О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
Гр. Лом, 20.05.2020 год.
Ломският районен съд, І
състав, в закрито съдебно заседание на двадесети май, две хиляди и двадесета година,
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА МИРОНОВА
Като разгледа докладваното от
съдията гр.дело № 1505 по описа за 2018 год., за да се произнесе взе
предвид следното:
Производство с правно основание чл. 248 от ГПК.
С определение №
3211/04.12.2019 год., постановено по гр.д. № 1505/2018 год. на ЛРС, постановено
в открито съдебно заседание, и поправено
с Решение з№ 4/13.01.2020 год., съдът е прекратил производството по делото
поради отказ от предявените искове и е осъдил ищеца – ВиК ООД – Монтана да
заплати на адв. Р. Б., МАК, като пълномощник, оказал безплатна правна помощ на
ответника, на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата сумата от 600
лв. за процесуално представителство и защита.
И двата съдебни акта
се обжалват от ищцовата страна с доводи за неправилност, а в условията на евентуалност
се иска намаляване на присъдените разноски поради прекомерност. Претендира се
да бъдат присъдени разноски на ищеца.
Ответната страна е
изразила становище за неоснователност на жалбите.
С определение от
30.03.2020 год., по в.ч.гр.д. № 79/2020 год. на МОС въззивният съд е приел, че
по същество жалбите представляват молби за изменение на определението в частта
за разноските.
По искането за изменение на решението в частта за разноските:
Молбата е допустима –
подадена от надлежна страна, в срока по чл. 248, ал. 1 ГПК и следва да се
разгледа по същество.
В молбата се иска
изменение на определението в частта за разноските, като се застъпва становище,
че такива не се дължат изобщо, а в условията на евентуалност се иска да бъдат
намалени като прекомерни.
Молбата за изменение
/отмяна/ на определението в частта за разноските е неоснователна.
Съгласно постоянната
практика на ВКС, обективирана в множество определения, постановени по реда на
чл. 274, ал. 3 ГПК /определение
№ 843/17.11.2014г. по ч. гр. д. № 6176/2014г. на ВКС, ГК, ІV г. о., определение
№ 300/20.04.2012г. по ч. гр. д. № 245/2012г. на ВКС, ГК, ІV г. о., определение
№ 626/20.08.2012г. по ч. гр. д. № 275/2010г. на ВКС, ГК, ІV г. о., определение
№ 277 от 14.05.2014г. по ч. гр. д. № 2432/2014г. на ВКС, ГК, I г. о. и други/,
когато ответникът е дал повод за завеждане
на делото и оттеглянето или отказът от иска са извършени поради новонастъпили обстоятелства след
подаване на исковата молба, например извършено плащане на претендираната сума, ищецът има право на направените разноски.
В този случай е допустимо при прекратяване на производството съдът да установи
относими към спора факти, свързани с причината за прекратяване на
производството, и да изследва дали с поведението си ответникът е дал повод за
предявяването на иска, с оглед определяне на отговорността за разноските,
извършени от страните. Отговорността за разноски по осъдителен иск възниква,
когато ответникът неоснователно е отричал или ищецът неоснователно е
претендирал съдебно предявеното право, независимо дали производството е
приключило с решение или определение за прекратяване на производството поради
десезиране.
В
конкретния случай, по заявление за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 16.05.2018 год., по ч.гр.д. №
917/2018 год. е издадена Заповед № 528/17.05.2018 год. по чл. 410 ГПК, в полза
на ищеца ВиК ООД – Монтана, срещу длъжника Б.А.Г., ЕГН **********,***, за
сумите: 492,21 лв. – за консумирана, но незаплатена вода за периода 09.10.2015
– 17.04.2018 год. и 51,56 лв. – лихва за периода 10.11.2015 – 14.05.2018 год.
Ответницата/длъжник
е подала възражение за недължимост на присъдените суми, като към възражението е
приложила и копие от Нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 896,
т. V, д. № 2014/21.12.1995 год., видно от който е продала имота с посоченият в
заявлението административен адрес на сина си Тони Любенов Томов. Приложено е и
удостоверение за настоящ адрес.
С
разпореждане от 02.07.2018 год. съдът е указал на заявителя, че може да предяви
иск за установяване на вземането си и в срока по чл. 415, ал. 1 ГПК такъв е
предявен. По образуваното гр.д. № 1505/2018 год. на ЛРС ответницата е подала
писмен отговор, в който е приповторила възраженията, дадени по заповедното
производство и отново и приложила копие от нотариалния акт за покупко-продажба
на имота.
В
първото открито съдебно заседание, проведено на 21.05.2019 год. отв. Б. Г. се е
явила лично и е заявила, че е правила постъпки за промяна на титуляра на
партидата, тъй като настоящото производство срещу нея е поредно, а първото
такова е от 2015 год., но е получила
отказ от ищеца /чрез негови служители/ да бъде променена партидата докато не
бъдат погасени задълженията. Макар и неподкрепено с доказателства, това й
твърдение не е оспорено. От справка в електронната деловодна система на съда,
служебно се установява, че по заявление на ВиК ООД Монтана срещу отв. Б.А.Г. са
издадени заповеди по чл. 410 ГПК и изпълнителни листове по ч.гр.д. № 1454/2010
год. – от 17.11.2010 год. и по ч.гр.д. № 1366/2012 год. – от 14.12.2012 год.
По
съгласие на страните, с протоколно определение от 21.05.2019 год.
производството по делото е спряно на осн. чл. 229, ал. 1, т. 1 ГПК.
По
молба на ищеца от 17.10.2019 год. производството по делото е възобновено и
същото е насрочено в открито съдебно заседание.
След
насрочването на делото ответницата е ангажирала при условията на чл. 38, ал. 1,
т. 2 от Закона за адвокатурата процесуален представител – адв. Р. Б., МАК,
който е ангажирал доказателства за новонастъпили обстоятелства, а именно: Споразумителен
протокол от 04.06.2019 год., между ищеца и третото лице Тони Любенов Томов,
като потребител с абонатен № 1028242, за разсрочено плащане на стари
задължения, включително и за периода, предмет на делото; Покана за доброволно
плащане, изхождаща от ищеца и адресирана до същото трето лице.
От
съдържанието на споразумителния протокол не се обосновава извод за встъпване в
дълг от страна на третото лице – по смисъла на чл. 101 ЗЗД, касае се по-скоро
за заместване в дълг по смисъла на чл. 102 ЗЗД, макар, че в случая такова
изявление липсва в споразумението, което по-скоро признава собствено задължение
на лицето.
Т.е.,
в случая, считано от 04.06.2019 год. ответницата Б.Г., която поначало /от
21.12.1995 год./ не е и собственик на имота, не е носител на задължението.
За
това и в случая настоящият състав намира, че макар отказът от предявените
искове да е обоснован от новонастъпили обстоятелства, те не променят извода, че
ответницата не е станала причина за завеждане на делото и за това при прекратяване
на делото разноски й се дължат, а искането на ищеца за присъждане на разноски е
неоснователно.
Основателно обаче е възражението за прекомерност на
присъденото възнаграждение за оказана на ответницата от адв. Р. Б., МАК
безплатна правна помощ.
Видно
от делото, адв. Р. Б. е встъпил в процеса като пълномощник на ответната страна
едва след възобновяването му и е участвал в едно открито съдебно заседание, в
което делото е прекратено. В представеният списък по чл. 80 ГПК са претендирани
разноски в размер на 600 лв. /по 300 лв. за всеки от исковете/.
Съгласно
чл. 38, ал. 2, Закон за адвокатурата, адвокатът има право на адвокатско
възнаграждение за оказваната от него правна помощ и съдействие в случаите по
чл.38, ал. 1, т. 1-3 от ЗА, когато насрещната страна е осъдена за разноски.
Възнаграждението се определя от съда в размер не по-нисък от предвидения в
Наредбата по чл. 36, ал. 2 ЗАдв. и се присъжда
директно на адвоката. Следователно, за да възникне правото на адвоката на
възнаграждение в тази хипотеза, предпоставките са две – да е оказана безплатна
адвокатска помощ на лица, посочени в чл.38, ал. 1, т. 1-3 от ЗА и в съответното
производство насрещната страна да дължи заплащането на разноски.
Нито
адвокатът, оказващ правната помощ, нито страната, на която тя е предоставена,
следва да доказват наличието на основанието, а именно, че лицето на което се
оказва помощта попада в една от изброените в чл. 38, ал. 1 ЗА категории лица.
Достатъчно е да се представи договорът за правна помощ и в него да е отбелязано, че
помощта се оказва безплатно при условията на чл.38 ЗА /определение
№135/17.09.2016г.на ВКС, ІІ г.о. по гр.дело №1235/2016г./.
В настоящия случай безспорно са налице
посочените изисквания – налице е договор за правна помощ, в който изрично е
посочено, че се оказва безплатна адвокатска помощ на лице по чл.
38, ал.1, т. 2 ЗА. Следователно, с оглед прекратяването на производството,
съдът е задължен да определи
адвокатското възнаграждение за процесуално представителство на ответника и на
основание чл.38, ал.2 от ЗА да осъди ищеца да заплати това възнаграждение
директно на упълномощения адвокат.
Съгласно разпоредбата на чл. 7, ал. 2 от
Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, за процесуално представителство, защита и
съдействие по дела с определен интерес възнагражденията се определят в
зависимост от размера на материалния интерес, а разпоредбата на чл. 2, ал. 5 от
Наредбата предвижда, че възнаграждение се дължи за всеки иск поотделно. В
разглеждания случай са предявени искове за установяване дължимост
на главница в размер на общо 492,21 лв. и за установяване дължимост
на лихви в размер на общо 51,56 лв.
Минималното
адвокатско възнаграждение, определено по реда на чл. 7, ал. 2, т. 1 (ред. ДВ
28/2014 год.) от Наредбата е 300 лв. Минималното адвокатско възнаграждение,
определено по реда на чл.7, ал.2, т. 1 (ред. ДВ 28/2014 год.) от Наредбата също
е 300 лв.по отношение на претенцията за лихви за забава.
При
така определения размер на минималното адвокатско възнаграждение за всеки от
исковете, то общия размер на възнаграждението, което следва да бъде определено
на адв. Б. по реда на чл.38, ал.2 от ЗА, е в размер
на 600 лв.
Същевременно,
практиката на СЕС, която е част от правото на ЕС, е директно приложима в
РБългария и има предимство /примат/ при противоречие с национални норми,
каквато е чл. 78, ал. 5 от ГПК в съобразителната
част при приложение на чл. 36 от ЗА.
Тази практика на СЕС е обективирана в 2 български дела С-427/16 и С-428/16, по
които СЕС е постановшил решение на преюдициално питане и е прието, че Наредбата
за мин. адв. възнаграждения от 2004 г, би
могла да ограничи и ограничава конкуренцията в рамките на вътрешния пазар на
ЕС, част от който е и българския пазар, като в тази Наредба не са предвидени
ограничаващите конкуренцията последици, които да са присъщи на преследването на
посочените цели, с оглед упражняването на адвокатската професия. Затова СЕС
постановява, че съдът не следва да се съобрази при възражение за прекомерност на осн. чл. 78, ал. 5 от ГПК, с мин. размер на
адв. възнаграждение определен в чл. 36 от ЗА,
а да съобрази сложността на действително извършеното от упълномощения адвокат
по делото и може да намали адв. възнаграждение под минималния размер съобразно
Наредбата за мин. адв. възнаграждения.
Това
мнение се споделя и в редица последващи решения и определения на СГСъд /решение
от 22.10.2018 г по въз. гр. д. № 1061/18 г, решение от 07.08.2018 г по ч. гр.
д. № 9568/2018 г, определение от 30.11.2018 г по ч. гр. д. № 11504/2018 г/.
По
настоящето дело се констатира, че правната помощ, оказана е за явяване в едно
съдебно заседание като делото не е разглеждано по същество, не е налице
фактическа и правна сложност на делото, а адвокатът не е участвал в изготвянето
на писмения отговор, тъй като е встъпил по-късно. Изискването на разпоредбата
на чл. 2, ал. 5 от НРМАВ за определяне възнаграждение съобразно
вида и броя на предявените искове касае възнаграждения при искове в защита на
различни интереси, а не само съобразно броя на същите т. е. само при
кумулативно съединяване на искове, които не са в съотношение на зависимост на
единия от другия. В случая интереса, който търси ищеца с ИМ е един, тъй като
претендираните вземания са за
недължимост на парични суми, които се основават изцяло на идентични факти като
иска за лихви е изцяло в зависимост от иска за дължимост на главницата, предвид
акцесорния характер.
За това
възражението на ищеца е основателно и в случая са са налице основания за
намаляването на така определеното възнаграждение от 600 на 200 лв.
По изложените
съображения, съдът намира искането за изменение на определение №
3211/04.12.2019 год., постановено по гр.д. № 1505/2018 год. на ЛРС, постановено
в открито съдебно заседание, и поправено
с Решение з№ 4/13.01.2020 год в частта за разноските за основателно и за това
О П
Р Е Д
Е Л И:
ИЗМЕНЯ Определение № 3211/04.12.2019 год., постановено по
гр.д. № 1505/2018 год. на ЛРС, постановено в открито съдебно заседание, и поправено с Решение з№ 4/13.01.2020 год. в
частта му относно присъдените разноски, като ВМЕСТО посоченото в него:
„ОСЪЖДА „В и К“ ООД да заплати на адв. Р.В.Б.,
пълномощник на ответника Б.А.Г., адвокатско Възнаграждение в размер на 600 лв.,
на основание чл.38, ал.2, във вр. ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата.“,
ПОСТАНОВЯВА:
„ОСЪЖДА „В и К“ ООД да заплати на адв. Р.В.Б., пълномощник на
ответника Б.А.Г., адвокатско Възнаграждение в размер на 200 лв., на основание
чл.38, ал.2, във вр. ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата.“
Определението подлежи на обжалване с частна
жалба пред Окръжен съд – Монтана, в едноседмичен срок от съобщението до
страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: