№ 6925
гр. София, 13.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на петнадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година
в следния състав:
Председател:Силвана Гълъбова
Членове:Георги Ст. Чехларов
Боян Г. Бояджиев
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Боян Г. Бояджиев Въззивно гражданско дело
№ 20241100508122 по описа за 2024 година
Производството е по чл. 258 - чл. 273 ГПК.
С Решение № 6880/16.04.2024 г., постановено по гр. д. № 70467/2023 г.
по описа на СРС, 167 състав, са уважени обективно кумулативно съединени
искове по реда на чл. 422 ГПК с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 149 ЗЕ
вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, с които е признато за установено,
че И. А. М., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ул. ****, дължи на
„Топлофикация София” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр.София, ул.”Ястребец” №23Б, следните суми: 1827,35 лв. –
главница, представляваща стойност на доставена топлинна енергия за периода
от 01.12.2019 г. до 30.04.2022 г. в топлоснабден имот, представляващ
апартамент със застроена площ от 47,01 кв.м. по документ за собственост,
находящ се в гр. София, ул. ****; 243,23 лв., представляваща обезщетение за
забава върху главницата за топлинна енергия за периода от 15.09.2020 г. до
10.01.2023 г., както и 66,75 лв. - главница, представляваща цена на извършена
услуга дялово разпределение за периода от 01.12.2019 г. до 30.04.2022 г., ведно
със законната лихва върху всяка от главниците, считано от датата на подаване
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение - 18.01.2023 г. до
окончателното им изплащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 ГПК от 25.01.2023г. по ч.гр.д. № 2659/2023
г. по описа на СРС, ГО, 167 състав, като са отхвърлени исковете, както
следва: за установяване на вземане за главница, представляваща цена на
топлинна енергия за разликата над уважения размер от 1827,35 лв. до пълния
предявен размер от 2063,94 лв. за периода 01.07.2019 г. - 30.11.2019 г.; за
1
установяване на вземане за мораторна лихва върху задължението за доставена
топлинна енергия за разликата над уважения размер от 243,23 лв. до пълния
предявен размер от 274,73 лв. и изцяло за сумата от 12,16 лв., представляваща
мораторна лихва върху главницата за дялово разпределение за периода от
31.01.2020г. до 10.01.2023г.
Срещу първоинстанционното решение е депозирана въззивна жалба от
ответника И. А. М. с доводи за неправилност на обжалваното решение и
искане за неговата отмяна в частта, в която са уважени предявените искове.
Излага, че апартаментът, за който се претендират от ищеца суми за
незаплатена топлинна енергия, е различен от собствения на ответника в
същата жилищна сграда. Посочва, че заключението на вещото лице по
допуснатат от първоинстанционния съд експертиза е изготвено въз основа на
документи относно отчитането и разпределението на топлоенергия за
процесния имот, които не са приложени по делото. Твърди, че уреда за
измерване в абонатната станция не е преминал задължителният метрологичен
контрол за последните 24 месеца.
Въззивникът моли съда да отмени първоинстанционното решение в
обжалваната част.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от
ищеца „Топлофикация София“ ЕАД, с който се оспорва жалбата като
неоснователна и моли съда да я отхвърли.
Решението е влязло в сила в частта, в която са отхвърлени исковете: за
установяване на вземане за главница, представляваща цена на топлинна
енергия за разликата над уважения размер от 1827,35 лв. до пълния предявен
размер от 2063,94 лв. за периода 01.07.2019 г. – 30.11.2019 г.; за установяване
на вземане за мораторна лихва върху задължението за доставена топлинна
енергия за разликата над уважения размер от 243,23 лв. до пълния предявен
размер от 274,73 лв. и изцяло за сумата от 12,16 лв., представляваща
мораторна лихва върху главницата за дялово разпределение за периода от
31.01.2020 г. до 10.01.2023 г., като необжалвано.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно
атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до
следните фактически и правни изводи:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с
изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя
от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС.
Жалбата е подадена в срок от легитимирана да обжалва
първоинстанционния съдебен акт страна. Настоящият въззивен състав намира,
че постановеното решение е валидно и допустимо. Разгледана по същество
въззивната жалба е неоснователна, по следните съображения:
Предявени са по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК положителни установителни
2
искове с правно основание чл. 149 ЗЕ вр. чл. 79, ал.1, пр. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1
ЗЗД за признаване за установено, че И. А. М. дължи на „Топлофикация
София” ЕАД следните суми: 2063,94 лв., представляваща цена на доставена от
дружеството топлинна енергия за периода от 1.7.2019 г. до 30.04.2022 г., ведно
със законната лихва от 18.01.2023 г. до изплащане на вземането; 274,73 лв. -
мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия за периода от
15.09.2020 г. до 10.01.2023 г.; 66,75 лв., представляваща цена на извършена
услуга за дялово разпределение за периода от 01.12.2019 г. до 30.04.2022 г.,
ведно със законна лихва от 18.01.2023 г. до изплащане на вземането, както и
12,16 лв. – мораторна лихва върху главницата за дялово разпределение за
периода от 31.01.2020 г. до 10.01.2023 г., за които суми е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 25.01.2023 г. по ч.гр.д.
№ 2659/2023 г. по описа на СРС, ГО, 167 състав.
Въззивният състав споделя изцяло мотивите на обжалваното решение и
на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Във връзка с доводите в жалбата
за неправилност на решението, следва да се добави и следното:
По иска с правно основание чл. 149 ЗЕ вр. чл. 79, ал.1, пр. 1 ЗЗД:
Правопораждащият фактически състав за възникване на спорното право
се обуславя от осъществяването на следните елементи:
1. Наличието на действително правоотношение по договор за продажба
(доставка) на топлоенергия;
2. Продавачът да е доставил топлинна енергия в твърдяното количество
на купувача и за последния да е възникнало задължение за плащане на
уговорената цена в претендирания размер.
Спорно между страните в настоящото въззивно производство е
обстоятелството дали ответникът е бил собственик на недвижимия имот, за
който се претендира заплащането на доставена от дружеството топлинна
енергия и за извършена услуга за дялово разпределение. Въззивният съд не
може да разгледа повдигнатия едва с въззивната жалба на ответника правен
спор относно собствеността на недвижимия топлоснабден имот. От
съвкупната преценка на всички събрани по делото доказателства се
установява, че оспорването на обстоятелството за правото на собственост на
процесния имот не е релевирано в преклузивните срокове – до изтичане на
срока за отговор по чл. 131 ГПК, вкл. и в заповедното производство. В
откритото съдебно заседание на 28.03.2024 г. процесуалният представител на
ответника-въззивник е заявил, че не оспорва, „че И. А. М. е собственик на
процесния недвижим имот, находящ се в гр. София, ул. ****“.
Първоинстанционният съд предвид същото изявление с протоколно
определение е обявил за безспорно на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК, че
ответницата е собственик на недвижимия имот, находящ се в гр. София, ул.
****. Оспорването на този факт е релевирано за първи път в устните
състезания пред първоинстанционния съд и след това във въззивната жалба,
т.е. извън преклузивните срокове по чл. 147 и чл. 266, ал. 1 ГПК. Съдът
намира, че дори и да беше релевирано своевременно оспорването, от
събраните по делото доказателства следва, че през релевантния период
3
ответникът е притежавал правото на собственост върху процесния
апартамент. За пълнота на изложението съдът следва да отбележи, че този
факт се установява и от Нотариален акт № 023, том 13-I, рег. № 341, дело №
023 от 19.02.1999 г., обективиращ договор за покупко-продажба, по силата на
който ответникът е придобил изключителното право на собственост върху
процесния апартамент, находящ се в гр. София, ул. ****, със застроена площ
от 47,01 кв.м., състоящ се от една стая, кухня, килер, входно антре, антре и
баня-клозет. В петитума на исковата си молба ищецът е посочил, че предявява
претенцията си за топлоснабден имот – апартамент, находящ се в гр. София,
ул. ****. В удостоверението за идентичност, съставено от дружеството-ищец е
посочено, че процесният апартамент е със застроена площ от 47,01 кв.м.,
състоящ се от една стая, кухня, килер, входно антре, антре и баня-клозет, и е
идентичен с регистрирания в базата данни на ищеца апартамент № 23,
находящ се на посочения адрес в гр. София, ул. ****. Представената от молба-
декларация за откриване на партида, подадена на 19.03.1999 г. от ответника с
искане до ищеца за откриване на партида на негово име за имот на ул. ****,
представляващ апартамент 22, като е дописано на ръка и нотариален акт №
023, том 13-I, рег. № 341, дело № 023 от 19.02.1999 г. В Протокол от проведено
ОС на ЕС на ул. **** от 26.09.2002 г. ответницата се е подписала като
собственик на апартамент 22 с аб. № 15719. Съдът приема, че всички от
изброените писмени доказателства, с изключение на нотариалния акт,
представляват частни свидетелстващи документи, обективиращи изгодни за
техния издател факти. В този смисъл те притежават само формална
доказателствена сила за обстоятелството, че съдържат удостоверително
изявление, направено от субекта, сочен като техен издател. Единствено
удостоверението за идентичност от изброените писмени доказателства няма
случаен за процеса характер, поради което доказателствената му стойност е
най-ниска. От друга страна от единственият официален документ не се
установява апартамента, придобит от ответницата да има номерация. В
единствените две други писмени доказателства, които са подписани от нея –
молбата декларация и протокола от общото събрание на етажната собственост
на сградата – е посочен недвусмислено абонатния номер на имота – 15719,
като същите не са оспорени в законовия срок и следва да се ценят от съда като
извънсъдебно признание на неизгоден за нея факт, че именно в собствения й
апартамент е доставяна топлинна енергия, чиято цена се претендира в
настоящото производство. С оглед направеното признание в съдебното
заседание на 28.03.2024 г., нотариалния акт от 1999 г. и посочените частни
свидетелстващи документи настоящият въззивен състав приема за установено
обстоятелството дори и да не бе налице липсата на преклузия на оспорването,
че ищецът е доставял топлинна енергия до гр. София, ул. **** на ответницата,
в качеството й на клиент по договор за продажба на топлоенергия.
Предвид изложеното между страните е съществувало действително
правоотношение по договор за продажба на топлоенергия. Този договор за
търговска продажба се счита за сключен с конклудентни действия – арг. чл.
150, ал. 1 ЗЕ, а топлопреносното предприятие задължително публикува
одобрените от комисията общи условия най-малко в един централен и в един
4
местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване, като общите
условия влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е
необходимо изрично писмено приемане от потребителите – арг. чл. 150, ал. 2
ЗЕ. Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ „клиенти на топлинна енергия” са всички
собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение. Следователно, купувач (страна) по сключения
договор за доставка на топлинна енергия до процесния имот е неговият
собственик – по аргумент от чл. 153, ал. 1 ЗЕ и § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ. Именно
той е задължен да заплаща продажната цена за доставената и потребена
топлинна енергия, респ. той е встъпил в облигационни правоотношения с
ищцовото дружество.
Данните от топломера са отчитани ежемесечно по електронен път, като
въз основа на снетите данни са изготвени и фактури за дължимата месечна
цена. Ищецът е представил фактури, издадени от негов служител-
представител, в които са обективирани претендираните вземания за доставена
топлоенергия за исковия период.
Приета е в първоинстанционното производство съдебно-техническа
експертиза, която съдът намира за компетентно изготвена. След анализ на
фактите, отразяващи доставената и отчетена топлинна енергия, вкл. и
енергията за разпределение –за целия исков период в процесния имот не е
осигурен достъп за отчет, за което са били съставени констативни протоколи.
Поради тази причина за трите отчетни периода ответникът е имал служебно
изчислена топлинна енергия за битово горещо водоснабдяване за 1 брой
потребител, при служебно определен разход 140 литра на денонощие за един
потребител. Технологичните разходи в абонатната станция са приспаднати от
топлофикационното дружество. Така изчислена доставената топлинна енергия
за процесния период е на цена от 2013,31 лв.
Следва да се изясни, че изчисленията за дялово разпределение са
извършвани от трето на процесното материално правоотношение лице –
„Техем Сървисис“ ЕООД. По делото е представен Договор от 1.11.2002г.
между Етажната собственост на жилищната кооперация, където се намира
процесния имот, и „Техем Сървисис” ЕООД, по силата на който етажната
собственост е възложила на посоченото дружество осъществяване на услугата
дялово разпределение на доставената за обектите топлинна енергия, в
изпълнение на взето за това решение от Общото събрание на етажната
собственост, обективирано в приложения протокол от 26.09.2002г. Съгласно
разпоредбата на чл. 139, ал.1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в
сграда – етажна собственост се извършва по система за дялово разпределение.
Начинът на извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ
/чл.139- чл.148/ и в Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването
/обн. ДВ, бр.34/ 24.04.2007 г./. Топлинната енергия за отопление на сграда –
етажна собственост, се разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната
инсталация, топлинна енергия за отопление на общите части и топлинна
енергия за отопление на имотите /чл. 142, ал. 2 ЗЕ/, като според чл. 145, ал. 1
ЗЕ топлинната енергия за отопление на имотите в сграда – етажна
5
собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални
топломери, се определя въз основа на показанията на топломерите в отделните
имоти. Вещото лице от допуснатата СТЕ е анализирало данните,
обективирани в представените главни отчети за процесните периоди и е
заключило, че 66,75 лв. е цената на извършена услуга за дялово разпределение
за периода от 01.12.2019 г. до 30.04.2022 г., който извод се кредитира и от
настоящата въззивна инстанция като надлежно обоснован.
По иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
Основателността на иска предполага наличие на главен дълг и забава в
погасяването му. Моментът на забавата в случая се определя съобразно
уговореното от страните. Тъй като клиентът-потребител на топлинна енергия
не е изпълнил точно (количествено и навременно) своята насрещна парична
престация, той е изпаднал в забава и дължи обезщетение за причинените на
ищеца вреди, изразяващи се в пропусната полза, като това обезщетение е в
размер на претендираната законна лихва за забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД върху
главницата. В чл. 33, ал. 2 от ОУ е уговорено, че потребителят-купувач е
длъжен да заплати цената на месечно доставената топлинна енергия в 45-
дневен срок след изтичане на периода, за който се отнася.
Както бе изяснено, по силата на правната норма, уредена в чл. 269, изр.
2 ГПК, въззивният съд е длъжен да се произнесе по правилността на
обжалвания съдебен акт само по релевираните във въззивната жалба
основания, т. е. по действащия ГПК, по който се развива настоящото съдебно
производство, въззивният съд действа като апелация (т. нар. „ограничен
въззив”), поради което, без съответен довод във въззивната жалба, съдът не
следва да обсъжда дали правилно е изчислен периодът и размерът на
претендираната мораторна лихва, изтекла за процесния период, поради което
на основание чл. 272 ГПК СГС препраща към мотивите на СРС, които стават
част от правните съждения на настоящото решение.
По изложените в мотивите съображения, поради съвпадане изводите на
двете съдебни инстанции по съществото на спора, решението на СРС следва
да бъде потвърдено като правилно.
По разноските:
Въззиваемият-ищец претендира разноски за настоящата инстанция за
юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство. Същото
следва да се определи съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК в размер на 100 лв. в тежест
на въззивника с оглед липсата на правна и фактическа сложност.
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 6880/16.04.2024 г., постановено по гр. д.
№ 70467/2023 г. по описа на СРС, 167 състав.
Решение № 6880/16.04.2024 г., постановено по гр. д. № 70467/2023 г. по
описа на СРС, 167 състав, е влязло в сила в необжалваната му част.
6
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК И. А. М. с ЕГН ********** да
заплати на „Топлофикация София“ ЕАД с ЕИК ********* разноски за
въззивното производство в размер на 100 лв.
Решението е постановено при участието на трето лице-помагач на
страната на „Топлофикация София” ЕАД – „Техем Сървисис“ ЕООД.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7