Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 30.04.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II „Е” състав в публично заседание на първи февруари две
хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с-я РАДМИЛА МРАЗЧИЙСКА
при секретаря Елеонора Георгиева
разгледа докладваното от съдия
Сантиров гр. д. № 7520/2018 г. по описа на СГС, за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 258 и сл. ГПК
С решение № 328776 от
01.02.2018 г., постановено по гр. д. № 24015/2016 г., на Софийски районен съд,
І ГО , 48 състав, частично е уважен предявения от М.С.С. срещу М. А.С. осъдителен иск с правно основание чл.
79, ал.1 вр. чл.232, ал.2 ЗЗД за заплащане на сумата 14 100,00 лв.,
представляваща незаплатена наемната цена за имот, находящ се в гр. София, ж.к „********,
за периода от 15.02.2015 г. – 15.02.2016г., по договор за наем на недвижим
имот от 05.02.2015 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата
молба – 28.04.2016 г. до окончателното изплащане на сумата, като за разликата
до пълния предявен размер от 15000,00 лв. искът е бил отхвърлен. Със същото
решение ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
сумата от 1974,00 лв., представляващи разноски в производството пред СРС, а
ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата
от 120,00 лв., представляващи разноски в първоинстанционното производство.
Срещу така постановеното решение,
с което осъдителният иск е бил частично
уважен е подадена въззивна жалба от ответната страна - М.
А.С.
чрез пълномощника си – адв. Ц. А., с надлежно учредена представителна власт по
делото, в която са изложени оплаквания за неправилност на постановения съдебен
акт поради допуснати от
първоинстанционния съд нарушения на материалния закон, съществени
процесуални нарушения и необоснованост. В жалбата се поддържа, че по делото
не е установено по безспорен начин кой е действителния договор, тъй като
представения от ищеца договор не е бил подписан на всяка страница от страните и
е манипулиран. Оспорва се също
достоверността на дадените от домоуправителя на блока показания относно регистрираните трима души в апартамента, тъй като не било посочено нито къде са
регистрирани, нито техните имена,
включително и че други лица са
заплащали входни такси. Изтъква, че взетите допълнително чипове са за негови
роднини, а не касаело други хора, които
са живеели в апартамента. Оспорва извода на съда, че не са събрани доказателства, че не е платил нито един наем за
използването на процесния имот, което противоречало и на житейската логика, тъй
като ако не е бил заплатен нито един наем било нелогично ищецът да не е предприел никакви законови мерки по
прекратяване на договора. Твърди, че първоинстанционния съд не е обсъдил
възраженията му относно заплатените от него сметки за студена вода и депозит в
размер на шестстотин лева. Изтъква се, че не е използвал имота необезпокоявам,
а непрекъснато, са пристигали писма за дължими суми от различни съдилища,
апартамента е бил в лошо
състояние още при самото нанасяне на ответника, като същия е направил обстоен
ремонт, като последният трябвало да бъде приспаднат от наемната цена. Счита, че ищецът се е възползвал от неговата
неопитност, през целия срок на действие на договора и си е осигурил прекомерна
изгода. Моли съда да бъде отменено обжалваното решение и отхвърли
предявения иск, както и да му бъдат присъдени направените по делото разноски.
В законоустановения
двуседмичен срок въззиваемият
е подал писмен отговор, с който оспорва въззивната жалба. Излага съгласие с
извода на първоинстанционния съд , че по така сключения договор за наем
въззивникът дължи наемна цена в размер на 14100,00 лв., представляващи дължими наемни
вноски. Счита, че е абсолютно неоправдано и лишено от необходимост да се
обсъжда твърдението на въззивника , че договора не подписан на всяка страница и
е манипулиран, както и че не е установено от първоинстанционния съд кой е
действителния договор, тъй като първоинстанционният е задължил страните да
представят оригиналите на спорния договор и такъв е представен само от него. Необосновани
оставали и твърденията му изложени по повод показания на домоуправителя, че
същите са недействителни и не би трябвало да се кредитират, тъй като последният
не е заинтересован от изхода на спора и е възприел пряко обстоятелствата, за
които дава показания. Изтъква, че не са били ангажирани доказателства от страна
на въззивника за извършени плащания на дължима наемна цена. Моли съда да
потвърди обжалваното решение и присъди направените разноски за адвокатско
възнаграждения в настоящето производство.
Решението в частта, с която
предявеният от М.С.С. срещу М. А.С. осъдителен иск с правно основание чл.
79, ал.1 вр. чл.232, ал.2 ЗЗД е отхвърлен за разликата над сумата
от 14 100,00 лв. до пълния
предявен размер от 15000,00 лв. не е обжалвано от ищеца и е влязло в законна
сила.
Жалбата
е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса,
като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Решението
е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на
съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на
искането за съдебна защита.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неснователна
по следните съображения:
Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни
констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания,
съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия
и обосноваността само на посочените фактически констатации на
първоинстанционния съд, като относно правилността на първоинстанционното
решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. По конкретно наведени доводи
във въззивната жалба, съдът намира следното:
От
представения от ищеца с исковата молба препис от договор за наем на недвижим
имот от 05.02.2015 г. настоящият състав на съда приема, че по делото е
установено между страните възникването и съществуването на облигационно
правоотношение по силата на сключен между тях на 05.02.2015 г. писмен договор
за наем на недвижим имот със срок на действие, считано от 15.02.2015
г., до 15.02.2016г., с който ищецът се задължил да предостави на ответника за
временно и възмездно ползване имот, находящ се в гр. София, ж.к „********, а
ответникът се задължил да заплаща месечна наемна цена от 600,00 лв., а при
съжителство на повече от едно лице в процесния имот сумата 1200,00 лв. месечен
наем Не се спори, че ищецът е изпълнил задължението си по договора като е
предоставил на въззивника - наемател ползването на имота, предмет на договора.
Относно
оплакванията на въззивника, касаещи автентичността
/съдържанието/ на представените от страните с различно съдържание договори за
наем следва да се отбележи, че частните документи нямат
материална доказателствена сила. Законът не предвижда изявленията, които са
материализирани в частен документи да имат задължително обвързващо за съда
действие. Съдържанието им се преценява от съдията по вътрешно убеждение,
във връзка с останалите обстоятелства по делото съгласно принципа на чл. 12 ГПК.
В
тази връзка следва да се отбележи, че двете страни, съответно с исковата молба
и отговора към нея, са представили договори за наем, от една и съща дата, но с
различно съдържание, поради което и в съответствие с разпоредбата на чл. 183 ГПК, първоинстанционният съд е задължил страните да представят оригиналите на
същите. Въззиваемият ищец - М.С. в съдебно заседание на първоинстанционния съд от
31.05.2018 г. е представил оригинала на
договора, като съдът е констатирал пълна идентичност с представеното от него към
исковата молба заверено копие. Въззивникът ответник - М.С. не е представил оригинал на договора и не
е доказал защитната си теза, че оригинала се намира във военно формирование , в
което е бил зачислен като военнослужещ, поради което и по арг. от разпоредбата
на чл. 183, изр. 2 ГПК представения от ответника препис от договора за наем от
05.02.2015 г. следва да се изключи от доказателствата по делото. Формалната
доказателствена сила при частните документи задължава съда да приеме, че
лицето подписало документа е автор на направеното изявление. Това положение
произтича от разпоредбата на чл. 180 ГПК, която въвежда оборима презумпция, че
до доказване на противното подписаното лице е действителният автор на
документа. Следователно подписаният частен документ съставлява доказателство за
авторство на материализираното изявление и съдът е обвързан в извода си относно
факта на авторството, докато не бъде доказана неавтетичността на същия, каквото
доказване въззивникът не е провел – арг. чл. 193, ал. 3 ГПК. Поради тези
съображения, настоящият състав на съда споделя изцяло изводите на
първоинстанционния съд, че страните са обвързани от договора за наем от
05.02.2015 г. представен от ищеца с исковата молба.
Що се
касае до оплакванията касаещи достоверността на показанията на свидетеля М., настоящият
състав споделя изводите на първоинстанционния съд относно възприето пряко от
свидетеля М., домоуправител на сградата, където се намира апартамента. Показанията,
които дава този свидетел са последователни, логични и кореспондират с
останалите доказателства по делото, като следва да се отбележи, че същият не е
пряко заинтересован от изхода на спора и
е възприел пряко обстоятелствата, които възпроизвежда, а именно , че в
имота са живели и други лица и същите са се регистрирали в домовата книга и са
заплащали месечните такси към етажната собственост. По делото е представена и
домовата книга, като доказателство, че са заплащани входни такси за целия срок
на договора, като в същата има и положени подписи , които не са оспорени. Ето
защо съдът кредитира показанията на този свидетел като обективно дадени, поради
което и в съответствие с разпоредбата на чл. 4 от договора дължимата месечна
наемна цена е в размер на 1200,00 лв.
Съдът не кредитира показанията на
свидетеля Б.Г.относно твърденията му, че въззивника е живял сам в процесния апартамент. В посочените части
показанията са неконкретни, тенденциозни и не се подкрепят от други
доказателства по делото. От една страна, видно е, че
свидетелят е приятел на въззивника, поради, което е възможно същият да за заинтересован
от изхода на спора. Същите противоречат на показанията на свидетел М.
(домоуправител на блока), които съдът изцяло кредитира и последният не е
заинтересован от изхода на спора.
Относно
представените протоколи, от страна на въззвиемият и направеното възражение от
въззивника, съдът намира, че същите не следва да се поставят в основата на
доказателствените изводи, поради факта, че те напрактика представляват свидетелски
показания, които не са събрани по надлежния начин.
По
отношение на оплакването в жалбата, касаещи заплащането на наемната цена следва
да се отбележи, че в ттежест на
наемателя е да докаже, че е плащал същата. Не лежи върху наемодателя доказателствената тежест
да установява докога наемателят е издължавал наем и консумативи (в този смисъл е и споделяната от настоящия състав
практика, обективирана в Решение №
34 от 02.04.2009 г. по т. д. № 683/2008 г., ТК, I г.о. на ВКС). Следователно,
неангажирането от страна на ответника на доказателства за плащане на наемната цена прави претенцията на въззивника основателна и доказана в размер от 14 100,00 лв. /12 месеца х 1200,00 лв. месечно – 300,00лв. от частично
заплатения наем/.
По делото не са бяха ангажирани и
представени по делото каквито и да било доказателства относно направените
подобрения, за които се сочи от въззивника в процесния апартамент, още повече в
срока за отговор на исковата молба подобно възражение за прихващане не е било
своевременно направено и по отношение на същото е настъпила преклузия – арг.
133 ГПК.
Направените искания в о.с.з на 01.02.2019г. от
пълномощника на въззивника доказателствени искания, поддържани и представени с
допълнителната въззивна жалба, касаещи допуснати допуснати от
първоинстанционния съд нарушения на процесния закон изразяващи се в неоткриване
на производство по чл. 193 ГПК, съдът намира, че са направени след изтичането
на срока за въззивно обжалване, доколкото всички доказателствени искания и
оплаквания по отношение правилността на обжалвания съден акт следва да бъдат
направен в срок на обжалване. С оглед на това релевираните оплаквания и направените
в тази връзка доказателствеи искания попадат под преклузията на чл. 266, ал.1 ГПК.
По
изложените съображения и с оглед обстоятелството, че по правилността на
обжалваното решение с въззивната жалба не са направени други оплаквания и
доколкото настоящата инстанция по силата на чл. 269 ГПК е ограничена да извърши
проверка само по релевираните в жалбата оплаквания, решението в обжалваната
част следва да бъде потвърдено, а предявената от ищеца жалба отхвърлена.
С оглед на правилата, установени в разпоредбата на
чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК въззивното решение може да бъде обжалвано пред ВКС.
Така
мотивиран, Софийският градски съд
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 328776 от 01.02.2018г .,
постановено по гр. д. № 24015/2016 г., на Софийски районен съд, І
ГО, 48-ти състав в обжалваната част.
РЕШЕНИЕТО в
необжалваната част е влязло в законна сила.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния
касационен съд по правилата на чл. 280 ГПК в едномесечен срок от връчването на
препис на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: