилно име „Ханджиева”.
Ищецът изразява готовност ако в хода на производството се постигне споразумение
с ответницата, да бъде изменено основанието на предявеният иск като развод по
взаимно съгласие.
В съдебно заседание ищецът
поддържа искането си за прекратяването на брака с развод, тъй като е налице
липса на доверие и на комуникативност между съпрузите и по тази причина не
могат занапред да бъдат като семейство. Чрез процесуалният си представител
поддържа за първи път, че бракът е дълбоко и непоправимо разстроен, защото
разногласията, които имат съпрузите са непоправими. Поддържа претенцията за
предоставяне ползването на семейното жилище, както и ответницата да носи
предбрачното си фамилно име.
Ответницата в отговора си по
чл.131 от ГПК също твърди, че бракът е дълбоко и непоправимо разстроен и по
тази причина същият следва да се прекрати с развод. Според нейните твърдения
отношенията с ищеца са се променили негативно през последната една година,
поради това, че той не желае да споделя с нея ежедневните си грижи и проблеми,
опитвала се е да запази добрите отношения в семейството като се опитва с
разговори да изяснят причините за промененото му поведение, да отстранят
пречките за техните нормални съпружески отношения. Ответницата твърди, че
единствено тя се е грижила за домакинството, а въпреки слуховете за връзките на
ищеца с други жени, тя се е опитвала всячески да запази брака си. Като причина
за напрегнатите отношения ответницата посочва и злоупотребата с алкохол от
страна на съпруга й, което е било причина за чести скандали помежду им. След
поредния такъв на 21.03.2010г., ищцата е напуснала семейното жилище за няколко
дни, но впоследствие това се е оказало началото на фактическата им раздяла,
защото когато решила да се върне в дома си, заварила там бившата съпруга на
ищеца от първия му брак. Последвала е среща между нея и ищеца, на която
последният й заявил, че не желае да продължат да живеят заедно с нея занапред.
Оспорва твърдението, че тя с поведението си е станала причина синът на ищеца от
първия му брак да не го посещава. Изразява съгласие бракът да бъде прекратен с
развод без съдът да се произнася по въпроса относно вината за неговото дълбоко
и непоправимо разстройство, както и след развода, ответницата да носи
предбрачното си фамилно име „Ханджиева”. Предявява претенции относно ползването
на семейното жилище.
В съдебно заседание ответницата, чрез
процесуалния си представител, поддържа исканията и възраженията си, включително
и по спорния въпрос за това на кого от съпрузите да бъде предоставено
ползването на семейното жилище след развода.
Въз основа на събраните по делото
писмени и гласни доказателства, съдът прие за установено следното от фактическа страна:
Страните в процеса са сключили
граждански брак на 14.04.1993г., за което е съставен Акт за граждански брак №
0084/14.04.1993г. на Община Силистра. От брака си съпрузите нямат родени деца.
Този брак е първи за ответницата и втори за ищеца, чийто първи брак е прекратен
с развод по силата на Решение № 166/22.01.1993г., постановено по гр.д.№
136/1992г. по описа на Силистренски районен съд. Със сключването на брака
ответницата е променила фамилното си име, като е приела да носи това на съпруга
си „П.”.
Семейното жилище, в което са живели
съпрузите до фактическата раздяла, е това на адрес с.Калипетрово, ул.Пролетна №
23, община Силистра – факт, по който страните не спорят и е отделен от съда
като безспорен и ненуждаещ се от доказване.
От 2003г. ищецът е започнал да споделя на
бившата си съпруга свид.Енчева, че вторият му брак с ответницата по делото не
върви добре, защото е изгубил доверие в нея, чувства се самотен и почти не
разговарят. При неколократните разговори със свид.Димов, ищецът му е споделял,
че нямал намерение да продължава да живее със съпругата си, заявявал е още през
2009г., че има намерение да се развежда, но причината за това не било друга
жена. Съпрузите са във фактическа раздяла от 20.03.2010г. – факт, по който
страните също не спорят – и откогато ответницата е напуснала семейното жилище,
без противопоставянето на ищеца и въпреки нежеланието й да се разделят със
съпруга си, се е установила да живее на квартира в жилище, находящо се на
адрес: гр.Силистра, ул.Христо Ботев № 12 (арг.свид.Димов). И след това ищецът й
е заявявал, че не желае да продължават да живеят съвместно, макар и отново да
не посочва причините за това.
Съдът кредитира показанията на
свид.Николов относно изложените от него факти,
с изключение на показанията му относно факта, къде понастоящем живее
ответницата, тъй като в тази им част те почиват на предположения.
Съдът не кредитира показанията на
свид.Енчева, относно твърденията й, че ответницата притежава друго жилище, тъй
като те не се подкрепят от останалия доказателствен материал – те се основават единствено
на слухове от други лица, а и доказването на право на собственост върху
недвижим имот е недопустимо да става със свидетелски показания по (чл.164,
ал.1, т.1 от ГПК).
Показанията на свид.Димов съдът
счита за последователни и безпротиворечиви, поради което ги кредитира изцяло.
Въз основа на така приетото за
установено от фактическа страна, съдът направи следните правни изводи:
Молбата за прекратяването на брака
с развод е допустима, а преценена по същество, съдът счита за основателна.
Съгласно разпоредбата на чл.49,
ал.1 от СК „Всеки от съпрузите може да иска развод, когато бракът е дълбоко и непоправимо разстроен”. Това
означава, че единственото основание за развод, което може да се релевира
по исков ред според действащото българско семейно право е дълбокото и
непоправимо брачно разстройство.
Брачната връзка е общност от
духовни, морални, биологически и икономически елементи. Бракът е дълбоко и
непоправимо разстроен, когато общността между съпрузите е напълно и окончателно
разрушена, когато липсва и минималната наличност на изискваното от морала и
закона съдържание на една нормална брачна връзка. Това състояние съществува,
когато неповратимо изчезнат между съпрузите взаимната любов, вярност и
привързаност, взаимното уважение и доверие, взаимното разбирателство и общите
усилия за обезпечаване благополучието на семейството, и когато тези отношения и
чувства се заменят с отношения на студенина и безразличие, на недоверие,
неразбирателство, враждебност, омраза, на неизпълнение на моралните и правни
съпружески задължения. То е състояние, при което формалното съществуващата
брачна връзка окончателно е опразнена от нейното дължимо според морала и закона
необходимо вътрешно съдържание. Преценката на съда дали такова състояние е
налице, е правен въпрос.
От друга страна разводът не е
предоставен на свободното усмотрение на съда, а почива на законовите условия,
че решението на съда, относно наличието на дълбоко е непоправимо разстройство
на брака подлежи на контрол за законосъобразност. Затова наличието на това
състояние на брака трябва да бъде установено от съда във всеки отделен случай и
въз основа комплекса на всички обстоятелства трябва да се прецени и констатира.
Дълбокото и непоправимо разстройство
на брака е обективно състояние. Субективното отношение на съпрузите не е
меродавно в тази насока, макар и да е твърде съществено. Отношенията на
съпрузите един към друг, техните отрицателни настроения и чувства, нежеланието
на единия или на двамата бракът да продължи, са важни указания за
разстройството на брака. Но за допускане на развода съвсем не е достатъчно
субективното отношение на единия или даже на двамата съпрузи към продължаването
на брака (Р.138-71-ІІ). Обратното означава необходимост да бъде непременно
уважен бракоразводният иск щом и ответникът се съгласи с развода. А становището
на насрещната страна не е меродавно при развода по исков ред; становището на
страните е меродавно само при развод по взаимно съгласие. Това изтъква и
Пленумът на Върховния съд в ПП 10-71: „неправилно е бракоразводният иск да бъде
уважен само на основание изявленията и оценките на самите страни, че бракът им
е дълбоко и непоправимо разстроен. Изявленията и признанията на страните се
преценяват на общо основание с оглед всички обстоятелства по делото” (т.4 мот.).
Затова изявленията на страните за съществуването на дълбоко и непоправимо
разстройство на брака им са твърдения, които подлежат на доказване, иначе,
както се посочва в Р.1668-72-ІІ, би се дала възможност чрез признаване на
страните да се превръща разводът по исков път в такъв по взаимно съгласие без
спазване на условията, които законът предвижда за последния.
По тези съображения съдът не споделя
становището на процесуалния представител на ищеца, поддържано в съдебно
заседание, че при създалата се ситуация и депозирания отговор, касаещо желание
и на ответната страна да прекрати брака, не било необходимо и не трябвало да се
събират доказателства в тази насока. Наред с това ищецът лично и чрез процесуалния
си представител в съдебно заседание поддържа твърденията, изложени в исковата
молба, поради които желае прекратяването на брака с развод. Но това са едни
твърдения, относно наличие на определени факти, които ищцовата страна бе длъжна
да докаже в процеса по силата на чл.154, ал.1 от ГПК с всички допустими
доказателствени средства, както и че наличието на тези факти обосновават
единствено предвиденото основание за развод по исков път. Това е така, защото
българското законодателство не познава т.нар. „абсолютни” основания за развод,
при които законът да определя строго състава, от който произтича правото да се
иска развод като съдът да е овластен само да преценява дали този състав е
налице или не и ако установи, че е налице, той е длъжен да допусне развода без
да обсъжда състоянието на брака и възможността за продължаване на семейния
живот. Въпреки, че първоначално с исковата молба и с допълнителното към нея
писмено становище, процесуалния представител на ищеца отказва да посочи
основанията, въз основа на които иска съдът да постанови развод при
твърдението, че са налице определени факти, все пак това бе направено в съдебно
заседание като бе уточнено, че разводът се иска поради дълбоко и непоправимо
разстройство на брака – единственото основание за прекратяване на брака по
исков ред. Но дори и да не беше сторено, съдът има задължението да изследва
този въпрос, тъй като установяването на причините, довели до това, е извънредно
съществено и е от значение за основателността на предявения иск – откриването
на истинските причини за брачното разстройство е необходимо за постановяване на
обосновано и справедливо решение, то позволява да се направи задълбочена
преценка на състоянието на брака.
Твърденията на ищцовата страна,
относно това, че страните нямат общ език, не комуникират, между тях са налице
сериозни разногласия, отношенията им са охладнели, загуба на доверие,
фактическа раздяла, започнала от месец март 2010г. и продължила през
времетраенето на бракоразводния процес, категоричното нежелание на ищеца да
живее с ответницата, съдът приема за доказани чрез направените признания от
ответната страна с отговора на исковата молба по смисъла на чл.175 от ГПК, от
показанията на свид.Енчева и Димов, относно споделеното от ищеца пред тях.
Като фактор, който обикновено води
до дълбоко и непоправимо разстройство на брака в ПП 1-57 (т.7, 8, 9 и 10),
специално се подчертава продължителната фактическа раздяла. В случая тази
фактическа раздяла е продължила няколко месеца, която съдът приема, че е
послужила като повод ищеца да предяви иска за прекратяването на брака с развод,
каквото намерение е имал и до фактическата раздяла. Същевременно започналото
по-рано отчуждаване между съпрузите, липсата на комуникация между тях,
разногласията, няма как да бъдат преодолени по този начин, напротив, неминуемо
биха се задълбочили при положението, при което е изключена всякаква физическа,
духовна и икономическа връзка между тях. Налице е състояние, при което бракът е
опразнен от съдържание и запазването му не създава нормални условия за живот на
съпрузите. Поради пълното отсъствие на дължимото съдържание на брачната връзка,
съдът стига до извода за нейното „дълбоко” разстройство.
В изпълнение на задълженията си
съдът изследва въпросът дали е налице „непоправимо” разстройство на брака –
дали то е трайно и окончателно, или доказаните по делото факти представляват
обикновени, временни, преходни недоразумения, които могат да се отстранят,
изгладят, поправят, дали е налице временно нарушение на брачното равновесие,
запазена ли е жизнеспособността на брака и може ли той да се заздрави. Загубата
на доверие, охладнелите отношения между съпрузите, нежеланието на ищеца да
живее със съпругата си, което нежелание той е демонстрирал още при съвместното им
съжителство и което потвърждава категорично в съдебно заседание, няма как да
бъдат променени в положителна посока през време, през което страните са във
фактическа раздяла и при невъзможност за споразумение ответницата да се завърне
да заживее в семейното жилище и брачното съжителство да продължи.
Значение за решаване на единствения
спорен въпрос между страните за ползването на семейното жилище има жилищната
нужда, т.е. непритежаването на друго жилище. Безспорно, жилището, находящо се
на адрес с.Калипетрово, ул.Пролетна № 23, община Силистра, което е обитавано от
съпрузите до фактическата им раздяла, има характер на семейно жилище. Въпреки
предоставената на страните възможност да представят доказателства във връзка с
претенцията на всяка от тях за неговото ползване, те не успяха да установят, че
жилищната нужда на единия е по-голяма от тази на другия съпруг, или че другият
съпруг притежава друго жилище. Така ищецът не успя да докаже, че ответницата
притежава друго жилище, напротив, от показанията на свид.Димов се установи, че
ответницата не живее в собствено жилище, а в такова под наем в гр.Силистра, в
което се е установила да живее и което е започнала да обзавежда след
настъпването на фактическата раздяла. Задоволяването на определени вкусове или
потребности и възможностите на някоя от страните за това, не могат да заместят
липсата на друго жилище като критерий за определяне на жилищна нужда. От своя
страна ответницата не ангажира доказателства за наличие на друго жилище,
притежавано от ищеца. Твърденията на процесуалния представител на ищеца, че
последният притежава в съсобственост с бившата си съпруга от първия му брак
жилище, но в него живее тя със сина му и внуците му, като признание на страна
по смисъла на чл.175 от ГПК, съдът приема този факт за недоказан. Писмени
доказателства, които са единствено годни да установят право на собственост
върху недвижим имот, не са представени от страните. Противно на твърдението на
процесуалния представител на ищеца, съдът с решението си, с което е прекратил първия
му брак и което е прието като доказателство в настоящия процес, не се е
произнасял по въпроса за предоставяне ползване на семейно жилище, още по-малко
от него може да се прави извод за притежавано в съсобственост от ищеца такова.
Съпрузите нямат родени от брака деца.
Затова и разпоредбата на чл.56, ал.1, изр.2 от СК е неприложима в случая,
според която разпоредба понятието „деца” касае ненавършили пълнолетие деца от
брака, като към тях трябва да се добавят общите деца на съпрузите от преди брака,
децата, осиновени от двамата съпрузи, детето на единия съпруг, осиновено от
другия. Основанието е да става въпрос за ненавършили пълнолетие общи деца на съпрузите, т.е. деца, чието
жилищно осигуряване е задължение и на двамата, каквито задължения те нямат,
поради което съдът изключва като критерий при решаването на въпроса на кого от
съпрузите да се предостави ползването на семейното жилище, интересите на
децата. Синът на ищеца от първият му брак и неговото семейство не се обхваща от
понятието „деца” според горецитираната разпоредба, поради което интересите на
това семейство не е въпрос, който съдът следва да обсъжда, без значение дали
живее в семейното жилище на съпрузите в настоящия процес или в друго жилище,
както се твърди от ищцовата страна. В тази връзка без значение е
обстоятелството, че неприемането на доказателствата, относно адресната им
регистрация като неотносими към предмета на спора, според процесуалния
представител на ищеца се приемат като тенденциозно отношение, пристрастие,
некомпетентност. Единственото значение на тяхното неприемане в процеса, се
оказва искането за отвод на състава на съда.
В хода на производството и след
изготвяне на проекто-доклада по делото, ответницата е предявила иск относно
правото на собственост върху семейното жилище, с искане да бъде признато за
установено, че същото е придобито в режим на съпружеска имуществена общност
между нея и ищеца в настоящия процес, въз основа на който иск е образувано
гр.д.№ 1370/2010г. по описа на Силистренски районен съд. Исковата молба съдът
прецени, че следва да се приеме като доказателство при условията на чл.147 от ГПК, тъй като наличието на висящ спор относно собствеността е от съществено
значение за делото в частта относно ползването на семейното жилище.
Същевременно спиране производството по бракоразводен процес на основание
чл.229, ал.1, т.4 от ГПК до решаване на спор относно собствеността върху
семейното жилище на съпрузите с цел използването му като критерий за
предоставяне ползването върху него, съдът счита за неоправдано. При условие, че
е налице разстройство на брака, което е основание за неговото прекратяване с
развод, отлагането на развода за неопределено време до решаването на имуществен
спор между съпрузите, не е в интерес на съпрузите и обществото, след като бракът
формално не съществува и е изпразнен от съдържание. Затова при предоставяне
правото на ползване на семейното жилище, съдът се съобрази с безспорното обстоятелството,
че ищецът притежава собственост върху семейното жилище, като изходът от делото
по установителния иск за собственост би изяснил само дали той е едноличен
собственик или го притежава в съсобственост с ответницата по настоящото дело,
възникнала въз основа на прекратена семейна имуществена общност. Евентуалното
непризнаване на право на собственост на съпругата-ответница в настоящия процес
върху този жилищен имот, и предоставянето му за ползване при прекратяването на
брака, на нея, не би било оправдано от морална и житейска гледна точка, след
като от брака няма родени непълнолетни деца и съдът не се произнася по въпроса
за вината за разстройството на брака. „Други обстоятелства” по смисъла на
чл.56, ал.5 от СК, които съдът съобрази при решаване въпроса за ползването на
семейното жилище, е фактът, че след фактическата раздяла в него се е установил да
живее ищецът, а ответницата се е устроила в друго жилище, което фактическо
положение, продължило достатъчно дълго време, съдът следва да отчете.
Предоставянето на това жилище за ползване на ответницата, би довело до
влошаване на и без това обтегнатите отношения между страните. Започналите
съдебни производства по имуществените спорове между страните ще решат въпросите
и за правото им на собственост и облигационните им отношения. Освен това
решението в тази си част не се ползва със сила на присъдено нещо и може да бъде
изменяно (арг.чл.56, ал.6 от СК). Поради изложените съображения и предвид
разпоредбата на чл.56 от СК, съдът счита за законосъобразно предоставянето на
ползването на семейното жилище след прекратяването на брака на ищеца.
Другият, въпрос, повдигнат от
страните, чието разрешаване се иска на основание чл.326 от ГПК, е това за
фамилното име на съпругата, което следва да носи след развода. Страните не
спорят и правят искане да й бъде върнато предбрачното фамилно име „Ханджиева”.
От друга страна не са изложени твърдения от страните, че изгубването на
брачното име на съпругата „П.” в резултат на развода, може да има за нея
отрицателно морално и обществено значение.
На основание чл.6, т.2 от Тарифата
за държавните такси, събирани от съдилищата по ГПК, същите следва да заплатят
окончателна държавна такса в размер на по 20 лева всеки от тях в полза на
Държавата по бюджета на съдебната власт по сметка на Висшия съдебен съвет.
Предвид гореизложеното Силистренският
районен съд
Р Е
Ш И :
ПРЕКРАТЯВА
с развод гражданският брак между П.Н.П. с ЕГН **********,***, и Т.М.П. с
ЕГН **********,***, сключен на 14.04.1993г. в гр.Силистра, за който е съставен
Акт за сключен граждански брак № 0084/14.04.1993г., поради наличие на дълбоко и
непоправимо разстройство на същия.
ПРЕДОСТАВЯ
ползването на семейното жилище, находящо се на адрес: с.Калипетрово,
ул.Пролетна № 23, община Силистра, на П.Н.П. с ЕГН **********, до изменение на
обстоятелствата, които са от значение за предоставяне ползването.
След прекратяване на брака
ответницата ще носи предбрачното си фамилно име ХАНДЖИЕВА.
ОСЪЖДА П.Н.П.
с ЕГН **********,***, да заплати окончателна държавна такса по бракоразводното
производство в размер на 20 лева (двадесет лева) по сметката на Силистренския
районен съд.
ОСЪЖДА Т.М.П. с ЕГН **********,***,
да заплати окончателна държавна такса по бракоразводното производство в размер
на 20 лева (двадесет лева) по сметката на Силистренския районен съд.
Решението в частта, с която е допуснат
развода, влиза в сила от неговото постановяване.
Решението подлежи на обжалване в
частта, относно ползването на семейното жилище и фамилното име, в двуседмичен
срок от връчването му на страните пред Силистренски окръжен съд.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: