РЕШЕНИЕ
№ 282
гр. Пловдив, 04.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VIII СЪСТАВ, в публично заседание на
втори февруари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Екатерина Вл. Мандалиева
Членове:Недялка Д. Свиркова Петкова
Величка З. Запрянова
при участието на секретаря Валентина П. Василева
като разгледа докладваното от Недялка Д. Свиркова Петкова Въззивно
гражданско дело № 20215300501963 по описа за 2021 година
Производство по реда на чл. 258 - 273 от ГПК.
С решение № 260126/13,01,2021 г., постановено по гр. д. №
20181/2019 г. на РС Пловдив, е допусната съдебна делба на недвижим имот,
находящ се в гр. Пловдив, представляващ САМОСТОЯТЕЛЕН ОБЕКТ В
СГРАДА с идентификатор 56784.523.2212.1.33, с административен адрес на
имота: гр. П., ул. ***, която да се извърши между съсобствениците Е. Х. Р. с
ЕГН **********; Н. М. К. с ЕГН **********; М. М. К. с ЕГН **********; и
К. М. К. с ЕГН **********; при квоти: 9024,50/18098 ид. ч. за Е.Р.;
1008,16/18098 ид. ч. за Н.К.; 4032,67/18098 ид. ч. за М.К. и 4032,67/18098 ид.
ч. за К.К..
Решението се обжалва от М. М. К. и К. М. К. с оплакване за
незаконосъобразност поради необоснованост и противоречие с материалния
закон, като се оспорват изводите относно размера на правата на
съсобствениците. От въззивния съд се иска да отмени обжалваното решение и
вместо това да допусне делбата между същите лица, но при различни квоти,
като приеме, че съсобствеността между страните произтича от наследствено
1
правоприемство от И. Х., която е била индивидуален собственик на имота
като придобит с лични средства и въз основа на давностно владение.
Ответникът Н. М. К. заявява становище за основателност на същата
и иска отмяна на първоинстанционното решение и допускане на делбата при
квоти, посочени във въззивните жалби.
Ответникът Е. Х. Р. оспорва жалбите и ги счита за неоснователни.
Иска потвърждаване на обжалваното решение като правилно и
законосъобразно.
След преценка на събраните по делото доказателства във връзка със
становищата на страните, съдът приема следното:
Производство по делба, фаза по допускането.
Ищецът Е. Х. Р. с ЕГН **********; твърди, че заедно с ответниците
Н. М. К. с ЕГН **********; М. М. К. с ЕГН **********; и К. М. К. с ЕГН
**********; са съсобственици на следния недвижим имот:
САМОСТОЯТЕЛЕН ОБЕКТ В СГРАДА с идентификатор
56784.523.2212.1.33, с административен адрес на имота: гр. П., ул. ***
Като основание за възникване на съсобствеността твърди, че имотът
е придобит през 1982 г. по време на брака между родителите й И. Г. Х. и Х. Д.
Р.. Имотът бил предоставен като обезщетение, срещу което съпрузите
доплатили с общи средства, поради което ищцата счита, че е придобит от тях
в режим на СИО. След прекратяване на брака между родителите на ищцата,
майка й И. Х. сключила брак с бащата на ответниците – М. К. Г.. От този брак
са родени ответниците М.К. и К.К., а Н.К. е низходящ на Х. Г. от негов
предходен брак. След смъртта на И. Х. (през 1999 г.), нейната 1/2 ид. част от
имота била придобита поравно от наследниците й по закон – низходящите й
Е., М. и К., и преживелия й съпруг Х. Г. (по 1/8 ид. част за всеки от тях).
Последният починал през 2008 г. и придобитите от него права (върху 1/8 ид.
ч. от имота) били наследени от низходящите му – ответниците Н.К., М.К. и
К.К. (по 1/24 за всеки от тях). Така – по наследство от И. Х., поч. 1999 г.,
страните придобили права върху процесния имот, както следва за Е.Р. – 3/24
ид. ч.; за К.К. – 4/24 ид. части; за М.К. – 4/24 ид. части; за Н.К. – 1/24 ид.
част. Останалата 1/2 идеална част от имота, според ищцата, била собственост
2
на нейния баща след прекратяване на съпружеската имуществена общност, а
собственик на посочената част била ищцата – като негов единствен
наследник.
Въз основа на изложеното от съда се иска да постанови решение, с
което да допусне извършване на съдебна делба на описания имот между
страните при посочените по-горе квоти.
Ответниците също искат да се допусне делба, но при различни
квоти. Твърдят, че имотът е бил лична собственост на И. Х., макар и
придобит по време на брака й с Х. Р., тъй като й е предоставен като
обезщетение, а средствата, с които е доплатено за придобиването му, били
нейна лична собственост. При условията на евентуалност, ако се приеме, че
част от имота е придобита възмездно и затова е била съпружеска общност,
предявяват възражение за изтекла в полза на И. Х. придобивна давност въз
основа на владение, започнало сред прекратяване на брака през 1982 г. След
смъртта й през 1999 г. собственици на имота станали наследниците й – трите
й деца (ищцата Е. Р. и ответниците К.К. и М.К.) и преживелият й съпруг М.
Г.. Придобитата от него 1/4 ид. част след смъртта му била наследена от
неговите низходящи – тримата ответници. Въз основа на изложеното
ответниците считат, че правата върху имота се разпределят между страните
както следва: 3/12 ид. части – за Е.; 4/12 ид. ч. – за М.К.; 4/12 ид. ч. – за К.К.;
и 1/12 ид. ч. – за Н.К., и искат делбата да се допусне при посочените квоти.
Съобразно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, обхватът на въззивното
производство се определя от предявените във въззивната жалба оплаквания.
Наред с това съдът дължи и въззивната проверка относно валидността и
допустимостта на обжалваното решение, както и евентуално нарушение на
императивна материалноправна норма (съобразно разясненията в ТР №
1/2013 г. от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС).
При направената служебна проверка се констатира, че
първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Относно
законосъобразността:
Безспорно е, че страните са наследници на И. Г. Х., поч. на *** г.
Видно от удостоверение за наследници (на л. 6 по делото на РС), призовани
към наследяване след смъртта й са трима низходящи (ищцата Е.Р. и
3
ответниците К.К. и М.К.) и преживял съпруг – М. Г.. След смъртта на
последния през 2008 г., негови наследници са низходящите му ответниците
К.К. и М.К. (низходящи и на М. Х.) и ответницата Н.К. (дъщеря от предходен
брак.
Страните не спорят, че процесният имот е придобит през 1982 г. от
И. Г. Х. (тогава Р.) като обезщетение срещу отчужден недвижим имот. Видно
от Нотариален акт № *** г. (л. 4 по делото на РС), стойността на
предоставения като обезщетение имот възлиза на 18098 лв. и част от нея се
покрива от стойността на отчуждения имот (6098 лв.), а останалата част от
цената – 12 000 лв., е заплатена със средства, отпуснати в заем от ДСК.
Не се спори, че към датата на придобиване на собствеността И. Р. е
била в граждански брак с Х. Д. Р. –бракът им е сключен през 1979 г. и е
прекратен с решение № 628 от 05,10,1982 г. (видно от отбелязването върху
акта на л. 5). Следователно частта от имота, придобита с приспадане
стойността на отчуждения имот (6098/19089 ид. части) е придобита от И. Х.
като лична собственост, а останалата част (12000/18098 ид. части), заплатена
със средства от заем, получен по време на брака, е придобита от съпрузите в
режим на СИО (съобразно разпоредбите на действащия към 1982 г. СК).
Неоснователно е възражението на ответниците, че и заплатената със
заем част от имота е станала лична собственост на И. Х., тъй като бракът е
прекратен няколко месеца след придобиването а имота и заемът е изплащан
изцяло от нея с лични средства. От значение в тази връзка е моментът на
придобиване на собствеността и произходът на средствата, заплатени към
тази дата като цена на имота. Безспорно се установява, че те произтичат от
предоставен по време на брака заем, солидарно задължени по заема са
двамата съпрузи, следователно средствата, с които имотът е придобит, са
общи. Без значение за собствеността е кой впоследствие е заплащал вноските
по кредита и какъв произход имат средствата за това. Тези обстоятелства не
променят извода за придобиване на тази част от имота в резултат на
съвместен принос и затова – в режим на СИО.
По отношение на възражението за изтекла в полза на И. Х.
придобивна давност:
Пред въззивната инстанция са представени и приети за допустими
нови писмени и гласни доказателства, от които се установяват следните
4
обстоятелства:
Представен е Нотариален акт № *** г. за право на собственост на
недвижим имот, придобит по давност и наследяване по закон, вписан в СВ с
№ *** г. Със същия, след извършена от нотариуса обстоятелствена проверка
и издадено въз основа на същата Постановление от 28,10,1999 г., е признато,
че М. Г., М.К., К.К. и Е.Р. – като наследници на И. Г. Х.-К., притежават
правото на собственост върху процесния имот при равни права – по 1/4 ид.
част за всеки от тях. Установените от нотариуса права, според съдържанието
на нотариалния акт, са придобити на следните основания: за 6000/18098 ид.
части – въз основа на изтекло в полза на наследодателката им „самостоятелно
давностно владение за периода от 05,10,1982 г. до *** г., упражнено срещу
съсобственик (бивш съпруг – Х. Д. Р. за идеална част от имота, придобит по
време на брака като обезщетение за отчужден недвижим имот, нейна лична
собственост, но с изплащан заем за разликата в цената, която част е останала
съсобствена след прекратяването на брака с развод)“; за останалите
12098/18098 ид. части – въз основа на наследяване по закон след смъртта на
наследодателката им на *** г.
Според ТР № 11/21,03,2013 на ВКС по т. д. № 11/2012 г. на ОСГК,
при оспорване на право на собственост, признато с нотариалният акт за
признаване на собственост по реда на чл. 587 от ГПК не се ползва с
материална доказателствена сила по чл. 179 ал. 1 от ГПК относно
констатациите на нотариуса за принадлежността на правото (тъй като в тази
част няма характер на официален свидетелстващ документ за факти).
Нотариалното удостоверяване за принадлежността на правото обаче се ползва
с обвързващо и легитимиращо действие, поради което оспорващата го страна,
която не разполага с документ за собственост, носи тежестта да докаже
несъществуването на признатото от нотариуса право (без да намира
приложение редът по чл. 193 от ГПК).
С оглед посочените задължителни указания по тълкуването и
приложението на закона, в тежест на ищцата Е.Р., която оспорва
удостоверените в коментирания нотариален акт права, е да обори
констатациите (правните изводи) на нотариуса за принадлежността на
правото на собственост. В тази връзка са ангажирани гласни доказателства в
първоинстанционното и във въззивното производство. От показанията на
5
ищцовите свидетели, разпитани пред РС, се установява, че родителите на Е.
имали намерение да й прехвърлят собствеността върху процесния имот (св.
М.). От показанията на св. Т. се установява, че И. Х. живеела и работела в гр.
Сливен – както към 1982 г., така и след развода и сключване на втория й брак
с М. Г.. Първоначално в имота е живяла майката на И. Х., а впоследствие
апартаментът бил даден под наем. През 1986-1987 г. при посещение по повод
панаир в гр. Пловдив, бащата на Е. – Х. Р., заедно със свидетеля Х. (негов
племенник) посетили и процесния имот, и Р. разполагал с ключ за
апартамента.
След приемане на представения във въззивното производство
нотариален акт за признаване право на собственост, по искане на Е.Р. са
събрани и нови гласни доказателства във връзка с оспорване на
констатациите в акта. От показанията на св. П. - Д. се установява, че като
студент в ПУ ищцата е живяла в процесния апартамент. Свидетелят
възпроизвежда възприятията си за периода от есента на 1998 г. (когато се
запознала с Е.) до есента на 1999 г. Сочи, че през есента на 1998 г. Е. живеела
в процесното жилище заедно с още две колежки, които й заплащали наем.
Свидетелят знаела от Е., че жилището било на родителите й и че е
предназначено за нея, поради което тя получавала наема. Свидетелят сочи, че
в края на 1998 г. (преди Коледа) заедно с други колеги била на гости на Е. и
през това време дошъл нейният баща, който по това време живеел в гр.
Сливен. Той влязъл в жилището като си отключил сам, оказало се че пътува
до Пловдив по повод концерт и дошъл за много кратко време, само да остави
някаква зимнина. През пролетта на 1999 г. майката на Е. дошла от Сливен, за
да живее с дъщеря си в Пловдив, тъй като била болна и се нуждаела от грижи,
поради което колежките – наематели си потърсили друга квартира. След
смъртта на майка й, Е. останала в апартамента. По нейна покана в края на м.
септември 1999 г. свидетелят П., заедно с още една приятелка, се нанесли при
нея в процесното жилище. Наложило се да го напуснат много скоро (две-три
седмици) след това тъй като дошли братът и сестрата на Е. от Сливен, заедно
с техния баща и неговата сестра, и се установили да живеят в жилището.
Заедно със своите приятелки, от процесния апартамент се изнесла и Е., тъй
като била в много влошени отношения с втория съпруг на майка си и с
неговата сестра.
Съдът дава вяра на коментираните свидетелски показания, същите са
6
последователни и непротиворечиви, възпроизвеждат възприети лично от
свидетелите обстоятелства. Тези обстоятелства обаче не са достатъчни за да
се приемат за опровергани констатациите в нотариалния акт за признаване
право на собственост. Оспореният извод на нотариуса за принадлежност на
правото на собственост се основава на давностно владение, продължило през
периода 1982-1999 г. Гласните доказателства, ангажирани от оспорващата
страна пред въззивната инстанция, се отнасят за кратък период в края на 1998
и 1999 г. С тях се установява, че Е. е живяла в имота като студент и че при
посещението си, за да й донесе зимнина, нейният баща е разполагал с ключ от
имота, както и че Е. е имала уверението на своите родители, че имотът е
предназначен за нея. Последното се установява и от събраните пред първата
инстанция гласни доказателства, но само по себе си това обстоятелство не
влияе на изводите относно собствеността.
При това положение, с оглед обвързващото и легитимиращо
действие на нотариалния акт за признаване на собственост по реда на чл. 587
от ГПК, чието оспорване остана недоказано, следва да се приеме, че след
развода си през 1982 г. И. Х. е владяла процесния имот в продължение на
повече от 10 години и на това основание е придобила правото на собственост
върху идеалната част, останала съсобствена след прекратяването на брака.
Поради това след смъртта й правата върху имота са придобити поравно (по
1/4 ид. част за всеки) от наследниците й по закон – низходящите й Е., М. и К.,
и преживелия й съпруг Х. Г.. След смъртта на последния през 2008 г.,
неговата 1/4 ид. част от имота е наследена поравно от низходящите му –
ответниците Н.К., М.К. и К.К. (по 1/12 за всеки от тях). Така понастоящем
собствеността върху процесния имот се разпределя между страните, както
следва за Е.Р. – 3/12 ид. ч.; за К.К. – 4/12 ид. части; за М.К. – 4/12 ид. части;
за Н.К. – 1/12 ид. част.
Като е достигнал до различни изводи досежно размера на квотите в
съсобствеността, РС е постановил незаконосъобразно решение, което следва
да бъде отменено и вместо това делбата да се допусне между посочените
страните при посочените по-горе квоти.
По изложените съображения съдът
РЕШИ:
7
ОТМЕНЯ решение № 260126/13,01,2021 г., постановено по гр. д. №
20181/2019 г. на РС Пловдив, И ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ДОПУСКА съдебна делба на недвижим имот, находящ се в гр.
Пловдив, представляващ САМОСТОЯТЕЛЕН ОБЕКТ В СГРАДА с
идентификатор 56784.523.2212.1.33, с административен адрес на имота: гр.
П., ул. ***, находящ се на етаж 5 в сграда с идентификатор 56784.523.2212.1,
брой надземни етажи 9, предназначение: жилищна сграда – многофамилна,
разположена в поземлен имот с идентификатор 56784.523.2212;
предназначение на самостоятелния обект – жилище, апартамент, брой нива на
обекта: 1, площ 102,99 кв. м., прилежащи части: таван № 52 с площ 7,31 кв.м.;
изба № 61 с площ 5,56 кв. м.; ведно с 1,505 % ид. части от общите части на
сградата, при съседни самостоятелни обекти в сградата: на същия етаж:
56784.523.2212.1.34, 56784.523.2212.1.32; под обекта: 56784.523.2212.1.23;
над обекта: 56784.523.2212.1.43; която да се извърши между
съсобствениците Е. Х. Р. с ЕГН **********; Н. М. К. с ЕГН **********; М.
М. К. с ЕГН **********; и К. М. К. с ЕГН **********; при квоти: 3/12 ид.
части за Е.Р.; 1/12 ид. част за Н.К.; 4/12 ид. части за М.К. и 4/12 ид. части за
К.К..
Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от
съобщаването на страните, при наличие на предпоставките по чл. 280 от ГПК,
пред Върховния касационен съд.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8