Р
Е Ш Е Н И Е
Гр.София, 05.06.2019
г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІV-Д въззивен състав, в публичното съдебно заседание на
девети май през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА И.А
ЧЛЕНОВЕ:
ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
БОРЯНА
ПЕТРОВА
при секретаря Поля Г. като разгледа докладваното от съдия Кордоловска гр. дело №12543 описа за 2018 година, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на
258-273 от ГПК.
С решение № 206132 от 01.09.2017
г. на СРС-ГО, 73 състав по гр. дело № 25608/2010 г., съдът е допуснал,
на осн. чл.69 от ЗН, да се извърши съдебна делба между А.А.Т., с ЕГН **********,
с адрес: *** Б.Г.Т., с ЕГН **********, с адрес: ***; и М.Г.Т., с ЕГН-**********,
с адрес: ***; всички със съдебен адрес ***, чрез адв.В.О.П. от САК и Н.Б.П. с
ЕГН ********** и адрес: *** и съдебен адрес ***, офис 1, чрез адв.М. В.от САК с
на недвижим
имот, представляващ, съгласно схема № 6813/29.3.2011 г. на Службата по
геодезия, картография и кадастър-гр.София самостоятелен
обект - жилище с индентификатор №68134.108.96.1.2 и адрес в град София, ул.
„*******, в сграда с индентификатор №68134.108.96 при съседи: на същия етаж -
няма, под обекта - 68134.108.96.1.1, над обекта - 68134.108.96.1.3; заедно с 1/4 ид.части от общите части на
сградатаи 1/4 ид.части от дворното място върху което е построена сградата,
цялото с площ от 329.40 кв. метра (по скица - 333 кв.м.), съставляващо по
скицата на Службата по геодезия, картография и кадастър-гр.София
№6811/29.3.2011г. - поземлен имот с индентификатор №68134.108.96 по
кадастралните регистри, одобрени със заповед РД-18-33/15.6.2010 г. на
изпълнителния директор на АГКК при съседи: 68134.108.100, 68134.108.97,
68134.108.137, 68134.108.95, 68134.108.92, при следните квоти:9/12 ид.части на Н.П.
и1/12 ид.части на А.А.Т.,1/12 ид.части на Б.Г.Т. и1/12 ид.части на М.Г.Т., като е отхвърлил
иска за делба на ГАРСОНИЕРА, находяща се на V (пети) тавански етаж, от сградата в гр.София,
ул."*******, състояща се от кухня, дневна, антре и санитарен възел, с площ
около 35 кв.м., при съседи: калкан, коридор, таванска стая, двор, заедно със
съответните идеални части от общите части на сградата, построена в поземлен
имот с индентификатор №68134.108.96 по кадастралните регистри, одобрени със
заповед РД-18-33/15.6.2010 г. на изпълнителния директор на АГКК при
съседи:68134.108.100, 68134.108.97, 68134.108.137, 68134.108.95, 68134.108.92.
Недоволна от постановеното
решениее останала ответницата Н.Б.П., която, в срока по чл.259, ал.1 от ГПК, го
обжалва при твърдения за необоснованост, нарушение на материалния закон при
постановяването му и съществени съдопроизводствени правила. Искането към
въззивната инстанция е да отмени обжалваното решение и да отхвърли предявения
иск за допускане делба на първия надпартерен етаж от процесната сграда, да
уважи предявеното от ищцата искане за включване в делбената маса и допускане делба
на таванското помещение в процесната сграда, преустроено в гарсониера.
Претендира разноски.
Въззиваемите А.А.Т., Б.Г.Т. и М.Г.Т.
оспорват въззивната жалба по съображения изложени в депозирания по реда на чл.
263, ал. 1 от ГПК писмен отговор. Молят решението да бъде потвърдено като
правилно – законосъобразно и обосновано. Претендират сторените разноски за адвокатско
възнаграждение пред въззивната инстанция.
Съгласно чл. 269 от ГПК,
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението; по
допустимостта му - само в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата. Както вече Върховният касационен съд многократно се е
произнасял (решение № 176 от 08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. III г.о.; №
95 от 16.03.2011 г. по гр. д. № 331/10 г. на IV г.о.; № 764 от 19.01.2011 г.по
гр. д. № 1645/09 г. на IV г.о.; № 702 от 5.01.2011 г.по гр. д. № 1036/09 г. на
IV г.о.; № 643 от 12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/09 г.на IV г.о) въззивният съд
се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз
основа на въведените във въззивната жалба оплаквания; проверява
законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността
само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд; относно
правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в
жалбата пороци, а надхвърлянето на правомощията по чл. 269 ГПК е основание за
касиране на въззивното решение.
В случая, обжалваното решение е
издадено от надлежен съдебен състав на Софийски районен съд, в рамките на
предоставената му от закона правораздавателна власт и компетентност, поради
което същото е валидно. Предвид изискванията на процесуалния закон за
служебната проверка на постановеното решение в обжалваната му част, съдът
счита, че не се установяват нарушения на съдопроизводствените правила във
връзка със съществуване и упражняване правото на иск, поради което
първоинстанционното съдебно решение е допустимо. По правилността на
обжалвания съдебен акт, съдът съобрази следното:
Производството е за делба, в първата фаза по допускането й.
За да бъде допусната делба е
необходимо на първо място да се установи наличие на съсобственост между
страните в производството досежно имота, чиято делба се иска.
При съвкупна преценка на
събраните по делото доказателства се установява, че:
По силата на нотариален акт № 25, том V, дело №766 от 17.02.1966 г. на I нотариус
при СНС Б.Х.Т. и Б. Г.Т. са закупили по време на брака си следния недвижим
имот: ПЪРВИЯ НАДПАРТЕРЕН ЕТАЖ от жилищната постройка, състоящ се от три стаи,
вестибюл, кухня, баня и тоалетна, при съседи по нотариален акт: отдолу-партерен
етаж, отгоре - Г.Х.М., и от две страни – двор,заедно с едно мазе от към ул.
„Светослав Тертер" при съсед Г.Б.и 1/4 идеална част от таванските
помещения,заедно с 1/4 идеална част от общите части на сградата и 1/4 идеална
част от дворното място върху което е построена сградата, цялото с площ от
329.40 кв. метра, понастоящем съставляващо УПИ XII-4, от квартал 13 по плана на
град София - III извънградска част, при граници: улица „Светослав Тертер",
Д.А., Г.Б.и Д.Х..
От удостоверение за наследници №314/269.02.1984 г. на „Ленински"
РНС е видно, че Б. Г.Т. е починал на 30.12.1983 г. и е оставил за наследници по
закон съпругата си Б.Х.Т., сина си Г.Б.Т. и дъщеря си Н.Б.Т.. Съгласно чл.14 СК (обн. ДВ бр.23/1968 година),
според който когато преживелият съпруг наследява заедно с децата на починалия
съпруг, той не получава дял от частта на починалия съпруг от общото имущество, вр. чл.5, ал.1 ЗН, последните са
станали съсобственици при следните квоти: Б.Х.Т. - 1/2
ид.част, Г.Б.Т. - 1/4 ид.част и Н.Б.Т. - 1/4 ид.част.
От удостоверение за наследници
№669/23.10.2006 г. е видно, че Г.Б.Т. е починал на
10.07.2000 г. и е оставил наследници по закон ищците - съпругата си А.А.Т.,
сина си Б.Г.Т. и дъщеря си М.Г.Т., като на осн. чл.9, ал.1, вр. чл.5, ал.1 ЗН
всеки от тях получава по 1/3 ид.част от собствената на наследодателя им 1 /4 ид.част
от посочения апартамент.
С нотариален акт № 96, том II, рег.№10382, дело №252/2009 г. на
нотариус И.Д., на 07.04.2009 г., ответницата Б.Т. е продала на ответницата Н.П.
собствената й 1/2 ид.част от имота и си е запазила пожизнено правото на
ползването му.
С нотариален акт № 066, томI, per. №1562, дело №46 от 06.07.2001 г. ответницата Н.П. е призната за
собственик на 1/4 ид.части от имота. Цитираният нотариален акт е оспорен от ищците,
които отричат ответникът Н.П. да е придобила по давност притежаваните от брат й
1/4 ид.части от имота.
Спорните по делото въпроси са съсредоточени върху това осъществило ли се е в действителност оригинерното правно основание –
изтекла в полза на ответницата Н.П. 10 годишна придобивна давност досежно наследствената
част на брат й Г.Т. от процесния имот, респ. досежно идеалните части, полагащи
се по наследво по закон на ищците А.А.Т., Б.Г.Т. и М.Г.Т. общо в размер на 3/12
идеални части, както и следва ли да се допусне делба на таванското помещение
към апартамента, което е преустроено на гарсониера. При съвкупна преценка на
събраните по делото доказателства настоящият съдебен състав намира, че и на
двата въпроса следва да се отговори отрицателно.
За осъществяване на целения
оригинерен придобивен способ ответницата Н.П. следва да установи, че е
упражнявала в период по-дълъг от 10 години фактическа власт по отношение на
конкретния недвижим имот (corpus), без противопоставянето от страна на
титуляра/титулярите на правото на собственост, както и да е демонстрирала по
отношение на невладеещия собственик/съсобственици на вещта поведение на
пълноправен собственик (animus), т.е поведение, което безсъмнено сочи, че
упражнява собственическите правомощия в пълен обем, единствено за себе си. Това
свое намерение ищцата следва да е манифестирала спрямо съсобствениците, за да
отблъсне тяхното владение и това да им стане известно. Иначе всяко скрито
неопределено поведение, което може да се тълкува и по други начини, не сочи на
такава промяна. Само доколкото елементите от фактическият състав на чл.79, ал.1
от ЗС са налице по отношение на претендиращото собствеността лице и то
установени при едно пълно и пряко доказване в хода на процеса, посоченото
придобивно основание - за изтекла придобивна давност на конкретен имот, може да
бъде уважено. В настоящия казус ответницата не установи както обективния (corpus),
така и субективния (animus) от фактическия състав на чл. 79 ЗС. Това е така,
защото за осъществяване на фактическия състав на този оригинерен придобивен
способ се изисква упражняването на фактическа власт в нужния срок, същото да е
непрекъснато, явно и несмущавано, което не се установява от събраните по делото
писмени и гласни доказателства.В същото време лицето трябва да е демонстрирало
по отношение на невладеещия собственик на вещта поведение на пълноправен
собственик, т.е. поведение, което безсъмнено сочи, че упражнява
собственическите правомощия в пълен обем единствено за себе си. Позоваването не
е елемент от фактическия състав на придобивното основание по чл. 79, ал. 1 ЗС
(TP № 4/17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г., ОСГК на ВКС).
Посочените елементи от
фактическия състав на придобивната давност следва да бъдат установени при
условията на пълно и главно доказване - по изключващ каквото и да е съмнение
начин. Липсата на категоричност или наличието на съмнение за някой от тях
изключва придобиването по давност.
Нотариалният акт, с който се
признава право на собственост върху недвижим имот по реда на чл. 587 ГПК, не се
ползва с материална доказателствена сила по чл. 179, ал. 1 ГПК относно
констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост, тъй
като такава е присъща на официалните свидетелстващи документи за факти. При
оспорване на признатото с акта право на собственост, обаче, тежестта за
доказване се носи от оспорващата страна, без да намира приложение редът на чл.
193 ГПК (TP № 11 от 21.03.2013г. по тълк.д. № 11/2012г. на ОСГК на ВКС).
Съгласно задължителните
разяснения, дадени с TP № 1/28.06.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г., ОСГК на ВКС,
независимо от какъв юридически факт произтича съсобствеността, е възможно този
от съсобствениците, който упражнява фактическа власт върху чуждите идеални
части, да превърне с едностранни действия държането им във владение. Ако се
позовава на придобивна давност за чуждата идеална част, той трябва да докаже
при спор за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо
останалите съсобственици намерението да владее техните идеални части за себе
си. Съгласно посоченото TP, презумпцията на чл.69 ЗС се прилага на общо
основание в отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността им
произтича от юридически факт, различен от наследяването. Т.е., когато
съсобствеността произтича от наследяване, както е в настоящия случай,
намерението за своене не се предполага.
От показанията на разпитаната
пред първостепенния съд свидетелка И.се установява, че всички наследници на Б.
са имали достъп до апартамента на втория етаж, както и че същата не е видяла
някой да е ограничавал достъпа на Г.до втория етаж, като дори последният е живял
там през определени периоди. Свидетелят И., също е заявил в показанията си, че
е виждал бащата на ищеца Б. – Г., да влиза в апартамента на втория етаж, като
му е помагал да носи вещи. От своя страна, свидетелката У.е изтъкнала пред съда,
че отношенията между Б., Б.и техните деца - Н. и Г., са били добри, дори
идеални, както и че никой не й е казвал, че не пускал Г.в жилището. Свидетелят Г.също
е потвърдил, че отношенията между Н. и Г.са били добри, като лично той е виждал
Г.да слиза на втория етаж и да влиза свободно в жилищетона втория етаж, от
което Г.имал и собствен ключ. И свидетелката Ц.е изтъкнала, че никога не е
виждала или чувала Н. да е отказвала достъп на брат си Г.до жилището на втория
етаж, като Г.и семейството му дори обитавали голямата стая. Обстоятелството, че
Г.е имал свободен достъп до жилището на втория етаж се установява и от
показанията на св. С., според когото Г.е слизал на втория етаж и си е отключвал
сам вратата, като същият не е чувал някой да е ограничавал достъпа на Г.до това
жилище, а отношенията между Г., сестра му и майка му били добри. Свидетелката Б.също
е категорична, че е виждала Г.да слиза в апартамента на втория етаж, като е
влизал свободно и никой не го е спирал, същиятможел сам да си отваря жилището
на втория етаж, без да се налага да звъни или някой да го посреща.
Освен че, от една страна, от
свидетелските показания се установява, че наследодателят на ищците - Г.Т., е
имал свободен и безпрепятствен достъп до жилището на втория етаж, то, от друга
страна, от събраните по делото гласни доказателства не се установява, ответницатаН.
П. да е извършила действия, с които дае обективирала спрямо останалите
съсобственици намерението да владее техните идеални части за себе си.Както беше
посочено, съсобствеността между страните по делото е възникнала въз основа на
наследяване по закон, в който случай намерението за своене на чуждите части не
се предполага, а следва да се установи, както и следва да се установи изрично
манифестиране на намерение за упражняване на фактическата власт върху целия
имот само за ответника.
Нито събраните гласни
доказателства, нито представените документи, установяват, че до съставянето на
констативния нотариаленакт през 2001 г., ответницата е манифестирала по
какъвто и да е начин намерението си да свои чуждите идеални части от имота.
Не се установяват действия на ответницата, отблъскващи възможността за
осъществяване на владение от Г.Т., приживе до неговата смърт през 2000 г., а
след това от неговите наследници – ищците А.А.Т., Б.Г.Т. и М.Г.Т..
За да се осъществи фактическият състав на чл. 79, ал. 1 ЗС е нужно
владението на чуждите идеални части да е несъмнително - осъществявано по начин, който
да разкрива ясно желанието на владелеца да държи вещта като своя и явно - т.е.
намерението на владелелеца да свои вещта за себе си да е противопоставено на
собственика, това намерение да се упражнява така, че всеки заинтересован да
може да научи за него, като същото да е достигнало до собственика. Лицето
трябва да е демонстрирало по отношение на невладеещия собственик на вещта
поведение на пълноправен собственик, т.е. поведение, което безсъмнено сочи, че
упражнява собственическите правомощия в пълен обем единствено за себе си. По
делото липсват доказателства, които да са в състояние да обусловят извод за
намеренията на ответницата Н.П. спрямо процесния имот.
Следователно, при тези данни по
делото, не е установено ответницатада да е владяла изключително за себе си
имота, както и това владение да е било явно, съответно настоящият съдебен
състав приема, че ответницата не е упражнявала давностно владение върху
процесните идеални части и не разполага с права върху тях, изключващи правата
на Г.Т., респективно тези на неговите наследници – ищците А.А.Т., Б.Г.Т. и М.Г.Т..
Ето защо, правилен и съобразен
със събраните по делото доказателства, вкл.
показанията на разпитаните по делото седем свидетели - М.Ц., С.С., В.Б.,
П.И., Л.И., Е.У.и Е.Г., е изводът на съда, че се установява, че починалият на
10.07.2000 г. Г.Т. никога не е спиран да използва имота и е имал свободен
достъп до него, и ответницата Н.П. не е демострирала пред него намерението си
да го свои. Действително, от смъртта на Г.Т. до подаването на исковата молба -
на 03.06.2010 г. са изтекли по-малко от 10 години, следователно хипотезата по
чл. 69 ЗС за придобиването на имота по давност не е настъпила.
Както и първостепенният съд е
посочил, приетите по делото удостоверения от СО-ПАМДТ разкриват, че в рамките
периода, в който ответницата Н.П. твърди да е своила имота, както тя, така и
майка й - Б.Т., са декларирали, че ищците са съсобственици с наследените от Г.Т.
идеални части от имота.По делото е приложено писмо от СО-Дирекция „ПАМДТ"
Отдел „Средец/Триадица" с приложени към него данъчни декларации, от които
се установява, че всички наследници на общия наследодател Б. Г.Т. са подали
данъчните си декларации за процесния апартамент наедна и съща дата - 28.03.1998
г., едновременно, като номерата на тези декларации са поредни, съответно: вх. №
0822389 от Г.Т., вх. № 0822390 от Н.П. и вх. № 0822391 от Б.Т.. От данъчната
администрация са приложили първичните имотни данъчни декларации на Г.Т. и на Б.Т.,
като в тази на Б.Т. е отразено, че синът й Г.притежава 1/6 идеална част от
апартамента. Въпреки че първичната имотна данъчна декларация на ответницата П. не
е налична, категорично се установява, че и тя като наследник на Б.Т. е признала
правата на брат си Г.Т. и на неговите наследници – ищците, върху процесното
жилище, тъй като с данъчна декларация вх. № 10-4864 от 27.11.2000 г. Н.П. е декларирала
и процесния апартамент, като изрично е посочила, че идеални части от имота като
нейни съсобственици притежават и тримата ищци. Тази декларация е подадена от Н.П.
след смъртта на брат й Г.Т., като същата предекларира обстоятелства относно
новите съсобственици и идеалните им части. Това означава, че и в първичната
данъчна декларация от 1998 г., ответницата П. също е декларирала, респ.
признала, че брат й Г.Т. притежава идеална част от процесния апартамент. В
компютърната разпечатка по партидата на Н.П., която е обобщаваща въз основа на
всички предекларирания, но отнесена като номер към първичната данъчна
декларация, е видно, че имотът е деклариран от Н.П. като придобит на 06.06.2008
г. и се облага с данък от 01.01.2012 г.
При посочените мотиви решаващият
състав приема за неосъщиствим в полза на ответницата Н.П. целеният оригинерен
придобивен способ за изтекла в нейна полза придобивна давност. Доколкото по
делото ответницата не установява правото си на изключителна собственост върху
целия процесен имот, искът за делба, като основателен, следва да бъде уважен, а
имотът допуснат до делба. В този смисъл решението на СРС е правилно –
законосъобразно и обосновано.
По отношене на искането на
ответницата Н.П. за допускане на делба на таванското помещение към апартамента, което е преустроено на ГАРСОНИЕРА,
настоящият състав намира, че същото е неоснователно, като напълно споделя
изводите на първостепенния съд. Действително, имотът е собственост на
третото лице помагач - Т.Д.Г.. Тава е така, поради следното: Б.Х.Т. и Б. Г.Т.
са учредили в полза на сина им Г.Т. право на строеж по реда на чл.56, ал.2 ЗТЗУ
(отм.).Видно от заявление на Б.Х.Т. и Б. Г.Т. до Ленински РНС от 10.11.1973 г.,
което е нотариално заверено и е вписано в нотариалните книги на 10.11.1973 в
том 7, №11 под вх.рег.№6866,синът им Г.Т. е получил разрешение за строеж
(позволителен билет) и от строителните книжа е видно, че строежът е изпълнен по
одобрения проект, в резултат на което собствеността върху построената
гарсониера (предишно таванско помещение към посочения по-горе имот) е останала
за Г.Т. и съпругата му А.Т., тъй като строежът е извършен по време на брака им,
в който смисъл е и цитираната от първоинстанционния съд съдебна практика,
намерила израз в Решение № 27 от 1.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 2072/2008 г.,
IV г. о., ГК и Решение № 183 от 18.06.2012 г. на ВКС по гр. д. № 88/2012 г., II
г. о., ГК. Следователно последните са собственици на този имот, като от
събраните по делото доказателства не се установява ответницата Н.П. да има
каквито и да било права върху този имот. Също така, от приетия по делото
нот.акт от 17.12.2002 г. е видно, че ищците са признати за собственици на
гарсониерата по наследяване и давност. Така, след смъртта на Г.Т., имотът е
наследен от ищците -съпругата му А.Т., дъщеря му М.Т. и сина му Б.Г.Т.. Впоследствие
- 20.12.2002 г. с нотариален акт №137, том II, рег.№5076, дело № 303/2002 на
нотариус Г.Й.-Д., притежаваните от тях идеални части са прехвърлени на
съсобственика им Б.Г.Т., а той на свой ред на 13.8.2010 г. го е продал на
третото лице помагач - Т.Г..
Изложеното, както правилно и
първоинстаннционният съд е приел, показва, че гарсониерата не е съсобствена
между страните, следователно искането за включването й в делбата е
неоснователно и следва да се отхвърли.
В упражнение на правомощията си
по чл.271 от ГПК въззивната инстанция е длъжна да потвърди обжалваното решение,
вкл.в частта за разноските.
С оглед изхода на спора на
жалбоподателката не следва да й бъдат присъдени сторените в производството
съдебни разноски. От своя страна такива следва да бъдат присъдени на
въззиваемите за заплатеното от тях адвокатско възнаграждение в размер на общо
1500 лева.
Водим от горното, Софийски
градски съд
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВАрешение
№ 206132 от 01.09.2017 г. на СРС-ГО, 73 състав по гр. дело № 25608/2010 г.
ОСЪЖДА Н.Б.П.
с ЕГН ********** и адрес: *** да заплатиА. А.Т., с ЕГН **********, с адрес: ***,
Б.Г.Т., с ЕГН **********, с адрес: *** и М.Г.Т., с ЕГН-**********, с адрес: ***,
на основание чл.78 ал.3 от ГПК, сумата в размер на 1 500 лева, представляваща
разноски пред въззивната инстанция.
Решението може да се обжалва с
касационна жалба пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването
му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.