Р
Е Ш Е
Н И Е
гр.
София, 28.07.2023 г.
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГК, ІV- Е въззивен състав, в публично съдебно заседание на шестнадесети
март през две хиляди двадесет и трета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Рени Коджабашева
ЧЛЕНОВЕ: Анелия
Янева
мл. съдия Бетина
Бошнакова
при участието на секретаря Капка Лозева, като
разгледа докладваното от съдия Коджабашева гр. дело № 3708 по описа за 2021
година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл.258 и сл. ГПК.
С
Решение от 4.12.2020 г., постановено по гр.д.№ 12423/ 2020 г.
на
Софийски районен съд, І ГО, 120 състав, З. „Б.И.” АД- *** /ЕИК *******/ е
осъдено да заплати на З. „У.” АД- ***65/ на основание чл.411, ал.1 КЗ
и
чл.86 ЗЗД сумата 6 718.30 лв.- главница, представляваща неизплатена стойност на
възникнало регресно право на застрахователя по застраховка „каско на МПС” срещу
застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност” на увреждащия автомобил,
за платено от ищеца застрахователно обезщетение за щети по л.а.’’Мицубиши
Аутлендер” с рег.№ Н ****ВС, причинени при ПТП на 10.10.2017 г. в гр. Варна,
ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба на
05.03.2020 г. до окончателното й изплащане, и сумата 1 267.15 лв.- лихва за
забава върху главницата, дължима за периода от 26.04.2018 г. до датата на
подаване на исковата молба на 05.03.2020 г., като искът по чл.86 ЗЗД е
отхвърлен в останалата част до пълния предявен размер от
1
269.11 лв., като неоснователен. На основание чл.78,
ал.1 и ал.8 ГПК ответникът З. „Б.И.” АД е осъден да заплати на ищеца З. „У.” АД
сумата 813.15 лв.- разноски по делото, съразмерно на уважената част от
исковете, след извършване на компенсация с дължимите разноски за ответника в
размер на 5 лева, съразмерно на отхвърлената част от иска.
Постъпила е въззивна жалба от З. „Б.И.” АД- *** /ответник по делото/, в която са изложени оплаквания за неправилност и
необоснованост на постановеното от СРС решение в осъдителната му част, с искане
да бъде постановена отмяната му и да бъде постановено решение за отхвърляне на
исковете, с присъждане на разноски по делото.
Въззиваемата страна З. „У.” АД- *** /ищец
по делото/ оспорва жалбата и моли
постановеното от СРС решение като правилно в обжалваната част да бъде
потвърдено, като претендира разноски за въззивното производство.
Предявени са искове с
правно основание чл.411, ал.1 КЗ и
чл.86, ал.1 ЗЗД.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира
от фактическа и правна страна следното:
Жалбата, с която е сезиран настоящият съд, е
подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Атакуваното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо- в обжалваната част.
Настоящата
въззивна инстанция намира постановеното от СРС решение и за правилно в
обжалваната част, като споделя изложените в мотивите му съображения,
обосноваващи окончателен извод за уважаване на предявените от З. „У.“ АД
осъдителни искове по чл.411, ал.1 КЗ и чл.86, ал.1 ЗЗД като основателни и
доказани- чл.272 ГПК.
В случая
регресното право на ищеца- застраховател по имуществена застраховка „каско”, е
упражнено срещу застрахователя по риска „гражданска отговорност” на делинквента,
като осъществяването на правопораждащите факти, касаещи възникването на
деликтната отговорност и възникването на регресната отговорност, не е спорно между страните /от
страна на ответника е извършено частично пращане по процесната щета, имащо
характер на извънсъдебно признание на вземането/ и съобразно нормата на
чл.269 ГПК въззивният съд не дължи излагането на самостоятелни мотиви в тази
насока.
Спорен
пред въззивния съд, с оглед релевираните във въззивната жалба на ответника
доводи, е размерът на дължимото на ищеца регресно обезщетение, предвид
твърдението, че не е доказана причинно- следствена връзка между всички посочени
по делото увреждания по застрахования при него лек автомобил и процесното ПТП.
Заявеното в писмения отговор на исковата молба по чл.131 ГПК възражение за съпричиняване
на вредоносния резултат от застрахованото при ищеца лице не се поддържа във
въззивната жалба. Довод за „оспорване основателността на плащането на ищеца“,
освен, че не е своевременно заявен от ответника като възражение срещу
основателността на иска, е и напълно неясен, поради което и въззивният съд не
дължи излагането на мотиви в тази насока.
Съгласно разпоредбата на чл.499, ал.2 КЗ, при вреди на имущество
обезщетението не може да надвиши действителната стойност на причинената вреда.
Обезщетенията за вреди на моторни превозни средства се определят в съответствие
с методиката за уреждане на претенции за обезщетение на вреди, причинени на
моторни превозни средства, приета с наредбата по чл.504 КЗ
от КФН. Методиката е регламентирана в Наредба № 24/ 2006 г. на КФН, според
която- чл.4, същата се прилага като минимална долна граница в случаите, когато
не са представени надлежни доказателства /фактури/ за извършен ремонт на
моторното превозно средство в сервиз и за случаите, когато обезщетението се
определя по експертна оценка.
Дължимото на увреденото при ПТП лице
застрахователно обезщетение следва да бъде определено по пазарната стойност на
ремонта за отстраняване на претърпените вреди към момента на настъпване на
застрахователното събитие. Застрахователното обезщетение за имуществени вреди
на превозни средства, което се дължи от застраховател по задължителна
застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите на увредените трети
лица се определя по правилата на чл.499 КЗ и клаузите на конкретния
застрахователен договор. Принципът на пълната обезвреда, залегнал в чл.499,
ал.2 КЗ, означава, че обезщетението има за цел да постави увредения в
имущественото състояние, в което той е бил преди увреждането- да се приведе
увреденото МПС в изправно и годно за движение техническо състояние, в какъвто
смисъл е и постановената по приложението на чл.273, ал.2 КЗ /отм./- разпоредба
със същото нормативно съдържание, съдебна практика на ВКС /Решение № 115/
9.07.2009 г. по търг. дело № 627/ 2008 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО; Решение № 52 от
08.07.2010 г. по т.д.№ 652/ 2009 г. на ВКС, ТК, І ТО; Решение № 109/ 14.11.2009
г. по т.д.№ 870/ 2010 г.; Решение № 153/ 22.12.2011 г. по т.д.№ 896/ 2010 г. и
др./. Действителната стойност на вредата по смисъла на цитираните законови
разпоредби е пазарната стойност, достатъчна към момента на увреждането за
закупуването на имущество от същия вид, респ. пазарната стойност на ремонта за
отстраняване на настъпилата вреда.
В
случая ищецът е определил дължимото на увредения при ПТП застрахователно
обезщетение въз основа на експертна оценка, като с оглед установеното при
разглеждане на застрахователната щета съотношение между необходимата за
отремонтиране на автомобила сума и действителната му стойност /70/30 %/, е приключил същата като „тотална щета“
/“конструктивна пълна загуба“- според приложеното по делото решение по щетата/ по
смисъла на чл.390, ал.2 КЗ, вследствие на което е изплатил на собственика му
сумата 14 221.90 лв. Това
застрахователно обезщетение покрива действителните вреди, понесени от
застрахованото лице, и предвид настъпилата съобразно чл.411 КЗ суброгация,
подлежат на възстановяване, като при зачитане на извършеното от ответника преди
завеждане на делото регресно плащане в размер на 7 503.60 лв.
/обстоятелство, за което не се спори по делото/, представляващо част от
претендираната от ищеца извънсъдебно сума от 14 221.90 лв., правилно е
присъден с обжалваното решение остатъкът в размер на 6 718.30 лв.
Наведеният във въззивната жалба на
застрахователя- ответник довод за несъответствие между претендираното от ищеца
регресно обезщетение и действителната стойност на вредата към датата на
настъпване на събитието е неоснователен.
Съвкупната преценка на събраните в процеса
доказателства- писмени доказателства и експертно заключение на автотехническа
експертиза, обосновава извод за правилно определена от първоинстанционния съд
действителна стойност на причинената вреда /чл.499, ал.2 КЗ/ към датата на
настъпване на застрахователното събитие, до която застрахователят- ответник
дължи плащането на застрахователно обезщетение.
Според
даденото в първоинстанционното производство заключение на изслушаната авто-
техническа експертиза, прието като неоспорено от страните и възприето от
въззивния съд като компетентно и обективно дадено, механизмът на пътно-
транспортното произшествие, описан в протокола за ПТП, съответства на описаните
от застрахователя- ищец повреди по л.а.“Мицубиши Аутлендър“, които се намират в
зоната на удара и са в пряка причинно- следствена връзка с настъпилото
произшествие. Обстоятелството, че в протокола за ПТП не са описани детайлно
всички увреждания по автомобила, констатирани при огледа му непосредствено след
произшествието, не рефлектира върху този извод, тъй като повечето увреждания се
констатират едва след разоборудване на предната част на превозното средство,
като щетата може да се окаже тотална. Стойността на ремонта на автомобила по
средни пазарни цени към датата на ПТП според експерта е в размер на 20 999.80
лв., действителната стойност на л.а. “Мицубиши Аутлендър“, който към датата на
застрахователното събитие е бил на 6 години, 1 месец и 24 дни, е определена на
20 324 лв. /към датата на ПТП/, а общата стойност на запазените части е
определена на 30 %, равностойни на 6 097 лв.
При
така установената фактическа и правна обстановка, независимо дали плащането е
извършено като „тотална щета“ или като определено по общия ред застрахователно
обезщетение, присъдената от СРС сума от 6 718.30 лв., която е по- малка от
определения въз основа на събраните в процеса доказателства размер на вредата /20
324 лв. – 6 097 лв.= 14 227 лв.– 7 053.60 лв. = 7 173.40 лв./, е
определена при зачитане принципа за пълната обезвреда, залегнал в чл.499, ал.2 КЗ, поради което и регресната претенция на застрахователя- ищец правилно е
уважена. Следва да се отбележи в тази връзка, че и спрямо определената в
застрахователната полица застрахователна сума от 25 245 лв. /относно която
не е релевирано възражение за надзастраховане/, необходимата за отремонтиране
на автомобила сума от 20 999 лв. надвишава 70 %, което обективно води до
извод за наличието на тотална щета по смисъла на чл.390, ал.2 КЗ.
При
тези съображения, тъй като заявената от З. „У.“ АД регресна претенция е
обоснована и посоченият размер на претендираното регресно обезщетение
съответства на заплатеното от дружеството застрахователно обезщетение, а
релевираните от ответника доводи за несъответствието му с действително
причинените вреди не могат да доведат до намаляване на определеното на ищеца
застрахователно обезщетение, първо- инстанционното решение, което е правилно в
обжалваната част, следва да бъде потвърдено. Доводи относно периода на забавата
и размера на определеното на основание чл.86, ал.1 ЗЗД обезщетение във
въззивната жалба на ответника не са релевирани, поради което и въззивният съд
не дължи излагането на самостоятелни мотиви в тази насока /арг. чл.269 ГПК/.
При този изход на въззивното производство на
основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК въззивникът дължи да заплати на
въззиваемата страна сумата 100 лв.- разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Водим
от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е
Ш И :
Водим
от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение от 4.12.2020
г., постановено по гр.д.№ 12423/ 2020 г.
на
Софийски районен съд, І ГО, 120 състав, в
обжалваната част, в която З. „Б.И.” АД- *** /ЕИК *******/ е осъдено да
заплати на З. „У.” АД- ***65/ на основание чл.411, ал.1 КЗ
сумата
6 718.30 лв.- главница, представляваща дължим остатък от регресно вземане на
застрахователя по застраховка „каско на МПС” срещу застрахователя по
застраховка „Гражданска отговорност” на увреждащия автомобил, за платено от
ищеца застрахователно обезщетение за щети по л.а.’’Мицубиши Аутлендер” с рег.№
Н ****ВС, причинени при ПТП на 10.10.2017 г. в гр. Варна, ведно със законната
лихва от датата на подаване на исковата молба- 5.03.2020 г., до окончателното й
изплащане, и на основание чл.86 ЗЗД сумата 1 267.15 лв.- лихва за забава върху
главницата, дължима за периода от 26.04.2018 г. до 5.03.2020 г., а също и в частта, в която на основание чл.78,
ал.1 и ал.8 ГПК З. „Б.И.” АД е осъдено да заплати на З. „У.” АД сумата 813.15
лв.- разноски по делото, съразмерно на уважената част от исковете.
ОСЪЖДА З. „Б.И.” АД- ***
/ЕИК *******/ да заплати на З. „У.”
АД- ***65/ сумата 100 лв. /сто
лева/- разноски за въззивното
производство, на основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК.
Решението
по гр.д.№ 12423/
2020 г. на СРС, І ГО, 120 състав, като необжалвано е влязло в сила в останалата му част.
Решението
не подлежи на касационно обжалване- съгласно чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.