№ 4892
гр. София, 20.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 173 СЪСТАВ, в публично заседание на
четвърти март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:БОГДАН Р. РУСЕВ
при участието на секретаря ВЕНКА ХР. КАЛЪПЧИЕВА
като разгледа докладваното от БОГДАН Р. РУСЕВ Гражданско дело №
20241110165169 по описа за 2024 година
Производството е по общия съдопроизводствен ред на ГПК.
Образувано е въз основа на Искова молба, вх. № 350306/01.11.2024г. на СРС,
уточнена с Молба, вх. № 25671/24.01.2025г. на СРС, подадена от А. Г. А. срещу „Стик-
Кредит“ АД.
Ищецът А. Г. А. чрез адв. Д. М. – АК-София, е предявил срещу ответника „Стик-
Кредит“ АД иск с правно основание по чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПКр и чл. 143, ал. 1 и
чл. 146 ЗЗПотр за прогласяване нищожността на сключения с ответника Договор за
потребителски кредит под формата на кредитна линия № **********/14.12.2023г. При
условията на евентуалност се предявява иск за прогласяване нищожността само на
клаузата на чл. 29 от посочения договор, предвиждаща заплащане на неустойка за
предоставяне на обезпечение.
Ищецът твърди, че на 14.12.2023г. сключил с ответника описания по-горе договор за
предоставяне на потребителски кредит в размер на 500,00 лева. Сумата трябвало да се върне
за 30 дни при годишна лихва от 36%. ГПР бил определен на 36%. Според чл. 19 от Договора
той следвало да бъде обезпечен с гарант, отговарящ на определени условия за доход, или
банкова гаранция. Според чл. 29, ако обезпечението не бъде предоставено, заемополучателят
дължал неустойка в размер на 0,9% на ден от стойността на усвоената сума, като в договора
било отразено, че страните се съгласяват, че непредоставянето на обезпечение причинява на
заемодателя вреди в този размер. Така на ищеца била начислена неустойка от 135,00 лева,
като така общата сума, която следвало да върне, възлизала на 650,00 лева. Договорът бил
нищожен, тъй като не била спазена законовата му форма. Липсвал представен начин на
изчисляване на ГПК, а посоченият процент не бил верен, тъй като трябвало да включва и
неустойката. Задължение на кредитора преди отпускането на заема било да извърши оценка
на кредитоспособността на заемателя. Уговорената неустойка противоречала и на добрите
нрави, както и на ЗЗПотр и ЗПКр. Уговорената възнаградителна лихва също била нищожна
поради противоречие с добрите нрави. Касаело се за заблуждаваща търговска практика.
Налице били неравноправни клаузи. Дори и целият договор да не бил нищожен, то нищожна
била клаузата за неустойка. В насроченото по делото публично съдебно заседание ищецът не
1
се явява и не изпраща представител. Становище се изразява в писмен вид, като предявените
искове се поддържат.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът „Стик-Кредит“ АД чрез адв. Хр. Н. – АК-
Разград, е подал Отговор, вх. № 11950/14.01.2025г. на СРС, с който оспорва предявените
искове като неоснователни. Твърди, че договорът е сключен по инициатива на ищеца, който
е бил наясно с условията по него и клаузите му, като е изразил изрично съгласие с тях.
Предоставена му била съответната преддоговорна информация. Неустойката била само
възможност, но не и задължение за кредитора да я претендира. В конкретния случай такава
нито била начислявана, нито била събирана. Обосновава се законосъобразност на клаузите
на договора, както и липса на противоречие с добрите нрави и правилата за защита на
потребителите. За насроченото по делото публично съдебно заседание ответникът не
изпраща представител. Становище се изразява в писмен вид, като предявените искове се
оспорват.
Софийският районен съд, като взе предвид подадената искова молба и
предявените с нея искове, становището и възраженията на ответника в отговора ú,
съобразявайки събраните по делото доказателства, основавайки се на релевантните
правни норми и вътрешното си убеждение, намира следното:
Исковата молба е подадена от надлежно легитимирана страна при наличие на правен
интерес от производството, като предявените с нея искове са допустими и следва да бъдат
разгледани по същество.
Не са налице предпоставки за решаване на делото с неприсъствено решение или
решение при признание на иска.
Съобразно нормата на чл. 154, ал. 1 ГПК доказателствената тежест по иска с правно
основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПКр и чл. 143, ал. 1 и чл. 146 ЗЗПотр е и за двете
страни. Ищецът следва да докаже наличието на предпоставките, установяващи
недействителността на договорните клаузи на сочените от него основания. В тежест на
ответника е да докаже, че е изпълнил задълженията си за предоставяне на предварителна
информация на потребителя, че е получил съгласието на потребителя за сключване на
договора. В тежест на ответника е да докаже, че клаузите на сключения между страните
договор не са неравноправни (чл. 146, ал. 4 ЗЗПотр), както и че ищецът е бил наясно с
клаузите на договора, т.е. не е въведен в заблуждение. Извън това в тежест на всяка от
страните е да установи фактите и обстоятелствата, от които черпи благоприятни за себе си
правни последици.
Съдът следи служебно за нищожността на клаузите на договорите в хипотезите, в
които нищожността следва от клаузите на самия договор /ТР 1/2020-2022-ОСГТК/, а в
договори, сключени с потребители, следи служебно за недействителност на договора или
уговорки в него, свързани с наличието на неравноправни клаузи.
Страните не спорят, че между тях е сключен Договор за потребителски кредит под
формата на кредитна линия № **********/14.12.2023г. със съдържание съобразно
представеното към исковата молба копие.
Видно от същия, ответникът-заемодател е отпуснал на ищеца-заемополучател в заем
под формата на кредитна линия транш с лимит от 500,00 лева при година лихва от 36% и
ГПР 42,58%. Съгласно погасителния план към договора, отпуснатата в заем сума от 500,00
лева следва да се върне на една вноска – на 13.01.2024г. с лихва от 15,00 лева. Съгласно чл.
19, ал. 1 от Договора, в случай, че страните са договорили обезпечение, потребителят-
заемател трябва в тридневен срок от подписване на договора да осигури поръчителството на
едно физическо лице или да предостави банкова гаранция, за които в общите условия към
договора са поставени съответни изисквания. Поръчителят следва да бъде одобрен по
преценка на заемодателя. Съгласно чл. 29 от Договора, ако потребителят не изпълни
2
задължението си, посочено в чл. 19, той дължи на кредитора неустойка в размер на 0,9%
дневно от стойността на усвоената по договора сума. В договора е вписано, че страните се
съгласяват, че неизпълнението на задължението за предоставяне на обезпечение причинява
на кредитора-заемодател вреди в размера на неустойката. Предвидено е договорът да бъде
обезпечен с поръчителство или банкова гаранция – чл. 1, т. 11.
Клаузата на чл. 29 от Договора, предвиждаща задължение за заемополучателя да
заплати неустойка при неизпълнение на задължението по чл. 19 от Договора, е нищожна.
Това е така, тъй като оценката на платежоспособността на кандидат-заемателя е на
риск и отговорност на заемодателя. Това следва от нормите на чл. 16, ал. 1 ЗПКр и чл. 143,
ал. 2, т. 3 ЗЗПотр. Преди сключване на договор за кредит кредиторът оценява
кредитоспособността на потребителя въз основа на достатъчно информация, в това число
информация, получена от потребителя, и, ако е необходимо, извършва справка в Централния
кредитен регистър или в друга база данни, използвана в Република България за оценка на
кредитоспособността на потребителите. В конкретния случай с договора рискът за
кредитора от неизпълнение на собственото му задължение за проверка и съблюдаване на
съответна дисциплина с цел неотпускане на необезпечени кредити се прехвърля по
недопустим начин на заемателя-потребител. Логиката на законодателя е кредиторът да
провери платежоспособността на длъжника и, ако има съмнение в нея, да поиска
обезпечение и едва след като то стане факт да отпусне кредита. Не може да се приеме, че по
този начин кредиторът се обезщетява за риска от евентуална неплатежоспособност на
длъжника. Елиминирането и/или минимализирането на този риск зависи само от кредитора,
който, изпълнявайки чл. 16 ЗПКр, следва да извърши съответната оценка, като или не
отпусне кредита, или го отпусне при предварително дадено достатъчно да гарантира
изпълнението му обезпечение. С въвеждането на неустойката фактически от една страна се
създава допълнително обезщетение за кредитора при неизпълнение на договора, което
противоречи на нормата на чл. 33, ал. 1 ЗПКр, повеляваща, че при забава на заемателя-
потребител кредиторът има право да получи само лихва върху неплатената част от
задължението, а от друга неправомерно се натоварва потребителят с допълнителни
разноски.
Уговорената неустойка е нищожна и поради противоречието ú с добрите нрави /арг.
ТР 1/2009-2010-ОСТК/. Основното задължение на заемателя по договор за паричен заем е да
върне на падежа заетата сума, ведно с уговорената възнаградителна лихва, което съответства
на интереса на кредитора да получи на падежа главницата и възнаграждението за
предоставения заем. В настоящия случай неустойката обезпечава реално не главното
задължение по договора за кредит – да се върне заетата сума с лихва, а акцесорното
задължение за обезпечение, при това в размер, съизмерим с главницата и лихвите по
кредита, взети заедно: при съответни изчисления се установява, че неустойката възлиза на
328,5% годишно! Дори и заемателят да е изправна страна по основното си задължение – да
връща главницата и да плаща лихвите /ако уговорката за заплащането на тези лихви е
действителна/, то договорът предвижда кредиторът да получи и неустойката, при това без
той да е претърпял каквито и да било вреди, т.е. той реално се обогатява с допълнително и
крайно чрезмерно плащане, чиято цел е единствено да се изискат от длъжника-заемател още
пари. Неустойката няма и никаква обезщетителна и обезпечителна функция, тъй като
даването или недаването на обезпечението няма абсолютно никаква връзка това дали
длъжникът ще изпълни или не главното си задължение по договора за кредит – да върне
дадените му в заем суми. Оттук, доколкото изискването за предоставяне на обезпечение
няма реален обезпечителен ефект, то се явява единствено инструмент за генериране /пряко и
косвено/ на допълнителни разноски за потребителя, които са известни на заемодателя и би
следвало да бъдат отчитани като разноски по кредита по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПКр и § 1,
т. 1 ЗПКр. Посоченият в договора ГПР от 42,58% не е действителен, тъй като в него не е
отчетен този разход, привидно наречен „неустойка“. Така, освен че се нарушава и заобикаля
3
чл. 19, ал. 4 ЗПКр, потребителят бива и въведен в заблуждение относно реалната стойност
на разходите, които следва да стори по обслужването на кредита си, в противоречие с
изискванията на чл. 11 ЗПКр. Стига се и до нарушение във връзка с чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗПКр,
тъй като се касае за необосновано високо и скрито оскъпяване на кредита. В случаите,
когато в договора за потребителски кредит е посочен годишен процент на разходите, които
обаче не включва всички разходи, които трябва да бъдат отчетени при изчислението му, то
това е достатъчно договорът за потребителски кредит в цялост да се счита за нищожен /арг.
Решение от 21.03.2024г. по дело № С-714/2022г. на СЕС/. В тази връзка следва да се вземе
предвид и заключението на вещото лице по изслушаната по делото съдебно-счетоводна
експертиза, което съдът кредитира като изготвено от компетентно вещо лице, при пълно,
ясно и изчерпателно дадени отговори на поставените въпроси и без индикации за очевидна
неправилност, от което се установява, че, ако „неустойката“ по чл. 29 от Договора бъде
включена при изчислението на ГПР, то същият би възлизал на 2230%!
Затова и главният предявен по делото иск е основателен и следва да бъде
уважен, като в тази хипотеза отпада необходимостта от произнасяне по евентуално
предявения такъв.
Останалите доводи, заявени от страните, не променят този извод и е безпредметно да
бъдат обсъждани.
По разноските:
Съгласно чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК право на разноски има само страната, в полза на
която е постановен съдебният акт. Съобразно изхода от делото право на разноски има само
ищецът, който своевременно е заявил претенция в тази насока, като е представен и списък
по чл. 80 ГПК. От негова страна са доказани разноски в общ размер от 2651,36 лева, които
следва да се възложат в тежест на ответника.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН, на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПКр и
чл. 143, ал. 1 и чл. 146 ЗЗПотр, сключения между А. Г. А., ЕГН **********, от град София,
и „СТИК-КРЕДИТ“ АД, ЕИК *********, със седалище в град Шумен, Договор за
потребителски кредит под формата на кредитна линия № **********/14.12.2023г.
ОСЪЖДА „СТИК-КРЕДИТ“ АД, ЕИК *********, със седалище в град Шумен, да
заплати на А. Г. А., ЕГН **********, от град София, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК,
сумата от 2651,36 лева, представляваща разноски по делото в производството пред
районния съд (гр.д. № 65169/2024г. на СРС).
Решението подлежи на обжалване пред Софийския градски съд с въззивна жалба,
подадена чрез Софийския районен съд в двуседмичен срок от съобщението.
Решението, на основание чл. 7, ал. 2 ГПК, да се съобщи на страните.
Този съдебен акт е издаден в електронна форма и е подписан
електронно /чл. 102а, ал. 1 ГПК/, поради което не носи саморъчен
подпис на съдията.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4