Решение по дело №120/2025 на Административен съд - Силистра

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), вр. чл. 63в от Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН).

Производството по делото е образувано по касационна жалба от Н. С. С. от гр. Русе против Решение № 573/09.12.2024г., постановено по АНД № 1073 по описа на Районен съд – гр. Русе за 2024 г., с което е потвърдено Наказателно постановление № 23-1085-004092/09.04.2024г. на Началник сектор „Пътна полиция“ към ОД на МВР-Русе, санкциониращо касатора с административни наказания „Глоба“ в размер на 200 лева за нарушение на чл. 150а, ал.1 от Закона за движение по пътищата (ЗДвП) и „Глоба“ в размер на 50 лв. за нарушение на чл.147, ал.1 от Закона за движение по пътищата (ЗДвП).

В касационната жалба са изложени доводи за постановяване на съдебния акт в нарушение на процесуалните правила и материалния закон. Твърди се, че съдът е формулирал фактически изводи въз основа на негодни доказателства и предположения. Оспорва се извършването на нарушението от обективна страна, в т.ч. авторството на деянието и собствеността върху превозното средство, с което е осъществено нарушението. Счита се, че е приложима разпоредбата на чл.150а, ал.2, т. 7 от Закона за движение по пътищата (ЗДвП), а не разпоредбата на т.14, както е приел съда, като оспорванията са свързани с категорията на превозното средство, с което е извършено нарушението. Сочи се, че е налице противоречие в мотивите на съда, относно собственика на превозното средство - дали това е едноличния търговец или физическото лице. По изложените съображения се моли за отмяна на съдебното решение и потвърденото с него наказателно постановление, както и за присъждане на направените по делото разноски

Ответната страна – Началник на група в сектор „Пътна полиция“ към ОДМВР-Русе, не е представил писмен отговор на жалбата и не изразява становище по делото.

Представителят на Окръжна прокуратура изразява становище, че касационната жалба е неоснователна, тъй като в хода на съдебното следствие са събрани и обсъдени необходимите доказателства, в това число и веществените, като въз основа на тях са изведени правилни правни изводи, което е довело до постановяването на законосъобразен съдебен акт.

Касационната жалба е постъпила от надлежна страна, в законния срок поради което е ДОПУСТИМА. Разгледана по същество, жалбата е частично основателна.

Предмет на оспорване пред първоинстанционния съд е била законосъобразността на Наказателно постановление № 23-1085-004092/09.04.2024 г. на началник група в Сектор „Пътна полиция“ към ОД МВР – Русе, с което касаторът е бил санкциониран с административни наказания „Глоба“ в размер на 200 лева за нарушение на чл. 150а, ал.1, от Закона за движение по пътищата (ЗДвП) и „Глоба“ в размер на 50 лв. за нарушение на чл.147, ал.1 от ЗДвП за това, че на 04.08.2023 г., в 14,19 ч, в гр. Русе, на кръстовището на ул. „Иван Ведър“ и бул. „Липник“, движейки се в посока Сектор „Пътна полиция“ е управлявал състав от ППС – атракционно влакче с два броя скачени към него ремаркета с 32 седящи места, без да притежава съответната категория „D”, към която спадало превозното средство, както и че не е представил същото за периодичен преглед за проверка на техническата му изправност.

От фактическа страна пред РС– Русе е установено, че Н. С. притежава състав от ППС – атракционен влак – “Waran 212”, състоящ се от локомотив, чийто двигател е с мощност 65 kW – 88 к.с., с технически допустима максимална маса 2 450 кг, и два вагона, с монтирани пейки за сядане, всеки от които с технически допустима максимална маса от по 2 680 кг по 24 брой места във всеки вагон. Максималната скорост на локомотива без прикачени към него вагони е 155 км/ч, в състав с тях същата е не повече от 25 км/ч. Максималната технически допустима маса на състава е 7 790 кг. Локомотивът и вагоните са боядисани в различни цветове, с преобладаващо лилаво.

Във връзка с нерегламентираното движение на атракционния влак по улиците на гр. Русе извън утвърдения от Общината маршрут, регистрирано от разположените камери на Община Русе за видеонаблюдение на възловите кръстовища в града, до Сектор „Пътна полиция“ към ОД МВР – Русе е изпратено писмо. Към писмото бил приложен компактдиск, съдържащ видеофайлове с движението на атракционния влак на лицето по улиците на гр. Русе на 04.08.2023 г. и 06.08.2023 г. Проверка по случая извършил св. С. Л. Г., който на видеозаписите разпознал атракционния влак, който бил управляван от касатора С. и сина му – С. С., защото това обстоятелство му било известно във връзка с други случаи, при което го призовал, за да му бъде съставен АУАН за две нарушения – за това, че на 04.08.2023 г., в 14,19 ч, в гр. Русе, на кръстовището на ул. „Иван Ведър“ и бул. „Липник“, движейки се в посока Сектор „Пътна полиция“ управлява състав от ППС – атракционен влак, без да притежава необходимата категория “D” за това, както и че съставът от ППС не е преминал периодичен преглед за проверка на техническата му изправност. Въз основа на констатациите по издадения АУАН от 10.10.2023 г. е издадено и оспореното НП.

За да постанови решението си, РС-Русе е откроил спорните обстоятелства в процеса и на база на събраните писмени и гласни доказателства, назначената по делото техническа експертиза, както и след оглед на приложените веществени доказателства, е достигнал до извод, че именно Н. С. е извършител на деянието по т. 1 от обжалваното наказателно постановление и чрез бездействие е осъществил деянието по т. 2 от санкционния акт. Съдът е обсъдил, че актът и наказателното постановление са съставени при спазване императивните изисквания и сроковете, предвидени в ЗАНН. Отклонил е като неоснователни доводите, че видеозаписите, приобщени чрез оглед в производството, са недопустими доказателства, като е изтъкнал, че същите имат характера на т.н. в практиката на ВКС „случаен запис“, защото са направени от видеокамери, предварително поставени на обществено място. Коментирал е, че не са направени нарочно за целите на наказателното производство, а във връзка с видеонаблюдение на конкретни райони с цел охрана на обществения ред, поради което няма никакво съмнение, че същите и информацията, която съдържат, могат да бъдат ползвани като доказателства по делото и да бъдат ценени наравно с другите събрани доказателства. Акцентирал е, че въпреки оспорванията в жалбата, в производството е установено, че именно Н. С. е собственик на атракционния влак, който се е движел по улиците на гр. Русе на 04.08.2023 г. В тази насока съдът се е позовал на документите, представени от Община Русе и приложени към делото, както и тези по пр. пр. № 6018/2023 г. на РРП, в които именно Н. С. е вписан като собственик на атракционен локомотив „Waran 212“, с V I N № XB9ED303008170, и атракционни вагони с VIN номера XBD9ED307007167 и XBD9ED307008167. Коментирал е, че това се потвърждава и от документите, които самият жалбоподател е представил с жалбата си – Технически паспорт на атракционен влак “Waran 212”, с идентификационен номер на целия влак XB9ED308004212, VIN номерът на локомотива е отново XB9ED303008170, като в тази насока са и данните, съдържащи се в останалите документи, приложени по делото. Въз основа на това съдът е достигнал до извода, че пред всички останали държавни органи, лица и институции Н. С. се е представял за собственик на процесния атракционен влак, а завоалирано само за целите на воденото съдебно производство твърди, че собствеността му не била установена и че не притежавал такъв.

Въз основа на данните от техническия паспорт на атракционния влак, според които общата маса на целия състав, състоящ се от теглещо МПС – локомотив с допустима максимална маса 2 450 кг, и два вагона, всеки с технически допустима максимална маса от по 2 680 кг, съдът е приел, че масата на състава е 7 810 кг и надвишава максималната, която може да бъде управлявана с категория ВЕ – 7 000 кг, каквито са били съображенията на Н. С.. Позовавайки се на дефиницията в § 1, т. 57 на ДР на ЗАвП, според която "превоз с атракционна цел" е превоз на пътници по предварително определен маршрут от кмета на съответната община с моторни превозни средства от категория М2 или М3 или със състав от превозни средства, състоящ се от моторно превозно средство с максимална конструктивна скорост, непревишаващ 25 km/h, предназначено за теглене на едно или повече ремаркета, специално проектирани за превоз на пътници, както и на забраната по чл. 134, ал. 1 ЗДвП, според която се забранява превозването на пътници в туристически ремаркета, товарни ремаркета, самоходни шасита, трактори и други селскостопански машини, в каросерията на самосвали и в товарни кошове на мотоциклети, съдът е приел, че и двата закона правят разграничение при извършването на превоз на товари и извършването на превоз на пътници, като за превоза на пътници се изискват и различни категории за управление на МПС, съгласно чл. 150, ал. 2 ЗДвП. Приел е, че общото за превозните средства категория М2 и МЗ е, че са с повече от 8 места за сядане, без мястото за сядане на водача, а разликата е в технически допустима максимална маса – за М2 не повече от 5 т, а за МЗ - повече от 5 т, като е коментирал, че управлението на такива превозни средства при всички случаи изисква категория D за водача, тъй като се касае за превоз на повече от 8 пътници плюс водача. Въз основа на това е направил извода, че същата категория следва да е изискуема и за водач, които управлява ППС с атракционна цел от третия вид по § 1, т. 57 от ДР на Закона за автомобилните превози - състав от превозни средства, състоящ се от моторно превозно средство с максимална конструктивна скорост, непревишаващ 25 км/ч., предназначено за теглене на едно или повече ремаркета, специално проектирани за превоз на пътници, при условие, че броят на пътниците е над 8, както е в разглеждания случай. В тази връзка е извел заключението, че при управление на превозно средство с атракционна цел и превозващо над 8 човека, независимо дали се касае за самостоятелно МПС или състав от ППС, водачът трябва да притежава свидетелство за управление, валидно за категорията D, като при определяне на категорията следва да бъде съобразена не само вместимостта на теглещото МПС, а вместимостта и на прикачените вагони. Според съда след като броят на пътниците е над 8, следва да бъде приложен водещият квалификационен признак за категория D, който безспорно е приложим и за останалите изброени видове МПС, с които може да се извършва превоз с атракционна цел – М2 и М3. Въз основа на това въззивният съд е приел, че санкционираното лице е извършило нарушение по 150а, ал. 1 ЗДвП и правилно е подведено под отговорност по санкционния текст на чл. 177, ал. 1, т. 2 ЗДвП, тъй като е управлявало състав от ППС, без да притежава свидетелство за управление за необходимата в този случай категория “D” за управлението на състава и деянието е извършено при форма на вината пряк умисъл.

Досежно второто нарушение съдът е приел, че санкционираното лице е осъществило състава на административно нарушение по чл. 181, т. 1 ЗДвП, тъй като в качеството си на собственик на атракционен влак “Waran 212”, с идентификационен номер на целия влак XB9ED308004212, не е изпълнило задължението си да представи пътните превозни средства, включени в състава му, на периодичен преглед за техническа изправност, като е било установено движение на този състав от ППС по улиците на гр. Русе на 04.08.2023 г. Приел е, че от субективна страна деянието е извършено с пряк умисъл, защото лицето е съзнавало, че управляваният от него атракционен влак не е преминал периодичен преглед за техническа изправност, но въпреки това го е привел в движение и го е управлявал по улиците на гр. Русе, съзнавайки общественоопасния характер на деянието и неговите общественоопасни последици.

Районният съд е установил вярно фактическата обстановка по делото, обсъдил е събраните по делото доказателства и доводите на страните, и е стигнал до обоснован извод относно обстоятелствата, че видеозаписите, въз основа на които е установено нарушението, са годни веществени доказателства, че именно Н. С. е управлявал атракционното влакче на 04.08.2023 г. и че същият е собственик на превозното средство и в това качество не е изпълнил задължението си да го представи на периодичен преглед за техническа изправност.

Съдебната практика отдавна е възприела безпротиворечиво, че видеозапис, направен с предварително поставена на обществено място камера може да бъде доказателство в наказателния, респ. и в административнонаказателния процес. Дискът, съдържащ изпратените от Община Русе видеозаписи от камерите за видеонаблюдение на възловите кръстовища в града, е приобщен надлежно към събрания доказателствен материал в производството чрез описването му съставения акт за установяване на административно нарушение – чл. 42, ал. 1, т. 10 от ЗАНН. В последствие съдът е извършил оглед на диска и е възприел непосредствено информацията от видеозаписите и тъй като тя е относима към един от основните факти на доказване в производството, правилно е била ценена наред с останалите доказателства. От страна на касатора не е била оспорена автентичността на записа, а само използването му като доказателство в производството. Не са били направени никакви доказателствени искания за проверка на съответствието на записа върху приложения диск със записа, с който Община Русе разполага, които въззивния съд не е удовлетворил, за да е налице допуснато съществено процесуално нарушение от съда, съставляващо основание за връщане на делото. Исканията на касатора са били ограничени до игнориране на записа като годно доказателство, но както вече се коментира, същият е бил надлежно приобщен и нито ЗАНН, нито ЗДвП съдържат особени правила за събиране на веществени доказателства в административната фаза на производството, които да са били нарушени в случая.

Убедителни и аргументирани са изводите на първоинстанционния съд и относно собствеността върху превозното средство, с което е извършено нарушението. Правилни са изложените съображения, че Н. С. се е манифестирал като собственик на състава от превозни средства нееднократно извън рамките на процеса и оспорванията в производството се явяват необосновани. Що се касае до твърдението, че е налице неяснота дали влакчето е притежание на едноличния търговец „НиСи-Н.С.“ или на физическото лице Н. С., настоящата инстанция счита, че реално не е налице разлика в субектите – едноличният търговец е физическо лице, което е придобило търговско качество. Разлика е налице единствено в санкциите, които могат да се налагат на субекта – глоба, ако нарушител е физическо лице, или имуществена санкция, ако нарушител е търговеца. Това разграничение обаче в случая е ирелевантно. Досежно санкцията по т. 1 от НП, то тя се следва на извършителя на деянието, т. е. на физическото лице, без значение собствеността върху превозното средство, с което е извършено нарушението. Санкцията по 181, т. 1 ЗДвП също предвижда отговорност за физическо лице (собственик или длъжностно лице). Освен това по делото не са представени документи, установяващи завеждането на процесния състав от превозни средства в имуществото на едноличния търговец, а във всички документи, приложени по делото и подробно обсъдени от първоинстанционния съд, като собственик е вписано именно физическото лице.

Въпреки правилно установеното фактическа обстановка по делото обаче, настоящата инстанция счита, че обжалваният съдебен акт, в частта, в която се потвърждава т. 1 от наказателното постановление, е неправилен поради допуснато нарушение на материалния закон. На първо място нито в съставения АУАН, нито в издаденото НП са описани съставомерните факти, свързани с извършеното нарушение по чл. 150а, ал. 1 от ЗДвП. По-конкретно: не са индивидуализирани никакви признаци на състава от превозни средства, функциониращ като атракционно влакче, като допустима максимална маса на теглещото превозно средство и прикачените към него ремаркета, предвиден брой пътници в локомотива и всеки от вагоните, въз основа на които да се обоснове извода, че действително водачът на този влак следва да притежава СУМПС от категория „D“. Доказателства в тази насока са събирани едва в съдебната фаза на производството и реално мотивите относно това, защо характеристиките на състава от превозни средства предполага водачът да притежава категория „D“, са изложени за първи път от съда, при това въз основа на извършено тълкуване на правни норми, на които наказващият орган не се е позовавал. Наказателното постановление, като резултат от упражнената дейност по административно наказване, представлява по естеството си правораздавателен акт (относно характера на наказателното постановление – мотивите на Тълкувателно постановление № 2/2014 г. от 19 май 2015 год. на ОСГК на ВКС и I и II колегии на ВАС). Именно поради строгата формалност на процеса по налагане на административни наказания, регламентиран в ЗАНН и субсидиарно прилаганите НК и НПК, нормативно не е предвидена възможност наказателното постановление да бъде променяно, допълвано, допълнително мотивирано, още по-малко пък съдът да извлича по тълкувателен път и на база на събрани допълнително доказателства описанието на съществените елементи на административното нарушение. В случая само от пестеливото описание на управляваното от касатора превозно средство, което е дадено в наказателното постановление – „състав от ППС атракционно влакче с два броя скачени към него ремаркета с тридесет и две седящи места“ не би могъл да се обоснове извода, че действително за управлението му е необходимо притежание на категория „D”.

Освен изложеното настоящата инстанция не счита за правилен и възприетия от първоинстанционния съд подход да обоснове необходимостта в конкретния случай водачът да притежава свидетелство за управление, валидно за категорията D, въз основа на тълкуване на разпоредбите на § 1, т. 57 от ДР на ЗАвП и чл. 134 ЗДвП, във вр. със съображения 8 и 12 Директива 2006/126/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 20 декември 2006 г. относно свидетелства за управление на превозни средства. Използването на аналогия за обосноваване на административна отговорност е недопустимо, съгласно чл. 46, ал. 3 от Закона за нормативните актове. Логиката, че при управление на превозно средство с атракционна цел и превозващо над 8 човека, независимо дали се касае за самостоятелно МПС или състав от ППС, водачът трябва да притежава свидетелство за управление, валидно за категорията D, като при определяне на категорията следва да бъде съобразена не само вместимостта на теглещото МПС, а вместимостта и на прикачените вагони, не е безспорна и недопустимо разширява обхвата на чл. 150а, ал. 2, т. 14 от ЗДвП, тъй като разпоредбата изрично визира „моторни превозни средства, проектирани и конструирани за превоз на повече от 8 пътници“, а не „състав от пътни превозни средства“ с теглещо превозно средство и ремаркета, като дефинициите на „Моторно превозно средство“, „Пътно превозно средство“, „Ремарке“ и “Състав от пътни превозни средства“ са дадени в т. 11, т.10, т. 18 и т. 20 от ДР на ЗДвП и са ясни различията между тях. Действително ЗДвП не предвижда дефиниция за „ремаркета, предназначени за превоз на пътници“, но § 1, т. 57 от ЗР на ЗАвП предвижда съществуването на специално проектирани ремаркета за превоз на пътници и това, че предназначението им е такова, не ги приравнява на моторни превозни средства по смисъла на § 6, т. 11 от ДР на ЗДвП и не променя основния белег, въз основа на който моторните превозни средства, към които са прикачени, се отнасят към определена категория, а именно – допустимата максимална маса. Обстоятелството, че дефиницията на „Превоз с атракционна цел", дадена в § 1, т. 57 от ДР на ЗАвП, позволява този превоз да се извършва с моторни превозни средства от категория М2 или М3 или със състав от превозни средства, състоящ се от моторно превозно средство с максимална конструктивна скорост, непревишаващ 25 km/h, предназначено за теглене на едно или повече ремаркета, специално проектирани за превоз на пътници, не означава, че за всички тях е необходимо притежание на СУМПС, валидно за една и съща категория, или че превозните средства са с еднакъв режим. Видно от чл. 1, ал. 5, т. 7 и т. 8 от Наредба № I-45 от 24.03.2000 г. за регистриране, отчет, спиране от движение и пускане в движение, временно отнемане, прекратяване и възстановяване на регистрацията на моторните превозни средства и ремаркета, теглени от тях, и реда за предоставяне на данни за регистрираните пътни превозни средства, е обстоятелството, че бавнодвижещи се превозни средства, предназначени за теглене на каравани и вагони, използвани за развлекателна дейност, както и караваните и вагоните, използвани за развлекателна дейност, които са теглени от бавнодвижещи се превозни средства, дори не подлежат на регистрация, на каквато несъмнено подлежат моторните превозни средства от категории М2 или М3. Фактът, че бавнодвижещите се състави от превозни средства, предназначени за извършване на атракционни превози, не подлежат на регистрация, е обясним най-вече с обстоятелството, че маршрутите им са извън обхвата на пътищата, отворени за обществено ползване, поради което по аргумент от чл. 150 ЗДвП не може автоматично да се приеме, че за управлението им е необходимо водачът да притежава категория D, необходима за управлението на МПС от категории М2 или М3.

В случая в процеса е установено, че касаторът се е движил по пътищата, отворени за обществено ползване, извън определения маршрут по чл. 24г от ЗАвП. В този случай несъмнено би следвало да притежава правоспособност, съобразена с категорията на състава от ППС, който управлява (съвсем отделен е въпросът, че съгласно чл. 33а от Наредба № I-45 от 24.03.2000 г. това би могло да стане само при наличие на разрешение за временно движение). За презизност, настоящата инстанция намира да отбележи, че съгласно установените от първата инстанция данни относно допустимата максимална маса на теглещото превозно средство и ремаркетата, касаторът би следвало да притежава СУМПС, валидно за категория С1Е (чл. 150а, ал. 2, т. 9, б. „б“ от ЗДвП) – визираща състав от превозни средства с теглещо превозно средство от категория В и ремарке или полуремарке с допустима максимална маса на ремаркето или полуремаркето над 3500 кг, при условие, че допустимата максимална маса на състава не надвишава 12 000 кг. Такава категория касаторът не притежава, но с оглед дефицита на съставомерни факти в оспорения санкционен акт, настоящата инстанция не би могла да се произнесе относно наличието на нарушение на чл. 150а, ал. 1 от ЗДвП, респ. да потвърди акта на първоинстанционния съд в частта, в която е потвърдено наказателното постановление по т. 1. По изложените съображения, съдебното решение и потвърденото с него НП в посочената част следва да се отменят.

В останалата част оспореният съдебен акт се явява законосъобразен и подлежи на потвърждаване. Нито пред АНО, нито пред първоинстанционния съд касаторът е представил доказателства, опровергаващи отрицателния факт, че не изпълнил задължението си, произтичащо от разпоредбата на чл. 147, ал. 1 във вр. с ал. 3, т. 6 от ЗДвП да представи притежавания от него атракционен влак на задължителен ежегоден преглед за проверка на техническата му изправност. В тази връзка извършването на нарушението е безспорно установено и за него касаторът, в качеството му на собственик, следва да понесе отговорността, предвидена в чл. 181, т. 1 от ЗДвП. Като е достигнал до същия извод първоинстанционният съд е постановил правилен съдебен акт, който следва да се потвърди в посочената част.

Предвид частичната отмяна на първоинстанционния акт, настоящата инстанция следва да се произнесе и относно отговорността за разноските в първоинстанционното производство. В тази връзка присъденото юрисконсултско възнаграждение от първата инстанция следва да се редуцира наполовина, т. е. до размера от 75 лева. Предвид обстоятелството, че назначената в първоинстанционното производство експертиза е била необходима за установяване на релевантни факти относно двете нарушения по наказателното постановление, присъдените разноски в тежест на касатора (жалбоподател в първоинстанционното производство), също следва да се редуцират до размера от 78.40 лева.

За производството пред настоящата инстанция и на основание чл. 63д, ал. 1 във вр. с чл. 143, ал. 1 АПК в полза на жалбоподателя следва да се присъди адвокатско възнаграждение в размер на 400 лева, съответстващо на размера, уговорен за едно нарушение в приложения по делото договор за правна защита и съдействие. Разноските следва да се възложат в тежест на ОДМВР-Русе, доколкото тя е юридическото лице, в структурата на което ответният орган упражнява правомощията си (§1, т. 6 от ДР на АПК).

Водим от горното, Силистренският административен съд на основание чл. 221, ал. 2 от АПК

Р Е Ш И :

 

ОТМЕНЯ Решение № 573/09.12.2024г., постановено по АНД № 1073 по описа на Районен съд – гр. Русе за 2024 г., в частта, в която е потвърдено Наказателно постановление № 23-1085-004092/09.04.2024г. на Началник сектор „Пътна полиция“ към ОД на МВР-Русе, санкциониращо на основание чл. 177, ал. 1, т. 2 от Закона за движение по пътищата Н. С. С. с [ЕГН] от гр. Русе с наказание „Глоба“ в размер на 200 (двеста) лева за нарушение на чл. 150а, ал.1 от Закона за движение по пътищата, както и в частта, в която е осъдено лицето да заплати разноски по сметка на РС-Русе за разликата над 78. 40 (седемдесет и осем лв. и четиридесет ст.) и разноски в полза на Областната дирекция на МВР-Русе – за разликата над 75. 00 лева.

 

ОТМЕНЯ Наказателно постановление № 23-1085-004092/09.04.2024г. на Началник сектор „Пътна полиция“ към ОД на МВР-Русе, санкциониращо на основание чл. 177, ал. 1, т. 2 от Закона за движение по пътищата Н. С. С. с [ЕГН] от гр. Русе с наказание „Глоба“ в размер на 200 лева за нарушение на чл. 150а, ал.1 от Закона за движение по пътищата

 

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 573/09.12.2024г., постановено по АНД № 1073 по описа за 2024 на Районен съд – гр. Русе в останалата му част.

 

ОСЪЖДА Областната дирекция на МВР-Русе, със седалище в гр. Русе, бул. „Генерал Скобелев“ № 49, да заплати на Н. С. С. с [ЕГН] от гр. Русе разноски по делото в размер на 400. 00 (четиристотин) лева.

 

Решението е окончателно.