Р Е Ш Е Н И Е
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, IV A въззивен състав, в публично съдебно заседание на седемнадесети февруари две хиляди и двадесета
година, в състав:
младши съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при секретаря Антоанета
Луканова, като разгледа докладваното от младши съдия ЛАЗАРОВА в. гр. д. № 7497 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С
решение № 489797 от 18.09.2018 г.,
постановено по гр. д. № 20498/2017 г. по описа на Софийски районен съд (СРС), ІІ
Гражданско отделение (ІІ ГО), 57-ми състав, поправено с решение от 10.04.2019
г. по реда на чл. 247 ГПК, районният съд е признал за установено по реда на чл. 422 ГПК,
че Д.Н.З., ЕГН **********, дължи на „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******, следните суми: 1 441,92 лв., представляваща цена за потребена
топлинна енергия за периода от 01.05.2014 г. до 30.04. 2016 г., доставена в
имот с абонатен – апартамент № 1, находящ се в град София, ж.к. „*****“, ул. „*******,
ведно със законна лихва върху главницата от 14.12.2016 г. до окончателното й изплащане,
както и сумата от 97,72 лв., представляваща законна лихва за забава върху
главницата за периода 15.09.2015 -02.12.2016 г., като е отхвърлил, като
неоснователни предявените от ищеца положителни установителни искове за главница
за разликата над 1 441,92 лв. до пълния предявен размер от 1 507,93
лв., и за лихва за разликата на 97,71 лв. до пълния предявен размер от 117,31
лв., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от
05.01.2017 г. по ч. гр. д. № 73074/2016 г. по описа на СРС, 2 ГО, 57-ми състав.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК
съдът е разпределил отговорността за разноски в заповедното и исковото
производство.
Решението е постановено при
участието на трето лице помагач на ищеца – „Б.Б.” ЕООД.
Срещу
частта на решението, в която са уважени предявените от ищеца положителни
установителни искове, в указания
законoустановен срок по реда на чл. 259, ал. 1 ГПК е депозирана въззивна жалба от Д.Н.З., в която се излагат
доводи за неправилност, необоснованост и незаконосъобразност на решението в
обжалваната част. Оспорва се наличието на валидно възникнало облигационно
отношение между ответника и „Т.С.“ ЕАД за релевираните период и имот. Поддържа
се, че след забава на купувача от три месеца за плащане на доставяната топлинна
енергия в имота, ищецът е следвало да преустанови доставките, съгласно
предвиденото в приложимите Общи условия, а не да продължи да доставя
кредитираните от него доставки. Сочи се, че уважаването на искове в тази
хипотеза е насърчаване на незаконна дейност и всяко плащане е наказуемо от
закона. Твърди се, че а процесния период не са издавани фактури от ищеца.
Поддържа се да са налице допуснати процесуални нарушения при мотивиране на
обжалваното решение. Сочи се, че приетите по делото съдебно-техническа и
съдебно-счетоводна експертизи са свързани с потвърждаване на незаконността.
Съобразно подробно изложените във въззивната жалба доводи се иска
първоинстанционното решение да бъде отменено в обжалваната част и предявените
искове да бъдат отхвърлени изцяло. Заявено е становище и в писмена защита от 17.02.2020
г.
В указания
законоустановен срок по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на
въззивната жалба от въззиваемия – „Т.С.“ ЕАД. В съдебно заседание пред
въззивния съд от надлежно упълномощен негов представител е заявено становище за
неоснователност на въззиваната жалба. Претендира се юрисконсултско
възнаграждение.
Третото лице помагач – „Б.Б.” ЕООД не е взело становище по
въззивната жалба.
Софийски градски съд,
като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на
страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и
правна страна следното:
Производството е
образувано по въззивна жалба, подадена от процесуално легитимирана страна, в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт, поради което същата е процесуално допустима.
Районният
съд е сезиран с предявени по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК положителни
установителни искове с правно основание чл. 153 ЗЕ вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Решението като
необжалвано е влязло в сила в частта, в която предявените срещу ответника
искове са отхвърлени, като неоснователни.
За доказване на основателността на предявените искове с правно основание
чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 153 ЗЕ, в тежест на ищеца е да
установи при условията на пълно и главно доказване, съобразно разпоредбата на
чл. 154, ал. 1 ГПК, кумулативното наличие на следните предпоставки: възникване, съществуване, изискуемост
и размер на претендираното вземане, т.е. наличието на валидно възникнало
правоотношение между топлопреносното предприятие и ответника, в качеството на
потребител на топлинна енергия през процесния период, използването от ответника на претендираното количество топлинна
енергия; стойност на потребената топлинната енергия и изискуемост на вземането.
В тежест на ответника е да докаже релевираните възражения в отговора по чл.
131 ГПК.
Противно на изложеното във въззивната жалба, от събраните по делото
доказателства, настоящият състав
намира за установен факта, че за процесния период м. 01.05.2014 г. до 30.04.
2016 г., страните са били във валидна облигационна връзка, по силата на която
ищецът е доставял на ответника топлинна енергия. Договорът касае доставка на топлинна енергия до обект
апартамент - апартамент
№ 1, находящ се в град София, ж.к. „*****“, ул. „********
Съгласно чл.
153, ал. 1 ЗЕ в относимата му за спора редакция, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за
дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 2 ЗЕ на отоплителните тела в имотите си
и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в
съответната наредба по чл. 36, ал. 3 ЗЕ.
Според
задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 2/17.05.2018г. по
тълк.д. № 2/2017г. на ОСГК на ВКС, правоотношението по продажба на топлинна
енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в специалния ЗЕ като договорно
правоотношение, произтичащо от писмен договор, сключен при публично известни
общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията
за енергийно и водно регулиране (КЕВР) (чл. 150, ал. 1 ЗЕ). Писмената
форма на договора не е форма за действителност, а форма за доказване. Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ, страна
(купувач) по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди е
клиентът на топлинна енергия за битови нужди, какъвто е и „битовият клиент”,
който според легалното определение в т. 2а от § 1 ДР ЗЕ (ДВ, бр. 54 от
17.07.2012г.) е клиент, който купува енергия за собствени битови нужди.
Присъединяването на топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към
топлопреносната мрежа, както на заварените от ЗЕ, така и на
новоизградените сгради, се извършва въз основа на писмен договор (чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 - чл. 36 Наредба № 16-334 от
06.04.2007г. за топлоснабдяването) със собствениците или титулярите на
вещното право на ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които поради
това са посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на
топлинна енергия за битови нужди, дължащи цената на доставената топлинна
енергия по сключения с топлопреносното предприятие договор за продажба на
топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия.
Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и
титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към
които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на
топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия
те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с
предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат
цената на доставената топлинна енергия.
Във връзка с доводите за липса на валидно възникнало облигационно правоотношение
между страните за процесния период е необходимо да се посочи и че по аргумент
от чл. 150, ал. 2 ЗЕ, продажбата на топлинна
енергия се извършва по правилата на одобрени от съответния орган общи условия,
публикувани в един централен и местен всекидневник, като не е необходимо
писменото им приемане от потребителите. Тази разпоредба е специална по
отношение на разпоредбата на чл. 16, ал. 1 ЗЗД, според която договор при общи
условия обвързва приемащия ги, само ако ги е подписал, поради което
възражението на ответника за липса на облигационна връзка, поради
неподписването на общите условия на ищеца е неоснователно. Съгласно
разпоредбата на чл. 150, ал. 3 ЗЕ, несъгласните с публикуваните общи условия
потребители на топлинна енергия, могат да възразят по съответния ден в
30-дневен срок след публикуване на ОУ, за каквото възражение по делото няма
данни. Тази възможност за възразяване от потребителите на топлинна енергия
срещу съдържанието на облигационната връзка, обективирано в ОУ и да уговорят
различно съдържание, е основание съда да приеме, че облигационната връзка по
продажба на топлинна енергия, дори и възникнала по силата на закона, е
договорна облигационна връзка, за която се прилагат съответно правилата за
договорите. В случая е несъмнено, че
приложимите към казуса Общи условия на ищцовото дружество от 2014 г. са влезли
в сила, доколкото са били публикувани, като по делото не са релевирани нито
твърдения, нито има данни, че ответникът е упражнил правото си на възражение
срещу тях в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Поради изложеното, настоящият съдебен
състав приема, че през исковия период между страните по делото са били налице
договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с
включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия
за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Т.С.” ЕАД в сила от 2014
г., наричани за краткост „Общите условия”.
В случая не е
било спорно и по делото се установява, че сградата, в която се намира
процесният имот, е присъединена към топлопреносната мрежа.
Не е спорно и
от представените писмени доказателства – нотариален акт за замяна на недвижим
имот № 11, том XXIX, рег. № 5469/91
(л. 25 и сл. от делото пред СРС), се установява, че въззивникът-ответник е
собственик на процесния имот за релевирания период. Като такъв, по аргумент от
чл. 153, ал. 1 ЗЕ в относимата му за спора редакция, същият дължи цената на доставената в него
топлинна енергия за релевирания период.
За установяване факта на предоставяне на топлинна енергия в обема,
съответстващ на претендираната цена, в първоинстанционното производство са приети
заключения на съдебно-техническа и съдебно-счетоводна експертиза.
От приетото по делото заключение
на съдебно-техническата експертиза (л. 96 и сл.
от делото пред СРС), което въззивният съд кредитира като компетентно и обективно изготвено, се установява, че в блока, в който се намира
процесният имот в релевирания период дяловото разпределение е извършвано от „Б.Б.“
ООД. В апартамента на ответника в разглеждания период е имало е имало пет
отоплителни тела с монтирани топлинни разпределители. Ответникът не е дал
достъп за отчет и през двата отчетни периода. Същият е представил самоотчет на
уредите, което е в нарушение на нормативната уредба. Въпреки това, ФДР е
начислила топлинна енергия на абоната по
направените от него самоотчети, които са с датата 06.06.2015 г. и
26.05.2016 г. Сумите за отопление на имота са изчислени по отчетените показания
на съществуващите топлинни разпределители , извършени от самия абонат и
представени по делото. Тъй като в отчета за 2015 г./2016 г. ответникът не е
записал показания на уред № 46996, ФДР е начислила за този уред топлинна
енергия, изчислена по служебен разход на максимална мощност за отоплително тяло
по реда на т.6.7. от Наредба № 16-334/06.04.2007 г. Сумите за топла вода са
изчислени по данни за консумираната топла вода, отчетени от два водомера със
самоотчет. Ответникът е предоставал на ФДР данни за отчета на водомер в банята
и кухнята, който е с нулева консумация. По данни от ФДР в имота има трети
водомер – в мокро помещение. Поради липса на отчет за него, фирмата начислява
за този водомер по 1 м.3 месец. Вещото лице е посочило, че сумите, дължими от
ответника са фактурираните от „Т.С.” ЕАД, коригирани с изчислените суми при
дяловото разпределение на ТЕ в блока и са в общ размер на 1441,92 лв. Посочено
е, че същите са без предишни и неплатени просрочени суми и без начисляване на
лихви по тях и сторниране на суми, платени по време или след исковия период. В
тази сума не са включени сумите, дължими за отчет на уредите, като такива не са
и предмет на делото. Посочено е, че дължимите суми са начислени съгласно
действащото законодателство. При изготвяне на експертизата вещото лице е
работило не само въз основа на документи съставени и представени от ищеца, но и
въз основа на данни, изготвени от трети лица, включително данни за дяловото
разпределение в сградата, изравнителните сметки, акт за разпределение на
кубатурата в имота, отчети на общия топломер, документи за сертифициране на
топлинните разпределители, технически данни за абонатната станция, данни от
НИМХ към БАН за средномесечни температури и др. Съществено е, че вещото лице е
работило и по представените по делото, подписани от ответника, и неоспорени от
него, документи за отчет на уредите в имота (л. 77 и л. 78 сл. от делото пред
СРС).
Съгласно разпоредбата на чл. 327, ал. 1 ТЗ, за предадената стока купувачът
дължи цена, или основанието на продавача да претендира цената е освен наличието
на валидна облигационна връзка – договор за продажба, но и предаване на
стоката. Както се установи в обстоятелствената част, страните са в облигационни
отношения – договор за продажба на топлинна енергия, възникнала по закон, като
за периода 01.05.2014 г. до 30.04. 2016 г. ответникът не е заплатил потребената
топлоенергия, цената на която, съгласно приетата по делото СТЕ, възлиза на
сумата от 1441,92 лв.
Предвид изложеното решението, в частта, в която частично е уважена исковата
претенция за главница за сумата в посочения в ССЧЕ размер е правилно и следва
да бъде потвърдено. Възраженията за допуснати от районния съд процесуални
нарушения при мотивиране на съдебния акт са неоснователни. Противно на
изложеното в жалбата, решението е подписано от районния съдия и по делото са
представени фактури за процесния период. Неоснователно е и възражението, че
ищецът е следвало да спре топлоподаването в имота при наличие на три неплатени
сметки съобразно т. 46 вр. т. 48 приложимите Общи условия от 2014 г. Посочената
разпоредба предвижда правна възможност, а не задължение на топлопреносното предприятие, т.е. не се установява последното да е
допуснало нарушение на закона като не е прекъснало топлоподаването до сградата-
етажна собственост, респективно до жилището на ответника. Не се установява и последният
да е предприел действия за преустановяване на топлоподаването, в случай че не е
бил съгласен с доставянето на топлинна енергия. Напротив по делото се установи
пълно и главно, че е ползвал такава в процесния период, поради което и дължи
цената за действително потребеното й количество на основание чл. 154 ЗЕ.
В частта касаеща обжалваното решение досежно уважената искова претенция с
правно основание чл. 86 от ЗЗД за присъждане на обезщетение за забава в размер
на законната лихва върху главницата за топлинна енергия, въззивникът не е
изложил конкретни доводи за неправилност на първоинстанционното решение. Доколкото
в тази част е подал бланкетна въззивна жалба, с която е поискал отмяна на
първоинстанционното решение, въззивната проверка следва да се ограничи до
въпросите, за които въззивната съдебна инстанция следва да следи служебно – а
именно за неговата валидност и допустимост, както и за нарушени императивни
материалноправни норми. Настоящият съдебен състав не констатира нарушения на
такива норми, поради което намира, че първоинстанционното съдебно решение е
правилно и следва да бъде потвърдено и в тази част.
В обобщение, поради неоснователността на възраженията, изложени във
въззивната жалба, липсата на допуснато нарушение на материалноправна норма и с
оглед съвпадането на крайните изводи на двете съдебни инстанции, решението на
първоинстанционния съд следва да бъде потвърдено в обжалваната част, като
правилно и законосъобразно.
По разноските:
При този изход на спора във въззивното производство по аргумент от чл. 78, ал. 1 ГПК въззивникът няма право на разноски и такива не следва да му се присъждат.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК право на разноски има въззиваемата страна, за присъждането на каквито е
направено своевременно искане. С оглед на това, в полза на „Т.С.“ ЕАД следва да
се присъди сумата от 50 лева за юрисконсултско възнаграждение, за заплащането
на която следва да бъде осъден въззивникът и ответник по делото.
По аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящото решение е окончателно.
Така мотивиран, Софийският
градски съд,
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 489797 от 18.09.2018 г., постановено по гр. д. № 20498/2017 г.
по описа на Софийски районен съд (СРС), ІІ Гражданско отделение (ІІ ГО), 57-ми
състав, поправено с решение от 10.04.2019 г. по реда на чл. 247 ГПК, в
обжалваната част.
Решението е влязло в сила в частта,
в която частично са отхвърлени предявените по реда на чл. 422 ГПК установителни
искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД.
ОСЪЖДА Д.Н.З., ЕГН
**********, с адрес: ***, да заплати на „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******, на основание
чл. 78 вр. чл. 273 ГПК, сума в размер на 50 лв. – юрисконсултско
възнаграждение.
Решението е постановено при
участието на трето лице помагач на ищеца – „Б.Б.” ЕООД.
РЕШЕНИЕТО е окончателно по аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.