Р
Е Ш Е Н И Е
град София, 03. 02. 2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският
градски съд, Гражданско отделение, II
– Д въззивен състав, в открито съдебно заседание на
двадесет и трети юни две хиляди двадесет и първа година в състав:
Председател:
Красимир Мазгалов
Членове:
1. Силвана Гълъбова
2.
младши съдия Любомир Игнатов
при участието на съдебния секретар Стефка
А., като разгледа докладваното от младши съдия Любомир Игнатов в. гр. дело № 1482 по описа на Софийския градски съд
за 2020 г., за да се произнесе,
съобрази следното.
Производството е по чл. 258 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) и следващите.
Образувано е въз основа на постъпила
въззивна жалба от ответника в първоинстанционното производство „Ю.Б.“ АД, ЕИК *******седалище и адрес
на управление *** (въззивник/банка) чрез упълномощения представител юрисконсулт А.Ч., срещу решение № 6032, постановено на 09. 01. 2019 г. от Софийския районен
съд, 90-и състав, по гр. дело № 40466 по описа за
2017 г. (обжалвано решение).
С обжалваното решение първостепенният съд изцяло е уважил предявения иск за
присъждането на сумата от 3 834 евро, представляваща разлика между
предварително уговорени и реално заплатени вноски с която е приел, че ответникът
се е обогатил неоснователно поради прилагането на неравноправни и нищожни
клаузи.
Въззивникът обжалва
решението с твърдения, че то не съответства на приложимия
материален закон и е необосновано. Намира извода на първата инстанция, че оспорените
клаузи не са индивидуално уговорени, за необоснован, защото в исковата молба
нямало твърдения, че към момента на сключването на договора ищцата е имала
възражения по конкретните клаузи. Намира, че индивидуалното уговаряне е факт,
който се явява вторичен спрямо изразяването на несъгласие с определени клаузи
от договора. Оплаква се, че районният съд неправилно е приложил правилото на
чл. 146, ал. 4 от Закона за защита на потребителите (ЗЗП) без да съобрази
липсата на съответни твърдения от ищеца и по този начин го е освободил от
необходимостта да докаже, че е изразил несъгласието си пред банката. Приема, че
подобен подход би довел до освобождаване от поети в писмена форма уговорки въз
основа на голословни твърдения и последваща промяна в
мнението на едната страна, тоест своеволно. Заявява, че ищцата не се е
възползвала от възможността да поиска промяна на предложените от банката
клаузи, поради което стига до извод, че е без значение дали те са типови или
не. Евентуално, ако липсва индивидуално договаряне, твърди, че исковата
претенция е основателна само за част от периода. Позовава се на анекс, сключен
с ищцата, според който тя няма претенции към банката, включително и относно
начина на формиране и изчисляване на дължимите погасителни вноски. Поддържа, че
ищцата, като среден потребител, е била запозната как и по какъв начин се е
изменял дългът ѝ. Твърди, че промяната на базовия лихвен процент по процесния договор е обусловена от обективни факти на
финансовия пазар, поради което е налице изключение по чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП.
Приема, че няма задължение конкретната причина за промяна на лихвата да е
записана в договора за кредит. Заявява, че клаузите на договора нямат за цел да
навредят на кредитополучателя, а да отразят обективни финансови и икономически
реалности, като клаузата на чл. 6. 3 в частност предвижда възможност за промяна
на лихвения процент и в полза на кредитополучателя. Във връзка с методологията
за определянето на базовия лихвен процент приема, че банката не може да
отговаря за обстоятелства, които не са били законово регламентирани и
задължителни за нея към момента на сключването на договора през 2007 г.;
добавя, че методологията е била винаги свободно достъпна във всеки офис на
банката. Иска от въззивния съд да отмени обжалваното
решение, като отхвърли изцяло предявените искове. Претендира сторените в двете
инстанции съдебни разноски.
В срока по чл.
263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната
жалба от ищцата в първоинстанционното производство Л.А.Б., ЕГН **********, адрес ***, съдебен адрес *** (въззиваема) чрез
упълномощения представител адвокат М.Н.. Намира
подадената въззивна жалба за допустима, но
необоснована. Заявява, че доказателствената тежест за
установяването на индивидуалното уговаряне на клаузите е на банката. Допълва,
че от проведения разпит на свидетел и приложените договори с други клиенти е
било доказано, че клаузите не са били индивидуално уговорени. Поддържа, че
неравноправните клаузи са нищожни, поради което каквито и да било последващи действия не биха могли да санират
тежкия порок и също се явяват недействителни. Твърди, че липсва обективно
установен механизъм за изчисляването на базовия лихвен процент и неговите
компоненти, което е било установено чрез съдебно-счетоводната експертиза.
Позовава се на съдебна практика. Иска от въззивния
съд да остави въззивната жалба без уважение.
Претендира разноски.
По делото също така е постъпила и частна жалба от въззиваемата срещу постановеното по реда на чл. 248 ГПК
определение от 18. 06. 2019 г., с което първостепенният съд е отхвърлил молбата
ѝ за изменение на постановеното решение в частта за разноските, обективирано ръкописно на л. 270 от първоинстанционното
дело (обжалваното определение). Поддържа, че първата инстанция е следвало да
присъди разноски за платеното от ищцата адвокатско възнаграждение в пълен
размер, като се позовава на цената на иска, предмета на делото, развитието на първоинстанционното производство, осъществените чрез
представителя процесуални действия и финансовите ресурси на въззивника
(банката). Иска от въззивния съд да постанови
определение, с което да присъди на въззиваемата-ищца
платения адвокатски хонорар в пълен размер.
В законоустановения срок е
постъпил отговор на постъпилата частна жалба от страна на въззивника
(банката). Оспорва я изцяло, като поддържа, че първостепенният съд правилно е
редуцирал разноските за адвокатско възнаграждение. Твърди, че делото не е
специфично, което се потвърждава от приложената от процесуалния представител на
насрещната страна съдебна практика. Приема, че развитието на процеса не се
отличава с особена сложност, както и че финансовите ресурси на ответника не са
определящи за присъждането на разноски. Иска от въззивния
съд да остави без уважение частната жалба и да остави в сила обжалваното
определение.
С писмено изявление за хода на съдебното заседание пред въззивния съд въззивника
(банката) представя списък по чл. 80 ГПК, отново претендира разноски и прави
възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК.
След като прецени доводите на страните и данните
по делото, Софийският градски съд направи следните
фактически и правни изводи.
Въззивната жалба
е подадена в законоустановения
срок чрез надлежно упълномощено лице срещу съдебен
акт, който подлежи на обжалване.
Представен е документ за внесена държавна
такса в необходимия размер. При това
положение въззивната жалба е редовна и допустима.
При служебна проверка въззивният съд констатира, че обжалваното решение е валидно и допустимо (като се вземе предвид
уточнението на иска, направено в първото открито съдебно заседание). Относно правилността му и предвид изложените във въззивната жалба доводи приема следното.
С доклада по чл. 140 ГПК първостепенният съд правилно е
квалифицирал иска по чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД.
При тази правна квалификация, предвид разясненията, дадени с Постановление № 1
от 28. V. 1979 г. по гр. дело № 1/79 г. на Пленума на ВС и с оглед на
твърдяното в исковата молба, че началната липса на основание се свързва с
наличието на неравноправни клаузи, тежестта на доказването се разпределя по
следния начин. В тежест на въззиваемата-ищца е да
установи сключването на потребителския договор с банката и последвалото
изменение, неравноправността на съответните договорни клаузи и плащането на
вноски в съответни размери в периода 22. 06. 2012 г. – 22. 06. 2017 г. (процесния период). В тежест на въззивника-ответник
(банката) е да установи индивидуалното уговаряне на съответните клаузи.
Първостепенният съд правилно е отделил като безспорно
установено между страните, а и от представените по делото писмени доказателства
се установява, че на 08. 06. 2007 г. те сключили договор за кредит за покупка
на недвижим имот HL22694, както и че на 10. 07. 2013 г. са сключили анекс
към този договор. По силата на сключения договор за кредит банката е поела
задължение да предостави на въззиваемата-ищца сума в
размер на 50 000 евро по уговорения начин с цел закупуването на определен
недвижим имот (апартамент № 1, в груб строеж, находящ
се в новострояща се жилищна сграда в УПИ XXIV-747 от квартал 12 по плана на град
София, местност „Люлин център“). Въззиваемата-ищца на
свой ред се задължила да върне главницата и да заплати лихва на 383 месечни
вноски в периода от 27. 07. 2007 г. до 27. 06. 2037 г.
Дължимата от въззиваемата-ищца
лихва се формирала от базов лихвен процент и договорна надбавка от 0, 5 пункта.
Към момента на сключването на договора за кредит базовият лихвен процент е бил
6 % (чл. 3, ал. 1), следователно общо дължимата лихва към този момент е била в
размер на 6, 5 %. Страните също така уговорили, че базовият лихвен процент не
подлежи на договаряне, промените в него стават незабавно задължителни за страните
и че банката уведомява въззиваемата-ищца за новия му
размер чрез обявления в банковите салони (ал. 5). Във връзка с базовия лихвен
процент страните също така уговорили, че ако банката го промени, то размерът на
погасителните вноски по кредита се променя автоматично в съответствие с
промяната, за което въззиваемата-ищца дава
неотменяемо и безусловно съгласие (чл. 6, ал. 3). Освен това уговорили, че
банката запазва правото си по време на действие на договора да променя тарифата
за условията, лихвите, таксите и комисионите, които прилага при операциите си
(чл. 12).
С анекса към договора възмездно били променени падежите
на месечните вноски по кредита. Освен това банката и въззиваемата-ищца
декларирали, че нямат претенции един към друг, произтичащи от или свързани с
договора за кредит, включително относно начина на формиране и изчисляване на
дължимите погасителни вноски и тяхното заплащане. Страните не спорят, а също
така и от данните по делото се установява, че с подписването на анекса на 10.
07. 2013 г. въззиваемата-ищца е подписала и нов
погасителен план с месечни вноски, които били увеличени поради увеличаване на
базовия лихвен процент.
От данните по приетата от първостепенния съд повторна
съдебно-счетоводна експертиза, която въззивният съд
кредитира като компетентно и обосновано изготвена, се установява, че в периода
на договора базовият лихвен процент е бил променян от банката в посока на
увеличаване от първоначалните 6 % на 8, 2 %. В частност в процесния
период базовият лихвен процент е бил 8, 45 % (от началото на процесния период до 10. 09. 2012 г.), впоследствие 8, 2 %
(от 10. 09. 2012 г. до края на процесния период).
Страните спорят дали клаузите
по договора, въз основа на които банката едностранно е променила базовия лихвен
процент, а с това и лихвата по кредита, са неравноправни или са равноправни.
Доколкото процесният
договор за кредит е сключен от въззиваемата-ищца,
физическо лице, с цел придобиването на жилище и при липса на данни за
осъществяването на каквато и да е търговска дейност от нея, то въззиваемата-ищца трябва да се приеме за потребител по
смисъла на пар. 13, т. 1 от Допълнителните разпоредби
към ЗЗП. Следва да се има предвид, че Законът за потребителският кредит (отм.)
не се прилага по отношение на процесния договор (чл.
3, ал. 3, т. 5, предл. второ от цитирания закон). Не
е приложим и действащият Закон за потребителския кредит, доколкото процесният договор е срочен (пар.
5 от Преходните и заключителните разпоредби към него).
За да бъдат атакуваните клаузи
от потребителския договор неравноправни, то те следва да са били неиндивидуално
уговорени, да са били сключени във вреда на потребителя, на нарушават
изискването за добросъвестност и да водят до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца, от една страна, и тези на потребителя, от
друга (чл. 143 във връзка с чл. 146, ал. 1 ЗЗП). Уговарянето на преобразуващо
право в полза на банката едностранно да променя лихвата по договора за кредит
чрез промяна на нейната променлива компонента, каквато в настоящия случай е
така нареченият от страните „базов лихвен процент“ по договора, принципно би
могло да се приеме за равноправно договаряне при определени условия. Тези
условия са промяната на лихвата да е продиктувана от и да съответства на
обективни икономически фактори, върху които банката не може да въздейства и
влияе (например промените в индексите на междубанковите парични пазари „Euribor“, „Libor“ или „Sofibor“). Освен това
е нужно банката да променя едностранно лихвата по кредита при съответни
изменения в тези обективни фактори както в посока на нейното увеличаване, така
и в посока на нейното понижаване. Ако обаче страните неиндивидуално са
уговорили преобразуващо право на банката да изменя едностранно лихвата по
кредита въз основа на субективни фактори, които зависят от нейната воля или
върху които тя може да въздейства и влияе, то съответните клаузи са
неравноправни. Също така, макар и преобразуващото право да е било свързано с
изцяло обективни икономически критерии извън волята на банката, ако не е
предвидено едностранно изменение на лихвата и в насока към нейното понижаване
при съответните предпоставки, то клаузите отново са неравноправни. Освен това е
необходимо методът на изчисление на съответния лихвен процент да съдържа ясна и
конкретно разписана изчислителна процедура, посочваща вида, количествените
изражения и относителната тежест на всеки от отделните компоненти – пазарни
индекси и индикатори (освен цитираното от първостепенния съд решение № 424/02.
12. 2015 г. на ВКС по гр. дело № 1899/2015 г., IV г. о., в този смисъл са също така и
решение № 15 от 18. 04. 2018 г. на ВКС по к. т. дело № 2439/2016 г. и
цитираното с него решение № 95 от 13. 09. 2016 г. по т. дело № 240/15 г. на
ВКС, ІІ т. о.).
В разглеждания случай от
представената по делото методология за определяне на базисни лихвени проценти
(л. 148 – 149 от делото на районния съд) се установява, че базовия лихвен
процент се състои от два елемента: първо, трансферна цена на ресурса, която се
формира от пазарните лихвени мерители, рисковата
премия, приложима за банката и директните нелихвени разходи на банката по
привличания паричен ресурс; и второ, буферна надбавка, която включва оценка под
формата на лихвена премия на нивото на риска и която „абсорбира временните
пазарни сътресения в лихвените нива“ до определен размер (0, 5 % на годишна
база). Промените в базовия лихвен процент се правят от орган на банката, който
заседава не по-рядко от веднъж месечно.
По делото не се установява
методологията за формирането на базовия лихвен процент да е била представена от
банката на въззиваемата-ищца. Що се отнася до
критериите за промяната на базовия лихвен процент, от данните по делото се
установява, че в критерия „трансферна цена на ресурса“ са включени обективни
фактори, каквито са тримесечният пазарен индекс „Euribor“, петгодишният суап на кредитен риск на България и петгодишният суап на кредитен риск на Гърция (последният критерий е бил
повлиян от гръцката икономическа криза), минималните задължителни резерви,
които банката е задължена да поддържа в Българската народна банка и вноската
във Фонда за гарантирането на влоговете. Що се отнася до „буферната надбавка“, въззивната инстанция споделя преценката на първостепенния
съд, че тя е субективен критерий, защото съставлява преценка на нивото на
риска, осъществявана от самата банка. Макар и този субективен критерий да не е
довел до увеличаването на базовия лихвен процент, както правилно излага първата
инстанция, самият му субективен характер сам по себе си дава основание
атакуваните клаузи да се приемат за неравноправни. Отделно от това следва се
отчете, че в методологията за определяне на базовия лихвен процент няма зададен
алгоритъм, методика за изчисляване на стойността на базовия лихвен процент и
неговите компоненти, включително относителното тегло на отделните компоненти в
общото ниво на базовия лихвен процент. В този смисъл е приетото експертно
заключение по повторната съдебно-счетоводна експертиза, което въззивният съд възприема. Констатираната от вещото лице
неяснота в изчисляването на базовия лихвен процент въз основа на изброените
критерии, един от които субективен, не се преодолява от представеното по делото
извлечение от протокол № 57 на комитета по управление на активите и пасивите на
банката.
Доводът на въззивника,
че въззиваемата като среден потребител, в разумна
степен наблюдателен и съобразителен, поддържал кредита си в редовност, е била
запозната как и поради каква причина се е изменял дългът ѝ, е
неоснователен. След като вещото лице, което разполага със специални знания, не
може да установи как се е изменял базовият лихвен процент поради липсата на
алгоритъм за изчисляването му, то няма как въззиваемата
да е можела да го установи, дори и методологията за изчисляването на базовия
лихвен процент да ѝ беше съобщена. Поради това атакуваните клаузи, с
които се установява преобразуващо право на банката едностранно да променя
лихвата по кредита въз основа на неясен алгоритъм, следва да се приемат за
неравноправни. Този правен извод произтича от правилата на ЗЗП ( чл. 143 и чл.
144, ал. 4), които са били в сила към момента на сключването на процесния договор, и не е свързан с въведените впоследствие
със Закона за потребителския кредит и негово изменение изисквания за методика
за ясна и разписана изчислителна процедура (чл. 33а), доколкото Законът за
потребителския кредит, както беше установено, по начало не намира приложение
към процесния договор. Първостепенният съд обосновано
е достигнал до него в съответствие с релевантната съдебна практика (вече
цитираните решение № 424/02. 12. 2015 г. на ВКС по гр. дело № 1899/2015 г., IV г. о., решение № 15 от 18. 04.
2018 г. на ВКС по к. т. дело № 2439/2016 г. и решение № 95 от 13. 09. 2016 г.
по т. дело № 240/15 г. на ВКС, ІІ т. о.). Освен че методиката за промяна на
базовия лихвен процент е неясна, в настоящия случай се установява, че тя не е
била доведена до знанието на въззиваемата-ищца (в този
смисъл са свидетелските показания). Това е допълнителен аргумент за
неравноправността на оспорените клаузи (в този смисъл решение № 378 от 28. 03. 2019
г. на ВКС по т. дело № 2775/2017 г., II т. о.).
След като буферната надбавка
съставлява по същество субективен критерий, свързан с преценката на банката, то
не е налице твърдяното във въззивната жалба
изключение по чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП. Въпросното изключение не е налице и
поради липсата на ясен и подробно описан метод на промяна на базовия лихвен процент
с оглед на чл. 144, ал. 4 ЗЗП. Правилен е и изводът на първостепенния съд, че
не е налице и изключението по чл. 144, ал. 2, т. 1 ЗЗП. Чл. 3, ал. 5 от процесния договор, една от атакуваните клаузи, предвижда
уведомяване на въззиваемата-ищца за промените в
базовия лихвен процент, но не и право на въззиваемата-ищца
незабавно да прекрати договора, както изисква твърдяното изключение. По тези
съображения въззивният съд споделя извода на първата
инстанция, че в случая не са налице изключенията по чл. 144, ал. 2, т. 1 и ал.
3, т. 1 ЗПП.
Неоснователен е също така и
доводът на въззивника във връзка с твърдяното
индивидуално уговаряне на оспорените клаузи. При изрично направеното с отговора
на исковата молба възражение, че атакуваните клаузи са индивидуално уговорени,
първостепенният съд правилно е разпределил в тежест на банката да докаже
индивидуалното уговаряне. Нормата на чл. 146, ал. 4 ЗЗП е ясна и следователно
не подлежи на тълкуване. Първостепенният съд я е приложил според нейния точен и
ясен смисъл. Развитите с въззивната жалба доводи за
липса на твърдения на ищцата, че не е била съгласна с договора, и че би могло
да се стигне до „своеволно“ изменение на писмена уговорка, не могат да
обосноват преразпределение на доказателствената
тежест в нарушение на въпросната правна норма. Въззивникът-ответник
не е представил доказателства, че атакуваните клаузи са били индивидуално
уговорени. Обратно, въззиваемата-ищца, която не носи
тежестта на доказване, все пак е представила доказателства, от които се
установява, че процесният договор и неговите оспорени
клаузи не са били индивидуално уговорени. Този извод следва от показанията на
свидетелката И. А. Ж., според които служителите на банката се обадили по
телефона на въззиваемата-ищца и са ѝ казали, че
това е типов договор. Въпросните показания следва да се приемат за достоверни и
при обсъждането им по чл. 172 ГПК (свидетелката е заявила, че е сестра на въззиваемата-ищца), защото не се открива противоречие между
тях и останалите доказателства по делото. Напротив, те се подкрепят от
представения заверен препис от процесния договор,
който съдържа типично формулирани клаузи, включително оспорените, както и от
обстоятелството, че самият договор е озаглавен със сериен номер „HL22694“. Подобни серийни номера се
използват именно при сключването на типови договори. Обстоятелството, че към
договора няма общи условия, не оборва извода, че самият договор е типов и
оспорените клаузи не са били индивидуално уговорени.
Що се отнася до доводите на въззивника, свързани със сключения анекс към процесния договор, въззивният съд
приема следното. Действително, с този анекс въззиваемата-ищца
е декларирала, че няма претенции, произтичащи от или свързани с процесния договор, включително относно начина на формиране
и изчисляване на дължимите погасителни вноски и тяхното заплащане от момента на
сключването на договора за кредит. В разглеждания случай обаче оспорените
клаузи са неравноправни и следователно нищожни (чл. 146, ал. 1 ЗЗП). След като
са нищожни, то с въпросната уговорка от анекса страните са се спогодили относно
нищожни клаузи. Следователно в тази част анексът противоречи на чл. 366 от
Закона за задълженията и договорите. Или както правилно се изтъква в отговора
на въззивната жалба, с него не може да се заздравят
нищожните поради неравноправност клаузи.
По всички изложени съображения
въззивният съд приема, че обжалваното решение е
изцяло правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено. Предвид
цената на иска и доколкото потребителските спорове се приеха за граждански дело
с новелата на чл. 113, изр. второ ГПК, то настоящото въззивно
решение подлежи на касационен контрол.
Във връзка с постъпилата частна жалба срещу
обжалваното определение на първостепенния съд по чл. 248 ГПК въззивната инстанция приема следното. Обжалваното
определение е било постановено по своевременно направено искане на
заинтересована страна по делото, която е представила списък по чл. 80 ГПК за първоинстанционното производство (л. 196), поради което е
допустимо. От всички присъдени разноски ищцата е поискала да бъде изменено само
присъждането на разноските за адвокатско възнаграждение, като също бъде
присъдено в пълен размер.
Софийският градски съд
констатира, че ответната банка своевременно е направила пред първостепенния съд
възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК още с отговора на исковата молба. Преценката на
първостепенния съд да редуцира адвокатското възнаграждение е правилна. Делото е
било разгледано и обявено за решаване в две открити съдебни заседания, което е
в кръга на обичайната продължителност и съответства на липсата на особена
фактическа и правна сложност. Процесуалният представител на ищцата действително
се е явявал и в двете съдебни заседания, като е предприемал адекватни
процесуални действия, но това е в пределите на обичайните му задължения с оглед
на осъществяването на защитата по граждански дела. При това положение правилно
първата инстанция е приела възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК за основателно и е
намалила уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение до предвидения в
съответния текст на Наредбата за минималните размери на адвокатските
възнаграждения (чл. 7, ал. 2, т. 3) с оглед на материалния интерес. Имущественото
състояние на страната, която следва да понесе тежестта на разноските, не е правнорелевантен факт при обсъждането на възражението по
чл. 78, ал. 5 ГПК. По тези съображения частната жалба трябва да бъде оставена
без уважение.
Разноски. При този изход на делото в полза на въззиваемата следва да бъдат присъдени сторените в
настоящото въззивно производство разноски. Те се
свеждат до адвокатското възнаграждение. По въззивното
дело е представен заверен препис от договор за правна защита и съдействие, според
който въззиваемата е поела задължение да заплати
адвокатско възнаграждение в размер на 1 000 лева. Освен това самият
договор служи като разписка за платеното възнаграждение. От друга страна, въззивникът своевременно е направил възражение по чл. 78,
ал. 5 ГПК (л. 41 от въззивното дело). Във връзка с
него въззивният съд констатира, че делото не се
отличава с особена фактическа или правна сложност. С оглед на обжалвания
материален интерес нормативно установения минимум се определя по вече цитирания
текст на чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредбата за минималните размери на адвокатските
възнаграждения на 706 лева и 39 стотинки.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА изцяло
решение № 6032, постановено на 09. 01. 2019 г. от Софийския районен
съд, 90-и състав, по гр. дело № 40466 по описа за
2017 г.
ПОТВЪРЖДАВА постановеното по реда на чл. 248 от
Гражданския процесуален кодекс определение от 18. 06. 2019 г. на Софийския районен
съд, 90-и състав, по гр. дело № 40466 по описа за
2017 г.
ОСЪЖДА „Ю.Б.“ АД, ЕИК *******да заплати на Л.А.Б.,
ЕГН **********, сумата от 706 лева и 39 стотинки – разноски във въззивното производство.
Решението подлежи на касационно обжалване при
условията на чл. 280, ал. 1 и/или ал. 2 от Гражданския процесуален кодекс в
едномесечен срок от връчването на преписа.
Служебно изготвени преписи от решението
да се връчат на страните.
Председател: Членове: 1. 2.