Решение по дело №3606/2019 на Софийски градски съд

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

гр.София, 12.08.2019 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Б състав, в публично съдебно  заседание на първи юли две хиляди и деветнадесета  година в състав:

                                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ: Л. ВАСИЛЕВ

                                                            ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА АНАСТАСОВА

                                                           МЛ.СЪДИЯ: СВЕТОСЛАВ СПАСЕНОВ

при секретаря Алина Тодорова, като разгледа докладваното от съдия Анастасова в.гр. дело № 3606 по описа за 2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.

С Решение № 570306 от 28.12.2018  на СРС, I ГК, 33 с-в, постановено по гр.д. № 32583/2018 г. са отхвърлени предявените от „М.Т.Б.“ ООД против „М.Г.“ ЕООД искове по чл.422 ГПК вр. чл.266, ал.1 вр. чл.258 и чл.86, ал.1 ЗЗД за установяване съществуването на вземания за следните суми: 1928,84 лв.- главница по фактура № 21360 от 16.10.2015 г., с издател  „М.Т.Б.“ ООД, за извършване на услуга за настаняване в хотел "В.М." в Халкидики, за периода 11.07.2015 г. - 18.07.2015 г., ведно със законна лихва за периода от 22.02.2016 г. до изплащане на вземането, мораторна лихва в размер на 117,55 лв. за периода от 15.07.2015 г. до 18.02.2016 г., за които суми е издадена заповед от 26.02.2016 г. по ч.гр.д. №9464/2016 г. на СРС, 33 с-в.

Срещу така постановеното решение е постъпила жалба от ищеца „М.Т.Б.“ ООД, в която се посочва, че същото е неправилно и незаконосъобразно, поради нарушение на материалния закон, съществени процесуални нарушения на съдопроизводствените правила. Релевират се и доводи за необоснованост. Поддържа становище, че за извършените от него услуги не е подписан договор, но е издадена фактура, от която се установявали страните, стойността на услугата, начина на плащане и времето и мястото на издаването ѝ. Последната съдържала всички необходими реквизити, поради което може да се приеме за доказателство за извършените услуги. Фактурата била предадена на счетоводител, но не била осчетоводена. Освен това същата била изпратена чрез „Български пощи“ АД, но не била потърсена от ответника. Според ищеца, от експертизата се установявало, че е било възможно фактурата да е била осчетоводена, но впоследствие да е заличена. С оглед основателността на главния иск, то следа да бъде уважен и предявения иск по чл.422 ГПК вр. чл. 86, ал.1 ЗЗД за периода от падежа до подаване на заявлението по чл. 410 ГПК.

Въззиваемата страна „М.Г.“ ЕООД изразява становище за неоснователност на жалбата. Заявява, че върху фактурата не е положен подпис от получателя на услугата и не е осчетоводена от него, следователно не можело да се счита за доказателство за съществуващ договор между страните. Въпреки че същата била отразена в счетоводството на ищеца, това не било основание за плащане от негова страна. Поради това, според ответника, следва да се отхвърли и искът по чл.422 ГПК вр. чл. 86, ал.1 ЗЗД. Поддържа възражение, че в случая не е налице забава поради липсата на уговорени срокове и покани.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, намира за установено следното:

На 22.02.2016 г. „М.Т.Б.“ ООД сезира съда със заявление за издаване на заповед за изпълнение  по чл.410 ГПК срещу „М.Г.“ ЕООД за заплащане на сумата от 1928,84 лв.- главница по фактура № 21360 от 16.10.2015 г., с издател  „М.Т.Б.“ ООД, за извършване на услуга за настаняване в хотел "В.М." в Халкидики, за периода 11.07.2015 г. - 18.07.2015 г., ведно със законна лихва за периода от 22.2.2016 г. до изплащане на вземането, мораторна лихва в размер на 117,55 лв. за периода от 15.7.2015 г. до 18.2.2016 г.

В срока по чл. 414 ГПК от страна на длъжника е подадено възражение, в резултат на което в съответствие с дадените от съда указания заявителят е предявил искове по реда на чл. 422 ГПК за установяване съществуване на задължения за сумите, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника, в който исковете са оспорени по основание и размер. Излага доводи, че между страните не е налице облигационна връзка. Оспорва факта на изпълнение на услугите в негова полза и прави възражения, че не дължи сумите – главница и мораторна лихва. При условията на евентуалност прави възражение, че не е налице забава поради липсата на уговорени срокове и покани. Прави възражение, че представената фактура не е била подписана от него. С оглед на това не била доказана претенцията на ищеца.

В изготвеният по реса на чл.146 ГПК доклад по делото е разпределена доказателствената тежест, като е указано на ищеца да докаже съществуването  на договора за изработка, изпълнението на задължението си и обстоятелствата, ангажиращи отговорността на ответника.

В производството пред СРС е приета съдебно-счетоводна експертиза, в която се посочва, че в ответното дружество процесната фактура не е отразена в счетоводните регистри. Същевременно същата е била отразена в счетоводството на ищеца, като не е отбелязано постъпило плащане по нея.

За да постанови обжалваното решение СРС е приел за установено, че в производството е представена фактура с издател ищеца, но неподписаната от получателя и издателя. Въз основа на това, СРС приел, че след като фактурата е единственото доказателство в подкрепа на иска и същата не е подписана от ответника, като същевременно не е отразена в неговото счетоводство, то, тогава тя не е годно доказателство за установяване на договорно отношение между страните.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбата.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Същото е правилно, като въззивният състав споделя мотивите на СРС, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. В допълнение във връзка с доводите по въззивната жалба, настоящият състав намира че следва да изложи и следните съображения:

В проведеното производство е установено, че процесната фактура не е подписана нито от получателя, нито от издателя. Същата е отразена единствено в счетоводните регистри на ищеца, но не и в тези на ответника. Практиката на съда посочена от ищеца във въззивната жалба е погрешно възприета и тълкувана от него в смисъл обратен на изложените от първата инстанция съображения. В посочените решения  Решение № 114/26.07.2013 г. на ВКС по т.д. № 255/2012 г. I то и Решение № 47/08.04.2013 г. на ВКС по т.д. 137/2012 г., II то. е изразено становище,  че макар действително да не е подписана от купувача по договора за търговска продажба или от възложителя по договора за изработка, издадената от продавача/изпълнителя фактура може да послужи като доказателство за сключване на договора и за възникване на отразените в съдържанието й задължения, ако е отразена в счетоводните регистри на двете страни, вписването й в дневниците за покупко-продажби и в справките-декларации по ЗДДС. Идентично становище е изразено и в непротиворечивата практика на съдилищата по подобни случаи - решение № 46/27.03.2008 г. по т. д. № 454/2008 г., решение № 96/26.11.2009 г. по т. д. № 380/2008 г., решение № 42/15.04.2010 г. по т. д. № 593/2009 г., решение № 92/07.09.2011 г. по т. д. № 478/2010 г., решение № 109/07.09.2011 г. по т. д. 465/2010 г., решение № 34/22.02.2010 г. по т. д. № 588/2009 г.

В случая действително е установено издаване на фактура № 21360 от 16.10.2015 г., от страна на ищеца  „М.Т.Б.“ ООД, за извършване на услуга за настаняване в хотел "В.М." в Халкидики, за периода 11.07.2015 г. - 18.07.2015 г. в полза на ответника „М.Г.“ ЕООД. От страна на ищеца, в съответствие с указаната тежест на доказване в производството, не са ангажирани доказателства, за това че фактурата е била подписана от получателя на услугата или за това че същата е отразена в счетоводните регистри на ответника- получател на услугата. Поради това, не може да се сподели изложеното в жалбата, че единствено посочването на страните, услугата, начина на плащане и мястото на издаване са достатъчни за установяване на възникнало правоотношение.

Фактурата представлява частен свидетелстващ документ, който не се ползва с материална доказателствена сила, освен когато удостоверява неизгодни за издателя й факти - признание, което съдът преценява наред с останалите доказателства. Доказателствената сила на фактурата не е равнозначна на материалната доказателствена сила на официален свидетелстващ документ. С оглед посоченото, правилни и законосъобразни се явяват изложените от първата инстанция изводи за нейното правно значение при разглеждане на спора.  

Неоснователни са фактическите и правни доводи на ищеца,  за това че било възможно фактурата да е била отразена в счетоводството на ответника, като впоследствие същата е заличена. С оглед разпределената тежест на доказване от СРС ищецът чрез пълно и главно доказване /което означава да се изключи всяко съмнение, че е настъпил/ следва да установи истинността на твърденията си за релевантните факти, а именно валидно сключения договор за изработка. Поради това, установяването на процесния договор не може да се основава на вероятност или възможност.

Поради неоснователност на искът за главното вземане, неоснователен е и искът за установяване съществуване на акцесорното задължение за заплащане на мораторна лихва за посочения период.

Изводите на двете инстанции съвпадат и предявените искове следва да бъдат отхвърлени. Обжалваното решение, следва да бъде потвърдено, като правилно и законосъобразно.

По разноските:

С оглед изхода на спора, в полза на жалбоподателя не следва да бъдат присъдени разноски. Такива се следват, на основание чл.78, ал.3 ГПК в полза на въззиваемата страна, но в случая не представя доказателство за извършени такива, а съгласно Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК разноски се присъждат само, когато е доказано извършването на разноски в производството.

По изложените съображения, СЪДЪТ

Р Е Ш И:

ПОТВЪРЖДАВА  Решение № 570306 от 28.12.2018  на СРС, I ГК, 33 с-в, постановено по гр.д. 32583/2018 г. по описа на СРС.

Настоящото решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                  ЧЛЕНОВЕ: 1.                       2.