Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 16.10.2020 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Софийски градски
съд, Гражданско
отделение, ІІ-В въззивен състав
в публичното заседание на тридесети септември
през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл.с-я ЛЮБОМИР ИГНАТОВ
при секретаря КРИСТИНА ПЪРВАНОВА
и прокурора сложи за
разглеждане
докладваното от
съдия Маркова в.гр.д.№ 870 по описа за 2020
г., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258-273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от ответника пред СРС – Ц.Ц.Д., срещу
решение № 210756 от 05.09.2019 г. по гр. д. № 55852 по описа за 2018 г. на СРС,
Първо ГО, 29 състав, с което е уважен предявеният срещу него от ищеца М. К. М.
иск по чл.439 ГПК и в негова тежест са възложени разноските по делото.
Във въззивната жалба /допълнена и
поправена с молба от 01.10.2019 г./се излагат доводи за неправилност и
необоснованост на така постановеното решение. Сочи, че в отговора по исковата
молба изрично бил посочил, че ищеца иска за втори път да бъде установено в
негова полза едно и също вземане. Това било недопустимо от закона и затова
делото следвало да бъде прекратено от първоинстанционния съд. Счита, че ищецът
бил предявил два установителни иска, а СРС не се бил произнесъл по втория.
Вземането, което било предмет на установяване било погасено по давност като се
позовава на чл.117, ал.2 ЗЗД. В случая вземането ставало изискуемо от деня на
издаването на изпълнителния лист, който въззивникът бил представил в оригинал.
Давността започвала да тече от деня, в който вземането било станало изискуемо.
В случая оригиналният изпълнителен лист бил издаден на 13.08.2013 г. въз основа
на влезли в сила съдебни решения и в него не било посочено друго по отношение
на давността. На 26.07.2018 г. бил представил на съдебния изпълнител молба. С
получаването на поканата за доброволно изпълнение длъжникът по изп.лист и ищец
по делото бил узнал за уважената молба за издаване на изпълнителен лист.
Разпореждането за издаване на изпълнителен лист не било обжалвано. Тъй като в
съдебните решения въз основа на които бил издаден изпълнителния лист не било
посочено кога са влезли в сила, въззивникът с отговора по исковата молба бил
предявил установителен иск за установяване на това обстоятелство. СРС с мълчалив
отказ не бил допуснал този иск. В първото по делото съдебно заседание бил
поискал установителен иск за установяване на обстоятелството изтекла ли е
давността на издадения на 12.08.2013г. изпълнителен лист към 26.07.2018г. СРС с
мълчалив отказ не бил допуснал искането. Счита, че е приложимо правилото на
чл.406, ал.1 ГПК, което сочело, че съдът издава изпълнителен лист след като
провери дали актът е редовен от външна страна. Според въззивника решението от
10.07.2008г. по гр.д.№ 2341 по описа за 2008 г. на СРС, 43 състав, с което
ищецът бил осъден да заплати, както и решение от 07.04.2009 г. по в.гр.д.№ 3752
по описа за 2008 г. на СГС, ГО, не били изпълнителни основания и законът не
допускал въз основа на тях съдия-изпълнител да образува изпълнително дело.
Такова се образувало само въз основа на изпълнителен лист. В изпълнителния
лист, с който се бил снабдил не било посочено кога изтича срока за предприемане
на изпълнителни действия. Счита, че следвало да бъде посочено, че неговата
валидност е 5 години. В самият изпълнителен лист не било посочено кога са
влезли в сила съдебните решения. Ищецът не бил представил доказателства за
вписан такъв текст. СРС не бил обсъдил и факта, че изпълнителният лист е
издаден в рамките на давността на съдебното решение. Самите вземания били
установени със съдебни решения, което не било взето предвид от СРС. Изпълнителният
лист представлявал нов съдебен акт. Според въззивника СРС не се бил произнесъл
нито по предявените от него установителни искове, нито по доводите му в отговора
по исковата молба. Диспозитивът на съдебното решение не отговарял на петитума
на исковата молба. Неправилно в мотивите си СРС бил приел, че ответникът не е
доказал, че за периода от 30.09.2008г.- 30.09.2013г. и от 07.04.2019г./ според
въззивната жалба/-07.04.2014г. давността е прекъсната или е спряна, за което му
били дадени указания. Всичко това било, защото СРС не се произнесъл по неговите
искове и доводи и възражения. СРС бил нарушил и диспозитивното начало. СРС бил
нарушил процесуалния закон и не бил приложил точния смисъл на закона; допуснал
бил нарушение на чл.439, ал.2 ГПК и чл.117, ал.2 ЗЗД. Счита, че давността е
прекъсната на 26.07.2018г. и при предприето действие по принудително изпълнение,
тя не може да се погасява по давност. В изразената воля на съда нямало изречение,
че ищецът не дължи сумата на ответника. Съдът не се бил произнесъл по искането
за прекратяване на делото като недопустимо. Неправилно съдът не бил допуснал
поправка на протокола.
Иска се от
настоящата инстанция да прекрати производството по делото като недопустимо или
да отмени изцяло обжалваното решение и вместо него да постанови друго, с което
предявеният иск по чл.439 ГПК да бъде отхвърлен. Разноски се претендират.
Ответникът по въззивната жалба – М.К.М.,
ищец пред СРС, не е подал отговор. В хода по съществото на спора
от пълномощника му се излагат доводи за неоснователност на въззивната жалба и
правилност на така постановеното решение. Счита, че не са допуснати сочените от
въззивника нарушения на процесуалните правила и материалния закон. Правилно СРС
определили момента на погасяване на вземанията по давност. Въззивникът не бил
ангажирал доказателства за спиране на давността. Претендира разноските по
делото.
По допустимостта на въззивната жалба:
За решението на СРС, въззивникът
е бил уведомен на 17.09.2019 г. Въззивната жалба е подадена на 30.09.2019 г.
Следователно,
същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.
Въззивната
жалба е подадена от надлежна страна и срещу съдебен акт, подлежащ на
инстанционен контрол.
Тъй като с
първоинстанционното решение е бил уважен предявеният срещу въззивника иск по
чл.439 ГПК, то за ответника /в производството пред СРС, въззивник в настоящето/
е налице правен интерес от обжалване.
Следователно,
въззивната жалба е допустима.
По основателността на въззивната жалба:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната
инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта
– в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в
жалбата.
Ищецът е поискал от съда да
признае за установено, че не дължи на ответника сумите по изп.лист, издаден от
СРС, Първо ГО, 43-ти състав на 12.08.2013 г. поради погасяването им по давност,
а именно: главница в размер на 578,15 лв., представляваща обезщетение за
неоснователно ползване на земеделски имот-нива за периода 06.02.2002 г.-
31.12.2002 г., сумата в размер на 219,43 лв.- обезщетение за забава в плащането
на главницата от 06.02.2004 г. до 05.02.2017 г., ведно със законната лихва,
считано от 06.02.2007 г. и сумата в размер на 174,91 лв.- разноски по делото
пред СРС и по решението на СГС от 07.04.2009 г. по в.гр.д.№ 3752 по описа за
2008 г. в размер на 1251,85 лв., представляващо обезщетение за неоснователно
ползване на същата нива за периода от 01.01.1998 г. до 05.02.2002 г., ведно със
законната лихва, считано от 06.02.2007 г. до окончателното изплащане, както и
сумата от 154,51 лв.- разноски по делото пред СРС. Тъй като сумите били
погасени по давност, то не подлежали на принудително изпълнение. Наред с това е
поискано от СРС да приеме за установено и, че ищеца не дължи посочените в
поканата за доброволно изпълнение суми, както следва:1 829,64 лв.- законна
лихва като погасена по давност; 400 лв.- разноски по изп.д. № 819 по описа за
2018 г. и 533,14 лв. – такси по Тарифата към ЗЧСИ.
С молба от 24.08.2018 г. ищецът е
навел доводи за наличие на правен интерес като е посочил, че в производство по
чл.409 ГПК, образувано по молба на ответника по делото – Ц.Ц.Д., ищецът /по
настоящето/, но ответник в производството по чл.409 ГПК, бил направил
възражение за погасяване на вземанията по изпълнителния лист, издаден на
12.08.2013 г. по гр.д.№ 2341 по описа за 2017 г. Това възражение било прието за
основателно, но мотивите на съдебното решение в производството по чл.409 ГПК не
се ползвали със сила на пресъдено нещо /СПН/ и затова за М.К.М. възниквал
правен интерес от предявяване на настоящия отрицателен установителен иск /ОУИ/.
Освен това в диспозитива на решението по молбата по чл.409 ГПК липсвал текст,
който да обезсилва изпълнителния лист от 12.08.2013 г. Макар този изпълнителен
лист да бил силно повреден, било образувано изп.дело № 819 по описа за 2018 г.
на ЧСИ У.Д..
С отговора по исковата молба
ответника е направил възражение, че възражението за погасяване на вземанията по
давност е било направено в производството по чл.409, ал.3 ГПК поради което
искането на ищеца било направено за втори път. Формирана била сила на пресъдено
нещо. Освен това давността била прекъсната на 26.07.2018 г. с поканата за
доброволно изпълнение /ПДИ/; предприети били действия по принудителното
изпълнение. Според въззивника производството по иска е недопустимо и делото
следва да се прекрати. По съществото на спора са изложени доводи за
неоснователност на иска. Оспорено е твърдението на ищеца, че постановените
съдебни решения въз основа на които е издаден изп.лист са влезли в сила,
съответно на 30.09.2008 г./на СРС/ и на 07.04.2009 г./това на СГС/. Самият Д.
не бил получил съобщение за решението по гр.д.№ 3752 по описа за 2008 г. В
самите екземпляри, представени от ищеца липсвали отметки за влизането на тези решения
в сила. Ищецът се позовавал относно влизането им в сила на мотивите на
постановеното на 31.01.2018 г., решение № 327634, постановено в производството
по чл.409 ГПК, но това обстоятелство не било вписано в диспозитива и не се
ползвало със сила на пресъдено нещо. В изпълнителният лист от 12.08.2013 г.
също нямало текст кога са влезли в сила съдебните решения въз основа на които
същият е издаден. Посочено е, че влизането на тези решения в сила следвало да
бъде установено по делото. Поискано е от съда да установи дали има вписан текст
на страниците на процесните решения и на изп.лист, който да удостоверява
влизането в сила на същите. Това си искане ответникът Д. характеризира като
инцидентен иск. За доказване на този иск е поискано от съда /при необходимост/
да допусне експертиза.
В първото по делото съдебно
заседание ответникът Д. е посочил, че искът му е за установяване изтекла ли е
давността на издадения на 12.08.2013 г. изпълнителен лист към датата 26.07.2018
г.
С обжалваното по делото съдебно
решение СРС, Първо ГО, 29-ти състав е признал за установено на основание чл.439 ГПК, че ищецът не дължи на ответника сумите по изп.лист, издаден от СРС, Първо
ГО, 43-ти състав на 12.08.2013 г. : главница в размер на 578, 15 лв.,
представляваща обезщетение за неоснователно ползване на земеделски имот-нива за
периода 06.02.2002 г.- 31.12.2002 г., сумата в размер на 219,43 лв.-
обезщетение за забава в плащането на главницата от 06.02.2004 г. до 05.02.2017
г., ведно със законната лихва, считано от 06.02.2007 г. и сумата в размер на
174,91 лв.- разноски по делото пред СРС и по решението на СГС от 07.04.2009 г.
по в.гр.д.№ 3752 по описа за 2008 г. в размер на 1251,85 лв., представляващо
обезщетение за неоснователно ползване на същата нива за периода от 01.01.1998
г. до 05.02.2002 г., ведно със законната лихва, считано от 06.02.2007 г. до
окончателното изплащане, както и сумата от 154,51 лв.- разноски по делото пред
СРС, за събирането на които е образувано изп.дело № 20188580400819 по описа на
ЧСИ У.Д., рег.№ 858 при КЧСИ.
Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция приема следното:
По допустимостта на съдебното
решение, предмет на инстанционен контрол:
Съгласно разпоредбата на чл.439, ал.1 ГПК длъжникът
може да оспорва чрез иск изпълнението.Искът на длъжника може да се основава
само на факти, настъпили след
приключването на съдебното дирене в производството, по което е издадено
изпълнителното основание /ал.2/.
В конкретния случай, видно от обстоятелствената част на исковата молба,
ищецът твърди, че погасителната давност е изтекла на 30.09.2013 г. за
присъдените вземания на ответника по влязлото в сила решение на СРС и към
07.04.2014 г. за вземанията по въззивното решение.
Не се спори по делото, а и пред СРС е представено с исковата молба
решение № 327634 от 31.01.2018 г., постановено от СРС, Първо ГО, 43 –ти състав
по гр.д.№ 2341 по описа за 2007 г. в производство по чл.409 ГПК /л.18 и следв.
пред СРС/. Видно от мотивите на това съдебно решение длъжникът М.К.М. е
направил възражение, че вземанията на молителя Ц.Ц.Д. е погасено по
давност като се е позовал на
разпоредбата на чл.117, ал.2 ГПК. Решението на СРС било влязло в сила на
30.09.2008 г., а това на СГС – на 07.04.2009 г. Същите дати са приети за дати
на влизане в сила на съдебните решения по гр.д.№ 2341 по описа за 2007 г. и на
това по в.гр.д.№ 3752 по описа за 2008 г. на СГС. Възражението за погасяване на
вземанията по давност е прието за основателно, тъй като давностният срок бил
изтекъл, съответно на 30.09.2013 г. и на 07.04.2014 г., а молбата за издаване
на дубликат на изпълнителния лист от 12.08.2013 г. била подадена на 05.09.2017
г. Затова и молбата е била отхвърлена като неоснователна.
Страните не спорят, че решението постановено по реда на чл.409 ГПК е
влязло в сила; всяка една от страните се позовава на същото.
Спорно по делото е имали правен интерес ищецът да води отрицателния
установителен иск за установяване недължимост на вземанията по изп.лист от
12.08.2013 г. на същото основание и при същите възражения, направени в
производството по чл.409 ГПК.
Първоинстанционният съд е приел, че иска по чл.439 ГПК е допустим, тъй
като липсвали данни решението по чл.409 ГПК да е влязло в сила. Освен това, това решение не се ползвало със СПН като СРС
се е аргументирал с чл.298, ал.4 ГПК и
чл.433, ал.1,т.7 ГПК, както и на решение № 33 от 01.04.2016 г. по гр.д.№ 5781
по описа за 2015 г. на ВКС, ГК, Второ ГО.
В цитираното от СРС решение № 33 от 01.04.2016 г. по гр.д.№ 5781 по описа за
2015 г. на ВКС, ГК, Второ ГО, се приема, обаче, че: „Целта на производството по издаване на дубликат от
изпълнителен лист е да даде възможност на взискателя да реализира правото си на
принудително изпълнение, когато то не може да се осъществи поради липса на
първообразния изпълнителен лист. Тъй като производството се развива след като
вече е установено, че съществува право на принудително изпълнение и е издаден
изпълнителен лист, то длъжникът може да противопоставя възражения за погасяване
на дълга, въз основа на обстоятелства, настъпили след установяване на
съществуването му - чл. 409, ал. 3 ГПК. Съответно, след влизане в сила
на решението за издаване на дубликата, длъжникът не може да оспорва
съществуването на дълга на основания, които е могъл да предяви по време на
производството - чл. 409, ал. 4 ГПК. Във връзка с това се приема, че
решението за издаване на дубликат от изпълнителен лист се ползва със сила на
пресъдено нещо. Тази сила на пресъдено нещо не е пълна, а е частична и касае
само съществуването или несъществуването на изпълняемото право с оглед
наличието или липсата на нововъзникнало основание за погасяване на вземането.
Ето защо, когато молбата бъде уважена, със сила на пресъдено нещо се
установява, че вземането на кредитора съществува и не е погасено на някое от
предвидените в закона правопогасяващи основания. А когато молбата бъде
отхвърлена поради уважаване на наведено от длъжника правопогасяващо възражение,
то със сила на пресъдено нещо се установява, че вземането не съществува“.
В конкретния случай молбата по чл.409 ГПК е
отхвърлена, тъй като е прието, че вземането на молителя /кредитор/ е погасено
по давност и то за същия период, за който се излагат правопогасителни доводи в
исковата молба по чл.439 ГПК.
Производството по чл.409 ГПК съдържа елементи
характерни за исковото производство и е определено като такова в т.2 от
мотивите на ТР № 5/12.07.2018 г., постановено по тълк.д.№ 5/2015 г. на ОСГТК на
ВКС.
С оглед приетото в решение № 71 от 04.04.2013
г. по гр.д.№ 627/2012 г. на ВКС, Първо ГО и потвърдено като не изгубило сила с
решение № 291 от 25.02.2015 г. по гр.д.№ 2988 по описа за 2014 г. на ВКС, ГК,
Трето ГО, възраженията на длъжника в производството по чл.409 ГПК може да се основават
до съществуването на съдебно признатото материално право или до възможността за
принудителното му реализиране, като се изтъкнат различни правопогасяващи
основания, включително погасителна давност.
Следователно за ищецът М.К.М. не е налице
правен интерес от предявяване на иска по чл.439 ГПК на основанията визирани в
обстоятелствената част на исковата молба, които са идентични с възраженията
направени от него в производството по чл.409 ГПК. В този смисъл са и решение №
273 от 08.04.2019 г. по гр.д.№ 1640/2018 г. на ВКС, ГК, Четвърто ГО, където е
разгледан аналогичен случай. В това решение ВКС е дал отговор на въпроса за
характера на производството по чл.409 ГПК и правните последици на постановеното
в същото съдебно решение. Прието е, че влизането в сила на решението по чл.409 ГПК преклудира възможността длъжникът да оспорва съществуването на дълга,
включително и при последващ иск по чл.439 ГПК. За недопустимостта на иска по
чл.439 ГПК при проведено производство по чл.409 ГПК, ВКС се е произнесъл и с
решение № 105 от 18.09.2019 г. по гр.д.№ 2978 по описа 2018 г., ГК, Трето ГО. С
това решение е прието, че не е налице правен интерес от предявяване на иска по
чл.439 ГПК, което е абсолютна положителна процесуална предпоставка. Решението
на СГС, ВО е обезсилено и производството –прекратено като постановено по
недопустим иск.
Основателен е довода на въззивника, че
диспозитива на съдебното решение не съответства на петитума на исковата молба-
видно от диспозитива- в същия липсва позоваване на погасяването на вземанията
по давност, както е направено в петитума на исковата молба.
Налага се извод, че обжалваното решение е
недопустимо поради което същото следва да бъде обезсилено, а
производството-прекратено като недопустимо.
Действително, както сочи въззивникът, ответник
пред СРС, ищецът е предявил два установителни иска, а СРС не се е произнесъл по
втория. При липсата на произнасяне с валиден съдебен акт въззивната инстация не
може да упражни контрол по реда на чл.258 и следв. ГПК.
В случая липсва искане от страна на ищеца за
допълване на решението на СРС по реда на чл.250 ГПК. Въззивната инстанция дори
да констатира липсата на произнасяне по един от предявените искове не може
служебно да сезира СРС да стори това.
С оглед гореприетото, че искът по чл.439 ГПК по
който СРС се е произнесъл с обжалваното решение, е недопустим, въззивната
инстанция не се произнася по останалите доводи на въззивника, касаещи
основателността на иска.
Следва да добавим, че именуваните от
въззивника „установителни искове“ визирани в отговора му по исковата молба, не
представляват такива; същите се явяват възражения по основателността на иска по
чл.439 ГПК. Наред с това неприемането на инциденти установителни искове като
непреграждащо пътя на защита, не подлежи на обжалване.
Искането за поправка и допълване на протокола
от проведеното на 14.06.2019 г. публично заседание е оставено без разглеждане с
нарочно определение № 211497 от 09.09.2019 г. СРС изрично е посочил, че това
определение не подлежи на обжалване като е цитирал и съдебна практика на ВКС.
По разноските:
Пред първата съдебна инстанция:
С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция на ищеца разноски не се следват.
На ответника се следват разноски, но същият не
е сторил такива и не му се присъждат.
Пред въззивната инстанция:
С оглед изхода на спора на въззивника разноски се следват.
Такива са направени за държавна такса в размер на 116,07 лв. и му се присъждат.
На въззиваемия разноски не се следват.
По обжалването:
С оглед приетото в т. 8 от ТР № 1 ОТ 09.12.2013 Г. ПО ТЪЛК. Д. № 1/2013 Г.,
ОСГТК НА ВКС, решението не подлежи на
обжалване.
Водим от
горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И :
ОБЕЗСИЛВА решение № 210756 от 05.09.2019
г. по гр. д. № 55852 по описа за 2018 г. на СРС, Първо ГО, 29 състав.
ПРЕКРАТЯВА производството по иска, предявен
от М.К.М., ЕГН **********,***, съдебен адрес:***- адв.В., срещу Ц.Ц.Д., ЕГН **********,*** А, ж.к.Горна баня“, да се признае за установено, че ищецът
не дължи на ответника сумите по изп.лист, издаден от СРС, Първо ГО, 43-ти
състав на 12.08.2013 г. поради погасяването им по давност, а именно: главница в
размер на 578,15 лв., представляваща обезщетение за неоснователно ползване на
земеделски имот-нива за периода 06.02.2002 г.- 31.12.2002 г., сумата в размер
на 219,43 лв.- обезщетение за забава в плащането на главницата от 06.02.2004 г.
до 05.02.2017 г., ведно със законната лихва, считано от 06.02.2007 г. и сумата
в размер на 174,91 лв.- разноски по делото пред СРС и по решението на СГС от
07.04.2009 г. по в.гр.д.№ 3752 по описа за 2008 г. в размер на 1251,85 лв.,
представляващо обезщетение за неоснователно ползване на същата нива за периода
от 01.01.1998 г. до 05.02.2002 г., ведно със законната лихва, считано от
06.02.2007 г. до окончателното изплащане, както и сумата от 154,51 лв.-
разноски по делото пред СРС, като
недопустимо.
ОСЪЖДА М.К.М., ЕГН **********,***,
съдебен адрес:***- адв.В., да заплати
на Ц.Ц.Д., ЕГН **********,*** А, ж.к.Горна баня“, сумата в размер на 116,07 лв. , представляваща разноски за въззивното
обжалване.
Решението е окончателно и не може да се обжалва, арг. от чл.280,
ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1.
2.