РЕШЕНИЕ
№
гр. Плевен, 26.03.2018 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛЕВЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД, VІІІ състав, в публично заседание на дванадесети март през две
хиляди и осемнадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: АНА И.
при секретаря Лилия Димитрова като разгледа
докладваното от съдията гр.дело № 9549 по описа за 2017 год., за да се произнесе
взе предвид следното:
Предявени са от Д.А.И., ЕГН **********,*** срещу
„П.т.“ ЕООД, със седалище и адрес на управление ***, ЗИЗ, УПИ 4, кв.601,
представлявано от И.Ц. ЕИК *********, обективно
кумулативно съединени искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1, 2 и 3, вр. с
чл.225 КТ да бъде признато за
незаконно и отменено уволнението на ищеца, извършено със Заповед №
102/31.10.2017 г., да бъде възстановен
ищецът на заеманата преди уволнението длъжност „Шофьор на автобус“, както и да бъде осъден ответникът да заплати на
ищеца обезщетение за оставане без работа в размер на 1380,00 лв. за шест месеца, считано от 31.10.2017 г., обезщетение по смисъла на чл. 225, ал.1 КТ, ведно със законната лихва върху
тази сума от датата на предявяване на настоящата искова молба в съда, до
окончателното издължаване.
В обстоятелствената част
на исковата молба се твърди, че ищецът е
работил в ответното дружество по трудов договор, по силата на който е
изпълнявал длъжността – „шофьор на автобус“, на непълно работно време – на
четири часа, срещу възнаграждение от 230 лева. Твърди, че със Заповед
№102/31.10.2017 г. е уволнен на основание чл.330, ал.2, т.6 във вр. с чл.190,
ал.1, т.4 от КТ. Излага, че издадената заповед не отговаря на изискванията на
чл.195 КТ, тъй като в нея не са описани конкретните нарушения на трудовата
дисциплина, които се твърди, че е извършил, а само е цитирано законовото
основание. Твърди се, че не е посочено в какво се изразява злоупотребата с
доверието на работодателя, че не описан конкретен случай, както и какви
поверителни сведения е разпространил и кога. Навежда доводи, че използвания
в заповедта съюз „или“ поставен между
двете цитирани законови основания прави неясно точна на кое от двете основания
е уволнен. Твърди и, че не е посочена датата на нарушението, от която дата започват
да текат и сроковете по чл.194 КТ за налагане на дисциплинарно наказание. Сочи,
че посочването на датата на дисциплинарното нарушение е изискване към формата
за налагане на наказанието. Излага, че по този начин е нарушено правото му на
защита. Твърди и, че не е спазена самата процедура по налагане на
дисциплинарното наказание. Поради изложеното моли съда да уважи предявените
искове.
В проведеното по делото
о.с.з. процесуалният представител на ищеца моли съда да уважи предявените искове. В нарочна писмена защита
сочи, че би следвало наказанието дисциплинарно уволнение и прекратяването на
трудовото правоотношение да се извършат с един акт, тъй като същите не могат да
бъдат отделени. Твърди, че на отмяна по реда на чл.344, ал.1, т.1 КТ подлежи
незаконното уволнение, което поставя въпроса и за законността на наложеното
дисциплинарно наказание, когато то е основание за прекратяване на трудовото
правоотношение. Сочи, че в исковата молба е направено искане за отмяна на
незаконното уволнение, като са наведени съображения за незаконност на наложеното
дисциплинарно наказание. Навежда доводи, че ако е вярна тезата на процесуалния
представител на ответника, че следва да се атакува отделно заповедта за
налагане на дисциплинарно наказание – „уволнение“, то тогава би следвало към
исковете за отмяна на незаконно уволнение, за възстановяване на предишна работа
и за обезщетението за оставане без работа да се съедини и четвърти иск – за
отмяна на наложеното дисциплинарно наказание, какъв иск обаче в практиката не
се предявява. Твърди, че и двете издадени заповеди страдат от неотстраним порок
– а, именно – не е посочена датата или времето на извършване на твърдяното
дисциплинарно нарушение. Сочи, че не посочването й препятства правото му на
защита. Навежда доводи, че в заповед №102 да посочени и двете алтернативни
основания на чл.194, ал.1, т.4 КТ без обаче да е конкретизиран такъв случай.
Излага, че описаният в Заповед №101/31.10.2017 г. случай не може да се
квалифицира като злоупотреба с доверието на работодателя. Поради изложеното
моли съда да уважи предявените искове.
В дадения от съда срок е
постъпил отговор от ответника по делото. Счита, че предявените искове са
неоснователни. Не отрича факта, че
ищецът е работил на длъжност „шофьор на автобус“ от 22.04.2017 г.
Оспорва твърдението, че Заповед №102/31.10.2017 г. е незаконосъобразна, поради
факта, че не отговаря на изискванията на чл.195, ал.1 КТ. Сочи, че задължението
по реда на чл.195, ал.1 КТ за мотивиране се отнася за заповедта за налагане на
дисциплинарно наказание и е въведено с оглед изискването на чл.189, ал.2 КТ за
еднократност на наказанието, съобразяване на сроковете по чл.194 КТ и
възможност наказания работник да се защити в хода на съдебното производство по
оспорване на законността на тази заповед. Твърди, че с оспорваната Заповед не
се налага дисциплинарно наказание, а
само има констативен характер, тъй като същата е предшествана от друга Заповед
№101/31.10.2017 г., връчена на ищеца, с която му е наложено дисциплинарно
наказание „уволнение“ за това, че своеволно е изпълнявал длъжностните си
задължения като шофьор на автобус, без да има право на това, тъй като му е било
отнето свидетелството за управление на МПС от контролните органи. Излага, че се
касае за изключително тежко нарушение на трудовата дисциплина. Твърди, че
ищецът не е уведомил работодателя си, че му е отнето свидетелството за
управление на МПС и е извършвал превоз на пътници, без да има право на това, за
което е и получавал трудово възнаграждение. Навежда доводи, че с неправомерното
си поведение от една страна е застрашил живота и здравето на клиентите на
фирмата, а от друга страна е злепоставил интересите на своя работодател, който
би могъл да бъде санкциониран. Поради изложеното счита, че извършеното от ищеца
нарушение на трудовата дисциплина по чл.187, т.8, пр.1 от КТ – злоупотреба с
доверието и уронване на доброто име на предприятието. Твърди, че Заповед
№101/30.10.2017 г. за налагане на дисциплинарно наказание уволнение не е
оспорена по съдебен ред в двумесечния срок по чл.358, ал.1, т.2 от КТ и правото
на ищеца да оспорва същата е погасено по давност. Навежда доводи, че Заповедта
отговаря на изискванията на чл.195, ал.1 КТ, тъй като в нея по ясен начин за
работника е посочено нарушението на трудовата дисциплина. Твърди, че ищецът под
различни предлози е отказал да представи свидетелството си за управление на МПС
на работодателя си, като на 27.10.2017 г. е признал, че то му е отнето. Излага,
че при поисканите му в момента устни обяснения от работодателя / управителя на
фирмата/ ищецът отговорил, че няма да даде такива и, че не го интересува дали
ще бъде уволнен, тъй като ще отиде на борсата. Излага, че на следващия работен
ден / понеделник/ е издадена Заповед №101/31.10.2017 г. за налагане на
дисциплинарно наказание уволнение, връчена още същия ден лично на ищеца, а в последствие
е издадена Заповед №102/31.10.2017 г. за прекратяване на трудовия договор,
поради наложеното дисциплинарно наказание. Твърди, че оспорената Заповед
№102/31.10.2017 г. е законосъобразна, тъй като с нея се констатира прекратяване
на трудовото правоотношение в резултат на наложено с предхождаща я Заповед
№101/31.10.2017 г. дисциплинарно наказание уволнение, която заповед не е
оспорена от ищеца в предвидения в закона срок. Поради изложеното моли съда да
отхвърли предявените искове и да им присъди разноски.
В проведеното по делото о.с.з. процесуалния
представител на ответника моли съда да отхвърли предявените искове. Твърди, че
издадената заповед №102/31.10.2017 г. е законосъобразна и има само констативен
характер –т.е., че е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“, поради което
и трудовото правоотношение е прекратено. Излага, че ефектът на прекратяване на
трудовото правоотношение е настъпил с предхождащата я Заповед №101/30.10.2017
г., която не е оспорена в предвидения в закона срок и е влязла в сила. Сочи, че
ако въпреки твърденията й се приеме, че не е изтекъл срокът за обжалване на
заповедта, то твърди, че същата не страда от твърдените в исковата молба
пороци. Навежда доводи, че е спазено изискването на чл.195, ал.1 от КТ за
определена форма и съдържание на заповедта, посочен е нарушителят и в какво се
изразяват нарушенията, какво наказание се налага и законния текст. Твърди, че
действително не е посочена датата, на която е извършено нарушението, но, че е
посочено, че то е установено лично от работодателя.
Твърди, че от разпита на свидетеля се е установило, че той лично е сигнализирал
работодателя, че е чул от други шофьори, че ищеца се хвали, че книжката му е
взета, поради което са му и поискани обяснения и бил предупреден, че ще му се
наложи дисциплинарно наказание. Навежда доводи, че макар в заповедта да не е
посочена датата, на която е извършено нарушението е посочено, че същата се
налага за нарушение на трудовата дисциплина. Излага, че се касае за тежко
нарушение на трудовата дисциплина и наложеното наказание е съразмерно с него.
Поради изложеното моли съда да отхвърли предявените искове и да присъди
разноски.
След съвкупна преценка на доказателствата по
делото и съобразявайки становището на страните, съдът приема за установено
следното от фактическа страна:
Установява се от приложения по
делото Трудов договор № 223-/21.04.2017 г., че между страните по делото е
сключен трудово договор по силата, на който работодателят е възложил, а
работникът се е съгласил да изпълнява длъжността шофьор на автобус на четири
часов работен ден с основно месечно възнаграждение в размер на 230,00 лева.
По делото са приобщени и копия от
документите на ищеца, удостоверяващи правото му да управлява МПС.
Видно е от приложената по делото
служебна бележка от 22.04.2017 г., че
ищецът е преминал начален инструктаж при ответника.
Установява се от приобщената по делото длъжностна
характеристика на „шофьор на автобус“, е
какви са основните задължение на работника.
Видно е от представената по
делото Заповед № 102/31.10.2017 г., че на 31.10.2017 г. на основание чл.330,
ал.2, т.6, вр. чл.190, ал.1, т.4 от КТ е прекратено трудовото правоотношение на ищеца с ответника.
Установява се от приложената по
делото Заповед №101/30.10.2017 г. за налагане на дисциплинарно наказание – уволнение,
че на ищеца е наложено такова, тъй като „своеволно изпълнява длъжностните си
задължения без да има право на това – поради отнето свидетелство за управление
на МПС от контролните органи.“ Посочено е, че с това си деяние ищецът е нарушил
трудовата дисциплина по чл.187, ал.1, т.8 от КТ, поради което му се налага
дисциплинарно наказание – уволнение.
Видно е от приложеното по делото
Удостоверение №16/2018 г. на ОДМВР Плевен и какви са наказанията на ищеца във
връзка с управлението на МПС.
От приобщената по делото справка
за нарушител /водач на ищеца се установява, че същият е с отнето
СУМПС от 19.03.2017 г.
Видно е от приложената по делото
справка по чл.62, ал.5 от КТ, че ответника е изпратил уведомление до НАП
за прекратения с ищеца трудов договор.
Установява се от приложените по
делото доказателства, че на ищеца е върната трудовата му книжка и, че му е
изпратено обезщетение за неползван отпуск.
Видно е от приложените по делото
служебни бележки от Бюро по труда Плевен и от трудовата книжка на ищеца, че към
датата на последното о.с.з. същият е безработен.
По делото са ангажирани и гласни
доказателства посредством разпита на свидетеля Г.А.Х., който свидетелства, че
работи ответното дружество като монтьор,
поради което и познава ищеца. Сочи, че именно той казал на управителя на фирмата, че е разбрал,
че Д. управлява автобус без СУМПС. Твърди, че на 27.10.2017 г. управителя на
дружеството извикал ищеца в гаража и го попитал защо кара без книжка, а той
отговорил, че „книжка кола не кара“. Обяснява, че след като бил предупреден, че ще бъде уволнен
Д. отговорил, че ще отиде на борсата. Сочи, че на 31.10.2017 г. му била връчена
заповедта за уволнение.
В хода на производството е изслушано заключението по
назначената ССЕ, която съдът
кредитира като обективно и компетентно изготвени и неоспорени от страните. В заключението си вещото лице установява, че: ищецът е работил в ответното дружество и, че обезщетението по
чл.225, ал.1 от КТ за периода от 31.10.2017 г. до 12.03.2018 г. е в размер на
996,66 лева.
Въз основа на изложената фактическа
обстановка и съобразявайки становището на страните, съдът достигна до следните правни изводи:
Предявени са искове с правно
основание чл.344, ал.1, т.1, 2 и 3, вр. с чл.225 КТ.
В тежест на ищеца е да установи съществувалото трудово
правоотношение между страните, по силата на което е заемал сочената в исковата
молба длъжност, прекратяване на трудовото правоотношение на твърдяното
основание, размера на последното брутно трудово възнаграждение преди
уволнението, оставането си без работа вследствие на това уволнение за исковия
период, респективно че не е получавал трудово възнаграждение в този период,
както и, че е налице сочената злоупотреба с право от страна на работодателя.
В тежест на работодателя е да докаже, че при спазване на трудовото законодателство /съответният
ред за констатиране на нарушението и налагането на дисциплинарното наказание,
вкл. и изискване на обяснения от служителя/– е упражнил правото си да прекрати трудовото
правоотношение с ищеца, че същото е извършен от орган, който разполага с
дисциплинарна власт, както и, че са налице сочените в заповедта нарушения на
трудовата дисциплина, обосновали наказанието.
За да бъде уважен главният иск с правно
основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ, следва да се констатира
незаконосъобразност на уволнението, съобразно критериите за посоченото
прекратително основание. Доказателствената тежест в производството по трудовия
спор, е възложена на работодателя. Последният е задължен да докаже
правомерността на уволнението и за това има възможността да установява
спазването на всички императивни правни норми, съблюдаването, на които е
необходимо за законосъобразното уволнение.
В конкретния случай трудовото правоотношение на ищеца е
прекратено на основание дисциплинарно уволнение - наложено на основание чл.188, т.3, вр. чл.190,
ал.1, т.4, за своеволно изпълнява длъжностните си задължения“ без да има право
на това – поради отнето свидетелство за управление на МПС от контролните
органи.“ Като пороци на уволнението ищецът е посочил непосочване на
датата на нарушението и не конкретизиране в какво се изразява злоупотребата с
доверието на работодателя.
Безспорни по делото са и се
установяват от събраните писмени доказателства следните обстоятелства: че между
страните е съществувало соченото в исковата молба трудово правоотношение, възникнало
въз основа на сключен трудов договор по силата, на който работодателят е възложил,
а работникът се е съгласил да изпълнява длъжността „шофьор на автобус; че трудовото правоотношение е
прекратено със Заповед №102/31.10.2017 г., поради налагане на
дисциплинарно наказание "уволнение" със Заповед № 101/31.10.2017 г; че размерът на последното
получено брутно трудово възнаграждение от ищеца преди датата на уволнението е 230.00 лв. Няма спор и че до 12.03.2018 г. ищецът е останал без работа.
Не е спорно по делото, че наказанието е
наложено от орган, разполагащ с дисциплинарна власт - заповедта е издадена от управителя на дружеството работодател.
Първият спорен по делото въпрос е
дали заповед №101/31.10.2017 г. е влязла в сила, доколкото ищецът обжалва
заповедта, с която е прекратено трудовото му правоотношение, а не тази, с която
му е наложено дисциплинарно наказание. Съобразно
практиката на ВКС в тази насока, ако при
прекратяване на трудовото правоотношение на работника или служителя
работодателят издаде две отделни заповеди: едната за налагане на дисциплинарно
наказание „уволнение“ и друга за прекратяване на трудовото правоотношение, на
основание наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ не подлежат
на обжалване поотделно и двете заповеди, тъй като искът е за отмяна на
прекратяване на трудовото правоотношение, като е достатъчно да е ясно от
исковата молба, че е предявен именно такъв иск. Поради изложеното съдът приема,
че доколкото с депозиране на исковата си молба ищецът обжалва прекратяване на
трудовото му правоотношение, поради наложено дисциплинарно наказание –
уволнение, то и Заповедта, с която е наложено същото не е влязла в сила.
Друг спорен въпрос е дали
заповедта за налагане на дисциплинарно наказание отговаря на изискванията на
чл.195, ал.1 от КТ. Съобразно чл. 195, ал.1 КТ, дисциплинарното наказание се налага с
мотивирана писмена заповед, в която се посочват нарушителят, нарушението и кога
е извършено, наказанието и законният текст, въз основа на който се налага.
Неспазването на предвидената от закона форма и съдържание на заповедта имат за
последица незаконосъобразност на уволнението, тъй като разпоредбата на чл. 195,
ал.1 КТ е императивна. Установените с чл.195, ал.1 КТ
изисквания са предвидени с оглед възможността за осъществяване правото на
защита на работника или служителя и на съдебния контрол за законност на
наказанието, какъвто се извършва само в рамките на изявленията на работодателя
в заповедта за налагане на дисциплинарно наказание. От значение при преценка конкретизацията на нарушенията е изложеното в
обстоятелствената част на мотивите на заповедта, а не посочените нормативни
текстове. В процесната заповед на работодателя е изложено бланкетно нарушение,
което не е конкретизирано по момент на извършването му, нито по период. В
случая с оглед спецификата на работата е възможно да бъдат констатирани по
момент и период конкретните нарушения /например конкретните дни, в които ищецът
е управлявал без СУМПС/, което не е направено. Няма пречка мотивирането на
заповедта да се извърши чрез препращането към други документи, които са
доведени до знанието на служителя. Това отново не е направено. Заповедта
за уволнение не е достатъчно да съдържа само общи описания на действията или
бездействията на служителя, а е необходимо да съдържа конкретни
действия или бездействия, извършени на определени дати или при определени
условия, като всяко от тях следва да е конкретизирано
по см. на чл.195 от КТ. Така мотивиран, съдът
намира че са нарушени императивните изисквания на чл. 195 КТ, което прави
уволнението незаконосъобразно. С цел пълнота на изложението съдът счита, че
следва да отбележи, че дори свидетелят, който е присъствал на даването на обясненията
от страна на ищеца не посочи, че работодателят е изискал обяснения на ищеца за
управлението на МПС без СУ на такова за конкретни дати и периоди.
Така мотивиран, настоящият съдебен състав
намира, че заповедта за уволнение е незаконосъобразна и следва да бъде отменена, без да се изследва
тежестта на нарушението – управляване на МПС без свидетелство за управление на
такова.
По изложените съображения предявеният на
основание чл. 344, ал.1, т.1 КТ иск се явява основателен и като такъв следва да
бъде уважен. При този изход от спора по главния иск, основателна се явява и
акцесорната претенция на ищеца, заявена по реда на чл. 344, ал.1, т.2 КТ за
възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност "шофьор, автобус”, в ответното дружество.
Досежно осъдителния акцесорен иск с правно
основание чл. 344, ал.1, т.3 КТ за присъждане на обезщетение по реда на чл.
225, ал.1 КТ, освен наличието на успешно проведен главен иск, в тежест на ищеца
е да докаже оставането си без работа поради уволнението и размера на брутното
трудово възнаграждение за месеца, предхождащ прекратяване на трудовото
правоотношение.
Не е спорно и се установява, че ищецът е
останал без работа поради уволнението от 31.10.2017 г., до 12.03.2018 г. Настоящият съдебен състав следва да се произнесе
по силата на диспозитивното начало в рамките на отправеното искане съобразно
исковата, като присъди обезщетението за периода от началната дата на
прекратяване на трудовия договор - 31.10.2017 г. до датата 12.03.2018 г. /датата на проведеното по делото о.с.з/. За този период размерът на
обезщетението възлиза в размер на 996,66 лв., като за горницата до претендираната сума от 1380
лева искът следва да се отхвърли като неоснователен.
На осн. чл. 78, ал.6 ГПК следва да бъде осъден
ответникът да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на ПлРС държавна такса върху двата неоценяеми иска по чл. 344, ал.1, т.1 и т.2 КТ /за отмяна на незаконно уволнение и възстановяване на предишната работа/ в
размер на по 60 лв. за всеки един от тях, държавна такса по
иска по чл. 344, ал.1, т.3 КТ в размер на сумата от 50.00 лв., съгласно чл. 1 от Тарифа за държавните
такси, които се събират от съдилищата по ГПК, както и сумата от 120 лева за възнаграждение на вещо лице по назначената
по делото ССЕ.
Съобразно отхвърлената част на
иска по чл.225, ал.1 от КТ на ответника следва да бъдат присъдени разноски в
размер на 77,78 лева, на основание чл.78, ал.3 ГПК.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА НЕЗАКОННО И ОТМЕНЯ уволнението на Д.А.И.,
ЕГН **********,***,
извършено със Заповед № 102/31.10.2017 г., и Заповед № 101/31.10.2017 г., издадена от управителя на „П.т.“ ЕООД, на основание чл. 344, ал.1, т.1 КТ.
ВЪЗСТАНОВЯВА Д.А.И., ЕГН **********,*** на заеманата преди уволнението длъжност- „шофьор, автобус” в „П.т.“ ЕООД на основание чл. 344, ал.1,
т.2 КТ.
ОСЪЖДА „П.т.“ ЕООД, със седалище и адрес на управление ***,
ЗИЗ, УПИ 4, кв.601, представлявано от И.Ц. ЕИК ********* да заплати на Д.А.И., ЕГН **********,*** сумата от 996,66 лв., представляваща обезщетение
за времето, през което е останал без работа за периода от 31.10.2017 г. до датата 12.03.2018 г., на основание чл. 344, ал.1, т.3 във вр. с чл.
225, ал.1 КТ, като ОТХВЪРЛЯ иска за горницата над
996,66 лв. до 1380,00 лева, като неоснователен.
ОСЪЖДА Д.А.И., ЕГН **********,***
заплати на П.т.“ ЕООД, със седалище и адрес на управление ***, ЗИЗ, УПИ 4,
кв.601, представлявано от И.Ц. ЕИК ********* сума в размер на 77,78 лева,
представляващи сторените по делото разноски, на основание чл.78, ал.3 ГПК.
ОСЪЖДА „П.т.“ ЕООД, със седалище и адрес на управление ***,
ЗИЗ, УПИ 4, кв.601, представлявано от И.Ц. ЕИК *********, да заплати в полза на бюджета
на съдебната власт по сметка на Плевенски районен съд сумата от 290.00 лв., представляваща дължимата по делото
държавна такса върху уважените искове, на основание чл. 78, ал.6 ГПК.
Решението
подлежи на обжалване пред ПлОС
в двуседмичен срок, считано от датата на
обявяването му - 26.03.2018 г.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: