Р Е Ш Е
Н И Е
№ 260000
гр. Несебър, 11.04.2024г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
НЕСЕБЪРСКИ РАЙОНЕН СЪД, гражданска колегия, шести състав в публично заседание на двадесет и пети март две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: Валери Събев
при участието на секретаря Мая
Деянова, като разгледа гр.
д. № 998 по описа
на Районен съд
Несебър за 2020г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Предявен
е осъдителен иск по чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 286 ЗЗД.
От
ищеца „С.В.” ООД срещу ответницата Е.Ц.Д. са предявени искове по чл. 79, ал. 1 ЗЗД
вр. чл. 286 ЗЗД за присъждане на сумата от 1112,40 евро, представляваща сбор
от годишни такси за 2017г., 2018г. и 2019г. (от по 370,80 евро всяка), дължими
по споразумение за поддръжка на общите части на комплекс „Б.“ от 09.01.2012г.,
ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска. Ищецът сочи, че
ответницата е собственик на самостоятелен обект в сграда, съставляващ
апартамент № 5, ет. 2 в комплекс „Б.“. Излага, че между страните било сключено
споразумение за поддръжка на общите части на комплекс „Б.“ от 09.01.2012г.
Сочи, че дружеството се задължило да подсигури управлението и поддръжката на
комплекса. Навежда, че ответницата е придобила апартамент с обща площ от 51,50
кв. м., поради което следвало да плаща годишна такса с ДДС съобразно договора в
размер на 370,80 евро. Обръща внимание, че споразумението е безсрочно и е
влязло в сила на 09.01.2012г. Твърди, че е изпълнил задълженията си по
споразумението, но ответницата не заплатила годишните такси за 2017г., 2018г. и
2019г. С тези доводи до съда се отправя искане да уважи претенциите.
Претендират се разноски. Отправя се възражение за прекомерност на заплатеното
адвокатско възнаграждение от другата страна.
В
срока по чл. 131 ГПК от ответницата, чрез процесуалния й представител, е
подаден отговор на исковата молба, с който исковете
се оспорват като неоснователни. Сочи се, че договор
от 09.01.2012г. не съществува, като се развиват
съображения в насока, че дори последната
му страница да е подписана от ответницата, другите страници са подменени относно посочените в тях цени, задължения, срокове и неустойки. Навежда, че няма
задължения да плаща такса поддръжка по соченото
споразумение и оспорва твърдението да е заплащала такава за 2012г. Счита, че дори и да съществува договор
за поддръжка, същият е нищожен като противоречащ на закона. Развива подробни съображения в тази насока, основаващи
се на твърдения,
че процесният комплекс не е от „затворен
тип“. Излагат се съображения
за нищожност на договора поради
липса на основание. В тази
връзка се твърди, че тревните
площи, градините и басейнът са собственост
на ищеца, поради което няма
основание да се плаща такса
поддръжка за тях. Обръща се внимание, че няма основание
в таксата да се включва площта
на собствения на ответницата апартамент. Сочи се, че договорът за поддръжка
е нищожен, тъй като съдържа неравноправни
клаузи. Излагат се доводи за
качеството „потребител“ на ответницата
и за липсата на индивидуално договаряне при сключване на договора.
Като неравноправни се оспорват клаузите на чл. 1-4
от договора, клаузата на чл.
8 от договора
и на чл. 13 от договора.
Договорът се оспорва и като
нищожен, тъй като съдържа нелоялни
търговски практики. Излагат се доводи в тази
насока. Твърди се, че ищецът не е извършвал
услуги по поддръжка. Развиват се подробни съображения в тази насока. Сочи се, че управителите
на ищеца са подписали документи, според които ответницата
не дължи такса поддръжка за 2017г., 2018г. и 2019г. С тези доводи от съда
се иска да
отхвърли исковете. Претендират се разноски. Прави се възражение за
прекомерност на претенцията за разноски на другата
страна.
Съдът, като съобрази събраните
доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:
Предявен е иск с правно основание
чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 286 ЗЗД, по
който в доказателствена тежест
на ищеца е да докаже наличието
на облигационна връзка с ответницата – споразумение за поддръжка на
общите части на комплекс „Б.“ от 09.01.2012г., по което ищецът
е престирал – изпълнил задълженията си за 2017г., 2018г. и 2019г., а за ответницата е възникнало задължение за заплащане на
претендираните суми. Ищецът следва
да докаже размера на претенцията
си и изискуемостта й.
По
повод отправено по делото преюдициално запитване до съда на Европейския съюз е
постановено Решение на съда (осми състав) от 27.10.2022г. по дело С-485/21, ECLI:EU:C:2022:839, с което е прието, че физическото лице, собственик на апартамент
в сграда — етажна собственост, трябва да се счита
за „потребител“ по смисъла на тази
директива, когато сключва договор с управител за целите
на управлението и поддръжката на общите части на
сградата, при условие че не
използва апартамента за цели, които
са свързани изключително с търговската или професионалната му дейност. Ето защо ответницата има
качеството потребител. От друга страна като писмено доказателство по делото е
прието влязлото в сила Решение № 261237 от 15.12.2021г. по гр.д. № 887/2021г.
по описа на Районен съд Бургас (на л. 213 – л. 215 от делото), с което (в
отношенията между „С.В.“ ООД и Е.Ц.) е прогласено за нищожно споразумение за
поддръжка на общите части на
комплекс „Б.“ от
09.01.2012г.
Посочените решения (по арг. от чл. 633 и чл. 298,
ал. 1 ГПК) са задължителния за настоящия състав, като от тях се установява, че
спрямо потребителя Е.Ц. е обявена нищожността на облигационната връзка, въз
основа на която се претендират сумите по делото. Липсата на валидна
облигационна връзка между страните - споразумение за поддръжка на
общите части на комплекс „Б.“ от 09.01.2012г., означава, че не е
налице първият елемент от фактическия състав на предявения иск, поради което
същият следва да бъде отхвърлен.
По разноските:
При този изход на делото на ответника следва да се присъдят разноски, както във връзка със защитата
по разгледания с настоящото съдебно решение иск, така и по защитата срещу иска
за неустойка, производството по който е прекратено поради оттегляне на иска с
влязлото в сила протоколно определение от 25.03.2024г. В Определение № 10 от 20.01.2021г. по гр.д. № 960/2020г. по описа на
IV гр. о. на
ВКС и Определение № 26 от
20.01.2020г. по ч.гр.д. № 4278/2019г. по описа на
IV гр. о. на
ВКС е прието, че съгласно чл. 78,
ал. 4 ГПК, ответникът има право на разноски
и при прекратяване на делото - съразмерно на частта, за която
е била прекратено делото поради отказ
от иска. В Решение № 192 от 25.06.2014г. по гр.д.
№ 5663/2013г. по
описа на IV гр. о. на ВКС е процедирано
по същия начин, като е отчетено
отхвърлянето на иска в определени части, но и прекратеното
производство в други части. Т.е. няма пречка при оттегляне или
отказ от част от иска,
отговорността за разноски отново да бъде разпределена
с крайния акт – съдебното решение, но винаги при
отчитане на съответната съразмерна част, съобразена с оттеглената част от иска (частта, в която ищецът се
е отказал от иска). В случая разноските се
дължат в цялост на ответницата, тъй като по отношение на исковете за неустойка
производството е прекратено, а по отношение иска за главница – искът с
настоящото съдебно решение подлежи на отхвърляне. Видно от представения списък
на разноските и от представените доказателства, от ответницата са направени
разноски в размер на 1200 лв. – платено адвокатско възнаграждение. Съдът
намира, че посоченото възнаграждение не е прекомерно, тъй като от една страна
(с оглед посоченото по-горе) следва да се има предвид, че защитата е била както
по иска за главница, така и по исковете за неустойка. При извършена самостоятелна преценка с оглед приетото в Решение на Съда
на Европейския съюз (втори състав) от 25.01.2024г., по дело С-438/22, ECLI:EU:C:2024:71, настоящият съдебен състав достигна до извод, че адвокатско
възнаграждение от 1200 лв. не е прекомерно за фактическата и правна сложност на
настоящия спор. Видно е, че делото е с достатъчна степен на фактическа и правна
сложност, по него е отправено преюдициално запитване до съда не Европейския
съд, събрани са множество доказателства, въведени са множество възражения и
искания от страните. Освен това ищецът претендира възнаграждение от 2000 лв.
(списък на л. 285 от делото), което надхвърля претендираното от ответницата, а
съдебната практика на ВКС е трайна и е в насока, че след като
една страна е заплатила определени суми за адвокат,
не може да
се приеме за основателно нейно възражение срещу сходни суми
за адвокат, заплатени от другата
страна по същото дело – Определение
№ 50114 от 18.04.2023г. по гр.д. №
1644/2022г. по описа на IV гр. о. на ВКС, Определение № 2046 от 07.07.2023г. по
гр.д. № 1770/2023г. по описа на
III гр. о. на
ВКС, Определение № 976 от
05.03.2024г. по ч.гр.д. № 5221/2023г. по описа на IV гр.о. на ВКС. Следователно възражението за прекомерност на
възнаграждението е неоснователно и същото следва да бъде присъдено в цялост –
1200 лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявения иск
от „*****“ ЕООД, ЕИК *****, със седалище и адрес на
управление ***, срещу Е.Ц.Д., ЕГН **********, с адрес ***, с правно основание чл. 79, ал.
1 ЗЗД вр. чл.
286 ЗЗД - за присъждане на сумата
от 1112,40 евро, представляваща сбор от годишни
такси за 2017г., 2018г. и 2019г. (от по
370,80 евро всяка), дължими по споразумение
за поддръжка на общите части
на комплекс „Б.“ от 09.01.2012г., ведно със законната лихва
от датата на предявяване на исковата молба
– 30.10.2020г., до окончателното плащане.
ОСЪЖДА на основание чл.
78, ал. 3 и ал. 4 ГПК „*****“ ЕООД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление ***, да заплати на Е.Ц.Д., ЕГН **********,
с адрес ***, сумата от 1200 лв., представляваща направени по делото
разноски. – възнаграждение за адвокат.
Решението може да бъде обжалвано пред Бургаски окръжен съд в двуседмичен срок от връчване
на препис.
Препис от настоящото
решение да се изпрати на Съда
на Европейския съюз чрез електронната система за това – по
тяхно дело С-485/21.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: