РЕШЕНИЕ
№ 231
17.10.2019 г., град Добрич
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Окръжен
съд - Добрич, търговско отделение, в открито съдебно
заседание на двадесет и четвърти септември през две хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЕВА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ГЕОРГИ ПАВЛОВ
МЛ. СЪДИЯ ГЕОРГИ
ПАШАЛИЕВ
при участието на секретаря Елица
Александрова, като разгледа докладваното
от
мл. съдия Георги Пашалиев въззивно гражданско дело № 439 по описа на Окръжен
съд – Добрич за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. от ГПК.
Образувано е по жалба с вх. № 1791/07.05.2019
г., на „***“
ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. Д., представлявано от управителя
С.П.Д., подадена
чрез процесуалния представител адвокат Д.Д..
Предмет на въззивна проверка е Решение №
47 от 05.04.2019 г. по гр. дело № 706/2018 г., с което Районен съд – Балчик е
отхвърлил иска на „***“ ООД, с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК във вр. с
чл. 55, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, против „***“ АД, к.к. ***, представлявано от К.В.С.,
за признаване за установено съществуването на вземане на „***“ ООД за сума в
размер на 3 000 лв.(три хиляди лв.), ведно със законната лихва от датата на
подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК – 27.08.2018 г. до окончателното
изплащане на сумата, с която „***“ АД неоснователно се е обогатила за негова
сметка, и за която, на основание чл. 411, ал. 3 във вр. с чл. 410 от ГПК, е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение № 423 по ч. гр. дело №
619/2018 г. по описа на Районен съд – Балчик.
В жалбата се излагат доводи за
неправилност и необоснованост на съдебното решение, като се прави искане за
неговата отмяна и постановяване на друго решение, с което предявеният иск да
бъде уважен. Претендират се и разноски, направени в двете инстанции.
Въззивникът оспорва изводите на
първоинстанционния съд, че между страните е сключен договор за наем посредством
конклудентните им действия.
Потвърждава, че след получаване на
сумата от 3000 лева, ответникът е издал данъчна фактура № **********/28.05.2018
г., в която е посочено че сумата представлява 50% наем и че в графа „забележки“
е изписан текст „ОЩ магич. огледало БН“ (открит щанд магическо огледало до
базар Нептун). Но на тази плоскост счита, че нито с извършеното плащане, нито с
издадената фактура между страните е постигната договореност за срока на
договора и мястото, на което да се изпълнява търговската дейност. Поставя
акцент на обстоятелството, че базар „Нептун“ е с площ от около 10 000 кв. м.
Жалбоподателят заявява, че е поставил
преместваем обект „кабинка за извършване на фотоснимки“ на територията на к.к. ***
на мястото, определено от ответника, но отрича да е било постигано съгласие
между двете страни по този въпрос.
Поддържайки, че между страните не е
сключен договор за наем, въззивникът е поискал от ответника да му възстанови
сумата от 3000 лева. В тази връзка конкретизира, че между страните са обсъждани
вещта, предмет на наема, и цената, но не и срока на договора. Не споделя тезата
на ответника, че спрямо ищеца е приложима практиката на „***“ АД договорите за
наем да обхващат туристическия сезон за 2018 г. – месеците юни, юли, август и
септември, тъй като „***“ ООД е регистрирано в Търговския регистър едва на
21.03.2018 г., а и не е приело тази практика с изрично волеизявление. Допълва,
че за търговска практика между търговци може да се говори, когато между тях са
съществували търговски отношения за продължителен период, какъвто настоящият
случай не е.
Пред въззивната инстанция се
представлява от адвокат Д.Д., който се придържа към изложеното в жалбата.
Постъпил е отговор от въззиваемата
страна, в който жалбата се оспорва като неоснователна, поради което се иска
актът на първоинстанционния съд да бъде потвърден. Претендира заплащане на
разноските, направени във въззивното производство.
Въззиваемият счита, че изводът на
първостепенния съд за сключен между страните договор за наем е правилен.
Заявява, че наличието на наемно правоотношение се извлича от доказателствата по
делото. В подкрепа на този си извод изтъква, че
ищецът е посочил „наем“ като основание за плащане в платежния документ,
с който е превел сумата от 3000 лева на ответника. Счита, че приемането и
неоспорването на фактурата от въззивника доказва съгласието му с
материализираното в нея изявление и именно това е моментът на постигане на
съгласие по съществените условия на договора. На тази основа сочи, че съдът
правилно е приел, че договорът за наем е сключен с конклудентни действия, като
се позовава и на неформалния характер на договора за наем.
Не намира за необходимо площта, предмет
на наемния договор, да бъде предавана на наемателя, тъй като същият е
упражнявал фактическа власт по отношение на нея. Развива доводите си като
възприема изводите на съда, че няма пречка изпълнението на договора да започне
преди подписването му, при положение, че ползването на вещта е било предоставено
на наемателя.
Противопоставя се на изложеното в
жалбата относно значението на писмената форма на наемния договор. Счита, че в
случая писменият договор ще послужи единствено за прецизиране на вече
възникнали права и задължения, като поддържа че съществените условия на
наемното правоотношение се съдържат в издадената и приета от ищеца фактура. В
тази връзка сочи, че преговорите между страните са финализирани на 23.05.2018
г. с предприетото плащане на авансовата сума за наема, а съвпадането на
насрещните волеизявления на страните по съществените елементи на наема е
потвърдено на 28.05.2018 г., с издаването на фактурата от наемодателя.
Въззиваемата страна намира твърдението
на въззивника, че е получил фактурата след като е подал писмено заявление до
ответника за връщане на сумата, за недоказано. В допълнение пояснява, че
възможността за доказване на това твърдение е преклудирана.
При условие, че не се приеме, че
претендираната сума е платена по договор за наем, иска да бъде прието, че е
платена като задатък по предварителен договор за наем.
В съдебно заседание се представлява от
юрисконсулт Велислав Янков, който поддържа заявеното с отговора на въззивната
жалба.
Въззивният
съд, като взе предвид доводите на страните и събраните по делото доказателства,
намира следното от фактическа страна:
През месец май 2018 г. страните водили
преговори за сключване на договор за наем, по силата на който ответното
дружество трябвало да предостави площ за ползване на ищеца, на територията на
курортен комплекс „***“, на която последният да постави машина за снимки, за да
осъществява търговска дейност. От своя страна „***“ ООД трябвало да плати
наемна цена, като 3000 лева от тази сума се дължала авансово, за да бъде
сключен договорът. Тези факти не са спорни и се установяват от показанията на
свидетелите Ж.Д., П.М.и С.Д..
От Извлечение по разплащателна сметка №
7/25.05.2018 г. на „УниКредит Булбанк“ АД (л. 10 от гр. дело № 706 по описа на
Районен съд – Балчик за 2018 г.) е видно, че на 23.05.2018 г. „***“ ООД с
платежно нареждане е превело на „***“ АД сумата от 3000 лева, на основание
наем.
От показанията на свидетелите Ж.Д. и П.М.се
извежда, че непосредствено след извършения превод, ищецът поставил машината за
снимки до базар „Нептун“, на място, посочено от ответника.
На 28.05.2018 г. ответното дружество
издало Фактура № ********** (л. 7) от съдържанието на която става ясно, че е
получило от ищеца 3000 лева, представляващи петдесет процента от наемна цена за
2018 г. Установява се също, че е определена за ползване площ от 1 кв. м., която
се намира до базар „Нептун“.
Със Заявление от 18.06.2018 г. (л. 6) ищецът
уведомил „***“ АД, че желае преведената сума за наем да му бъде възстановена.
Обосновал искането си с невъзможността да извършва търговска дейност поради
липса на писмен договор за наем. Освен това изтъкнал, че мястото, което му е
предоставено е напълно неподходящо.
Ответното дружество изпратило на „***“
ООД отговор на заявлението (л. 8), с който отказал да възстанови платената сума
от 3000 лева, тъй като между страните е налице валидно наемно правоотношение.
Ищецът подал до Районен съд – Балчик заявление
по чл. 410 от ГПК на 27.08.2018 г., с което искал да бъде издадена заповед за
изпълнение срещу ответника за сумата от 3000 лева, представляваща извършено
плащане по несключен между страните договор за наем, ведно със законната лихва
от датата на подаване на заявлението до окончателното изплащане на сумата.
Ответникът подал възражение по чл. 414
от ГПК срещу издадената Заповед № 423/30.08.2018 г. на Районен съд – Балчик.
По предявения установителен иск първостепенният
съд се произнесъл с отхвърлителен диспозитив. Приел, че основанието, на което
се дължи претендираната сума, договор за наем, е възникнало.
При
тази фактическа обстановка, съдът намира следното от правна страна:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че
първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваните части.
Предявен е иск с правно основание чл.
55, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД. Първостепенният съд правилно е отхвърлил претенцията,
тъй като от събраните доказателства се установява, че сумата от 3000 лева е
платена с оглед на възникнало между страните наемно правоотношение.
По делото не се спори, че страните са
водили преговори за сключване на договор за наем, на площ от територията на
курортен комплекс „***“, на която ищецът да постави машина за снимки.
Безспорно е също, че ответното дружество
получило от ищеца сума в размер на 3000 лева, за да бъде сключен договор за
наем между страните. Не се спори и, че въз основа на този паричен превод „***“
АД издала фактура № ********** (л. 7).
В съдебния акт правилно е поставен
акцент на въпроса, налице ли е договор за наем между „***“ ООД и „***“ АД. На
тази плоскост настоящият състав споделя становището на районния съд, че с
конклудентните си действия страните са сключили такъв договор.
Въззивният съд счита, че изявлението,
материализирано в процесната фактура, съдържа всички необходими белези на
предложение за сключване на договор за наем по смисъла на чл. 13 от ЗЗД. И
двете страни са индивидуализирани в достатъчна степен, което позволява да се определят
както предложителят – „***“ АД, така и адресатът на предложението – „***“ ООД.
Съществените условия на договора за наем
са посочени по недвусмислен начин.
Във връзка със съществените условия на
договора за наем и наведеното от въззивника възражение, следва да бъде
изтъкнато, че срокът не е сред съществените елементи на този договор, каквито
са единствено цената и вещта. Основание за подобен извод черпим от разпоредбата
на чл. 238, ал. 1 от ЗЗД, от която е видно, че законодателят допуска
сключването на договор за наем без срок.
По отношение на цената в счетоводния
документ е отразено, че платената сума от 3000 лева, представлява половината от
общо дължимия наем. Следователно удвоеният ѝ размер е цената по наемното
правоотношение.
Но спорен е другият съществен елемент на
договора за наем, а именно вещта. Въззивникът излага твърдения, че с ответното
дружество не са се договорили относно точното местонахождение на площта от един
квадратен метър, от което извежда и липса на съгласие относно това условие.
Това твърдение се опровергава не само от показанията на свидетелите Михайлов и
Димов, а и от съдържанието на заявлението, съставено от управителя на „***“ ООД.
В счетоводния документ е отбелязано, че
отдадената под наем площ се намира до базар „Нептун“. А свидетелите заявяват,
че машината за снимки е била поставена до базара, на място, посочено от
представител на ответното дружество. Следователно и вторият съществен елемент
на договора – вещта, е бил известен на ищеца. Всичко изложено се подкрепя и от
заявлението на управителя на ищцовото дружество, в което много ясно е посочил,
че предоставеното място е неподходящо за дейността, която извършва. Говори се
за вече предоставена му вещ, а не за липса на такава. При положение, че
знанието му относно цената и вещта е доказано, за сключването на договора са
релевантни следните въпроси: приел ли е тези условия, и ако да, кога ответникът
е узнал за приемането.
Приемането на предложението се извежда
от конклудентните действия на ищеца – плащането на сумата от 3000 лева и
поставянето на машината за снимки на определеното от ответното дружество
място.
От всичко изложено следва, че в
момента на получаване на процесната фактура, ищцовото дружество е узнало за
направеното му предложение от ответника за сключване на договор за наем при
посочените цена и вещ. А тъй като към същия този момент ползването на вещта
вече е било започнало и е продължавало със знанието на ответника, то и
последният тогава е узнал, че предложението е прието. Не е било необходимо
изрично волеизявление в този смисъл. Това е моментът, в който е възникнало
наемното правоотношение между страните, съгласно чл. 14, ал. 1 от ЗЗД.
На тази основа следва да бъде
коментирано и твърдението на въззивника, че е получил фактурата след като е
подал заявлението си за връщане на сумата от 3000 лева. Процесното заявление по
същността си представлява изявление за оттегляне на приемането, но за да породи
правните си последици е необходимо да пристигне у предложителя преди или
най-късно с приемането, съгласно чл. 13, ал. 4 от ЗЗД. В случая това възражение
се въвежда за първи път пред въззивната инстанция, поради което се явява
преклудирано. Освен това не са представени доказателства, от които този факт да
се установява.
Изложеното налага извода, че Решение №
47 от 05.04.2019 г. по гр. дело № 706/2018 г., с което Районен съд – Балчик е
отхвърлил иска на „***“ ООД, с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК във вр. с
чл. 55, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, против „***“ АД, е правилно и законосъобразно,
поради което съдебният акт следва да бъде потвърден.
По
отношение на разноските във въззивното производство:
При този изход на спора пред настоящата
инстанция, в полза на въззиваемата страна – ответник се поражда правото да
ѝ бъдат заплатени направените разноски, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК.
Въззиваемият своевременно е направил
искане за присъждане на разноски в размер на 360, 00 лева. Приложил е договор
за правна защита и съдействие, от който се установява, че е заплатил тази сума на
пълномощника си адвокат Б.К. за процесуално представителство пред Окръжен съд –
Добрич.
Следователно въззивникът следва да бъде
осъден да заплати на „***“ АД направените пред въззивната инстанция разноски –
адвокатско възнаграждение в размер на 360, 00 лева.
При тези мотиви, Въззивният съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 47 от
05.04.2019 г. постановено по гр. дело № 706/2018 г. по описа на Районен съд –
Балчик.
ОСЪЖДА, на
основание чл. 273 във вр. с чл. 78, ал. 3 от ГПК, „***“ ООД, ЕИК ***, със
седалище и адрес на управление: гр. Д., представлявано от С.П.Д., да заплати на
„***“ АД,
ЕИК***, със седалище и адрес на управление: административна сграда, к.к. ***, с.
О., общ. Балчик, представлявано от К.В.С., сумата от 360, 00
лева, представляваща направени разноски за адвокатско възнаграждение във
въззивната инстанция.
Решението
е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: Членове: 1.
2.