№ 200
гр. София, 28.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 13-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично
заседание на първи март през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Анелия Цанова
Членове:Христо Лазаров
Николай Ст. Метанов
при участието на секретаря Невена Б. Георгиева
като разгледа докладваното от Христо Лазаров Въззивно търговско дело №
20211001001084 по описа за 2021 година
Производството е по реда на глава двадесета от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от ответника - М. В. Е., ЕГН
**********, чрез адв. Г. срещу решение № 265068 от 27.07.2021г., по гр.д. №
10127/2018г. по описа на Софийски градски съд, с което е осъдена да заплати
на ищеца - „Банка ДСК“ АД, ЕИК ********* главница в размер на 44 488,18
лева, ведно със законната лихва върху главницата считано от 25.07.2018г. до
окончателното й заплащане, договорна възнаградителна лихва в размер на
24 133,92 лева, за периода от 15.01.2014г. до 24.07.2018г., договорна лихва за
забава в размер на 323 лева, за периода от 05.02.2014г. до 24.07.2018г., сумата
от 2 240,39 лева заемни такси, дължими по договор за жилищен кредит от
29.07.2008г., както и сумата от 3 247,46 лева разноски за първата инстанция.
Първоинстанционният съд не се е произнесъл по иска на ищеца за
наказателна лихва за сумата над 323 лева, поради което искът за горницата
над тази сума не е предмет на въззивното производство.
Въззивникът/ответникът - М. В. Е. счита, че обжалваното решение е
невалидно и недопустимо, поради формирана сила на пресъдено нещо с
1
влязло в сила решение № 2347 от 16.04.2018г., по гр.д. 9958/2016г. по описа
на СГС, с което било признато за установено, че не дължи на банката сумите
по процесния договор за кредит. Счита оспореното решение за нищожно,
като постановено от некомпетентен съдебен състав, поради наличието на
предпоставките на чл. 22, ал. 1 ГПК, което се установявало от процесуалното
поведение на съдията. В условията на евентуалност счита, че обжалваното
решение е неправилно, тъй като банката не можела да обяви повторно
кредита за предсрочно изискуем, но на друго основание. Поради
недължимост на главното вземане, не се дължали и акцесорните вземания за
възнаградителни и мораторни лихви. Счита за неправилен изводът на
първоинстанционния съд, че не били нищожни клаузите на т. 20.2. от Общите
условия, даващи възможност за начисляване на прекомерно високо
обезщетение за забава. На следващо място твърди, че не се дължат
претендираните такси от 2 240,39 лева, за заплащане на суми за подновяване
на ипотеката, поради отричане съществуването на вземането на ищеца със
сила на пресъдено нещо и прекратяването действието на договора на
20.10.2016г., както и липсата на правно основание за подновяване на
ипотеката. Счита, че не дължи такса за управление на кредита по т. 25.2. от
ОУ към договора, тъй като договорът бил прекратен, липсвали доказателства
за извършени услуги и представлявала скрит лихвен процент. На следващо
място твърди, че били налице съществени нарушения на
съдопроизводствените правила, изразяващи се, в недопускане на относими и
необходими доказателствени искания. Счита, че липсвало произнасяне по
възражението за прихващане, което не било включено в доклада по делото,
както и не била разпределена доказателствената тежест за релевантните
факти. Твърди, че съдът неоснователно не е уважил възражението за
погасяване с три годишна давност на претенциите за лихви. Претендира
присъждане на адв. възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 вр. с ал. 1, т. 2 от
ЗА.
Въззиваемият/ищецът - „Банка ДСК“ АД е подал в срок отговор на
въззивната жалба, чрез юр. С.. Излага подробни доводи за неоснователност на
въззивната жалба, които ще бъдат разгледани при обсъждане доводите на
въззивника. Моли въззивния съд да остави жалбата без уважение и да
потвърди обжалваното решение. Претендира юр. възнаграждение в размер на
300 лева.
2
Софийският апелативен съд, след като извърши служебна проверка по
чл. 269 ГПК, установи, че обжалваното решение е валидно и допустимо.
Първоинстанционният съд правилно е установил фактическата
обстановка и страните по делото не спорят, че между тях е възникнало
валидно правоотношение по договор за ипотечен кредит от 29.07.2008г.
Банката е предоставила на кредитополучателя, ипотечен кредит в размер на
48 700 лева, който следва да се изплати с 240 месечни вноски.
Видно от приетото в първоинстанционното производство и неоспорено
от страните заключение на вещото лице Л. Б., се установява, че
предоставеният от банката кредита в размер на 48 700 лева е усвоен от
кредитополучателя на 05.08.2008 година. Според вещото лице,
кредитополучателят е извършил последното плащане по кредита на
24.09.2014г. С всички нерегулярно постъпвали от кредитополучателя суми, са
били погасени задължения към банката по вноски с падеж до 05.01.2014г.
включително. Вещото лице е изчислило, че размерът на непогасената
главница е 44 488,18 лева. Възнаградителната лихва е изчислена съобразно
първоначално уговорения лихвен процент от 11.99%, върху непогасената
главница и при прилагане на месечна погасителна вноска в размер на
535,89лв. Вещото лице е изчислило, че общият размер на дължимата
договорна възнаградителна лихва е 24 133,92 лева и за периода от
15.01.2014г. до 24.07.2018г. Общият размер на непогасената наказателна
лихва по т. 20.1 от ОУ към договора е 323,94лв. и за периода от 25.09.2014г.
до 24.07.2018г. Вещото лице е установило, че няма начислена и непогасена
санкционираща лихва по т. 20.2. от общите условия към договора. Общият
размер на всички начислени и неплатени дължими такси е 2 240,39 лева, от
които: 1 653,33 лева такса за управление, 194,06 лева застрахователни премии
и 393 лева такса за подновяване на договорната ипотека.
Първоинстанционният съд приел, че банката е обявила кредита за
предсрочно изискуем с връчване на препис от исковата молба на
кредитополучателя. Отхвърлил е като неоснователно възражението на
ответника, за формирана сила на пресъдено нещо по иск с правно основание
чл. 424, ал. 1 ГПК. Приел, че е настъпил падежът на вземането на ищеца за
възнаградителна и санкционна лихва, които били в установените от вещото
лице размери. Оставил е без уважение възражението на ответника за
3
погасяване с три годишна давност, на част от процесните лихви, тъй като
били част от анюитетната вноска и не били периодични плащания. С
лаконични мотиви е приел, че е основателен и искът за дължими такси по
договора за кредит.
При така установената фактическа обстановка, въззивният съд прави
следните правни изводи:
Неоснователно е възражението на ответника, че обжалваното решение е
нищожно, като постановено от некомпетентен съдебен състав и при
наличието на предпоставките за отвод по чл. 22, ал. 1 ГПК. Тези
обстоятелства не водят до нищожност на съдебното решение, а до
евентуалната му неправилност и необоснованост, които са въпроси по
същество на правния спор. Освен несъгласието с процесуалното поведение на
съдията, липсват конкретни твърдения и данни за предубеденост на съдебния
състав, които да попадат в някоя от хипотезите на чл. 22, ал. 1 ГПК.
Неоснователно е възражението на ответника, че обжалваното решение е
недопустимо, поради формирана сила на пресъдено нещо, с влязло в сила на
30.05.2018г. - решение № 2347 от 16.04.2018г., по гр.д. 9958/2016г. по описа
на СГС, с което било признато за установено, че ответникът не дължи на
банката сумите по процесния договор за кредит. С това решение е установено
със сила на пресъдено нещо, че длъжникът не дължи на банката сумите,
предмет на издадената заповед за незабавно изпълнение, тъй като не са
настъпили предпоставките за обявяване на кредита за предсрочно изискуем.
Невярно е твърдението на ответника, че с това решение било отречено
съществуването на вземането на банката по договора за кредит между
страните. В процесната хипотеза, силата на пресъдено нещо не се разпростира
по отношение на материалното правоотношение и не е отречено
съществуването на вземането, предмет на сключения между страните договор
за банков кредит. Няма пречка съдебно отреченото право да възникне, като
банката законосъобразно упражни правото си да обяви кредита за предсрочно
изискуем. Това е новонастъпил факт, чието установяване е предмет на
правния спор в производството по осъдителния иск, предявен в настоящия
исков процес.
Неоснователно е твърдението на ответника, че били налице съществени
нарушения на съдопроизводствените правила, изразяващи се, в недопускане
4
на относими и необходими доказателствени искания. Ответникът се домогва
да докаже, че предсрочната изискуемост на договора за кредит е настъпила в
предходно образуваното заповедно производство, който именно факт е
отречен със силата на пресъдено нещо. Ето защо, тези доказателствени
искания са неотносими за правния спор и правилно не са допуснати, на
основание чл. 159, ал. 1, пр. първо ГПК.
Невярно е твърдението на ответника, че своевременно е направил
възражението за прихващане, по което липсвало произнасяне. Видно от
отговора на исковата молба, се установява, че ответникът е поискал с
внесената сума от 35 263,29 лева и съобразно скъсения период на
предоставяне на кредита, с обратна дата да се преизчисли размерът на
главницата и договорната възнаградителна лихва.
По делото не е предявен иск срещу ответника за наказателна лихва по т.
20.2 от Общите условия към договора. Освен това, вещото лице е установило,
че няма данни банката да е начислявала или събирала суми за погасяването на
такава лихва. Ето защо, доводите за нищожността на тази клауза са
неотносими за настоящия правен спор и не следва да се обсъждат по
същество.
Неоснователно е твърдението на ответника, че първоинстанционният
съд не бил разпределил доказателствената тежест за релевантните по делото
факти. Всички правопораждащи факти предмет на правния спор по делото,
следва да се установят от ищеца, поради което правилно му е разпределена
тежестта на доказване.
Неоснователно е възражението на ответника, че банката не била
материалноправно легитимирана, поради извършено прехвърляне на
вземането на „ОТП Факторинг“ ЕАД. По делото няма доказателства, че
ищецът е прехвърлил процесните вземания на трето лице и това е недоказано
твърдение за факт.
1. По иска за предсрочно изискуема главница:
Първоинстанционният съд правилно е определил правната
квалификация на предявения иск за връщане на предсрочно изискуема
главница за предоставен банков кредит по чл. 432, ал. 1 ТЗ вр. с т. 21.1.1 от
Общите условия към договора за ипотечен кредит.
5
Ищецът е доказал и страните по делото не спорят, че банката е
предоставила на М. В. Е. ипотечен кредит в размер на 48 700 лева, който факт
се установява и от приетото заключение на вещото лице в първата инстанция.
Последната вноска за погасяване на кредита е платена на 24.09.2014г., с която
са погасени вноски с падеж до 05.01.2014г. Исковата молба е предявена на
25.07.2018г., до която дата е настъпил падежът на 54 месечни вноски,
последната с падеж 05.07.2018г. Ищецът законосъобразно е упражнил
правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем, поради неплащането в
срок на дължимите 54 анюитетни вноски, чрез предявяването на осъдителен
иск срещу длъжника, на когото е връчен препис от исковата молба на
12.12.2018г. В този смисъл е и задължителното за съдилищата разрешение,
дадено в т. 2 от мотивите на Тълкувателно решение № 3 от 27.03.2019 год. по
тълкувателно дело № 3/2017г. на ОСГТК на ВКС.
Видно от заключението на вещото лице се установява, че общият
размер на предсрочно изискуемата и непогасена главница е в размер на
44 488,18 лева. Не намира опора в закона и няма правно основание, искането
на ответника с внесената от него сума в общ размер на 35 263,29 лева и
съобразно скъсения период на предоставяне на кредита, с обратна дата да се
преизчисли размерът на главницата и договорната възнаградителна лихва. До
датата на обявяване на кредита за предсрочно изискуем, кредитополучателят
дължи заплащането на всяка една анюитетна вноска, съобразно уговорения в
договора и погасителния план размер. Още повече, че това твърдение
противоречи и на задължителното за съдилищата разрешение, дадено в т. 2 от
мотивите на Тълкувателно решение № 3 от 27.03.2019 год. по тълкувателно
дело № 3/2017г. на ОСГТК на ВКС.
По вече изложените съображения е неоснователно и твърдението на
въззивника, че кредиторът нямал право повторно да обяви кредита за
предсрочно изискуем. Следователно предявеният иск за предсрочно
изискуема и непогасена главница в общ размер на 44 488,18 лева, е доказан
по основание и размер, поради което законосъобразно и правилно е уважен от
първоинстанционния съд.
Досежно основателността на иска за главница, основателно е и
акцесорното искане за присъждане на законна лихва върху главницата,
считано от предявяване на исковата молба до окончателното й плащане. В
6
този смисъл е и задължителното за съдилищата разрешение, дадено в т. 2 от
диспозитива на Тълкувателно решение № 3 от 27.03.2019 год. по
тълкувателно дело № 3/2017г. на ОСГТК на ВКС.
2. По иска за договорна възнаградителна лихва по т. 6. от договора:
В т. 6 от договора за ипотечен кредит, страните са уговорили
задължението на кредитополучателя да заплати на банката договорна лихва в
размер на 11,99%. Видно от заключението на вещото лице се установява, че
за периода от 15.01.2014г. до 24.07.2018г., общият размер на непогасената
възнаградителна лихва е 24 488,18 лева. Ответникът не твърди, че е заплатил
претендираните суми, поради което ищецът е доказал основанието и размера
на вземането си за договорна възнаградителна лихва. Ответникът
своевременно е направил възражение за погасяване на част от това вземане с
три годишна давност. Първоинстанционният съд е отхвърлил това
възражение, като е счел, че по отношение на вземането за лихва, която е
частта от анюитетната вноска е приложима общата 5-годишна давност по чл.
110 и 111 ЗЗД.
Настоящият състав намира, че в тази част обжалваното решение
е неправилно.
Обстоятелството, че вземането за главница не е периодично плащане, не
означава, че и за вземането за възнаградителна лихва се прилага общата 5-
годишна давност. Съгласно разпоредбата на чл. 111, б.”в” ЗЗД, погасяването
на вземането за лихва е уредено с по-кратка погасителна давност, която е 3-
годишна. Искът е предявен на 25.07.2018г., поради което са погасени
вземанията за договорна лихва за периода от 15.01.2014г. до 24.07.2018г.
включително. Вещото лице е изчислило, че общият размер на
възнаградителната лихва е 16 298,74 лева и за периода от 25.07.2015г. до
25.07.2018г.
Неоснователно е твърдението на ищеца, че давността за това вземане
била прекъсната с предприемане на действия по принудително изпълнение.
По делото е безспорно установено, че е уважен искът на кредитополучателя
срещу банката по чл. 424, ал. 1 ГПК за несъществуване на вземането по
заповедта за незабавно изпълнение, въз основа на която е образувано
изпълнителното производство срещу ответника. Това решение има за своя
правна последица прекратяване на производството по принудително
7
изпълнение, на основание чл. 433, ал. 1, т. 4 ГПК. В процесната хипотеза
давността не се смята за прекъсната, на основание чл. 116, б. „в“ вр. с буква
„б“, пр. последно ЗЗД. Следователно е основателен искът за възнаградителна
лихва в размер на 16 298,74 лева и за периода от 25.07.2015г. до 25.07.2018г.
Неоснователен е искът за възнаградителна лихва за сумата над 16 298,74 лева
до предявения размер от 24 133,92 лева и за периода от 15.01.2014г. до
24.07.2015г. включително.
3. По иска за наказателна лихва по т. 20.1. от Общите условия към
договора:
В т. 20.1 страните са уговорили, че при просрочие на задължението за
плащане на главница, кредитополучателят дължи на банката, освен
възнаградителната лихва и наказателна надбавка от 3 %. Не е прекомерен
размерът на наказателната мораторна лихва, върху просрочените суми за
времето на забавата, която се определя от 3% надбавка. Вещото лице е
изчислило, че общият размер на наказателната лихва е 297,26 лева и за
периода от 25.07.2015г. до 25.07.2018г., до която сума искът е основателен.
По гореизложените съображения за договорна възнаградителна лихва, е
погасен по давност и е неоснователен искът за наказателна лихва, за сумата
над 297,26 лева до присъдения размер от 323 лева и за периода от 05.02.2014г.
до 25.07.2015г.
4. По исковете за дължими такси и разноски:
4.1. В т. 25.1.2. страните са уговорили, че кредитополучателят дължи на
кредитора такса за управление на кредита. Вещото лице е изчислило, че
общият размер на тази такса е 1 653,33 лева и е начислена за периода от
05.08.2009г. до 29.07.2017г. Това е самостоятелна искова претенция, за която
няма възражение за погасяване по давност от ответника.
Неоснователно е възражението на ответника, че тази такса
представлявала прикрит лихвен процент. Страните изрично са уговорили
дължимостта на такса за управление на кредита, която се дължи на
самостоятелно основание и в договорения размер. Тази искова претенция е
доказана по основание и размер, поради което е основателен искът за
присъждане на сумата от 1 653,33 лева, представляващи такса за управление
на кредита.
8
4.2. В т. 17.2. страните са уговорили, че таксите за подновяване на
обезпечението са за сметка на кредитополучателя. Вещото лице е изчислило,
че на 23.07.2018г., банката е платила такса за подновяване на ипотеката 35,35
лева и 292,01 лева нотариална такса. Общият размер на тези суми е 327,36
лева, за който искът е основателен. Неоснователен като недоказан е искът за
сумата над 327,36 лева до предявения размер от 393 лева.
4.3. В т. 27 страните са уговорили, че при кредити обезпечени с ипотека,
кредитополучателят дължи на кредитора платените застрахователни премии
за подновяване на имуществената застраховка. Вещото лице е изчислило, че
общият размер на платените суми е 194,06 лева и за периода от 31.08.2011г.
до 28.09.2017г. Това също е самостоятелна искова претенция, за която няма
възражение за погасяване по давност от ответника.
5. По искането на страните за присъждане на разноски:
Първоинстанционният съд е присъдил на ищеца разноски за
първоинстанционното производство в общ размер на 3 247,26 лева. Във
въззивно производство се претендира юр. възнаграждение от 300 лева.
Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 8 от ГПК/изм. ДВ бр. 8 от 2017г./,
въззивният съд следва да определи размерът на юр. възнаграждение, което за
тази инстанция е 450 лева. Съобразно принципът на диспозитивното начало,
съдът не може да присъди повече от претендираните 300 лева от
въззиваемия. Общият размер на разноските на ищеца за двете инстанции е
3 547,26 лева, които следва да му се присъдят съобразно уважената и
отхвърлена част на предявените искове. Предмет на делото са искове в общ
размер на 71 185,49 лева, уважени са искове в общ размер на 63 260,09 лева и
са отхвърлени искове с общ размер на 7 925,46 лева. Общият размер на
сторените от ищеца разноски за двете инстанции, съобразно уважените
искови претенции е 3 152,33 лева и се дължат от ответника.
Ответникът се представлява от адвокат, който му е предоставил
безплатна правна помощ, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА. Адвокат Е.М.
Г. има право на възнаграждение, определено по съразмерност и съобразно
частично отхвърлените искови претенции за двете инстанции. Въззивният съд
определя това възнаграждение на сумата от 726,27 лева за всяка инстанция,
която следва да се заплати от ищеца, на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА.
6. Неправилно първоинстанционният съд е определил размерът на
9
дължимата държавна такса за първоинстанционното производство. Предмет
на делото са шест иска, по три от които дължимата държавна такса е не по-
малко от 50 лева. Следователно ищецът следва да бъде осъден да заплати
държавна такса в размер на 113,60 лева.
7. Ответникът/въззивникът е освободен от заплащане на държавна такса
за въззивното обжалване. Ищецът дължи държавна такса за въззивното
производство, съобразно отхвърлената част от исковите претенции, на
основание чл. 78, ал. 6 ГПК. Общият размер на дължимата държавна такса от
ищеца за въззивното производство е 164,83 лева, която е изчислена чрез
метода на просто тройно правило.
8. По съображения за яснота и безспорност на решението в частта за
разноските, както и поради необходимостта от тяхното присъждане съобразно
уважената и отхвърлената част на исковите претенции, обжалваното решение
следва да се отмени изцяло и в тази част, като всички дължими разноските се
присъдят от въззивния съд.
Така мотивиран, Софийският апелативен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 265068 от 27.07.2021г., по гр.д. № 10127/2018г.
по описа на Софийски градски съд, в частта, с която М. В. Е., ЕГН
********** е осъдена да заплати на „Банка ДСК“ АД, ЕИК *********
договорна възнаградителна лихва за сумата над 16 298,74 лева до предявения
размер от 24 133,92 лева и за периода от 15.01.2014г. до 25.07.2015г.,
договорна лихва за забава за сумата над 297,26 лева до размера от 323 лева и
за периода от 05.02.2014г. до 25.07.2015г., разноски за подновяване на
ипотеката за сумата над 327,36 лева до предявения размер от 393 лева, по
договор за жилищен кредит от 29.07.2008г. и за 3 247,46 лева разноски за
производството пред СГС И ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ исковете на „Банка ДСК“ АД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление в град София, ул. „Московска“ № 19 срещу
М. В. Е., ЕГН **********, с адрес в град ***, ул. „***“ № 66 за заплащане на:
договорна възнаградителна лихва за сумата над 16 298,74 до предявения
10
размер от 24 133,92 лева и за периода от 15.01.2014г. до 25.07.2015г.,
договорна лихва за забава за сумата над 297,26 лева до сумата от 323 лева и за
периода от 05.02.2014г. до 25.07.2015г., разноски за подновяване на
ипотеката за сумата над 327,36 лева до предявения размер от 393 лева, по
договор за жилищен кредит от 29.07.2008г.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 265068 от 27.07.2021г., по гр.д. №
10127/2018г. по описа на Софийски градски съд, в частта, с която М. В. Е.,
ЕГН ********** е осъдена да заплати на „Банка ДСК“ АД, ЕИК *********
предсрочно изискуема главница в размер на 44 488,18 лева, ведно със
законната лихва върху главницата считано от 25.07.2018г. до окончателното й
заплащане, договорна възнаградителна лихва в размер на 16 298,74 лева и за
периода от 25.07.2015г. до 25.07.2018г., договорна лихва за забава за сумата
297,26 лева и за периода от 25.07.2015г. до 25.07.2018г., разноски за
подновяване на ипотеката за сумата 327,36 лева, такса за управление на
кредита за сумата от 1 653,33 лева, платени застрахователни премии за сумата
от 194,06 лева.
ОСЪЖДА М. В. Е., ЕГН ********** да заплати на „Банка ДСК“ АД,
ЕИК ********* сумата от 3 152,33 лева, представляваща разноски за двете
инстанции.
ОСЪЖДА „Банка ДСК“ АД, ЕИК ********* да заплати на Е.М. Г.,
ЕГН ********** сумата от 1 453,54 лева, представляваща адвокатско
възнаграждение за двете инстанции.
ОСЪЖДА „Банка ДСК“ АД, ЕИК ********* да заплати по сметка на
Апелативен съд град София сумата от 278,43 лева, представляваща дължима
държавна такса за двете инстанции.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС, в едномесечен
срок от връчването му на страните, при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от
ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
11
1._______________________
2._______________________
12