РЕШЕНИЕ
№ 64
гр. Пловдив, 17.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в публично заседание на
първи декември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Стефка Т. Михова
Членове:Борис Д. Илиев
Мирела Г. Чипова
при участието на секретаря Ангелинка Ил. Костадинова
като разгледа докладваното от Мирела Г. Чипова Въззивно гражданско дело
№ 20215300502526 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и следващите ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на Община Пловдив, код по БУЛСТАТ:
*********, подадена чрез пълномощника главен юрисконсулт Д., против
Решение № 262034 от 19.07.2021 г., постановено по гр. дело № 15115 по
описа на РС – Пловдив за 2020 г., с което е признато за установено, че Ц.. Г.
К., ЕГН: **********, на дължи на жалбоподателя следните суми за данък
върху недвижимите имоти и такса за битови отпадъци за следните
недвижими имоти, представляващи 2/3 ид.ч. от жилище – 99,40 кв.м., 2/3
ид.ч. от таван с РЗП – 23,99 кв.м., 2/3 ид.ч от гараж с РЗП – 23.45 кв.м. и
жилище с РЗП – 21,60 кв.м., с партиден № **********001, находящи се в гр.
П., ул. „****, за които е издаден Акт за установяване на задължение по
декларация № 756/04.11.2019 г. от Дирекция „Местни данъци и такси” към
Община Пловдив против Ц.. Г. К., както следва: 89,41 лева – главница за
данък върху недвижими имоти за периода от 01.01.2012 г. до 31.12.2012 г.,
106,67 лева - главница за данък върху недвижими имоти за периода от
01.01.2013 г. до 31.12.2013 г., 109,57 лева – главница за такса за битови
отпадъци за периода от 01.01.2012 г. до 31.12.2012 г., 136,16 лева – главница
за такса за битови отпадъци за периода от 01.01.2013 г. до 31.12.2013 г., ведно
със съответните законни лихви за просрочие върху всяка от горепосочените
главници, считано от 03.07.2012 г., поради изтекла погасителна давност.
1
В жалбата са изложени доводи за неправилност на така постановеното
решение. Оспорват се изводите на първоинстанционния съд, че процесните
вземания са погасени по давност. Отправя се искане към въззивния съд за
отмяна на решението и постановяване на ново по съществото на спора.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от въззиваемата
страна Ц. Г. К., чрез пълномощника адвокат К., в който се взема становище
за нейната неоснователност и се иска потвърждаване на обжалваното
решение като правилно и законосъобразно.
Пловдивският окръжен съд, след преценка на събраните по делото
доказателства и становищата на страните, приема за установено следното:
Въззивната жалба е подадена в срок от надлежна страна и срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално
допустима.
Първоинстанционният съд е бил сезиран с искова молба на Ц. Г. К.
против Община Пловдив, с която е предявен отрицателен установителен иск
за признаване на установено в отношенията между страните, че ищцата не
дължи на ответника следните суми: 89,41 лева – данък върху недвижими
имоти за периода от 01.01.2012 г. до 31.12.2012 г., 106,67 лева – данък върху
недвижими имоти за периода от 01.01.2013 г. до 31.12.2013 г., 109,57 лева –
такса за битови отпадъци за периода от 01.01.2012 г. до 31.12.2012 г., 136,16
лева – такса за битови отпадъци за периода от 01.01.2013 г. до 31.12.2013 г.,
ведно със съответните лихви за просрочие върху всяка от посочените
главници, считано от 03.07.2012 г., за които ответната община е поискала
принудително изпълнение. В исковата молба се твърди, че с призовка за
доброволно изпълнение ищцата била уведомена, че дължи сумите за данък
недвижими имоти и такса битови отпадъци, ведно със съответните лихви,
вкл. и такива за периода от 01.01.2012 г. до 31.12.2013 г. на основание
декларация вх. № 09-17-428/31.03.1998 г. по партида № **********001 за
следния недвижим имот, находящ се в гр. П., ул. „***, представляващ 2/3
ид.ч. от апартамент ведно с таван, гараж и изба и второ жилище. Поддържа
се, че вземанията били публични и се погасявали с изтичане на петгодишен
давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през
която е следвало да се плати. Давностният срок за задълженията за 2012 г.
започнал да тече на 01.01.2013 г. и изтекъл на 01.01.2018 г., а за задълженията
за 2013 г. – на 01.01.2014 г., съответно изтекъл на 01.01.2019 г. Твърди се още,
че приложеният към призовката акт за установяване на задълженията бил
издаден на 04.11.2019 г., като с издаването му била прекъсната давността
единствено за вземанията за периода от 2015 г. до 2019 г. Преди издаването
му не били извършвани действия, прекъсващи погасителната давност.
В срока по чл. 131 ГПК ответната Община Пловдив е подала отговор на
исковата молба, с който е оспорила като неоснователен предявения от ищцата
иск. Посочва, че с Акт за установяване на задължение по декларация №
756/04.11.2019 г. били установени задължения за данък върху недвижимите
2
имоти и такса за битови отпадъци за периода от 01.01.2012 г. до 31.12.2019 г.,
ведно с лихви за просрочие към 04.11.2019 г. на ищцата в общ размер от
2592.09 лева, от които: данък върху недвижими имоти в размер на 836,10
лева, лихви за просрочие на ДНИ в размер на 306,01 лева, такса за битови
отпадъци в размер на 1062,69 лева, лихви за просрочие на ТБО в размер на
387,29 лева. Този акт подлежал на обжалване в 14-дневен срок от връчването
му пред директора на дирекция „Местни данъци и такси“ при Община
Пловдив. Обжалването по административен ред била абсолютна процесуална
предпоставка за оспорване на акта по съдебен ред пред съответния
административен съд. В случая процесният акт не бил обжалван в
законоустановения срок, поради което на 09.12.2019 г. влязъл в сила.
Ответникът поддържа, че ако адресатът имал възражения по акта,
включително и за изтекла погасителна давност, то е следвало да ги предяви
пред директора на Дирекция „Местни данъци и такси“ в указания му в самия
акт срок. Посочва, че вземанията за данък върху недвижимите имоти, за такса
за битови отпадъци и лихви за просрочие на тези вземания били публични
общински вземания и се погасявали по давност с изтичането на 5 години,
считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да
се плати публичното задължение. Сочи, че на основание чл. 172, ал. 2, изр. 1
ДОПК давността се прекъсва с издаването на акта за установяване на
публичното вземане или с предприемането на действия по принудително
изпълнение, като от прекъсването започвала да тече нова давност. Поддържа,
че в случая давността била прекъсната на 04.11.2019 г. с издаването на
процесния АУЗД, както и че с оглед изтеклия от тази дата период няма
основания за прилагане на правните последици от изтекла погасителна
давност.
Първоинстанционният съд е установил от фактическа страна, че срещу
ищцата от Община Пловдив е бил издаден Акт за установяване на задължение
по декларация № 756/04.11.2019 г. за сумата в общ размер на 2592,09 лева, от
които: данък върху недвижими имоти в размер на 836,10 лева за периода от
01.01.2012 г. – 31.12.2019 г., лихви за просрочие на ДНИ в размер на 306,01
лева за периода от 03.07.2012 г. – 04.11.2019 г., такса за битови отпадъци в
размер на 1062,69 лева за периода от 01.01.2012 г. – 31.12.2019 г. и лихви за
просрочие на ТБО в размер на 387.29 лева за периода от 03.07.2012 г. –
04.11.2019 г., за притежаваните от нея 2/3 ид.ч. от жилище – 99,40 кв.м., 2/3
ид.ч. от таван с РЗП – 23,99 кв.м., 2/3 ид.ч от гараж с РЗП – 23,45 кв.м. и
жилище с РЗП – 21,60 кв.м., с партиден № **********001, находящи се в гр.
П., ул. „****, както и че въз основа на влезлия в законна сила акт е образувано
срещу ищцата изп.дело № № 287/2020 г. по описа на ЧСИ Стефан Горчев, рег.
№ 825, с район на действие – Окръжен съд – Пловдив. За да уважи
предявения отрицателен установителен иск, първоинстанционният съд е
приел, че към момента на издаване на процесния акт е изтекла петгодишната
погасителна давност за спорните вземания за данък върху недвижимите
имоти и такса за битови отпадъци за 2012 г. и 2013 г., както и за лихвите за
3
просрочие върху тях, поради което същите са недължими.
Съобразно разпоредбата на чл. 269 ГПК в правомощията на въззивния
съд е да се произнесе служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата. Извършвайки тази служебна проверка по
чл. 269 ГПК, съдът приема, че решението на РС – Пловдив е валидно, но
недопустимо, тъй като е постановено по недопустим иск, като съображенията
за този извод са следните:
Процесните вземания безспорно представляват публични общински
вземания по чл. 162, ал. 2, т. 1, т. 3 и т. 9 ДОПК, установени с издаден на
основание чл. 107, ал. 3 ДОПК, вр. чл. 4 и чл. 9б ЗМДТ Акт за установяване
на задължение по декларация № 756/04.11.2019 г. Този акт като необжалван е
влязъл в сила на 09.12.2019 г. Същият представлява изпълнително основание
по смисъла на чл. 209, ал. 2, т. 3 ДОПК. Съгласно чл. 163, ал. 1 ДОПК
публичните вземания се събират по реда на ДОПК, но само ако в закон не е
предвидено друго. В чл. 4, ал. 2, вр. чл. 9б ЗМДТ изрично е предвидено друго
– принудителното събиране на данъците и на таксите по този закон се
извършва от публичен изпълнител по реда на ДОПК или от съдебен
изпълнител по реда на ГПК, т.е. законодателят е предоставил на органите в
общинската приходна администрация да преценяват реда, по който да бъде
извършвано принудителното събиране. В случая ответната община е избрала
принудителното събиране на процесните публични вземания да се извърши
от частен съдебен изпълнител по реда на ГПК, при което защитата на
длъжника по исков ред срещу принудителното изпълнение следва да бъде
реализирана по реда на чл. 439 ГПК. Искът по чл. 439, ал. 1 ГПК е
предоставен на длъжника в изпълнителния процес за оспорване на
предприетото срещу него принудително изпълнение. Защитата на длъжника
срещу принудителното изпълнение се изразява в оспорване на вземането, т.е.
целта е да се установи материалноправната незаконосъобразност на
принудителното изпълнение. Важно е да се отбележи, че съгласно чл. 439, ал.
2 ГПК претенцията на длъжника може да се основава само на факти,
настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което
е издадено изпълнителното основание. Или чрез иска по чл. 439, ал. 1 ГПК
длъжникът оспорва изпълнението с твърдения, че правото на принудително
изпълнение е възникнало, но новите обстоятелства (настъпили след
изпълнителното основание) са го погасили. Това правило се отнася както за
случаите, в които вземането по изпълнителното основание е установено със
сила на пресъдено нещо към момента на приключване на съдебното дирене в
исковото производство, респ. арбитражното производство, така и за случаите
на вземане, установено в друго производство, но за събирането на което е
приложим редът по ГПК. В настоящия случай ищцата се позовава на изтекла
петгодишна погасителна давност, поддържайки, че за задълженията за 2012 г.
същата е започнала да тече на 01.01.2013 г. и е изтекла на 01.01.2018 г., а за
задълженията за 2013 г. е започнала да тече на 01.01.2014 г. и съответно е
4
изтекла на 01.01.2019 г., т.е. искът за несъществуване на вземането се
основава на правопогасяващо възражение за погасяване на правото на
изпълнение върху оспорените вземания по давност. Действително съгласно
чл. 171, ал. 1 ДОПК публичните вземания се погасяват с изтичането на
петгодишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща
годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, освен
ако в закон е предвиден по-кратък срок, като такъв не е предвиден за
погасяване на публичните вземания за ДНИ и ТБО. Задълженията за лихви се
разглеждат в същия режим, който е установен за главното задължение, като
съгласно чл. 162, ал. 2, т. 9 ДОПК те също са публични задължения, поради
което и към тях е приложим погасителният 5-годишен давностен срок. Съдът
обаче намира, че така заявеното възражение е преклудирано, тъй като ищцата
се позовава на давност, текла в период преди влизане в сила на изпълнявания
АУЗД. Последният от своя страна е подлежал на обжалване по реда на чл. 152
и следващите ДОПК и ищцата е разполагала с възможността да предяви
възражението си за изтекла давност в производството по обжалване на акта.
Тя не е реализирала тази правна възможност единствено по лична преценка,
тъй като видно от материалите по делото актът е връчен лично. Предвид
горното и доколкото в исковата си молба ищцата не се позовава на нови по
смисъла на чл. 439, ал. 2 ГПК факти, то предявеният от нея иск е недопустим.
По тези съображения настоящият състав на съда приема, че районният
съд се е произнесъл по недопустим иск, поради което решението му следва да
се обезсили, а производството по делото следва да се прекрати на основание
чл. 270, ал. 3 ГПК.
При този изход на спора жалбоподателят има право на разноски на
основание чл. 78, ал. 4 ГПК. В хода на производството пред първата
инстанция жалбоподателят не е направил разноски, като на основание чл. 78,
ал. 8 ГПК следва да му се присъди юрисконсултско възнаграждение, което
съдът определя в размер на 100 лв. Пред въззивната инстанция същият е
сторил разноски за държавна такса в размер на 25 лв., като следва да му се
определи и юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА Решение № 262034 от 19.07.2021 г., постановено по гр.
дело № 15115 по описа на РС – Пловдив за 2020 г., и ПРЕКРАТЯВА
производството по делото.
ОСЪЖДА ЦВ. Г. К., ЕГН: **********, да заплати на Община Пловдив,
код по БУЛСТАТ: ****, сумата от 100 лв. – разноски за производството пред
първата инстанция, и сумата от 125 лв. – разноски за производството пред
въззивната инстанция.
5
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6