РЕШЕНИЕ
гр. София, 05.09.2022г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ „А” въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и първи октомври през
две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
ДИМИТЪР
КОВАЧЕВ
при секретаря Анелия Груева, като разгледа
докладваното от съдия Йовчева гр. дело № 13608 по описа за 2020г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна
жалба на ищеца „Т.С.” ЕАД срещу решение от 08.05.2020г., постановено по гр.
дело № 65416/2017г. на Софийски районен съд, 138 състав, В ЧАСТТА, с която
предявените от жалбоподателя искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр.
чл. 153 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД срещу Й.И.Н. са отхвърлени, както следва: 1/
претенцията за главница за стойност на доставена от дружеството топлинна
енергия за периода от м.05.2014 г. до м.04.2015 г. е отхвърлена за разликата
над уважения размер от 992,74 лв. до пълния предявен размер от 1628,39 лв. и за
периода от м.05.2013 г. до м.07.2014 г. 2/ претенцията за лихва за забава върху
главницата за топлинна енергия за периода от 15.09.2014 г. до 22.08.2017 г. в
размер на 340.66 лева е отхвърлена изцяло; 3/ претенцията за извършена услуга за дялово разпределение за
периода от м.06.2014 г. до м.05.2015 г. е отхвърлена за разликата над уважения
размер от 9.18 лв. до пълния предявен размер от 14.28 лв., а 4/ искът за
мораторна лихва върху цената на услугата за дялово разпределение в размер от
3.53 лева за периода от 08.08.2014 г. до 22.08.2017 г., е отхвърлен изцяло.
Въззивникът – ищец обжалва решението в частта за
отхвърляне на исковете, с оплаквания за неправилност, поради неправилно
приложение на материалния закон. Оспорва извода на първоинстанционния съд, че
претенциите са частично погасени по давност. Сочи, че съгласно ОУ от 2014г.,
клиентите не заплащат обезщетение за забава до изравняване на отчетния период
(чл. 33, ал. 4 от ОУ), след което се начислява обезщетение в размер на
законната лихва върху общата фактура. Твръди, че задълженията по общата фактура
от м.07.2014г. стават изискуеми едва през м.08.2014 г. и от този момент следва
да тече давностния срок. Според „Т.С.“ ЕАД, издадените кредитни известия за
прогнозно начислени суми за периода, обхванат от общата фактура, погрешно са възприети
от съда като задължения по фактури. Поддържа, че задължението става изискуемо
едва след издаване на общата фактура и затова към момента на подаване на
исковата молба вземанията не са погасени по давност. По отношение на лихвата
върху главницата излага доводи, че съгласно ОУ от 2008г., клиентите изпадат в
забава след изтичане на месеца, следващ месеца на доставката на ТЕ. Заявява, че
общата фактура за сезон 2013-2014 г. е била публикувана на 15.08.2014г., което
е удостоверено с констативни протоколи. По отношение на претендираната сума за
услугата дялово разпределение сочи, че същата на основание чл. 22 то ОУ е
дължима на „Т.С.“ ЕАД. По отношение на отправянето на покана до длъжника за
плащане на дяловото разпределение и поставянето му в забава, въззивника счита,
че самото издаване на фактурата и качването ѝ на сайта представлява
такава покана. С оглед изложеното, моли въззивния съд да отмени
първоинстанционното решение в обжалваната част и да уважи предявените искове, с
присъждане на разноски.
Въззиваемата – ответница
оспорва жалбата като неоснователна. Сочи, че приложима в случая е разпоредбата
на чл. 114, ал. 2 ЗЗД, доколкото „Т.С.“ ЕАД не е ангажирала доказателства за
датата на публикуването на месечните фактури на интернет страницата си и
давността започва да тече от датата на възникване на задължението. Оспорва
твърдението, че самото издаване на фактура представлява покана до длъжника. Счита
за правилни изводите на съда, че за цената за услугата дялово разпределение липсва
предвиден срок за плащане от страна на потребителя на топлинна енергия, поради
което длъжникът изпада в забава след покана, а такава била отправена едва с
исковата молба. Моли съда да потвърди решението в обжалваната част.
Третото лице - помагач „МХ Е.“
ООД не заявява становище по жалбата.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните
писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на
чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна
във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт:
При извършената служебна проверка по чл. 269, изреч.
1 от ГПК, въззивният съд намира, че първоинстанционното
решение е валидно и процесуално допустимо.
По същество обжалваното първоинстанционното решение е
правилно.
Предявени
са осъдителни искове с правно основание чл. 79 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД за разделно
заплащане по равно от ответниците, на
главница за доставена топлинна енергия (ТЕ) за периода 01.05.2013г. – 30.04.2015г.
и за дялово разпределение за периода 06.2014г. до 05.2015г., както и на
обезщетение за забава върху главницата за доставка на ТЕ за периода
15.09.2014г. – 22.08.2017г., лихва върху главницата за дялово разпределение за
периода 08.08.2014г. – 22.08.2017г., ведно със законната лихва от подаване на
исковата молба до окончателното изплащане.
СРС
е отхвърлил частично исковете срещу въззиваемата – ответница по съображения, че
давността за вземането за главница за доставена ТЕ е изтекла за периода от
м.05.2013г. до м.07.2014 г.; вземанията за цена за услуга дялово разпределение,
възникнали преди 15.09.2014г. са погасени по давност; лихвите за забава върху вземането
за главница за доставена ТЕ за периода от 15.09.2014г. до 22.08.2017г., тъй
като ищецът не е представил доказателства за поставяне на ответниците в забава
с публикуване на задължението по общата фактура съгласно Общите условия на
ищеца (ОУ) от 2014 г; не са представени доказателства, че преди подаването на
исковата молба до ответникът е бил поканен да заплати цената за услугата дялово
разпределение.
Исковете
за главници срещу другия ответник Г.И.Т., с оглед диспозитивното начало в
процеса, са уважени до пълните предявени размери. Исковете срещу него за
плащане на лихвите за забава върху задълженията за главница за доставена ТЕ за
периода от м.05.2013 г. до м.07.2014 г. са уважени, предвид липсата на
направено от него възражение за изтекла погасителна давност, а за периода след
това са отхвърлени като недължими, тъй като ищецът не е представил доказателства
за поставяне на ответниците в забава с публикуване на задължението по общата
фактура съгласно Общите условия на ищеца (ОУ) от 2014г. По отношение на този
ответник е отхвърлена и претенцията за лихва за забава върху главницата за
дялово разпределение с идентични мотиви с тези, с които искът е отхвърлен и
срещу въззиваемата.
Решението
в частта за уважаване на исковете срещу Й.Н. и в частта по исковете срещу Г.Т.
е влязло в сила, като необжалвано.
Изводите
на районния съд по отношение на приложението на института на погасителната
давност са оспорени от „Т.С.“ ЕАД. Възражението
на въззивника е неоснователно.
Задълженията
за плащане на цената на доставяната топлинна енергия представляват задължения
за периодично плащане по смисъла на чл. 111, б. „в”, пр. 3 от ЗЗД и се
погасяват с изтичане на кратката тригодишна погасителна давност. В този смисъл
е и задължителната практика на ВКС,
обобщена с ТР № 3/2012г. на ОСГТК на ВКС. Този извод се налага от еднородния
и периодичен характер на задълженията, които, независимо че имат в основанието
си доставка на топлинна енергия, съгласно чл. 155, ал. 1 от ЗЕ се дължат на
месечни вноски, включително в случаите, при които окончателният общ размер на
задължението се определя в края на отчетен период по реда на чл. 155, ал. 1, т.
1 и 2 от ЗЕ. Изводът следва и от характера на насрещното задължение на
топлоснабдителното дружество – задължението на това дружество е да осигури
постоянно топлоснабдяване до процесния имот срещу плащането на ежемесечни
вноски, а не да достави определен брой единици топлинна енергия срещу
предварително определена цена с разсрочено плащане на месечни падежи.
Падежът на
задължението, изискуемостта на вземането и забавата да се изпълни не са
еднозначни понятия, независимо че е възможно, в определени хипотези моментът на
настъпването им да съвпада. Падежът се определя като момента, в който
задължението трябва да бъде изпълнено от длъжника и определя момента, в който
настъпва изискуемостта. Забавата е противоправно закъснение, за което длъжникът
отговаря.
Давността
започва да тече от датата, на която вземането е станало изискуемо – чл. 114,
ал. 1 ЗЗД. В
случая исковата молба е депозирана на 15.09.2017г. Затова по отношение на
вземанията за цена за доставена ТЕ за периода м. май 2013г. – 12.03.2014г.
безспорно е налице изтекла погасителна давност, съобразно падежа, уговорен в
чл.33, ал. 1 от действащите към този момент Общи условия на ищцовото дружество,
одобрени през 2008г. - 30 - дневен срок след изтичане на периода, за който се
отнасят.
По отношение на вземанията за периода при следващите ОУ, одобрени
с решение от 03.02.2014г. на ДКЕВР, в сила от 12.03.2014г. съдът намира
следното:
Съгласно чл. 33, ал. 1 от ОУ от 2014 г., клиентите са длъжни да
заплащат месечните суми /по чл. 32, ал. 1/ за топлинна енергия в 30 - дневен
срок от датата на публикуването им на интернет страницата на топлопреносното
предприятие. По отношение на давността обаче е приложима разпоредбата на 114,
ал. 2 ЗЗД - същата тече от възникване на всяко месечно вземане, тъй като
падежът на всяко месечно задължение е посочен в нормата на чл. 33, ал. 1 от ОУ,
а по арг. от чл. 32, ал. 2 от ОУ от 2014 г., издадената обща фактура обективира
месечните задължения за целия отчетен период, след отчитане на средствата за
дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки и добавяне на сумите
за доплащане от потребителя или изваждане на сумите за връщане. Поради
изложеното, публикуването на фактурите има характер само на покана за
изпълнение, но давността, по арг. от чл. 114, ал. 2 ЗЗД, започва да тече от
датата на възникване на вземанията. Поради това задълженията възникват след
изтичането на съответния месец, през който е доставена топлинна енергия,
Предвид
изложеното, вземанията за главница и лихви, които са станали изискуеми три
години преди датата на подаване на исковата молба, а именно за периода м.05.
2013г. – м. август 2014г., са погасени по давност. С обжалваната част на
решението е отхвърлен иска за периода м.05.2013г. –м.07.2014г., който безспорно
е погасен по давност. Вземането за м. август е станало изискуемо на
01.09.2014г., поради което също е погасено по давност към момента сезиране на
съда. Независимо от изложеното, същото не е предмет на жалбата на ищеца. Жалбата
досежно приетия от СРС период на погасителна давност м.05.2013г. –м.07.2014г. е
неоснователна и решението в тази част следва да бъде потвърдено.
По отношение на възражението
на „Т.С.“ ЕАД, че вземанията за лихва за забава при действието на ОУ от 2008 г.
не са погасени по давност, тъй като клиентите изпадат в забава след изтичане на
месеца, следващ месеца на доставката на ТЕ:
Предявената от ищеца
претенция за лихва за забава е за периода от 15.09.2014г. до 22.08.2017г. (уточнителна молба на л. 36-37 от делото
на СРС). Общите условия на ищеца (ОУ) от 2014 г. влизат в сила на
12.03.2014 г. и поради това са приложимите за процесния период. Затова
възражението на въззивника, черпещо аргументи от ОУ от 2008 г., е неоснователно.
Съгласно чл. 32, ал. 2 от ОУ
от 2014г. след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на
изравнителните сметки, продавачът издава за отчетния период кредитни известия
на стойността на месечните фактури и фактура за потребеното количество топлинна
енергия за отчетния период, определено на база изравнителните сметки. Съгласно
чл. 33, ал. 2 от ОУ от 2014 г., клиентите са длъжни да заплащат стойността на
фактурата по чл. 32, ал. 2 за потребено количество топлинна енергия за отчетния
период, в 30-дневен срок от датата на публикуването на интернет страницата на продавача. В чл. 33, ал. 4 от ОУ от
2014г. е предвидено, че продавачът начислява обезщетение за забава в размер на
законната лихва само за задълженията по чл. 32, ал. 2, ако не са заплатени в
срока по ал. 2. От цитираните разпоредби е видно, че поставянето на длъжника в
забава е обусловено от поканата чрез публикуването на интернет страницата на
продавача на фактурата по чл. 32, ал. 2 от ОУ от 2014 г. С доклада по делото на
ищеца в първоинстанционното производство е разпределена тежест по отношение на
иска по чл. 86 ЗЗД да докаже изпадането на длъжника в забава. По делото не са
представени доказателства за отправянето на покана до длъжника съобразно
посочените разпоредби от ОУ. Поради това правилно съдът е приел претенцията за
недоказана, а оплакванията на въззивника, че не му е указано да представи
констативни протоколи за публикуване на общите фактури, са неоснователни.
Затова решението и в тази част следва да се потвърди.
Претенцията за заплащане на
стойността на услугата дялово разпределение е частично отхвърлена, като
погасена по давност. Във въззивната жалба „Т.С.“ ЕАД е навела доводи, че тази
стойност е дължима на дружеството на основание чл. 22, ал. 2 от ОУ. Съдът е
стигнал до същия извод, но позовавайки се на разпоредбите на чл. 36 от ОУ, чл.
61, ал. 1 Наредба № 16-334/06.04.2007г. за топлоснабдяването и на чл. 10 от
Общите условия на договорите между „Т.С.“ ЕАД и търговец за извършване на
услугата дялово разпределение на топлинната енергия между потребителите в
сграда – етажна собственост. Доводи в жалбата по отношение на прилагането на
давността за тази претенция не са наведени. Ето защо обжалваното решение в
посочената част следва да се потвърди.
На
последно място, въззивникът-ищец оспорва извода за недължимост на лихва за
забава върху сумата за дялово разпределение, поради липсата на доказателства за
отправена покана. Както се посочи, по отношение на това обстоятелство районният
съд е разпределил тежест на доказване и е указал на ищеца, че за уважаване на
претенцията му следва да се установи, че длъжникът е бил поканен да изпълни. Доводът
на „Т.С.“ ЕАД, че издаването на фактура и качването ѝ на сайта на
дружеството представлява покана, е неоснователен. По делото липсват
доказателства за публикуване на фактурите със задълженията на
въззиваемата-ответница на сайта на дружеството - доставчик на ТЕ. Поради това
правилно съдът е отхвърлил претенцията за лихва, след като не е доказано
длъжникът да е бил поставен в забава.
С оглед всичко изложено, жалбата е неоснователна и решението следва да
бъде потвърдено в обжалваната част.
При този изхода от спора, на въззиваемата– ответница се дължат разноски,
но такива не следва да се присъдят, поради липса на направено искане.
Така
мотивиран, Съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение
от 08.05.2020г., постановено по гр. дело № 65416/2017г. на Софийски районен
съд, 138 състав, в ЧАСТТА, с която са
отхвърлени предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу Й.И.Н. искове по чл. 79, ал. 1 ЗЗД и
чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Решението в частта, с която
са уважени предявените искове срещу Й.И.Н. и в частта изцяло спрямо ответника Г.И.Т.,
е влязло в сила като необжалвано.
Решението
е постановено при участието на „МХ Е.“ ООД, ЕИК *******– трето лице - помагач
на страната на ищеца.
Решението, на основание чл.
280, ал. 3 ГПК, не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.