Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 04.12.2019 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав
в
публичното заседание на двадесети ноември
през
две хиляди и деветнадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА
Мл.с-я ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при
секретаря Антоанета Луканова
и
прокурора
сложи за разглеждане
докладваното от съдия
Маркова в.гр.д.№ 513 по описа за
2019 г., за да
се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258-273 ГПК.
Образувано е по
въззивна жалба, подадена от „Т.С.“ ЕАД, ищец пред СРС, срещу решение от 29.09.2016
г., постановено от СРС, І ГО, 30 с-в, по гр.д.№ 20142 по описа за 2013 г.
Излагат се доводи за неправилност на така постановеното решение, с което
предявените от въззивника искове по чл.422 ГПК и чл.86, ал.1 ЗЗД са били
отхвърлени като неоснователни. СРС неправилно бил приложил разпоредбата на
пар.1,т.42 от ДР на ЗЕ, както и ОУ на дружеството, които сочели, че потребител
на топлинна енергия /ТЕ/ е физическо лице, собственик или ползувател на
топлоснабдения имот. Ако имало „гола собственост“, то отношенията между
собственика и ползувателя следвало да се уредят помежду им. Ако това не било
сторено, задължението било на собственика. Твърди се, че в случая вещното право
на ползване било погасено, тъй като ползувателя бил починал, но за това
дружеството не било уведомено. Сочи се, че в отговора по исковата молба не сe твърдяло да е запазено вещното право на ползване, а че
ответницата не била живяла на адреса и била предоставила имота на трето за
спора, лице. Без значение по спора било кой обитава имота. Твърди, че по делото
не било спорно дали има учредено вещно право на ползване или не.
Иска се от настоящата инстанция да
отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което да бъдат уважени така
предявените искове. Разноски се претендират.
От въззиваемата страна, ответник в производството пред СРС –М.П.П. не
е постъпил отговор, но са представени писмени бележки, в които се излага
становище за неоснователност на въззивната жалба и правилност на така
постановеното първоинстанционно решение. Правилно СРС бил приел, че ответницата
няма качеството на потребител на топлинна енергия; претенцията на ищеца не била
доказана. Претендират се разноски.
Третото лице-помагач на страната на ищеца- „Б.Б.” ООД не
взема становище по въззивната жалба.
По
допустимостта на въззивната жалба:
За обжалваното решение въззивникът е уведомен на 12.10.2016
г., Въззивната
жалба е подадена на 24.10.2016 г., следователно същата е в срок.
По
основателността на въззивната жалба:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.
На 01.03.2013 г. е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 ГПК, видно от която заявлението е уважено и
претендираните суми са присъдени в полза на заявителя-въззивник пред настоящата
инстанция.
За така издадената заповед за изпълнение липсват данни
длъжникът да е надлежно уведомен.
На 22.03.2013 г. длъжникът е подал възражение по
чл.414 ГПК срещу така издадената заповед за изпълнение, и на ищеца е указано,
че може да предяви иск за сумите по заявлението в 1-месечен срок. Указанията са
достигнали до последния на 10.04 2013 г.
Исковата молба е подадена в СРС на 10.05.2013 г.
Следователно обжалваното
решение е валидно и допустимо.
По доводите
във въззивната жалба:
С решение от 29.09. 2016 г., постановено от СРС, І ГО,
30 с-в, по гр.д.№ 20142 по описа за 2013 г. е отхвърлен иска по чл.422 ГПК,
предявен от „Т.С.” ЕАД, да бъде признато за установено, че М.П.П. дължи
сумата в размер на 4 109,74 лв. - главница,
представляваща стойността на доставена, но неплатена топлинна енергия за
периода от м.07.2010 г. до м.04.2012 г. за топлоснабден имот, находящ се в
гр.София, ул.“********№ ********, абонатен № 025045, ведно със законната лихва
върху главницата, считано от подаване на заявлението по чл.410 ГПК –28.02.2013 г.
до окончателното й изплащане; както и иска по чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 361,70
лв., представляваща лихва за забава
от 31.08.2010 г.- 30.01.2013 г. върху главницата, за които суми е била издадена
заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по гр.д.№ 3701 по описа за 2013 г. на СРС,
ІІІ ГО, 91 с-в.
За да стори това, СРС е приел, че М.В.няма качеството
на потребител по смисъла на пар.1,т.42 от ДР на ЗЕ, защото прехвърлителят си
бил запазил правото на ползване пожизнено и безвъзмездно върху процесния
недвижим имот.
Решението е постановено при участието на „Б.Б.” ООД
като трето лице-помагач на страната на ищеца.
Спорно по делото е обстоятелството, е ли ответникът /в
производството пред СРС/ потребител на ТЕ, съответно негово ли е задължението
за заплащане стойността й.
Съгласно чл.107 от Закона за енергетиката, доставчикът
на енергия може да поиска издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от
потребителя. Според разпоредбата на пар.1,т.42 от ДР на ЗЕ, потребител на
енергия или природен гази за битови нужди е физическо лице-собственик или
титуляр на вещното право на ползване на имот, което ползва ел. или топлинна
енергия.
Още с отговора по исковата молба ответницата е
оспорила качеството на потребител.
В тежест на ищеца по положителния установителен иск е
да докаже, че ответника е потребител на ТЕ. В този смисъл са и били указанията
на СРС в доклада по делото, виж л.139 /пред СРС/. Във връзка с доклада на съда
и разпределението на доказателствената тежест, ищецът не е направил
доказателствени искания и съответно не е представил доказателства.
Този факт не е установен и от изслушаните и приети по
делото СЧЕ и СТЕ, тъй като в тях този въпрос не е обсъждан.
Липсват данни прехвърлителят П.М.П.да е починал, за да
приемем тезата на въззивника, че вещното право на ползване се е погасило със
смъртта му; такива доказателства не са били ангажирани в срока по чл.133 ГПК.
Само за пълнота на изложението ще посочим, че
неоснователен е довода на въззивника, че без значение за спора е
обстоятелството дали ответницата живее на адреса или не- видно от отговора по
исковата молба ответницата е представила доказателства, че няма обичайно местопребиваване
на територията на Р България, което по арг. от чл.411,ал.2,т.4 ГПК, още повече
опровергава тезата на въззивника за основателност на претенциите му.
На основание гореизложеното настоящата инстанция
счита, че решението на СРС, ГО, 30 с-в е правилно и като такова ще следва да
бъде потвърдено.
По
разноските:
При този изход на спора на въззивника не се следват разноски
и такива няма да бъдат присъдени.
Въззиваемата претендира разноски и такива са били
сторени в размер на 300 лв. за
адвокатско възнаграждение.
С молба от 19.11.2019 г. въззивникът е направил
възражение по чл.78, ал.5 ГПК.
Като се има предвид, че от въззивника се претендира да
му бъде присъдено вземане в общ размер на
4471,44 лв., то при съобразяване с минималните размери по чл.7, ал.2, т.
2 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адв.възнаграждения,
възражението по чл.78, ал.5 ГПК се явява неоснователно.
Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение от 29.09.2016 г., постановено от СРС, І ГО,
30 с-в, по гр.д.№ 20142 по описа за 2013 г., изцяло.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, ЕИК********, със седалище и адрес на
управление:*** Б, ДА ЗАПЛАТИ на М.П.П.,
ЕГН **********, съдебен адрес: ***,ст.** – адв. Д.Б., разноските пред въззивната инстанция в размер на 300
лв.
Решението
е постановено при участието на „Б.” ООД като трето лице-помагач на страната на
ищеца.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване, арг. от чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: