№ 66
гр. Сливен , 20.04.2021 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – СЛИВЕН, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ в закрито заседание на двадесети април, през две хиляди двадесет и
първа година в следния състав:
Председател:Мария Я. Блецова Калцова
Членове:Стефка Т. Михайлова Маринова
Красимира Д. Кондова
като разгледа докладваното от Красимира Д. Кондова Въззивно частно
гражданско дело № 20212200500194 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 274 и сл., вр.чл.247 ГПК.
Инициирано е по частна жалба на „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД гр.София,
чрез пълномощник, с която атакува Разпореждане № 401/26.03.2021г.,постановено по ч.гр.д.
№ 128/2021г. на СлРС в неговата отхвърлителна част по отношение на сумата от 325,59 лв.,
представляваща договорно възнаграждение за периода 15.02.2020г.- 03.03-2021г. по договор
за потребителски кредит № 30041978788 от 17.01.2020г.
С атакувания акт, съдът издал заповед за изпълнение в полза на дружеството
заявител и настоящ жалбоподател, като присъдил главница в размер на 900 лв. по договор за
потребителски кредит, заедно със законната лихва върху нея, считано от 25.03.2021г. до
окончателното изплащане, 146,36 лв. мораторна лихва за забава, 12,80 лв. мораторна лихва
за забава и разноски в размер на 42,58 лв., съразмерно на уважената част от заявлението.
Жалбоподателят счита акта на съда неправилен и незаконосъобразен. Счита за
недопустимо заповедният съд да прави изводи, относно незаконосъобразност на сключения
договор, респ.за валидност на сделката. Смята за неправилен извода на съда, че договорната
лихва е в противоречие с добрите нрави, доколкото имало свобода на договаряне и
кредитополучателелят се съгласил да заплаща договореното възнаграждение за отпуснатия
паричен ресурс, а и освен това нямало законова горна граница. Твърди, че с последващите
изменения на ЗПК със ЗИДЗПК в сила от 23.07.2014г. в чл.19, ал.4 ЗПК било въведено
ограничение на максималния размер на ГЛП, който не може да бъде по-висок от петкратния
размер на законната лихва по просрочени задължения в левове и валута, а според ал. 5
клаузи, надвишаващи тези размери се считат за нищожни.
Твърди се още, че кредитора нямал задължение да изготвя и посочва методика на
формиране на ГПР, тъй като в договора е уговорен фиксиран лихвен процент. Подобно
изискване имало единствено при наличие на референтен лихвен процент. В случая било
спазено изискването на чл.19, ал.4 ЗПК и определения ГПР бил в законовите граници.
Иска се от въззивния съд отмяна на обжалваното разпореждане в частта, с която се
отхвърля заявлението за издаване на заповед за изпълнение по отношение на договорната
1
лихва, като вместо него се постанови да се издаде заповед за изпълнение и за тази сума.
Претендира разноски.
В хипотезата на чл.413, ал.2 ГПК, какъвто е настоящия казус препис от частната
жалба не се връчва на длъжника.
Съдът след като обсъди доводите, наведени в жалбата и след като се запозна с ЧГД №
1128/2021г. на СлРС, намира за установено от фактическа страна следното:
Горепосоченото заповедно производство било образувано по заявление на настоящия
жалбоподател от 25.03.2021г., като заявител по реда на чл.410 ГПК за издаване на заповед за
изпълнение. Били заявени следните суми: 900 лв.- главница, дължима по договор за
потребителски кредит № 30041978788 от 17.01.2020г., ведно със законната лихва върху
сумата, считано от датата на депозиране на заявлението до окончателното изплащане, 325,59
лв. договорно възнаграждение за периода 15.02.2020г.- 03.03.2021г., 270 лв. –
възнаграждение за закупена и използвана услуга Фаст, 810 лв. за закупена услуга Флекси, 10
лв. неплатени такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането, начислена на
01.03.2020г., 146,36 лв. лихва за забава за периода 16.02.2020г.-03.03.2021г., 12,80 лв.
мораторна лихва за периода 03.03.2021г.- 23.03..2021г.
С Разпореждане от 26.03.2021г. съдът издал исканата заповед, като присъдил сумата
по главницата, ведно със законната лихва върху нея, считано от 25.03.2021г., 146,36 лв.
лихва за забава за периода 16.02.2020г.- 03.03.2021г., 12,80 лв. мораторна лихва за периода
03.03.2021г.- 23.03..2021г. и разноски в размер на 42,58 лв., като отхвърлил заявлението за
сумите от 325,59 лв. договорна лихва за периода 15.02.2020г.-03.03.2021г., 270 лв. –
възнаграждение за закупена и използвана услуга Фаст, 810 лв. за закупена услуга Флекси и
10 лв. неплатени такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането, начислена на
01.03.2020г.,като се позовал на вероятно наличие на неравноправни клаузи на договора, по
отношение на претендираните и отхвърлени от съда суми.
Установеното от фактическа страна, обуславя следните правни изводи:
Частната жалба е редовна и допустима, тъй като е подадена в законоустановения
срок, от правно легитимиран субект, разполагащ с правен интерес от обжалване на съдебен
акт, чрез постановилия го съд.
Разгледана по същество частната жалба е неоснователна.
При произнасянето на атакувания с жалбата съдебен акт, заповедния съд е извършил
проверка на заявлението и констатирал наличие на нищожна клауза, поради което е уважил
искането и издал заповед по отношение на главницата и обезщетенията за забавено плащане
/мораторни лихви/.
Изложените в частната жалба оплаквания са неоснователни. Най-общо частният
жалбоподател счита, че в заповедното производство не могат да се обсъждат въпросите
свързани с валидността на сделката, но тези правомощия на съда са въведени с нормата на
чл.411, ал.2, т.2 ГПК, когато искането е в противоречие със закона или с добрите нрави и по
т.3 ГПК, когато се касае за договор, сключен с потребител.
Настоящият съдебен състав намира, че искането за вземането за договорно
възнаграждение е недължимо, но не като противоречащо на добрите нрави, а като
произтичащо от недействителен договор.
Безусловно ответникът по заявлението има качество на потребител и приложение
2
намират разпоредбите на ЗЗП, а доколкото предметът на спора има за основен източник
договор за потребителски кредит – и ЗПК.
В представения договор за потребителски кредит не е ясно и разбираемо посочено
съдържанието по т. 10 на чл. 11 ал. 1 от ЗПК – „годишния процент на разходите по кредита
и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора
за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин“. В случая са
посочени само абсолютни стойности на лихвения процент по заема, ГПР на заема и общата
дължима сума по кредита, но не е описана методиката на формиране на ГПР – какви
компоненти се включват в него и как е формиран размер от 49, 08%, което представлява
половината от заетата сума. След като разходът е посочен при липса на яснота по начина,
разписан в ЗПК, то очевидно кредитополучателят е въведен в заблуждение относно реалната
цена на кредита, което е сторено още с предоставянето му на преддоговорна информация.
Следователно е налице нарушение на чл. 11 ал. 1 т. 10 ЗПК.
Освен това макар ГПР по договора да е 49, 08 % , т.е. ненадхвърлящ законовия
петкратен размер на законната лихва, то към договора е включен пакет „допълнителни
услуги“, чиято цена обаче не е включена в ГПР по кредита. Така е нарушено изискването и
на чл. 19 ал. 4 ЗПК, тъй като при това положение ГПР надхвърля значително петкратния
размер на законната лихва.
Фактът, че към момента частният жалбоподател не обжалва отхвърлителната, поради
неравноправност, част на разпореждането по отношение на това вземане, не може да доведе
до пренебрегване на договора за закупуване на пакет допълнителни услуги, тъй като
заявителят е очаквал плащания по него и е отнасял получените суми и към това задължение
– тоест го е считал за източник на облигационно задължение на кредитополучателя. Поради
това той следва да бъде отчетен и съобразен при общата преценка относно наличието и
същността на неравноправни клаузи.
Така сумата е уговорена при наличие на предпоставките на чл. 21 ал. 1 ЗПК вр. чл. 10
ал. 2 и чл. 10а ал. 2 ЗПК, които императивно забраняват на кредитора да изисква и да събира
от потребителя каквото и да е плащане, включително на лихви, такси, комисиони или други
разходи, свързани с договора за кредит, които не са предвидени в сключения договор за
потребителски кредит, както и че не може да изисква заплащане на такси и комисиони за
действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Приведени към настоящия случай,
тези отрицателни условия намират своето обективно проявление в условията на „избрания и
закупен пакет допълнителни услуги“, които са и инкорпорирано в самия ДПК, тоест –
представляват част от него. Предметът на тези „услуги“, в действителност се състои от
действия, свързани с усвояването и управлението на кредита, предоставен с ДПК и е налице
пълно покритие с естествените и закономерни права, задължения и възможности за страните
по договора за потребителски кредит, произтичащи от неговия предмет и цел. Това правно
положение е недопустимо по смисъла на ЗПК, тъй като по този начин кредитодателят се
домогва да заобиколи изискванията на този закон, което му е забранено с чл. 21 ЗПК и
нормотворецът е повелил, че такава клауза е нищожна.
Следователно правилно е отказано да издаде заповед по отношение на това вземане,
но както се посочи, независимо че в тази част разпореждането му не е обжалвано, горните
обстоятелства рефлектират и върху преценката относно дължимостта на вземането за
договорна лихва.
С оглед описаното по-горе съдържание на договора за потребителски кредит, е
видно, че са налице от една страна нищожни по смисъла на чл. 21 ал. 1 ЗПК и чл. 21 ал.1, вр.
3
чл. 10, ал. 2 ЗПК клаузи, а от друга – щом бе констатирано и неспазване на изискванията на
чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК – то процесният договор за потребителски кредит, съгласно чл. 22 ал. 1
ЗПК е недействителен.
Съобразно чл.23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е недействителен,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи по кредита, но по отношение на другите суми жалбоподателят няма интерес от
обжалване и съдът не би могъл да се произнесе.
Така частната жалба е неоснователна и бива оставена без уважение, като с оглед този
изход съдът не следва да държи изричен диспозитив за разноските, тъй като те остават за
сметка на жалбоподателя.
Ръководен от гореизложеното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба на „Профи кредит България“ ЕООД, гр.
София, ЕИК ********* против Разпореждане № 401/26.03.2021г. по ч.гр.д. №
20212230101128 по описа за 2021г. на СлРС, в частта, с която е отхвърлено искането за
издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за сумата 325,59
лв. /триста двадесет и пет лева и 0,59 ст./, представляваща договорно възнаграждение по
договор за потребителски кредит № 30041978788/17.01.2020г. за периода 15.02.2020г.- 03.03-
2021г., като НЕОСНОВАТЕЛНА.
ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане № 401/26.03.2021г. по ч.гр.д. № 20212230101128 по
описа за 2021г. на СлРС в обжалваната част.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно с оглед разпоредбата на чл.274, ал.4 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4