Р
Е Ш Е
Н И Е
№ …
гр.
София, 10.06.2021
г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в
публичното заседание на четиринадесети май две хиляди и двадесет и първа година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл.с. ЛЮБОМИР ИГНАТОВ
при
секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №9669 по описа на СГС за 2019 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ищеца К.М.Т. срещу решение от 26.07.2018
г. по гр.д. №23802/2018 г. на Софийския районен съд, 42 състав, в частта, в която
е отхвърлен предявеният от жалбоподателя срещу „Т.С.“ ЕАД установителен иск с
правно основание чл.422 вр. чл.415 ал.1 ГПК вр. чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД за разликата
над сумата от 2396,10 лв. до пълния претендира размер от 4524,62 лв.,
представляваща заплатена без основание парична сума по изп.д. №3030/2002 г. по
описа на СИС при СРС след настъпило прекратяване на изпълнителното дело по
право, за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по гр.д.
№11729/2018 г. по описа на СРС, 42 състав, като ищецът е осъден да заплати на
ответника разноски по делото.
В жалбата се твърди, че решението на СРС е необосновано и постановено - при
противоречие на материалния закон и практиката на ВКС. Сочи, че
първоинстанционният съд неправилно е приел, че погасителната давност започва да
тече от заплащането на всяка вноска, тъй като в случая се претендира връщане на
заплатеното на отпаднало основание, поради което погасителната давност започва
да тече от датата на влизане в сила на съдебното решение, с което е отречено
правото на ответника да получи принудително изпълнение. Предвид изложеното,
жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и да уважи
изцяло предявения иск. Претендира разноски.
Въззиваемата
страна „Т.С.“ ЕАД в срока
за отговор по чл.263 ал.1 ГПК не взема становище по жалбата.
Решението
не е обжалвано от ответника в частта, в която предявеният установителен иск е
уважен до посочения по-горе размер, поради което решението е влязло в законна
сила в тази му част.
Съдът, като обсъди доводите във
въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото
доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от
страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният
съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените
оплаквания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му,
поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка
доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и
следното:
Според дадените в ППВС
№1/1979 г. указания, връщане на даденото без основание изисква
предаване, съответно получаване, на нещо при начална липса на основание, т.е.
когато още при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от
имуществото на едно лице в имуществото на друго. Искът по чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД предполага установяване в
условията на кумулативност на две предпоставки: разместване на имуществено
благо между патримониумите на два правни субекта и първоначална липса на
основание за получаването.
Събраните по реда на принудителното изпълнение суми, които са погасени по давност, респ.
събрани са след прекратяване на изпълнителното дело на основание чл.433 ал.1
т.8 ГПК, подлежат на възстановяване на ищеца,
тъй като са заплатени при първоначална липса на основание, т.е. още към момента
на плащането е липсвало основание за получаването им от страна на ответника. Ето защо, неоснователен се
явява доводът на въззивника, че в случая
се претендира връщане на заплатеното на отпаднало основание по чл.55 ал.1 пр.3 ЗЗД, доколкото, както вече бе посочено, недължимостта на процесните вземания
произтича не от съдебното решение, с което е отречено правото на ответника да
получи принудително изпълнение, а от изтичане на погасителната давност.
Задълженията
по чл.55 ал.1 ЗЗД се погасяват с общата петгодишна
погасителна давност по чл.110 ЗЗД - ППВС №1/1979 г., която започва да тече при първия фактически състав, когато основанието не е налице
при самото извършване на престацията, от деня на получаването и. Следователно,
погасени по давност се явяват всички вземания, плащанията по които са извършени
5 год. преди предявяване на иска /20.02.2018 г. – чл.422 ал.1 ГПК/ или преди
20.02.2013 г., както е приел и първоинстанционният съд.
Поради изложеното и поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни
инстанции, решението на СРС следва да бъде потвърдено изцяло.
Воден от гореизложеното, съдът
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №458585/26.07.2018 г., постановено по гр.д. №23802/2018 г. по описа на СРС,
ГО, 42 състав, в обжалваната му част.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.