№ 22
гр. Панагюрище, 10.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПАНАГЮРИЩЕ в публично заседание на шести
февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Магдалена Г. Татарева Кръстева
при участието на секретаря МАРИЯ Г. ТЕРЗИЙСКА
като разгледа докладваното от Магдалена Г. Татарева Кръстева Гражданско
дело № 20225230100158 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 26, ал. 1 ЗЗД
Производството е образувано въз основа на искова молба подадена от С.
С. П. срещу „Ай ти еф груп“ АД, с искане да се прогласи за нищожна клауза
на т.5.6 предвиждаща заплащане на неустойка от договор за кредит за кредит
№ 349707 сключен между страните по делото, поради противоречие на
добрите нрави, под евентуалност заобикаляне на закона чл. 19, ал. 4 ЗПК,
противоречащ на чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК.
В исковата си молба ищецът твърди, че е сключил договор за паричен
заем № 349707 с ответника като му е предоставена в заем сума от 1500 лв.
Сочи се, че е уговорен ГПР 49,00% и лихвен процент 40,54%. Излага се, че
съобразно клаузите на процесния договор била постигната уговорка за
заплащане и на неустойка в размер на 1620,00 лв, също разсрочена съобразно
погасителните вноски, в случай на непредставяне на обезпечение по договора
от страна на длъжника, които обезпечения са конкретно уговорени. Излага се,
че посоченият в договора лихвен процент не отговаря на действително
приложения лихвен процент, тъй като уговорената неустойка представлява
добавка към лихвата, респ. представлява скрита печалба за кредитодателя.
Сочи се, че по този начин всъщност възнгарадителната лихва надминава
трикратния размер на законната лихва, което противоречи на добрите нрави.
Освен това се излага, че процесната клауза противоречи на законовите
разпоредби тъй като претендираната сума не е включена в ГПР, поради което
е налице заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК и води до
допълнителна печалба на финансовите институции, като по този начин се
преодолява законовото изискване за таван на лихвените нива и другите
разходи по предоставената в заем сума. Твърди се, че преценката за
1
действителността на клаузата за неустойка следва да бъде извършена и с
оглед ТР по Тълкувателно дело№ 1/2009г. на ОСТК, ВКС, като по начина по
който е формулирана в конкретния случай неустойката е загубила присъщата
й обезщетителна функция. Освен това се подчертава в исковата молба, че
претендираната неустойка е в размер на 50 % от заетата сума, без същата да
зависи от вредите на неизпълнението. Сочи се, че неустойката е уговорена в
нарушение на изискванията за добросъвестност, като е излязла извън
присъщите си функция – обезпечителна, като се сочи че е против правната
логика обезпечение да се получи едва след сключване на договора, при това с
поставени ограничения по отношение вида на обезпечението. Твърди се, че е
налице задължение за кредитодателя преди сключване на договор за кредит
да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя, в случая обаче
процесната клауза предвижда задължение за потребителя за заплащане на
неустойка в случай, че в 3дневен срок от сключване на договора не представи
обезпечение на договора чрез поръчителство на физическо лице или банкова
гаранция. Твърди се, че подобна уговорка прехвърля риска от неизпълнение
на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до
допълнително увеличаване на размера на задълженията на кредитодателя.
Сочи се, че от начина по който е уговорена следва да се направи извод, че
кредитодателят не е търсил обезпечение на договора, а постигане на
прекомерна печалба. Излага се, че уговорената неустойка е в разрез с
добросъвестността, тъй като е предвидено тя да се кумулира към
погасителните вноски като по този начин води до скрито оскъпяване на
кредита и представлява добавка към възнаградителната лихва. Сочи се, че е
налице неспазване на изискванията на чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК доколкото
заемателят не е бил запознат с действителния размер на ГПР. Моли се за
уважаване на исковата претенция. Претендират се разноски.
Ответникът е депозирал писмен отговор в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК , в
който се излага, че исковата молба е неоснователна. Изложени просторно
доводи за начина и реда, по който е сключен процесния договор за кредит.
Излага се, че на 17.03.2022 г. между страните по делото е сключено
Споразумение № 387557-56, с което страните са постигнали съгласие, че
всички задължения по договора за кредит са валидни и дължими, поради
което следва да се приеме, че страните са уредили отношенията си във връзка
с договора за кредит. В отговора на исковата молба са оспорени твърденията
на ищеца, че уговорената неустойка следа да бъде включена в размера на
ГПР, тъй като чл. 19, ал. 3 ЗПК предвижда, че при изчисляване на ГПР не
следва да се включват разходите по кредита, които потребителят заплаща при
неизпълнение на задълженията по договора за потребителски кредит. Твърди
се, че в конкретния случай неустойката е начислена именно поради
неизпълнение на задължението на кредитополучателя за представяне на
обезпечение. Сочи се, че неоснователни се явяват доводите на ищеца, че
възнаградителната лихва не следва да надхвърля трикратния размер на
2
законната лихва, като не е налице съдебна практика в тази насока. Твърди се,
че в конкретния случай размерът на лихвения процент по кредита е изрично и
ясно посочен. Сочи се, че начислената неустойка не излиза от присъщите й
функции, а представлява адекватно обезщетение за неизпълнение от стана на
кредитополучателя за представяне на обезпечение, като същата е в размер на
2,96 лева на ден. Твърди се, че клаузата за неустойка е ясно и точно
формулирана, същата е индивидуално уговорена между страните, а
ответникът е изпълнил надлежно задължението си за извършване на
предварителна проверка на кредитоспособността на ищеца. Ищецът е бил
запознат с условията на сключения от него договор, като е попълнил и
стандартен европейски формуляр. Моли се да се отхвърли исковата
претенция. Претендират се разноски.
Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа страна:
Между страните не е спорно, а и се установява от приложения по
делото договор за потребителски кредит № 349707, че на 13.12.2019 г. между
заемодателя „Ай Ед Груп“ АД и заемателя С. С. П. е сключен договор за заем,
по силата на който заемодателят се е задължил да предаде в собствеността на
заемателя под формата на потребителски кредит сума в размер на 1 500 лв., а
заемателят се е задължил да я върне в срок от 12 месеца на 12 равни месечни
погасителни вноски, всяка от които в размер на 289,17 лв., заплащайки
месечен лихвен процент в размер на 40,54 % и ГПР в размер на 49,00 %. В т.
5,6 от договора за паричен заем страните са уговорили, че заемателят се
задължава да заплати неустойка на замодателят в размер на 1849,44 лева, в
случай, че в срок до края на следващия работен ден, считано от датата на
сключване на договора, не представи на заемодателя едно от следните
обезпечения: две физически лица – поръчители, които да отговарят на
конкретно описани в общите условия към договора или банкова гаранция.
При така установените правнорелевантни факти съдът приема следното
от правна страна:
Предмет на делото е установителен иск за нищожност на клаузата за
неустойка уговорена в т. 5,6 от договора за кредит, поради поради
противоречие на добрите нрави, под евентуалност заобикаляне на закона чл.
19, ал. 4 ЗПК, противоречащ на чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК. Тези обстоятелства
следва да бъдат установени по делото от ищеца при условията на пълно и
главно доказване.
Разпоредбите на ЗЗП, уреждащи материята за неравноправния характер
на клаузите в потребителките кредити, са повелителни, поради което тяхното
приложение съдът следи служебно/ така ТР № 1/2013г. ОСГТК, ВКС/. В този
смисъл е и разпоредбата на чл. 7, ал. 3 от ГПК съобразно която за наличието
на неравноправни клаузи в договори, сключени с потребители, съдът следи и
служебно.
3
Настоящия съдебен състав намира, че действително клаузата за
неустойка се явява нищожна поради противоречи със законна, поради
следното:
В случая в т. 5,6 от договора формално е уговорена неустойка за
неизпълнение за задължение на ответника, но така уговорената неустойка
всъщност представлява договорна лихва - допълнителна печалба за
кредитора. Това е така, доколкото, за да не възникне вземането за неустойка,
договорът предвижда редица условия, които са кумулативно дадени и следва
да бъдат изпълнени в изключително кратък срок – до края на следващия
работен ден, поради което е обективно трудно да бъдат покрити от заемателя.
Налагането на толкова кратки срокове и множество условия препятства
всички възможности на длъжника да реагира и да ги изпълни своевременно.
Всички посочено налага изводът, че за длъжника всъщност не съществува
реална възможност да избегне плащането на неустойката. Ето защо доколкото
във всички случаи вземането за неустойка ще възникне в сферата на
кредитора тя е уговорена като част от дълга, която се заплаща разсрочено на
равни части, заедно с всяка погасителна вноска. По този начин действително
кредиторът е заобиколил императивната разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, с
която е установен лимит на годишния процент на разходите по кредита, като
процесната неустойка представлява скрита печалба за кредитор. Ето защо
настоящия съдебен състав намира, че клаузата за неустойка е нищожна,
поради заобикаляне на законова разпоредба – чл. 19, ал. 4 ЗПК.
От друга страна клаузата за неустойка се явява недействителна и на още
едно основание – противоречие с принципа за добрите нрави. Автономията на
волята на страните да определят свободно съдържанието на договора и в
частност да уговарят разходи по договора за кредит е ограничена от
разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да
противоречи на повелителни норми на закона, както и на добрите нрави.
Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение,
защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на
противоречието на договора със закона (чл. 26, ал.1 ЗЗД). Добрите нрави не
са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като
общи принципи или произтичат от тях. Един от тези принципи е принципът
на справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения
изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес. Условията
и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от
нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и
търговските правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката
поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен
случай към момента на сключване на договора (така и Тълкувателно решение
№ 1 от 15.06.2010 г. по Тълкувателно дело № 1/2009 г. на ОСГТК, ВКС). В
конкретния случай от събраните по делото доказателства се установява, че
размерът на уговорената неустойка надминава размера на отпуснатия кредит
(сума по кредита 1500 лева – неустойка 1849,44 лева). Този факт сам по себе
4
си е основание да се приеме, че принципът на добрите нрави е нарушен, като
уговорките за заплащане на посочената неустойка са в противоречие на
принципа за добрите нрави, поради което и така уговорената неустойка се
явява нищожна и на това основание. Съдът е солидарен с посоченото от
ищеца, че в конкретния случай уговорената неустойка излиза извън
присъщите й функции – обезщетителна, обезпечителна и санкционна.
Условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка
произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в
гражданските и търговските правоотношения. Преценката за нищожност на
неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за
всеки конкретен случай към момента на сключване на договора (така и
Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по Тълкувателно дело № 1/2009 г.
на ОСГТК, ВКС). В конкретния случай по делото не се събраха
доказателства, които да обосноват договарянето на общия размер на
начислената неустойка, която е в размер на 1849,44 лв. при отпуснат кредит в
размер на 1500 лв. или същата е в размер над размера на отпуснатия кредит.
Този факт сам по себе си е основание да се приеме, че принципът на добрите
нрави е нарушен, като уговорките за заплащане на посочената неустойка са в
противоречие на принципа за добрите нрави. Очевидно е, че същата е
уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции, доколкото размерът на същата надхвърля размерът на кредита, като
следва да се отчете глобалния размер на уговорената неустойка, а не дневния
такъв в какъвто смисъл са възраженията на ответника в отговора на исковата
молба.
За пълнота на изложението следва да се посочи, че неоснователни се
явяват доводите на ответника, че доколкото с приетото по делото като
доказателство Споразумение № 387557-56 от 17.03.2022 г. страните по
договора за кредит са уговорили разсрочено плащане, с нови падежни дати по
договора за кредит, като са посочили, че задълженията по договора за кредит
са валидни и допустими. Разпоредбата на чл. 366 ЗЗД предвижда, че
спогодбата върху непозволен договор е нищожна дори ако страните са се
спогодили относно неговата нищожност. Съдебната практика обективирана в
Решение № 217 от 04.04.2019 г. по т. д. № 971/2018 г. на Първо т.о., ВКС и
Решение № 146 от 01.11.2017г. по т.д. №2615/2016г. на І т.о., ВКС приема, че
допълнително споразумение, представляващо спогодба и имащо за предмет
предоговаряне на кредит, в което задълженията на кредитополучателя са
определени въз основа на неравноправни клаузи на първоначалния договор, е
нищожно. В конкретния случай видно от посоченото в споразумението
размерът на дълга е установен на основание недействителната клауза по
договора за потребителски кредит, поради което и споразумението се явява
недействително, респ. неоснователни се явят доводите на ответника.
Съобразно изложеното съдът приема, че са основателни наведените от
ищеца твърдения за нищожност на клаузата на т. 5,6 от процесния договор за
кредит предвиждаща задължение за заплащане на неустойка, с оглед на което
5
следва да бъде постановено решение, с което предявеният иск да бъде уважен
като бъде прогласена нищожността на посочената клауза.
На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК в полза на ищеца следва да се
присъдят разноските по делото, а на основание чл. 38, ал. 2 във връзка с ал. 1,
т. 2 от ЗА – в полза на пълномощника на ищеца следва да се присъди
адвокатско възнаграждение в минимален размер съгласно чл. 7, ал. 2, т. 1
Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения.
Не са налице основания за определяне на адвокатското възнаграждение
в по-висок от минималния размер, тъй като делото не се отличава нито с
фактическа, нито с правна сложност, по същото е проведено едно съдебно
заседание и са събрани единствено писмени доказателства, представени от
ищеца, при това в не голям обем.
Доколкото възнаграждението на пълномощника на ищеца е определено
в минимален размер, са неоснователни възраженията на ответниците за
прекомерност на адвокатското възнаграждение.
По изложените съображения Районен съд – Панагюрище
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА клаузата съдържаща се т. 5.6 от
договор потребителски кредит № 349707 от 13.12.2019 г., сключен между
„Ай Ти Еф Груп“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, район „Възраждане“, ул. „Александър
Стамболийски“ № 84-86 и С. С. П. ЕГН: ********** с адрес: гр.
Панагюрище, ул. „************“ № 52, предвиждаща заплащане на
неустойка при непредставяне на обезпечение в размер на 1849,44 лева, на
основание чл. 26, ал. 1, предл. 2 ЗЗД - поради заобикаляне на закона – чл. 19,
ал. 4 ЗПК и добрите нрави – чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, Ай Ти Еф Груп“ АД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, район
„Възраждане“, ул. „Александър Стамболийски“ № 84-86 да заплати на С. С.
П. ЕГН: ********** с адрес: гр. Панагюрище, ул. „************“ № 52,
сторените по делото разноски за държавна такса в размер на 50 лв.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 2 във връзка с ал. 1, т. 2 от ЗА „Ай
Ти Еф Груп“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, район „Възраждане“, ул. „Александър Стамболийски“ № 84-86 да
заплатят на адвокат Е. Г. И от Адвокатска колегия - Пловдив със съдебен
адрес: гр. Пловдив, ул. „Хан Кубрат“ № 2 адвокатско възнаграждение в
размер на 300 лв.
Решението може да се обжалва пред Окръжен съд – Пазарджик в
двуседмичен срок от съобщаването му на страните.
6
Съдия при Районен съд – Панагюрище: _______________________
7