№ 42
гр. Стара Загора , 18.06.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в
публично заседание на осми юни, през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Пламен Ст. Златев
Членове:Мариана М. Мавродиева
Веселина К. Мишова
при участието на секретаря Катерина Ив. Маджова
като разгледа докладваното от Веселина К. Мишова Въззивно гражданско
дело № 20215500501304 по описа за 2021 година
Производството по делото е образувано по въззивна жалба жалба на „С. ***“
ЕООД против решение № 260137/11.03.2021 г. по гр.д.№ 2587/2020 г. по описа на
Казанлъшкия районен съд, в частта с която е осъден да заплати на ищцата трудово
възнаграждение за м. септември 2020 г. в нетен размер 423,46 лв., както и да заплати на
основание чл.224, ал.1 КТ обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер
на 22 дни за 2019 и 2020 г. в брутен размер 565,25 лв.
Въззивникът счита, че обжалваното решение е незаконосъобразно, неправилно,
необосновано. Твърди, че за м. септември дължи заплата само за 5 отработени дни в
брутен размер 133,44 лв., както и сумата от 37,58 лв. за два дни, които работодателят
плаща за ползваните от ищцата болнични. Твърди, че съдът неправилно е отхвърлил
съотносимостта на съставените ведомости за заплати през периода от м. януари 2019 г.
до м. септември 2020 г., които били подписани от ищцата. Въз основа на тях вещото
лице било констатирало, (е ищцата била ползвала отпуск, като остатъкът бил в размер
на 12 дни. Подписването на ведомостите от ищцата доказвало, че тя е съгласна с
описаните, начислени и изплатени суми, а работодателят чрез писмената форма на
ведомостта доказва изпълнението на задължението по чл.128 КТ. Затова
обезщетението по чл.224 КТ следвало да бъде в размер на 276,16 лв. нетно. Моли,
съдът да отмени първоинстанционното решение и да постанови друго, с което да
присъди сумата от 133,44 лв. за заплата за м. септември, заедно с 37,58 лв. за двата дни
1
отпуск по болест, както и обезщетение за 12 дни неизползван платен годишен отпуск.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба.
Въззиваемата оспорва въззивната жалба само относно обезщетението за неизползван
платен годишен отпуск и излага съображения в подкрепа на становището си.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени и гласни
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2
ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с
наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт:
Пред районния съд са били предявени искове по чл.344 ал.1 т.1, 2 и 3 КТ – за
признаване на уволнението на ищеца за незаконно и неговата отмяна; за
възстановяване на предишната му работа, както и искове за присъждане на трудово
възнаграждение и за обезщетение за неизползван платен годишен отпуск. Ищцата
С.И.И. (сега въззиваема) е твърдяла в исковата си молба, че сключила с ответното
дружество трудов договор №146/21.12.2018 г. за длъжността „продавач-консултант“
със срок за изпитване. С изтичането на 6-месечният за изпитване договорът станал за
неопределено време. Твърдяла, че през м. октомври, отивайки на работа в магазина,
разбрала от неин колега, че трудовият й договор е прекратен и за нея имало оставен
плик с документи, които трябвало да подпише и да върне. Сред оставените за нея
документи намерила заповед №515/15.09.2020 г. за прекратяване на трудово
правоотношение по чл.325, ал. 1, т.1 от КТ - по взаимно съгласие, справка от НАП за
заверени уведомления, попълнена и заверена трудовата й книжка. Твърдяла е, че не е
изразявала желание за прекратяване на трудовото правоотношение чрез молба до
работодателя, нито е получавала писмено предложение за прекратяване на договора от
него. Не била налице хипотезата на изразено писмено съгласие от двете страни по
трудовото правоотношение за неговото прекратяване. Твърдяла е, че не й е изплатено
дължимото за м.09.2020 г. трудово възнаграждение в размер на 423,46 лв. В заповед
№515/15.09.2020 г. било разпоредено да й бъде изплатено обезщетение по чл.224, ал. 1
КТ за неизползван 12 дни платен годишен отпуск за 2020 г. Твърдяла е, че освен тези
12 дни за 2020 г. следвало да и бъде изплатено обезщетение за 10 дни - остатък от
неизползвания платен отпуск за 2019 г. общо в размер на 565,25 лв. Искала е съдът да
признае уволнението й за незаконно и да го отмени, да я възстанови на предишната
работа, както и да осъди ответника да й заплати обезщетение в размер на 3202,50 лв. за
времето, през което е останала без работа поради уволнението, ведно със законната
лихва от датата на подаване на исковата молба; да й заплати дължимото трудовото
възнаграждение за м.09.2020 г. в размерна 423,46 лв., ведно със законната лихва от
датата на подаване на исковата молба в съда до окончателното му изплащане, да и
заплати обезщетение за 10 дни неизползвания платен годишен отпуск за 2019 г. в
размер на 245 лв. и за 12 дни неползван платен годишен отпуск за 2020 г. в размер на
2
320,25лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба.
Ответникът „С. ***“ ЕООД е оспорил исковете. Признал е, че е съществувало
трудово правоотношение на основание сключен трудов договор №146/21.12.2018г. със
срок на изпитване, по силата на който на 02.01.2019 г. ищцата постъпила на работа на
длъжността „продавач-консултант“ в щанд за парфюмерия в „К.“ ***. Признал е, че
процедурата по прекратяване на трудовото правоотношение била порочна и
действително не било постигнато съгласие от страна на ищцата за прекратяване на
трудовото й правоотношение по взаимно съгласие. Оспорил е като неоснователен по
размер претендираното обезщетение за оставане без работа, тъй като от датата на
прекратяване на трудовото правоотношение били изминали три месеца, а се
претендирало такова в максимален размер за 6 месеца. Претенцията за заплащане на
трудово възнаграждение за м.09.2020 г., била неоснователна по размер. За периода от
началото на м. септември до датата на прекратяване на трудовия договор - 15.09.2020г.
ищцата била в 5 дни отпуск по болест от 31.08.2020г. до 04.09.2020г. включително.
След приключване на отпуска по болест до датата на прекратяване, същата следвало да
работи още 5 дни, но не се явила на работа, не представила друг болничен и не е
полагала труд. В претендираната сума в размер на 423,46 лв. като възнаграждение за
м.септември били включени освен петте дни, които е трябвало да е на работа и
полагащото се обезщетение за неизползван отпуск за 2019 г. в размер на общо 11 дни.
Размерът на отпуска за 2019 г. 20 дни, от които били използвани 6 дни и останали за
ползване 14 дни. Размерът на неизползвания отпуск за 2020г. бил общо 14 дни. През
2020г. били използвани общо 17 дни - 14 дни от текущата година и 3 дни от 2019 г.
Обезщетението за неизползван годишен отпуск било дължимо само за 11-те дни от
2019 г. Затова било неоснователно искането за заплащане на обезщетение за
неизползван годишен отпуск за 2020г. в размер на 12 дни или сумата от 320,25 лв.
Първоинстанционният съд е приел за установено от фактическа страна, че
ищцата е работила по трудово правоотношение в ответното дружество на длъжност
“продавач-консуртант“. Със заповед №515/15.09.2020 г. трудовото правоотношение
било прекратено на основание чл.325, ал.1, т.1 от КТ по взаимно съгласие, считано от
15.09.2020 г. Със същата заповед било разпоредено да бъде изплатено обезщетение по
чл.224, ал.1 от КТ за неползван 12 дни платен годишен отпуск. Приел е за установено,
че след прекратяване на трудовото правоотношение на 15.09.2020 г. ищцата не е
работила и не сключвала трудови договори с друг работодател.
От правна страна първоинстанционният съд е приел, че процесното трудово
правоотношение е прекратено на основание чл.325, ал.1, т.1 КТ със заповед №
515/15.09.2020г., считано от 15.09.2020 г., с която разпоредба е уредена възможността
за прекратяване на трудовия договор без предизвестие по взаимно, писмено изразено
3
съгласие на страните по договора. В случая обаче ответникът, който носи
доказателствената тежест, не е представил доказателства за наличието на
фактическите предпоставки, обосноваващи правото му да прекрати трудовия договор
на ищцата на посоченото в процесната заповед основание. Не се твърдяло и не било
установено, че страните са постигнали такова съгласие, поради което е счел
прекратяването на трудовото правоотношение за незаконно и го е отменил;
възстановил е ищцата да предишната работа и е присъдил обезщетение в
претендирания брутен размер от 2275,65 лв. В тази част решението на
първоинстанционния съд не е обжалвано и е влязло в сила.
По отношение на иска за присъждане на трудово възнаграждение е приел, че по
делото не са представени доказателства, че ответникът е изплатил трудово
възнаграждение на ищеца за престиран труд през м.09.2020 г, чийто нетен размер
съгласно ССЕ е 423,46 лв., и го е уважил в този размер.
По отношение на иска по чл.224, ал.1 КТ е приел, че при прекратяване на
трудовото правоотношение работникът или служителят има право на парично
обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск. Фактическият състав,
пораждащ правото на обезщетение за неползван платен годишен отпуск, предпоставя
два елемента: прекратяване на трудовото правоотношение и наличие на неизползван
платен годишен отпуск към датата на прекратяването на трудовото правоотношение.
Приел е, че законът предвижда писмена форма за доказване ползването на полагащия
се платен годишен отпуск. Начисляването и получаването на възнаграждение за платен
годишен отпуск не заместват разрешението на работодателя за ползването му, а по
делото няма писмени доказателства, удостоверяващи ползване на разрешен от
работодателя платен отпуск, поради което към датата на прекратяване на трудовото
правоотношение неползваният от ищцата платен годишен отпуск за 2019 г. е 10 дни и
12 дни за 2020 г., а дължимото се обезщетение по чл.224, ал.1 от КТ, определено на
основание чл.162 ГПК е в брутен размер 565,25 лв.
Въззивният съд намира жалбата за частично основателна.
По делото не е било спорно, че ищцата (сега въззиваема) е работила при
ответника (сега въззивник) по трудово правоотношение по силата на трудов договор от
21.12.2018 г., като е заемал длъжността „продавач-консултант“. Не е спорно, че този
трудов договор е прекратен едностранно от работодателя на основание чл.325, ал.1, т.1
КТ със заповед №515 от 15.09.2020 г.
По делото не е било спорно, че трудовото възнаграждение за м. септември 2020
г. не е било заплатено. За този месец ищцата е работила само 5 дни, поради което й се
дължи сумата от 133,44 лв., както и 37,58 за ползвания от нея отпуск по болест за два
дни.
4
По отношение на обезщетението за неизползван платен годишен отпуск:
Въззивникът оспорва дължимостта на обезщетение за неизползван платен годишен
отпуск за 2019 г., като счита, че не го дължи, тъй като въззиваемата е ползвала отпуска
си за 2019 г., доказателство за което е обстоятелството, че е подписала ведомостите за
работната заплата, с което се доказвало, че тя е съгласна с описаните начисления и
изплатени суми, а работодателят чрез писмената форма на ведомостта доказва
изпълнението на задължението си по чл.128 КТ. Платеният годишен отпуск се
разрешава от работодателя въз основа на молба от работника и служителя. И правната
доктрина, и съдебната практика приемат, че ползването на отпуск е субективно право
на работника, което се упражнява чрез волеизявление до работодателя, едва след което
последният чрез издаването на заповед разрешава ползването на самия отпуск. Това
означава, че са необходими две насрещни писмени волеизявления на страните по
трудовото правоотношение, които съвпадат както относно основанието и размера на
платения отпуск, така и за конкретния календарен период, през който работникът или
служителят желае да го ползва, а работодателят да го разреши (Р-325-1998, ІІІ г.о.).
Нито подписът върху ведомостта, нито самото начисляването и получаване на
възнаграждение като за разрешен платен годишен отпуск замества искането на
работника да ползва отпуск и разрешението на работодателя. Подписът на работника
или служителя върху ведомостта за работните заплати удостоверява изплащането им.
Вярно е, че подписаната ведомост доказва основанието, на което е извършено
плащането, но това не значи, че то не може да се оспорва. Ползването на платен
годишен отпуск следва да бъде установено пълно и пряко от работодателя, за когото са
благоприятните последици от установяването на този факт, а това може да стане само
и единствено с писмени доказателства, обективиращи волеизявлението на работника и
разрешението на работодателя. Само едностранно изготвената ведомост не може да
бъде пряко и пълно доказателство за ползване на платен годишен отпуск.
Предвид на тези съображения първоинстанционното решение с тази част следва
да бъде потвърдено. С оглед изхода на спора на основание чл.78, ал. 3 ГПК
въззивникът, ответник в първоинстанционното производство, следва да заплати на
ищеца, сега въззиваем, сумата от 650 лв. за възнаграждение за един адвокат за
въззивната инстанция.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 260137 от 11.03.2021 г., постановено по гр.д. № 2587/2020
г. по описа на Районен съд Казанлък, в частта с която „С. ***“ ЕООД, с ЕИК ***, със
седалище и адрес на управление в ***, представлявано от управителя Д.А.Д., е осъден
5
да заплати на С.И.И. от ***, ЕГН **********, сума в размер над общо от 171,02 лв.
(133,44 лв. за трудово възнаграждение за м. септември 2020 г. и 37,58 лв. за
обезщетение за 2 дни отпуск по болест за сметка на работодателя) до размера на
присъдените 423,46 лв., като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявения по чл.128, т.2 КТ от С.И.И. от ***,
ЕГН ********** срещу „С. ***“ ЕООД, с ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление в ***, представлявано от управителя Д.А.Д., иск за присъждане на трудово
възнаграждение за м. септември 2020 г. в частта за сумата над общо от 171,02 лв.
(съставляваща 133,44 лв. за трудово възнаграждение за м. септември 2020 г. и 37,58 лв.
за обезщетение за 2 дни отпуск по болест за сметка на работодателя) до размера на
присъдените 423,46 лв.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260137 от 11.03.2021 г., постановено по гр.д. №
2587/2020 г. по описа на Районен съд Казанлък в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА С. ***“ ЕООД, с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление в ***,
представлявано от управителя Д.А.Д. ДА ЗАПЛАТИ на С.И.И. от ***, ЕГН
**********, сумата от 650 лв. (шестстотин и петдесет лева) за направените по делото
разноски във въззивната инстанция за възнаграждение за един адвокат.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6