№ 1294
гр. С.З., 11.11.2022 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – С.З., I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито
заседание на единадесети ноември през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Николай Ил. Уруков
Членове:Атанас Д. Атанасов
Веселина К. Мишова
като разгледа докладваното от Николай Ил. Уруков Въззивно частно
гражданско дело № 20225500500597 по описа за 2022 година
Производството по делото е по реда на чл.419 от ГПК.
Образувано е по две идентични частни жалби, подадени от С. И. Г. и
Т. Г. С., действащи чрез адв. М. М., против разпореждането с № 4270/2022
год. за допускане на незабавно изпълнение на заповед № 1509 от 13.07.2022 г.
по ч. гр. д. № 2916/2022г. на РС С.З. за изпълнение на парично задължение
въз основа на документ по чл. 417 ГПК, инкорпорирано в същата.
Изложени са доводи, че представеният от заявителя договор за кредит
не е годен да послужи като основание по чл. 417, т. 3 от ГПК за издаване на
заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК, тъй като с него не се
удостоверявало и не можело да се удостовери предаването на заемната сума.
На второ място считат, че разпоредбата на чл. 418, ал.3 е била
нарушена, т. к. в производството не бил представен официален документ или
изходящ от длъжника такъв, като в тази връзка считат, че съдебния състав е
следвало да отхвърли заявлението в частта надхвърляща дължимата
възнаградителна лихва от 4% върху главницата от 25 000 лева, равняваща се
на общо на 415 лева, а не на 5270 лева. Видно от приложените изчисления на
ГПР и погасителния план, твърдят че ако е била приложена правилната
възнаградителна лихва по кредитното правоотношение, последната следвало
да бъде в размер на 83 лева на месец, а не над 1000 лева.
На последно място твърдят че, уговорената сума по Договор за кредит
№ СЗ - 1804 от 23.12.2022 г. е следвало да бъде получена по банков път, а
възнаградителна лихва по заемното правоотношение била уговорена да е 4%,
1
при годишен процент на разходите от 48 %. Съгласно договора не ставало
ясно какви разноски и комисионни са включени в този годишен процент на
разходите, за да достигне 48%, тъй като по смисъла на представения договор
нямало други разходи по кредита, с изключение на възнаградителната лихва,
която както било споменато е уговорено да бъде 4%. При това обстоятелство,
ГПР по кредита би трябвало да бъде 4.07%, а не 48 %. За пълна
изчерпателност на изложеното, сочат, че разпоредбата на чл. 24, ал 1, т. 9 от
ЗКНИП сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в приложение № 1 начин. Годишният процент на разходите
следва да включва всички разходи на кредитната институция по отпускане и
управление на кредита, както и възнаградителната лихва и се изчислява по
специална формула. Спазването на това изчисление, давала информация на
потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по
договора. Нарушение е налице и тъй като в договора кредиторът се е
задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения
процент по заема и ГПР. В договора за заем и нотариалния акт липсвала
обаче ясно разписаната методика на формиране на годишния процент на
разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се
формира същият от 48%, алтернативно 36%/. В този порядък следвало да се
посочи, че съобразно разпоредбите на ЗКНИП, годишният процент на
разходите изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи
или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. Тоест, в посочената величина, следвало по ясен и
разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които
ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. В случая,
в договора за кредит яснота досежно тези обстоятелства липсва. Следва да се
има предвид, че ГПР е величина, чийто алгоритъм е императивно заложен в
ЗКНИП и приемането на методика, налагаща изчисляване на разходите по
кредита по начин, различен от законовия, е недопустимо. Тези съставни
елементи обаче, както бе посочено и по - горе, остават неизвестни, при което
се създават предпоставки кредиторът да ги кумулира, завишавайки цената на
ресурса. Не става ясно какво се включва в общите разходи за потребителя,
настоящи или бъдещи, доколкото е предвидена дължимост и на неуС.. В тази
връзка отново съществува непротиворечива практика сред районните и
окръжните съдилища, че такива договори за кредит са нищожни.
Претендират отмяната на обжалваното разпореждане, с което е
2
допуснато незабавно изпълнение на заповед № 1509 от 13.07.2022 г. за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от
ГПК, както и да се обезсили заповедта.
По делото е постъпила и трета ЧАСТНА ЖАЛБА от двете
жалбоподателки Т. Г. С., с ЕГН **********, е постоянен адрес: гр. С.З., ул.
„********** и С. И. Г., с ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. С.З., бул.
„**********. представлявани от адвокат М. М., вписан в АК - С.З., с личен
адвокатски номер №**********, със съдебен адрес: гр. С.З., бул.
„************ Против: Определение с №2393 от22.08.2022 г., постановено от
Районен съд - гр. С.З., Гражданско отделение, XI -ти граждански състав
Относно: ч. гр. д. под № 2916/2022 г.
Двете частни жалбоподателки твърдят в третата си частна жалба, че на
24.08.2022 г. е получено и Определение №2393 от 22.08.2022 г., постановено
в производството по горепосоченото производство. Със съдебния акт се
оставя без уважение депозираната молба на основание чл. 420 от ГПК от
доверителките му Т. Г. С., с ЕГН ********** и С. И. Г., с ЕГН **********. С
последната се желае спиране на принудителното изпълнение по изпълнително
дело № 608 от 2022 г., образувано по описа на ЧСИ М.Д., образувано въз
основа на Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на
документа по чл. 417 и Изпълнителен лист, издадени в производството по ч.
гр. д. №2916 от 2022 г. по описа на Районен съд - С.З..
Съображенията на първоинстанционния съдебен състав за отхвърляне
на молбата по чл. 420 от ГПК са, че възнаградителната лихва е в размер на 4
% на месец или 48% на година, а не 4% на година, както се твърди в молбата.
Поради тази причина годишния процент на разходите е точно толкова
колкото е посочен в нотариалния акт и съответно не следвало да се уважава
молбата на доверителките му. Уважаемият съдебен състав също така приемал,
че липсата на уговорката в нотариалния акт за предсрочната изискуемост не е
пречка за обявяване на заема за изискуем преди падежа на последната вноска,
като приема, че договорът не съдържа и неравноправни клаузи.
Считат, че съдебният акт на първоинстанционния съд е неправилен и
необоснован. В тази връзка, молят да се отмени Определение с №2393 от
22.08.2022 г., постановено от Районен съд - гр. С.З., Гражданско отделение,
XI -ти граждански състав, като въззивният съд да постанови съдебен акт, с
който да спре незабавното изпълнение срещу доверителките му.
Съображенията им за това са подробно изложени в третата им частна жалба
по делото.
Ответникът по жалбата - "И.Г." ООД, действащо чрез адв. М. И.-С., е
подал в законоустановения срок писмени отговори, с които оспорва жалбите
като неоснователни. Излага доводите си за неоснователност на направените с
3
частните жалби оплаквания и претендира оставянето им без уважение и
присъждането на разноски. Подробните съображения за това са изложени в
писмените отговори на този въззиваем.
Въззивният съд, като взе предвид твърденията и възраженията на
страните и приложимите материалноправни и процесуални норми,
намира за установено от фактическа страна следното:
Производството пред първоинстанционния съд е било образувано по
заявление с вх. № 15557 от датата 07.07.2022 г. за издаване на заповед за
незабавно изпълнение по реда на чл.417 от ГПК, подадено от "И.Г." ООД,
чрез адв. М. И.-С.. Поискано е издаване на заповед за незабавно изпълнение и
изпълнителен лист против двете жалбоподателки Т. Г. С. и С. И. Г., за
следните суми, сочени в заявлението както следва: общо сумата от 30 270 лв.
представляващи: 25000лв. - главница и 5270 лв. договорна лихва за периода
от 23.12.2021 г. до 30.05.2022 г., които суми са подробно описани в същото
заявление.
Искането е било основано на документ – договор за кредит от
23.12.2022 г., с нотариална заверка на подписите на страните, по силата на
който "И.Г." ООД в качеството си на кредитодател е предоставил на
кредитополучателите Т. Г. С., действаща лично и като пълномощник на С. И.
Г., сумата от 25 000 лв. за срок от 12 /дванадесет месеца/, срещу насрещните
задължения на кредитополучателите да върнат дадената им в кредит сума,
ведно с договорна лихва от 4 % месечно, при годишен ГПР от 48 %, по
погасителен план, както следва: лихвата се плаща на месечни вноски съгласно
погасителния план, а именно: 270 лв. на 23.12.2022 г.; 1000 лв. на 30.01.2022
г.; 1000 лева на 28.02.2022 год., 1000 лева на 30.03.2022 г.; 1000 лв. на
30.04.2022 г.; 1000 лева на 30.05.2022 год., 1000 лв. на 30.06.2022 г.; 1000 лв.
на 30.07.2022 г. и 1000 лева на 30.08.2022 год., 1000 лева на 30.09.2022 год.
1000 лева на 30.10.2022 год., 1000 лева на 30.11.2022 год. и сумата от 730 лв.
на 23.12.2022 г. , платими до 30 – то число на всеки календарен месец, а
главницата от 25 000 лв. се изплаща в края на договорения срок, ако няма
предсрочно погасяване.
Съдът е уважил искането и е издал заповед под № 1509 от 14.07.2022 г.
по ч. гр. д. № 2916/2022 г. на Районен съд - С.З. за изпълнение на парично
задължение въз основа на документа по чл. 417, т.3 от ГПК (в която е
инкорпорирано разпореждане за незабавното й изпълнение), с която е
разпоредено на Т. Г. С. и С. И. Г. да заплатят солидарно на "И.Г." ООД сумата
от 25000 лв. - главница, представляваща парично вземане, произтичащо от
договор за кредит № СЗ-2304/23.12.2022 г. с нотариално удостоверяване на
подписите, рег. №1136/23.01.2022 г. на нотариус Д.Н., 5270 лв. - договорна
лихва за периода от 23.12.2021 г. до 30.05.2022 г.; ведно със законната лихва
4
върху главницата считано от подаването на заявлението в съда – 07.07.2022
год. до окончателното изплащане на вземането, както и разноските по делото,
представляващи 605,40 лв. - държавна такса и 3542,40 лв. - адвокатското
възнаграждение.
Заповедта за незабавно изпълнение е връчена на длъжниците на
23.07.2022 г., видно от представените пред заповедния съд доказателства.
На 08.08.2022 г. всеки от солидарните длъжници е подал възражение по
чл. 414, ал. 2 ГПК с искане за спиране на принудителното изпълнение.
При така установената фактическа обстановка, въззивният съд по
отношение на първите две идентични частни жалби приема от правна
страна следното:
Частните жалби са подадени в законния едномесечен срок, от
легитимирани да обжалват лица - длъжниците, поради което те са
процесуално допустими.
Разгледани по същество се преценяват за неоснователни и недоказани
по следните съображения:
Съгласно чл. 419, ал. 3 от ГПК, съдът /въззивната инстанция/ отменя
разпореждането, когато не са налице предпоставките на чл.418, ал.2,
изречение първо и ал.3 от ГПК, както и когато вземането се основава на
неравноправна клауза в договор, сключен с потребител.
От приложения към заявлението договор за кредит, с нотариална
заверка на подписите на страните, сключен на 23.12.2021 г., се установява, че
същият е сключен за определен срок (12 месеца), като от страна на
солидарните длъжници се дължи връщането на главницата и на уговорената
договорна лихва. Съдържанието му пряко и непосредствено установява
възникването на задълженията на длъжниците, т.к.за разлика от обикновения
договор за заем, договорът за кредит, в това число и за потребителски кредит,
е консенсуален, а не реален, и за действителността му е достатъчно
постигането на съгласие между страните. Освен това самият договор за
кредит удостоверява признание на солидарните длъжници, че са получили
кредит за сумата от 9 000 лв., тъй като видно от съдържанието на самия
договор длъжниците са удостоверили с подписите си неизгодния за тях факт,
а именно, че сумата им е била преведена по банкова сметка. В този смисъл и
предвид формалния характер на производството по чл.418 от ГПК въззивния
съд, както и заповедният съд, не могат да ценят представените с частните
жалби извлечения от банковите сметки на двете длъжници.
Съгласно разпоредбата на чл.419, ал.З от ГПК съдът може да отмени
разпореждането за незабавно изпълнение само, когато не са налице
предпоставките на чл. 418, ал. 2, изречение първо и ал. 3 от ГПК, както и
5
когато вземането се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител. В случая Районен съд С.З. е приел, че документът- ипотечен акт е
редовен от външната му страна и удостоверява подлежащото на изпълнение
вземане срещу длъжника. В представения документ по чл.417, т.3 от ГПК нот.
акт за учредяването на договорната ипотека с № 171, т.13, рег.№ 27245, дело
№ 2120/21г. на нотариус Д.Н. е обективиран договор за кредит по силата на
който въззиваемото дружество е предоставило на кредитополучателите
кредит в размер на 25 000 лева. В самият акт се съдържа изявление на
последните, че сумата е получена от тях по банков път, т.е. има реално
предаване на заетата сума. В тази насока оплакванията в и в двете
идентични частни жалби са несъстоятелни и недоказани. Страните са
уговорили при неплащане на три месечни вноски срок кредитът да стане
предсрочно изискуем. По делото е представено и уведомителното писмо,
получено от длъжниците, с което кредитът им е бил обявен за предсрочно
изискуем и им е бил даден реален и подходящ срок да изпълнят доброволно
задълженията си, което те не са направили.
В частните жалби не се съдържат въобще оплакванията, че вземането се
основава на неравноправна клауза в договора, сключен с потребител, каквато
е и втората хипотеза на чл.419, ал.З от ГПК за да бъде отменено
разпореждането за незабавно изпълнение.
Относно твърдяното от длъжниците нарушение на чл. 24, ал. 1, т. 9 от
ЗКНИП, въззивният съд намира, че не е налице вероятност за това. Договорът
съдържа годишния процент на разходите по кредита, а в погасителния план са
посочени конкретно дължимите суми за главницата и договорната лихва,
която е уговорена като проста месечна лихва от 4 %. Други разходи в
договора, като разноски, такси и комисионни, които да се включват в ГПР не
са предвидени, нито са включвани в погасителния план, т.е. няма данни към
настоящия момент да са налице суми по договора, които не са включени в
ГПР. Затова възражението за непосочване на други компоненти формиращи
ГПР е неоснователно – такива не съществуват в договора. Други суми по
кредита освен главница и договорна лихва не са дължими, а и не са и
претендирани от заявителя. Не е предвидена и опцията за промяната на
договорната лихва при определени условия – договорът не предвижда
правомощие на заявителя едностранно да увеличава лихвата по кредита при
изменение на променлива компонента на договорения лихвен процент, т.е.
договорът е сключен при фиксиран лихвен процент за целия му срок.
Относно възражението на длъжниците, че по договора за кредит и
нотариалния акт липсвала ясно разписана методика на формиране на ГПР,
въззивният съд намира, че в случая не е необходима методика, тъй като
математическите изчисления за пресмятане на ГПР са елементарни, а не както
6
при анюитетната договорна лихва - касае се за проста лихва от 4 % месечно,
дължима върху главницата за срок от 12 месеца, т.е 48 % общ размер на
договорната лихва за срока на договора, в какъвто размер е посочен и ГПР в
договора.
Останалите изложени доводи в жалбата не попадат в кръга на
допустимите възражения, които длъжникът може да направи в частната си
жалба по реда на чл.419, ал.1 от ГПК и следва да бъдат оставени без
разглеждане. Същите биха имали значение единствено и само в исковото
производство по реда на чл.422 от ГПК.
В тази насока и с оглед на гореизложеното, съдът следва да остави без
уважение частна жалба с вх.№ 18331/22г. срещу Разпореждане под №
4270/22г. по ч.гр.д.№ 2916/22год. н на Районен съд С.З. и да остави в сила
обжалваното разпореждане.
С оглед гореизложените подробни съображения и доводи, съдът следва
да остави без уважение и частна жалба вх.№ 18334/22г. срещу Разпореждане с
№ 4270/22г. по ч.гр.д.№ 2916/22год. на Районен съд С.З. и съответно да
остави в сила обжалваното разпореждане на първостепенния съд.
По изложените съображения въззивният съд приема, че и двете частни
жалби на двете частни жалбоподателки са неоснователни и като такива
следва да се оставят без уважение.
По отношение на третата частна жалба, въззивният съд възприема
следното: С частна жалба вх.№ 20093/22г. жалбоподателите са обжалвали и
Определение под № 2393/22г. по ч.гр.д.№ 2916/22г. на Районен съд С.З.,с
което е оставена без уважение молбата им за спиране на изпълнението по
изп.дело № 608/22г. на ЧСИ М.Д.,рег.№ **.
Изложени са съображения за неправилност и незаконосъобразност на
цитираното определение.
Съдът счита изложените оплаквания за несъстоятелни, а съответно
обжалваното определение за законосъобразно и правилно.
Относно изложеното първо оплакване, че Районен съд С.З. неправилно
е отъждествил възнаградителната лихва с годишния процент на разходите и
че договор бил нищожен на основание чл.24, ал.1, т.9 от ЗКНИП и поради
това, че противоречал на добрите нрави относно размера на лихвата, съдът
възприема следното:
Действително става въпрос за кредит, обезпечен с ипотека, което прави
в случая приложими разпоредбите на Закона за кредитите за недвижими
имоти на потребители. В чл.29, ал.9 от този закон е посочено, че „годишният
процент на разходите по кредита не може да бъде по-висок от 5 пъти размера
на законната лихва по просрочени задължения в левове и в чуждестранна
7
валута, определена с постановление на Министерския съвет“.
Така предвидения максимален размер на разходите-50% надхвърля
конкретния размер по процесния договор, който е 48%. След като има
изрично предвиждане в закона на максимален размер на годишния процент на
разходите няма как да се търси противоречие с добрите нрави,тъй като това е
основание за неправилност при липса на конкретна законова уредба. В случая
такава е създадена, поради което цитираната в жалбата обилна съдебна
практика е неприложима.
Въззиваемото дружество е небанкова финансова институция и
единствения му източник на доходи е възнаградителната лихва, получавана
при предоставяне на кредити и тази лихва е в рамките на законоустановената
/по- ниска дори/, няма как клаузата да е нищожна поради противоречие с
добрите нрави.
Кредиторът е приел, че възнаградителната лихва е равна на ГПР, което е
отразено и в акта по чл.417 от ГПК. Няма никакви данни, че се прилага по-
висок от уговорения ГПР. Това, че той може да има извънредни разходи е
само в негов ущърб,а не в този на потребителя. Следва да се отбележи,че
твърденията в частната жалба за разминаване на посочения ГПР в
нотариалния акт и този в договора за кредит не отговорят на истината. И в
двата акта е посочен ГПР-48%.
Не отговоря на истината и твърдението, че от ипотечния акт не ставало
ясно при какви условия заемът ставал предсрочно изискуем.
Видно от договора за учредяване на договорна ипотека- стр.2-при
неплащането на три месечни вноски или част от тях,
кредитополучателите дължат, освен дължимите лихви и неуС. в размер
на 50% от цялата получена сума и кредитът става изцяло и предсрочно
изискуем. В случая длъжниците не са плащали повече от три месеца,
изпратена им и е получена от тях покана,с което се известени за предсрочната
изискуемост. Освен това противно на твърденията на жалбоподателите и в
тази покана им е даден подходящ срок да изпълнят доброволно
задължението си.
Съобразно всичко това първоинстанционният съд правилно е приел, че
по изложените от длъжника доводи и представените доказателства не може
да се приеме, че е налице основанието за спиране на принудителното
изпълнение.
С оглед гореизложеното, съдът следва да остави без уважение като
неоснователна и третата частна жалба с вх.№ 20093/22г. срещу Определение
под № 2393/22г. по ч.гр.д.№ 2916/22г. на Районен съд С.З. и съответно следва
да се потвърди обжалваното определение.
8
Относно разноските:
С оглед изхода на настоящото производство всяка от жалбоподателките
С. И. Г. и Т. Г. С. следва да бъде осъдена да заплати на „И.Г.“ ООД
направените по делото разноски в размер на по 240 лева, представляващи
адвокатско възнаграждение по първоначалните два приложени договори за
правна защита срещу двете жалби.
Освен това по третата частна жалба, която е подадена едновременно и
от двете частни жалбоподателки, последните две следва да бъдат осъдени
солидарно да заплатят на въззиваемия още и сумата от 240 лева,
представляваща възнаграждението по третия договор за правна помощ и
съдействие съответно по третия писмен отговор на въззиваемия.
По изложените мотиви и на основание чл.278, ал.4 и чл.271, ал.1 т.1 от
ГПК Окръжен съд – С.З.
ОПРЕДЕЛИ:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ първите две частни жалби с вх.№
18331/05.08.2022г. на С. И. Г., ЕГН – **********, с адрес: гр.С.З., бул.
„************* и втората съответно с вх. 18334/05.08.2022г., съответно
подадена от Т. Г. С., ЕГН – **********, с адрес : гр.С.З., ул. „**************
и двете действащи чрез адв. М. М., и двете частни жалби против
разпореждане под № 4270/13.07.2022 год. за допускане на незабавно
изпълнение на заповед № 1509 от 13.07.2022 г. по ч. гр. д. № 2916/2022г. по
описа на РС- С.З. за изпълнение на парично задължение въз основа на
документа по чл. 417 ГПК, инкорпорирано в същата, като
НЕОСНОВАТЕЛНИ и НЕДОКАЗАНИ.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ и третата частна жалба с вх.№
20093/31.08.2022г., подадена от жалбоподателките С. И. Г., ЕГН –
**********, с адрес: гр.С.З., бул. „************* и съответно подадена от Т.
Г. С., ЕГН – **********, с адрес : гр.С.З., ул. „************** и двете
действащи чрез адв. М. М., срещу Определение под № 2393/22.08.2022г. по
ч.гр.д.№ 2916/2022г. по описа на Районен съд С.З., като НЕОСНОВАТЕЛНА
и НЕДОКАЗАНА.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.3 от ГПК С. И. Г., ЕГН –
**********, с адрес: гр.С.З., бул. „************* да заплати на „И.Г.“ ООД,
ЕИК № ******, със седалище и адрес на управление: гр.С.З., ул.“******,
представлявано от законния си представител: М.Г.Г. – управител, сумата от
240 лв. /двеста и четиридесет лева/ - съдебно-деловодни разноски пред
9
настоящата съдебна инстанция.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.3 от ГПК Т. Г. С., ЕГН –
**********, с адрес : гр.С.З., ул. „******** да заплати на „И.Г.“ ООД, ЕИК
№ ******, със седалище и адрес на управление: гр.С.З., ул.“******,
представлявано от законния си представител: М.Г.Г. – управител, сумата от
240 лв. /двеста и четиридесет лева/ - съдебно-деловодни разноски пред
настоящата съдебна инстанция.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.3 от ГПК и двете жалбоподателки
С. И. Г., ЕГН – **********, с адрес: гр.С.З., бул. „************* и Т. Г. С.,
ЕГН – **********, с адрес : гр.С.З., ул. „******** солидарно да заплатят на
„И.Г.“ ООД, ЕИК № ******, със седалище и адрес на управление: гр.С.З.,
ул.“******, представлявано от законния си представител: М.Г.Г. – управител,
и сумата от 240 лв. /двеста и четиридесет лева/ - съдебно-деловодни разноски
пред настоящата въззивна съдебна инстанция за третия писмен отговор на
горепосоченото въззиваемо дружество.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10