Р Е Ш Е
Н И Е
Номер двадесети юни Година 2019 София
СОФИЙСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД,
Наказателно отделение, Втори
въззивен състав
На двадесет и пети март Година 2019 В открито заседание в следния
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НЕДЯЛКА НИКОЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: 1. ЯНИКА БОЗАДЖИЕВА
2. ДИМИТЪР
ЦОНЧЕВ
Секретар Р. А.
Прокурор
Като разгледа докладваното от съдията Николова
В.ч.н.х. дело № 101 по описа за 2019 година,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 318 и сл. НПК, образувано
по жалба от подсъдимия Р.А.Б. срещу невлязлата в сила присъда № 162 от
18.10.2018 г., постановена по н.ч.х.д. № 34/2018 г. по описа Районен съд – гр. П..
Срещу присъдата е подадена жалба и от повереника
на частния тъжител Т.Н.А. – непълнолетен, действащ лично и със съгласието на
родителите си Н. и Н. А..
С атакуваната присъда подсъдимият Р.А.Б. е признат
за виновен по обвинението, повдигнато с тъжба на пострадалия Т.Н.А. ***, за
извършване на престъпления по чл. 130, ал. НК – затова че на 13.10.2017 г.,
около 08.30 – 09.00 ч., в Професионална гимназия по механоелектротехника – П.,
е бръкнал с пръст в устата на непълнолетния ученик Т.Н.А., ЕГН: **********, с
което му е причинил разкъсно-контузна рана по лигавицата на устната кухина на
долната устна вляво и към лява буза, представляваща лека телесна повреда,
изразяваща се във временно разстройство на здравето, неопасно за живота, извън
случаите по чл. 128 и 129 НК и на основание чл. 78а НК е освободен от
наказателна отговорност за това престъпление с налагане на административно
наказание глоба в размер на 1 000 лева.
Със същата
присъда подсъдимият Б. е признат за невинен и оправдан по обвинение за
престъпление по чл. 130, ал. 2 НК, повдигнато с тъжбата, а именно че при същата
фактическа обстановка е причинил на тъжителя лека телесна повреда, без
разстройство на здравето, чрез нанасяне на два последователни удара с дясната
ръка в областта на главата на тъжителя, след това му нанесъл с двете си ръце
два удара в областта на корема и гръдния кош, после отново с дясната ръка го
хванал за врата и бутайки го, му нанесъл още четири последователни удара в
тилната област.
Подсъдимият е осъден да заплати в полза на районен
съд гр. П. сумата в размер на 100 лева за направени разноски за възнаграждение
на вещо лице; да заплати на частния тъжител сумата в размер на 12 лв. за
направени от последния разноски за държавна такса за образуване на
наказателното производство; да заплати на повереника – адв. Г.Г. сумата от 500
лева, определена от съда за предоставена на тъжителя безплатна адвокатска помощ
по чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата.
Недоволен от присъдата е останал подсъдимият,
който в срока по чл. 319, ал. 1 НПК е подал жалба срещу присъдата.
Поискана е отмяната на
обжалвания съдебен акт в осъдителната му част, като вместо това се постанови
нова присъда, с която подсъдимият да бъде изцяло оправдан. Това искане се
поддържа с довод за недоказаност на обвинението подсъдимият да е причинил на
тъжителя инкриминираната с тъжбата лека телесна повреда по чл. 130, ал. 1 НК
при обстоятелствата, описани в тъжбата. Твърди се, че решаващият извод на
първия съд, обосновал осъждането на подсъдимия по това обвинение, почива на
превратно тълкуване на събраните доказателства. В тази връзка се поддържа, че
първоинстанционният съд превратно е интерпретирал съдържанието на видеозаписа,
приобщен като веществено доказателствено средство по делото, който в
действителност не установява подсъдимият да е бръкнал с пръст в устата на
тъжителя, като данни в подкрепа на това обвинение не се извличат и от
показанията на свидетелите – преки очевидци на случая. Твърди се, че не са
налице други доказателствени източници, които да водят до единствено възможния
извод, че подсъдимият е бръкнал с пръст в устата на тъжителя. На следващо място
се поддържа довод за субективна несъставомерност на деянието и в тази връзка се
сочи най-напред, че първият съд е игнорирал обясненията на подсъдимия, дадени в
смисъл, че тъжителят е захапал пръста на лявата ръка на подсъдимия, при което е
възможно да е получил инкриминираното нараняване на лигавицата на устната
кухина, а тези данни, на следващо място, налагат извод за липса на съзнателен и
целенасочен акт за причиняване на телесно увреждане на тъжителя от страна на
подсъдимия. Иска се отмяна на присъдата и в частта за разноските, като се
претендират направените от подсъдимия разноски пред въззивната инстанция.
Срещу присъдата е подадена
въззивна жалба от повереника на частния обвинител – адв. Г. Г. и писмено
допълнение към нея, като се претендира отмяна на присъдата в оправдателната й
част и вместо това да се постанови нова присъда, с която подсъдимият да бъде
признат за виновен и осъден по обвинението за престъпление по чл. 130, ал. 2 НК
– причинени болки и страдания на тъжителя, изразили в нанесени множество удари
в областта на главата и тялото. Отправен е упрек към районния съд за това, че
неоснователно не е кредитирал показанията на пострадалия, които съвпадат и с
дадените от него обяснения в хода на прокурорската проверка по случая, подкрепени
изцяло и от съдържанието на приобщения видеозапис. Повереникът излага доводи,
че в подкрепа на това обвинение са събрани медицински документи и показания на
свидетелите Т. и И.. Поддържа се, че интензитетът на упражнената от подсъдимия
спрямо тъжителя агресия обективира пряк умисъл в действията на подсъдимия за
причиняване на телесно увреждане на тъжителя.
На следващо място се
претендира увеличаване размера на наложеното административно наказание, тъй
като определеното от съда наказание не съответства на завишената степен на
обществена опасност на деянието и дееца, изводима от качествата на дееца –
учител и личността на пострадалия – ученик, ненавършило пълнолетие дете.
Срещу жалбите не са
постъпили писмени възражения съответно от другата страна.
В съдебно
заседание пред въззивния съд повереникът на частния тъжител поддържа жалбата на
частния тъжител с доводите, изложени в нея и оспорва жалбата, подадена от
подсъдимия. Взема становище, че обжалваната присъда е неправилна в частта, с
която подсъдимият е оправдан по обвинението за по-лекото престъпление – това по
чл. 130, ал. 2 НК, - което, според повереника, „не се кумулира“ с по-тежкото
/по чл. 130, ал. 1 НК/, за което подсъдимият е осъден.
Защитникът на подсъдимия поддържа жалбата с доводите,
изложени в нея и допълнителното писмено изложение към жалбата.
С
писмено възражение, подадено в срока по чл. 322 НПК, подсъдимият оспорва
жалбата на тъжителя, като счита, че обжалваната присъда следва да бъде
потвърдена в оправдателната й част.
Подсъдимият не се явява и не взема становище.
Софийският окръжен съд, след като провери изцяло правилността на
обжалвания съдебен акт в пределите по чл. 314 НПК и във връзка с доводите на
страните, приема за установено следното:
При съблюдаване на
процесуалните правила за събиране и проверка на доказателствата в наказателното
производство, първият съд е направил верни и обосновани от доказателствата по
делото изводи по фактите, значими за правилното решаване на делото, като въззивната
инстанция изцяло се съгласява с фактическите констатации на първия съд, което
не налага подробното им преповтаряне.
От фактическа страна е установено
следното:
Подсъдимият Р.А.Б. е
учител по физическо възпитание в ПГМЕ – гр. П., където е ученик непълнолетният
тъжител Т.А.. Към 13.10.2017 г. тъжителят е бил ученик в IX-ти клас.
Подсъдимият се ползвал с
авторитет на добър учител сред колегите си и до 13.10.2017 г. спрямо него не е
имало оплаквания от ученици или техни родители, не е бил осъждан, не е имал
криминалистични регистрации, не е бил дисциплинарно наказван и не са били известни
случаи на агресивно поведение от негова страна към ученици.
Тъжителят Т. А. имал
репутация на недисциплиниран ученик, не проявявал дължимото уважително
отношение към учителите.
На 13.10.2017 г. около 08:30-09:00 часа, в
коридора на училището ученикът Т. А. /тъжителят/ срещнал учителя Р.Б. /подсъдимия/
и се обърнал към него с думите: „Здравейте, госпожо!“, на което учителят
отвърнал, като го запитал дали говори на него, а ученикът отговорил
положително. Учителят се засегнал от това обръщение към него от страна на
ученика, между двамата се стигнало до физическо съприкосновение, сбутване, като
учителят бръкнал в устата на ученика и одраскал вътрешната страна на бузата му,
с което му причинил разкъсно-контузни рани по лигавицата на устната кухина на
долна устна вляво и към лявата буза. При попадането на пръста на подсъдимия в
устата на тъжителя последният неволно го захапал, с което му причинил
разкъсно-контузна рана на 2-ри пръст на лявата ръка. Част от развилата се
ситуация била възприета от свидетелите Г. Т. и Ц. И., ученици в същото училище.
Майката на тъжителя подала жалби срещу учителя до
директора на Регионалния инспекторат по образование, до директора на училището
с копие до РУ-П.. Ръководството на училището извършило проверка по случая и
наложило на учителя дисциплинарно наказание „забележка“, а РП-П. отказала да
образува досъдебно производство.
Причиненото на тъжителя травматично увреждане
съставлява временно разстройство на здравето на пострадалия ученик, неопасно за
живота, извън случаите на чл. 128 и 129 НК, установено от приетата СМЕ.
Липсват убедителни доказателства в подкрепа на
изложеното в тъжбата, че при описаните по-горе обстоятелства подсъдимият е
нанесъл удари на тъжителя в областта на корема и гръдния кош и в тилната
област.
Изложената фактическа
обстановка се подкрепя изцяло от доказателствените материали, събрани по делото.
Първоинстанционният съд, в съответствие с изискванията на чл. 305, ал. 3 НПК, е
посочил доказателствените източници, обосновали неговите фактически
констатации, вярно и в съответствие на правилата на формалната логика е
интерпретирал тяхното съдържание, без да допуска извращаването им, като въззивната
инстанция изцяло споделя доказателствения анализ, направен от първия съд и
затова не се налага да го преповтаря.
Фактическите констатации
и изводи на първия съд убедително са аргументирани и почиват на детайлен и
прецизен анализ на събраните доказателствени източници, който по същество дава
достатъчно изчерпателен отговор на всички възражения относно доказаността на
повдигнатото с тъжбата обвинение,
предявени от страните с въззивните жалби, с които въззивният съд се
солидаризира и не се налага да преповтаря.
Не
намират подкрепа доводите и в двете жалби за допуснати съществени нарушения на
процесуалните правила при оценката на доказателствата от първия съд. Най-напред,
в доказателствения материал не са налице съществени противоречия. Първият съд е
направил цялостен и прецизен анализ на всички относими за правилното решаване
на делото доказателства и доказателствени източници, обсъдил ги е поотделно и в
тяхната взаимовръзка, посочил ги е изрично в изложението на своите фактически
констатации. Подложил е на внимателен, задълбочен и всестранен анализ показанията
на двамата ученици – свидетелите Г. Т. и Ц. И., анализирал ги е поотделно и
съвкупно, съпоставил ги е с други данни по делото и е стигнал до напълно
обосновани и логически издържани изводи в кои части да ги кредитира и в кои не,
като е изложил изчерпателни съображения в тази насока, към които въззивният съд
няма какво да добави. По същия начин, обективно и безпристрастно е анализирал и
обясненията на подсъдимия, като им е дал вяра в частите, подкрепени от други
доказателствени източници, посочени от първия съд.
В
двете жалби по същество се оспорват, и то в противоположна посока, фактическите
констатации на съда, изведени от данните, събрани от извършения оглед на
приложеното по делото веществено доказателство – оптичен диск чрез възпроизвеждане
на съдържанието му, извършено в открито съдебно заседание в присъствието на
страните и документирано с необходимата прецизност и точност в съдебния
протокол. Първоинстанционният съд е положил немалко усилия да опише, и то
екзактно, фактите, установени от видеозаписа, съпоставил ги е с кредитираните показания
на свидетели Г. Т. и Ц. И. и е направил верни и напълно обосновани изводи по двата
основни въпроса, поставени във въззивните жалби от двете страни в процеса: на
първо място - че подсъдимият действително е бръкнал с пръст в устата на
тъжителя и на второ място - че не се доказва по убедителен и категоричен начин
обвинението, повдигнато с тъжбата, касаещо нанесени от подсъдимия на тъжителя удари
в областта на корема и гръдния кош и в тилната област. Първият извод е
аргументиран и с данните от СМЕ, които потвърждават нанесената на тъжителя от
подсъдимия телесна повреда, изразяваща се в причиняване на разкъсно-контузни рани по лигавицата на
устната кухина на долна устна вляво и към лявата буза.
Вторият извод е аргументиран и с липсата на
обективни данни за причинени болки и страдания в резултат на такива удари,
както и липса на гласни доказателства в тази насока, поради което подсъдимият
правилно е бил оправдан по това обвинение. Не намира правна подкрепа доводът,
развит в жалбата на тъжителя, в насока, че първият съд неоснователно е
игнорирал показания на пострадалия, които кореспондирали на дадени от него
обяснения в хода на извършената прокурорска проверка. Посочените „показания“ и
„обяснения“ не представляват годен доказателствен източник по смисъла на НПК
най-напред поради това че не са събрани по реда, предвиден в НПК и на следващо
място – поначало пострадалият, който е страна по делото в качеството на частен
тъжител, не може да съвместява и качеството на свидетел по същото дело,
образувано по тъжба на пострадалия /по арг. от чл. 118, ал. 1 НПК/.
Неоснователен
е упрекът, че първоинстанционният съд превратно е интерпретирал съдържанието на
видеозаписа, приобщен като веществено доказателствено средство по делото. Както
бе посочено и по-горе, първият съд детайлно е посочил в съдебния протокол
фактите, установени от видеозаписа, след което ги е съпоставил с останалите
доказателства, събрани по делото и е стигнал до верни изводи по релевантните от
гледна точка на предмета на доказване факти.
При така установеното от
фактическа страна се налага извода, че подсъдимият Р.Б. при описаната по-горе
фактическа обстановка умишлено е причинил на тъжителя Т. А. разкъсно-контузни
рани по лигавицата на устната кухина на долна устна вляво и към лявата буза.
Причиненото травматично увреждане съставлява временно разстройство на здравето
на пострадалия ученик, извън случаите на чл. 128 и 129 НК – лека телесна
повреда по смисъла на чл. 130, ал. 1 НК.
Изпълнителното деяние е
осъществено като подсъдимият при описаните по-горе време, място и обстановка е
бръкнал в устата на ученика и одраскал вътрешната страна на бузата му, с което
му причинил разкъсно-контузни рани по лигавицата на устната кухина на долна
устна вляво и към лявата буза.
Причиненото телесно
увреждане е довело до временно разстройство на здравето, неопасно за живота, което
следва да бъде квалифицирано като разстройство на здравето, извън случаите по
чл. 128 и 129 НК и покрива обективните признаци на лека телесна повреда по
смисъла на чл. 130, ал. 1 НК.
Напълно споделени от
въззивният съд са фактическите и правни доводи, развити от първоинстанционния
съд, обосновали извода му, както относно механизма на причиняване на увреждането
на пострадалия, така и относно формата на вината. Настоящата инстанция намира
за ненужно да преповтаря подробно развитите доводи в тази насока, като намира
за достатъчно да се солидаризира с тях напълно. Несъмнено действията на
подсъдимия, с които е причинено инкриминираното телесно увреждане на пострадалия,
са били насочени и са целели нанасянето на телесна повреда на тъжителя. Налице
е неконкретизиран пряк умисъл за причиняване на леки телесни повреди по смисъла
на чл. 130, ал. 1 или ал. 2 от НК - разстройство на здравето, неопасно за
живота, респ. болка и страдание, както правилно е възприел първоинстанционния
съд.
По повод доводите в
жалбата на тъжителя следва да се отбележи принципното положение, че в случаите
когато с деянието се причиняват на едно лице едновременно две или повече
различни по вид телесни повреди, е налице едно престъпление, което следва да се
квалифицира с оглед на най-тежкия резултат, а не отделни престъпления /Постановление
№ 3 от 27.IX.1979 г., Пленум на ВС/. Фактическите твърдения в тъжбата, освен,
че очертават фактическата рамка на обвинението, обосновават и правната
квалификация на описаното деяние, която съдът е длъжен да посочи с присъдата
си. В случая в тъжбата е изложена фактология за нанесени телесни повреди от
подсъдимия на тъжителя, която следва да се квалифицира с оглед най-тежкия
резултат, съгласно задължителните за съда указания, дадени с цитираното ППВС,
т.е. при едновременното наличие на твърдения в тъжбата за причинени
разкъсно-контузни рани, които съставляват временно разстройство на здравето,
неопасно за живота по смисъла на чл. 130, ал. 1 НК и на твърдения за причинени
болки и страдания по смисъла на чл. 130, ал. 2 НК се касае за едно
престъпление, което следва да се квалифицира с оглед по-тежкия резултат – този
по чл. 130, ал. 1 НК. Първоинстанционният съд, след като е приел, че не се
доказва от фактическа страна подсъдимият да е нанесъл удари на тъжителя, с
които да му е причинил болки и страдания, е следвало да го оправдае по това
фактическо обвинение, а не за престъпление по чл. 130, ал. 2 НК. И за по-голяма
яснота - в случай че е било доказано от фактическа страна цялото обвинение,
деянието на подсъдимия щеше да бъде квалифицирано като едно престъпление по чл.
130, ал. 1 НК, а причинените извън съставомерните признаци на това престъпление
болки и страдания, биха се отчели при индивидуализацията на наказанието. В тази
връзка следва да се отбележи известна непрецизност в диспозитивната част на
обжалваната присъда, която обаче не е съществена, тъй като не засяга
процесуалните права на страните, поради което не се налага изменение на
присъдата в тази част.
Предвид изложеното
първият съд правилно е признал подсъдимият за виновен по обвинението,
повдигнато с тъжба на пострадалия, за престъпление по чл. 130 , ал. 1 НК и е оправдал
подсъдимия по обвинението за причинени болки и страдания поради неговата
недоказаност.
Първоинстанционният
съд правилно е констатирал наличието на материалноправните предпоставки по чл. 78а,
ал. 1 НК за освобождаване на подсъдимия от наказателна отговорност с налагане
на административно наказание, а именно: за престъплението по чл. 130, ал. 1 НК се предвижда наказание
лишаване от свобода до две години или пробация, подсъдимият не е осъждан за
престъпление от общ характер и не е освобождаван от наказателна отговорност по
реда на Раздел ІV от Глава осма от НК, с престъплението не са причинени
имуществени вреди, поради което е признал подсъдимият за виновен в извършване
на престъпление по чл. 130, ал. 1 НК и
го е освободил от наказателна отговорност, като му е наложил
административно наказание глоба в размер на 1 000 лв.
Размерът на наложеното административно наказание
първият съд убедително е аргументирал, отчитайки всички значими за правилното
решаване на този въпрос обстоятелства. При определяне размера на административното
наказание първият съд е отчел фактите, свързани с по-ниска степен на обществена
опасност на деянието на подсъдимия, която правилно е изведена от факта, че конфликтната
ситуация е предизвикана от поведението на тъжителя. Като смекчаващи
отговорността на подсъдимия обстоятелства първият съд правилно е отчел чистото
му съдебно минало и добрите характеристични данни за него. Първият съд правилно
е отчел като отегчаващо обстоятелство, че пострадалото лице е непълнолетно.
Оценката на установените обстоятелства, релевантни
към индивидуализацията на административното наказание на подсъдимия, определя по-висока
относителна тежест на смекчаващите обстоятелства, поради което
административното наказание следва да се индивидуализира при превес на смекчаващите
обстоятелства – в долните граници на предвиденото, както правилно е сторил и
първият съд, като е определил и наложил административно наказание глоба в
размер на 1 000 лв.
За да може да се коригира размера на наказанието и
конкретно да се увеличи, в какъвто смисъл се предявява искане в жалбата на
тъжителя, следва преди всичко да се установи, че то е явно несправедливо по
смисъла на чл. 348, ал. 5, т. 1 НПК - очевидно не съответства на обществената
опасност на деянието и дееца, на смекчаващите и отегчаващите отговорността
обстоятелства, както и на целите на наказанието. В случая, тези условия не са
налице. Противното би било проява на неоправдана строгост спрямо подсъдимия и в
противоречие на принципа за съответност на наказанието с престъплението,
закрепен в чл. 35, ал. 3 НК.
По
изложените съображения и на основание чл. 334, т. 6, вр. чл. 338 НПК
обжалваната присъда следва да се потвърди изцяло, а предявените жалби се явяват
неоснователни.
В
пределите на извършената въззивна проверка не се установяват основания за изменение
или отмяна на обжалвания съдебен акт.
Воден от горното и на
основание чл. 334, т. 6, вр. чл. 338 НПК Софийският окръжен съд
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло присъдата, постановена н.ч.х.д. № 34/2018 г. по описа Районен съд –
гр. П..
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.