№ 402
гр. Варна, 09.02.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 42 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и шести януари през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Моника Жекова
при участието на секретаря Христина Ив. Христова
като разгледа докладваното от Моника Жекова Гражданско дело №
20233110110893 по описа за 2023 година
За да се произнесе взе предвид следното :
Ищцовото дружество „ Е. П. П.“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление :
г***, представлявано от П. С., Я. Д., Д. Д., чрез процесуален представител - юрисконсулт Н.
И., е сезирало РС Варна на 25.08.2023 г. с искова молба предявена против ответника В. М.
П., ЕГН: **********, с адрес: ***.
Предявения по делото специален положителен установителен иск е с правна
квалификация чл. 422 ,ал.1 , вр. чл. 415 , ал.1 ГПК и чл. 86 ,ал.1 ЗЗД.
Исковата си молба ищцовото дружество основава на следните твърдени факти и
обстоятелства:
В. М. П., имал качеството клиент на „Е. П. П.“ АД с клиентски номер кл.№ ***, във
връзка с продажба на ел.енергия за обект на потребление, заведен с абонатен номер ***,
гр/с. ***. Тези облигационни отношения се регламентирали от Общите условия на
договорите за продажба на електрическа енергия на „Е. Б. П.“ АД и Общи условия за
продажба на електрическа енергия на „Е. П. П.“ АД, приети на основание чл. 98а от Закона
за енергетиката и одобрени от Държавната комисия за енергийно и водно регулиране(КЕВР
към момента). Съгласно чл. 17, т. 2 от Общите условия на договорите за продажба на
електрическа енергия на Е. Б. П. АД /ОУДПЕЕ/, приложими към настоящия момент, цитира
ищцовата страна: „потребителят се задължава да заплаща стойността на използваната в
имота електрическа енергия в сроковете и по начина, определени в тези Общи условия“.
Сроковете били регламентирани в чл. 26 от ОУДПЕЕ, като в ал.6 на същия член изрично
било посочено, че потребителят се счита за надлежно уведомен, че дължи плащане на
1
използваната ел. енергия в посочените срокове, независимо дали е получил предварително
писмено уведомление за размера на задължението. При това положение потребителя
изпадал в забава след настъпване на падежа на съответната фактура, без да е необходимо
изпращането на изрична покана за заплащане на дължимите суми. Съгласно чл. 38 от
ОУДПЕЕ , цитира още ищцовата страна : „Потребител, който не изпълни задължението си за
плащане в срок на дължими към „Е. П. П.“ АД суми, дължи обезщетение за забава в размер
на законната лихва за всеки просрочен ден“.
Предвид горното и на основание чл. 410 от ГПК, във връзка с чл. 107 от Закона за
енергетиката, в Районен Съд - Варна, 51-ви състав било подадено Заявление за издаване на
Заповед за изпълнение срещу В. М. П., в резултат на което и образувано ч.г.д. №8249/2023.
Към момента на подаване на заявлението потребителят на електрическа енергия имал
неизплатени задължения в общ размер на 2170.22 лв.(две хиляди сто и седемдесет лева и
двадесет и две стотинки ) за обекта на потребление, заведен с абонатен номер *** в с. ***.
В посочената сума били включени неплатените задължения за лихва за забава в
размер на 2170.22 лв. (две хиляди сто и седемдесет лв. 22 ст.), начислена върху платена
главница за консумирана ел.енергия от ответника по фактура № ********** издадена на
01.06.2018г. с падеж 29.06.2018г.
Периодът на лихвата за забава бил изчислен от датата следваща падежа на
горепосочената фактура - 30.06.2018 г. до датата на пълното плащане - 10.06.2020 г.,
посочени подробно в извлечение от сметка на ответника по кл. № ***, към същата дата. ( За
улеснение на съда ищцовата страна прилага таблица, към която препраща ). Върху горе
цитираните суми сочи ищцовата страна, че били заплатени 2% държавна такса.
Длъжникът направил възражение в срока по чл.414 ГПК, в резултат на което и в
срока по чл. 415 ГПК ищцовото дружество предявява иска си за установяване на оспореното
вземане, като е довнесло и дължимата държавна такса.
Сочи се още, че след подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК, гореописаният
длъжник подал възражение с мотива, че не дължи изпълнение на вземането по издадената
заповед за изпълнение. След настъпване на изискуемостта на задължението до момента на
сезиране на съда с исковата молба, твърди „ Енерго - Продажби“ АД , че стойността на
задължението за лихви за забава не било заплатено.
На следващо място , в исковата молба се сочи, че с влязло в сила съдебно решение №
4751/22.11.2018г. по гр.д. № 10919/2018г. по описа на ВРС бил отхвърлен предявения от
ответника отрицателен установителен иск за недължимост на сумата в размер на
11405,51лв., начислена за консумирана електроенергия от ответника по фактура №
********** издадена на 01.06.2018г. с падеж 29.06.2018г. с период на консумация от
05.04.2018г. до 04.05.2018г. за Аб. № *** , гр/с. *** и кл.№: ***.
Съдебното решение влязло в сила на 16.04.2020г., когато с Определение № 324 от
същата дата не било допуснато до касационно обжалване съдебно решение №
322/14.03.2019г. по в.г.д.259/2019г. на ВОС, с което било потвърдено съдебно решение
2
№4751/22.11.2018г. по гр.д. 10919/2018г. по описа на ВРС.
Задължението за консумирана електроенергия в размер на 11405.51лв. по фактура
№********** издадена на 01.06.2018г. с падеж 29.06.2018г. ,твърди ищцовото дружество, че
било окончателно погасено, чрез пълно плащане на 10.06.2020г., като оставала неплатена
лихвата за забава върху платената фактура за периода от 30.06.2018 г. до 10.06.2020 г.
Доколкото бил налице влязъл в законна сила съдебен акт по предявен отрицателен
установителен иск от потребителя срещу енергийното дружество, то на осн. чл. 299 ГПК
спорът спрямо визираните обстоятелства, обобщава „Е. П. П.“ АД, че не подлежи на
пререшаване. Във връзка с което, в Решение № 160/2019г. от 21.01.2020г., постановено по
гр.д. № 1555/2019г. по описа на ВКС, II - ро г.о., препращащо изрично към мотивите и
постановките, развити в Решение № 530 от 05.07.2010 г. по гр. д. № 1560/2009 г. на I-во г.о.,
Решение № 32/10.03.2016 г. по гр. д. № 4741/2015 г. на II-ро г. о. и Решение № 68/18.06.2019
г. по гр. д. № 3931/2018 г. на II-ро г.о., било прието, че да се отхвърли отрицателен
установителен иск е равнозначно на това да се уважи положителен установителен иск
относно същото право, предявен от ответника по отрицателния установителен иск, като
отхвърлянето на отрицателен установителен иск за конкретно посочено право, формира сила
на пресъдено нещо между страните по делото, че именно ответникът по този иск е носител
на правото.
Предявеният отрицателен установителен иск за вземането прекъсвал погасителната
давност, ако искът бъде отхвърлен, като от прекъсването, започвала да тече нова давност и
новият срок е всякога 5 години на осн. чл. 117 ЗЗД. Срокът имал за начало приключването
на съдебното дирене пред последната инстанция, постановила влязлото в сила решение за
отхвърляне на отрицателния установителен иск за вземането.По повод изложените
констатации се заключавало, че с предявяването на отрицателния установителен иск от
страна на потребителя , спряла да тече давността за вземането по първоначално издадената
фактура и давността била прекъсната до размера на вземането, за който е отхвърлен искът,
на осн. чл. 115, ал. 1, б. ,,ж“ ЗЗД и чл. 116, б. ,,б“ ЗЗД. По аргумент от чл. 117, ал. 1 и ал. 2
ЗЗД от прекъсването, започнала да тече нова 5-годишна давност, а именно - от приключване
на съдебното дирене пред касационната инстанция. Без значение било дали висящият процес
е иницииран от длъжника, а буквалното тълкуване на разпоредбата било правилното -
погасителната давност не течала, докато трае процесът относно вземането, като това
основание за спирането на погасителната давност не изисквало други условия.
Във връзка с наведеното оспорване за изтекла давност и относно акцесорното вземане
за лихви, ищцовото дружество се позовава на постановките, развити с Решение №
53/27.06.2022г. постановено по възз.търг.д. № 25/2022г. по описа на Апелативен съд -
Бургас, съгласно което спирането и прекъсването на давността във връзка с главното
вземане пренася своя ефект и върху вземането за лихви. Доколкото акцесорното вземане
следвало съдбата на основното вземане, то за лихвата за забава върху главницата следвала
нова 5-годишна давност от влизане в сила на съдебното решение за отхвърляне на
отрицателно установителния иск за недължимост на главното задължение.Позовавайки се на
3
цитираното Решение на Бургаски Апелативен съд , ищцовата страна моли съда да приеме, че
гореизложените твърдения касаят и оспорването във връзка с изтекла погасителна давност
на лихвите. С оглед процесуална икономия, в настоящата част на изложението, ищцовото
дружество изрично препраща към правните мотиви визирани по-горе.
При така изложеното по -горе, ищцовото дружество е обосновало правния си интерес
от водене на специалния положителен установителен иск , предявен в рамките на
преклузивния процесуален срок по чл.415 ГПК против длъжника в заповедното
производство за установяване съществуването на оспореното парично вземане предмет на
издадената в полза на енергийното дружество Заповед за изпълнение по чл.410 ГПК в
заповедното производство.
Отправеното до исковия съд искане е да бъде постановено съдебно решение , по
силата на което да бъде прието за установено между страните, със СПН, че ответника В. М.
П., ЕГН: **********, дължи на „Е. П. П.“ АД заплащане на сумата в общ размер на 2170.22
лв. (две хиляди сто и седемдесет лева и двадесет и две стотинки) за обект на потребление,
заведен с абонатен номер Аб. № *** , гр/с. *** - неплатените задължения за лихва за забава в
размер на 2170.22 лв. (две хиляди сто и седемдесет лв. 22 ст.), начислена върху платена
главница за консумирана ел.енергия от ответника по фактура № ********** издадена на
01.06.2018 с падеж 29.06.2018г. , с период на лихвата за забава от датата следваща падежа на
горепосочената фактура - 30.06.2018 г. до датата на пълното плащане -10.06.2020 г.,
посочени подробно в извлечение от сметка на ответника по кл. № ***, към същата дата- т.е.
паричното вземане за което заповедният съд е издал Заповедта за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК.
Претендират се и разноските сторени в заповедното дело, като е отправено и искане в
полза на ищцовото дружество да бъде присъдено и юрисконсултско възнаграждение на
основание чл. 78, ал. 8 от ГПК, във вр. с Наредба за заплащането на правната помощ, приета
с ПМС № 4 от 06.01.2006 г. (независимо от непрецизното изписване на петитум и искания за
присъждане на разноски).
В подкрепа на изложеното и на искането, ищццовата страна е направила
доказателствени искания.На последно място процесуалният представител на ищеца моли,
ако не се яви в първото открито заседание по делото, същото да се гледа в отсъствие на
представител на ищеца. На основание чл. 78, ал. 5 от ГПК, още с исковата си молба,
процесуалният представител на ищеца е направил възражение за прекомерност на
претендираното от насрещната страна възнаграждение за адвокат.
В срока по чл.131 ГПК ответникът, чрез надлежно упълномощен процесуален
представител адвокат П. М. от АК Варна е депозирал писмен отговор на исковата молба.
Ответникът счита, че предявеният иск е допустим, но по същество - неоснователен,
поради което моли искът да бъде отхвърлен изцяло по следните съображения:
С оглед отделяне на спорното от безспорното, ответникът потвърждава истинността
на изнесената в исковата молба фактическата обстановка по делото, наличието на
4
облигационни отношения между страните, провеждането на съдебен процес и заплащането
на оспорената в него сума на 10.06.2020 г.
Независимо от това, настоящата парична претенция, оспорва ответника, че се явява
неоснователна поради погасяването й по давност на основание чл.111, т. 3 от ЗЗД.
Ответника намира, че е видно от приложените съдебни решения, че предмет на
първоначалния правен спор била конкретно и само главницата по фактура №
**********/01.06.2018г. в размер на 11 405,51 лв.
Акцесорното вземане за лихва не било включено в обхвата на производството от
нито един от процесуалните противници, като по този начин останал и извън пределите на
силата на пресъдено нещо на решението. Ищецът застъпвал тезата, че поради производния
си характер въпросното притезание „следва съдбата на основното вземане", поради което
спирането и прекъсването на давността по отношение на последното „пренася своя ефект" и
върху добавъчното такова. Становището на търговеца се базирало на разпоредбите на чл.
115, ал. 1, б. „ж" и чл.116, б. „б" от ЗЗД и Решение № 53/27.06.2022г. по т.д. № 25/2022г. по
описа на Апелативен съд - Бургас.
Същото, обаче, ответника намира за неправилно.
На първо място: цитираният съдебен акт въобще не съдържал подобно съждение.
Съставът на БАС единствено посочил, че възражението за изтекла давност касателно
главницата обхваща и акцесорната лихва. По никакъв начин не били коментирани нито
спирането или прекъсването на давностния срок, нито последиците от съдебното решение
по отношение на последната. Изводите на ищеца ответникът намира, че са резултат на
субективното му тълкуване, кореспондиращо на търсената в процеса икономическа облага.
Нещо повече, дори и същото да бъде възприето в посочения смисъл, то същото пряко
противоречало на задължителната съдебна практика. Конкретно по основополагащия въпрос
: дали преустановяване изтичането на погасителната давност се прилага и по отношение на
акцесорното вземане по чл. 86 от ЗЗД, когато същото не е предмет на съдебно разглеждане,
подчертава адв.П.М., че е получил своя категоричен отрицателен отговор по постановеното
по реда на чл. 290 от ГПК Решение № 153/09.10.2015г. по т.д. № 2304/2014г. на ВКС, 1-во
т.о. Съставът недвусмислено заключавал: „Недопустимостта за разширителното тълкуване
на разпоредбата на чл. 115, ал. 1, б. „ж"“ от ЗЗД, в която ясно е очертан обхватът й - спорът
относно вземането, изключва възможността за приложението й по отношение на вземане за
обезщетение за забавено плащане на паричното задължение, което не е предмет на
предявения иск и чиято защита не е заявена“ и „Акцесорността на лихвата не е основание и
аргумент за приложение на разпоредбата на чл. 115, ал. 1, б. „ж“от ЗЗД".
Настоящият казус, според ответника, е именно такъв.
По гр. д. № 10919/2018г. на ВРС била оспорена дължимостта единствено на
главницата по издадения от „Е. П. П." АД счетоводен документ. Вземането за лихва,
начисляващо се от падежа на фактурата, не било включено в обхвата на правния спор.
Кредиторът предпочел да го претендира едва след повече от пет години от възникването му.
5
Подобна пасивност водела като последица след себе си и потенциалното прилагане на
предвидената от законодателя защита на длъжника, каквото правопогасяващо изявление
било релевирано в настоящия отговор. Доводите на състава на ВКС били пространно
развити в цитираното решение. Същите били напълно резонни и съобразени с духа и
буквата на закона.
В допълнение към тях ,ответникът сочи, че вземането за законна лихва по своя
характер действително е акцесорно спрямо главницата, но единствено доколкото е налице
причинно-следствена връзка между тях. Това обстоятелство, обаче, по никакъв начин не
лишавало притезанието от самостоятелност. Самостоятелно било правното основание, на
което то би могло да се претендира. Докато основното вземане произтичало от договорни
правоотношения (чл. 79 от ЗЗД) и целяло задоволяване на позитивния интерес, лихвата се
дължала по силата на самия закон (чл. 86 от ЗЗД) и имала ясно изразен санкционен, или най-
малкото неустоечен характер. Респективно, самостоятелен и съвсем различен бил
фактическият състав, при осъществяването на който възниквало обезщетението за забава.
Същият не бил разглеждан и удостоверяван в хода на съдебния процес, тъкмо защото не бил
част от неговия предмет. Следователно нямало как и материално и процесуално-правните
последици от същия да се разпростират и върху добавъчната претенция. Самостоятелни
били и възраженията, които длъжникът можел да наведе в хода на производството. Това,
при все това, нямало как да се случи, след като искането за лихвата не било инкорпорирано
в петитума на исковата молба. Именно по тази причина съдебните състави обръщали
специално внимание на недопустимостта на разширителното тълкуване на чл. 115 ЗЗД.
Предвидените в него хипотези били изчерпателни и лимитирани, представлявали
изключения от правилото, поради което приложението йм не следвало да се разгръща и
досежно незасегнати от нормата прецеденти. В случай , че кредиторът желаел да запази
вземането си докато трае процеса, същият следвало да го претендира по съдебен ред и да
инициира спирането на производството поради наличието на преюдициален спор. Предвид
възприетото от съдилищата стеснено приложно поле на процесната разпоредба,
неоснователно намира ответника, че се явявало и и твърдението на ищеца, че с
постановяване на първото решение погасителната давност касателно законната лихва се
трансформирала в 5-годишна на основание чл. 117, ал. 2 от ЗЗД. Въпросното добавъчно
вземане не било признато със сила на пресъдено нещо.
Именно в тази връзка и в условията на евентуалност, ответникът акцентира на това,
че обезщетението за забавено плащане било погасено по давност дори и ако по някаква
причина се приеме, че съответният срок спрял да тече по време на разглеждането на
отрицателния установителен иск досежно главницата. Съгласно твърденията на самия ищец
в исковата му молба, Решение № 4751/22.11.2018г. по гр. д. № 10919/18г. на ВРС влязло в
законна сила на 16.04.2020г. От този момент била възобновена правната релевантност на
изтеклия период от време. Заявлението по чл. 410 от ГПК, послужило като основание за
образуване на ч.гр.д. № 8249/2023г. по описа на ВРС, било подадено на 27.06.2023г. Отново
изтекли най-малко три години от изискуемостта на вземането, което правело претенцията за
6
потвърждаването му по съдебен ред неоснователна и на това самостоятелното основание,
базирано отново на нормата на чл.111, т. 3 от ЗЗД.
На основание гореизложеното ответникът моли съда да отхвърли изцяло предявения
иск като неоснователен. Моли да му бъдат присъдени и направените съдебно-деловодни
разноски, включващи и изплатеното адвокатско възнаграждение. Моли съда да цени
изявлението в срока по чл.131 ГПК като списък на разноските по чл. 80 от ГПК.В случай, че
са налице предпоставките на чл. 238, ал.2 ГПК ответникът моли съда да прекрати
производството по делото и да присъди в полза на ответника адвокатски хонорар и сторени
разноски.Ответникът изрично е заявил, че желае делото да се гледа без негово участие или
без негов представител, в случай че не може да се яви лично или представител. В условия на
евентуалност е заявено и възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК.
На последно място ответникът принципно не се противопоставя на направените от
ищеца доказателствени искания, но предвид чисто правния характер на спора, намира че
приложените под номера 1,3,4,5,6,7 и 8 писмени доказателства са неотносими . От своя
страна ответникът не прави доказателствени искания, а само за улеснение на съда прилага
цитираното Решение № 153/9.10.2015 г. по т.д№ 2304/2014 г. на Първо търговско отделение
на ВКС .
Видно от Протокол № 420, обективиращ проведеното първо открито съдебно
заседание по делото, в проведеното по делото о.с.з. от 26.01.2024 г. ищцовата страна не е
изпратила представител, но в писмена молба с рег. № 6929/26.1.2024 г. процесуалният
представител на ищцовото дружество - юрисконсулт Н.Иванова поддържа иска, моли за
уважаване на иска, ведно с присъждане на съдебно-деловодни разноски, а в условия на
евентуалност релевира възражение за прекомерност на претендирания от ответника
адвокатски хонорар .
В откритото съдебно заседание процесуалният представител на ответника - адвокат
П. М. от АК Варна , придържайки се към цитираната в отговора на искова молба
задължителна съдебна практика, моли съда да отхвърли иска и да присъди в полза на
ответника сторените съдебно - деловодни разноски .
СЪДЪТ, след запознаване със становищата на страните, съвкупен и поотделен
анализ на събраните по делото писмени доказателства, въз основа на приложимия
закон и съгласно чл.235 и чл. 236 ГПК , приема за установено и доказано по делото, от
фактическа страна следното :
От фактическа страна, на база приобщените по делото писмени доказателства
(представените от ищцовата страна с исковата молба заверени за вярност с оригинала копия
от: известие за обезщетение за забава от 25.07.2023 г.; фактура № **********/01.06.2018 г.;
извлечение за фактури и плащания за период към дата 25.07.2023 г. за клиент с клиентски №
***; справка за потреблението през последните 12/24/36 м към дата 26.07.2023 г. за клиент с
клиентски № ***; Решение № 4751/22.11.2018 г. по гражданско дело № 10919/2018 г. по
описа на Районен съд - Варна, Гражданско отделение, 49 състав; Решение № 322/14.03.2019
г. по въззивно гражданско дело № 259/2019 г. по описа на Окръжен съд -Варна, Гражданско
7
отделение; Определение № 324/16.04.2020 г. по гражданско дело № 3825/2019 г. по описа на
Върховен касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение; Общи
условия на договорите за продажба на електрическа енергия на „Е. П. П.“ АД; Решение №
ОУ-061/07.11.2007 г. на ДКЕВР, ведно с публикации във вестник) и приобщеното заповедно
производство - частно гр.дело № 8249/2023 г. по описа на Районен съд - Варна, LI - ви
състав, по делото е изяснено и установено следното :
На 27.06.2023 г. във ВРС е било подадено Заявление за издаване за заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от заявителя „Е. П. П.“ АД против
длъжника - В. М. П. и образувано частно гр.дело № 8249/2023 г. по описа на ВРС , LI - ви -
ви състав .
Видно от материалите по частно гр.дело № 10 893/2023г. по описа на РС Варна , LI -
ви състав, с Разпореждане № 24 188/38.06.2023 г. заповедният съд е приел, че заявлението на
заявителя отговоря на изискванията за редовност и не са налице визираните в разпоредбата
на чл. 411, ал.2 т. 2 , 3 , 4 , 5 ГПК , поради което и е било разпоредено издаване на Заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК в полза на заявителя , против длъжника
за паричното вземане индивидуализирано в т. 9 -12 от заявлението ( л.22 от заповедното
дело) .
Липсва спор между страните, че заповедният съд е издал Заповед № 3787/28.06.2023
г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 8249/2023 г. по описа
на РС Варна, LI - ви състав в полза на заявителя и против длъжника.
От приобщения на л.23 - ти по заповедното дело оригинал на цитираната заповед е
видно, че заповедният съд е разпоредил длъжникът В. М. П. ЕГН ********** ДА ЗАПЛАТИ
на заявителя „Е. П.П.“ АД ЕИК *** следните суми : сумата от 2170.22 лв. (две хиляди сто и
седемдесет лева и двадесет и две стотинки ) - представляваща обезщетение за забава ,
начислено за периода от 30.06.2018 г. до 10.06.2020 г. върху главницата от 11405.51 лв. за
потребена електроенергия по фактура № ЛП **********/03.07.2020 г.
В Заповедта по чл.410 ГПК изрично е вписано , че вземането произтича от следните
обстоятелства : забавено плащане на стойността на потребена електроенергия по фактура
№ **********/01.06.2018 г. за обект на потребление с абонатен № ********** и клиентски
№ *** , за което за периода от 30.06.2018 г. до 10.06.2020 г. е начислено обезщетение за
забава върху главницата и за сумата е издадена фактура № ЛП **********/03.07.2020 г.
Със заповедта по чл.410 ГПК заповедният съд е присъдил в полза на заявителя и
сторените разноски : 93.40 лв. за внесена държавна такса и 50 лв. за юрисконсултско
възнаграждение .
Спор няма между страните , че издадената от заповедния съд заповед по чл.410 ГПК е
оспорена от длъжника и не влязла в законна сила .
Видно от листи от материалите по заповедното делото ( листи от 25 -ти до 36 - ти
вкл.), длъжникът е подал Възражение по чл.414 ГПК против заповедта ,а заповедният съд е
констатирал факта , че възражението е в срок и указал на заявителя възможността да
8
предяви в едномесечния срок иска за установяване на съществуването на оспореното
вземане.
Именно с предявяване на исковата молба на дата 25.08.2023 г. във ВРС заявителят е
упражнил правото си на искова защита, като е сезирал съда с предявения специален
положителен уставовителен иск с правно осн. чл.422 ГПК .
В настоящото исково производство, на база представените от ищцовото дружество и
цитираните и по-горе заверени за вярност с оригинала копия на Решения на РС Варна и ОС
Варна и Определение на ВКС ( л.11- 21 от исковото производство ) се установява факта, че
между страните по спора е влязло в законна сила на дата 16.04.2020 г. съдебно решение , с
което предения от В.П. против „Е. П. П. „ АД отрицателен установителен иск е бил
отхвърлен .
С Решение №4751/22.11.2018 г. , постановено от РС Варна, ХLIX - ти състав, по
гражданско дело № 10919 по описа за 2018 година, РС Варна e отхвърлил иска на В. П. за
признаване за установено между страните, на основание чл.124 ГПК , че В.П. не дължи на
Е.П.П. АД , сумата в размер на 11405.51 лв., представляваща консумирана електроенергия
по фактура № ********** от дата 01.06.2018 г. за периода от 05.04.2018 г. до 04.05.2018 г. за
обект на потребление с абонатен номер *** , находящ се в с.*** , обл.Варна , УПИ XVII -198
, кв.20 .
С Решение № 322/14.03.2019 г. постановено от Окръжен съд Варна по в.гр.д.№
259/2019г. първоинстанционното Решение на ВРС по гр.д. № 10919/2018 г. е било
потвърдено, а с Определение № 324 / 16.04.2020 г., постановено от Върховен касационен съд
, Трето гражданско отделение, ГК, с докладчик съдията Майя Русева по г.д.№3825/2019 г.
въззивното решение на ОС Варна не е било допуснато до касационен контрол .
Във връзка с доказване на размера и основанието на предявения иск , ищцовото
дружество е представило и по исковото производство на лист 6-ти е приложено заверено
копие от едностранно съставен документ от ищеца „ известие за обещетение за забава „ .
Съгласно данните в цитирания документ, съпоставени и с приобщените на л. 7 и л. от
10 заверени за вярност с оригнала копия на фактура № ********* от дата 1.6.2018 г. и
справки за потреблението на абоната и извлечение от фактури и плащания се установява, че
с фактура № ********** от дата 01.06.2018 г. за периода от 05.04.2018 г. до 04.05.2018 г. за
обект на потребление с абонатен номер ***, ищцовото дружество „Е. П. П. „АД е начислило
на потребителя В. П. сумата от 11 405.51 лв. ( л.7 ) с посочен срок на плащане 29.06.2018 г.
Сумата от 11 4051 лв. е платена на 10.06.2020г. (л.8 -гръб) , а исковата сума от
2170.22 лв. е начислена с ЛП ********** от 03.07.2020 г. (л.9 и л. 6) върху главницата от
11 405.51 лв. - за периода от 30.06.2018 г. до 10.06.2020 г. - търсена за заплащане под
формата на обезщетение за забава на плащането на главницата от 11 405.51 лв.
Спор по делото няма , че ответникът не е платил търсената от него за плащане искова
сума, както и че още в заповедното производство е възразил, че вземането е погасено по
давност.
9
Въз основа на така изложеното от фактическа страна, съдът при спазване на
нормите на чл.235 и чл.235 ГПК достига до следните ПРАВНИ ИЗВОДИ :
С доклада по делото, съдът е квалифицирал предявения специален положителен иск
по чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 86, ал.1 ЗЗД, като е разпределил и
доказателствената тежест между страните .
С доклада по делото, приет от страните без възражения, съдът е обявил на основание
чл.146 ал.1, т. 4 и т.5 ГПК, за безспорно и не се нуждаещо се от доказване помежду йм:
наличието на облигационни отношения между страните, провеждането на съдебен процес и
заплащането на оспорената в него сума на 10.06.2020 г.
Изрично е обявено на страните от исковия съд , че спорът помежду йм има изцяло
правен характер и се свежда до това, след като СПН е установено че ответникът дължи на
ищеца сумата от 11405.51 лв. и е заплатил същата на 10.06.2020 г., но законна лихва върху
тази сума не била предмет на предходното водено помежду страните исково производство,
дължи ли ответника законна лихва за забава и ако „да“ от кой момент ?
Анализът на събраните по делото доказателства и приетите за безспорни и доказани
правно релевантни факти , мотивират настоящияг съдебен първоинстационен състав да
изведе извод за неснователност и недоказаност на предявения иск, като излага следните
мотиви:
С влязло в законна сила Решение от 16.04.2020 г. , със сила на пресъдено нещо между
страните по спора е разрешен въпроса относно дължимостта на сумата от 11 405.51 лв. от
ответника в настоящото производство към дружеството „Е. П. П. „ АД , която сума е била
начислена с фактура от 01.06.2018 г. като цена на ел.енергия за период от 05.04.2018 г. до
04.05.2018 г.
Силата на пресъдено нещо на Решението постановено по гр.д.№ 10919/2019 г. по
описа на ВРС , по отхвърления отрицателен установенителен иск , формирана на 16.04.2020
г., съгласно чл. 228 ,ал. 1 и ал.4 ГПК се разпростира между същите страни , за същото искане
и за същото основание , а и по отношение на разрешените със същото решение искания и
възражения за право на задържане и прихващане .
В производството по гр.д.№ 10919/2019 г. предмет на съдебно установяване е било
единствено искането на потребителя на ел.енергия да отрече дължимостта на главното
вземане, претендирано за заплащане от енергийното дружество като цена на потребена
ел.енергия . Аксецорно искане в това производство не е било предявявано, поради което и
процесното вземане за лихва за забава върху главницата от 11 405.51 лв. не е било предмет
на вече влязлото в законна сила Решение .
При така изложеното , сравнявайки датите на влизане в законна сила на
постановеното от ВРС Решение, формирало СПН в отношенията между страните само по
отношение на дължимост на главницата от 11 405.51 лв., - 16.04.2020 г. и датата на която
енергийното дружество е предприело действия за снабдяване със Заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 ГПК - 27.06.2023 г., исковият съд пресмята , че заявлението
10
за издаване на заповедта по чл.410 ГПК е подадено след като са изминали три години и два
месеца от влизане в сила на Решението, с което е установено, че главницата за потребена
ел.енергия се дължи .
Ето защо , при спазване на нормата на чл. 111 , буква „в „ предложение трето от ЗЗД,
съдът приема, че действията предприети от „Е. П. П. „ АД за събиране на вземане за законна
лихва начислена върху главницата от 11 405.51 лв. са осъществени след като е изтекъл
законовия давностен срок . Съгласно нормата на чл.111 , б. „в „ ЗЗД с изтичане на
тригодишна давност се погасяват вземанията за наем, за лихви и за други периодични
плащания.
Липсват доказателства в периода от 16.04.2020 г. до 27.06.2023 г.,ищцовото
дружество „Е.П.П.“ АД да е предприело действия, които да прекъснат давността .
Според настоящия съдебен състав твърденията на ищцовото дружество затова , че
докато е било висящо производството по гр.дело № 10919/2019 г. по описа на РС Варна
давност за акцесорното вземане за обезщетение за забава върху главницата не е текла , са
напълно неоснователни, а позоваването на съдебна практика , която няма задължителен
характер - ирелевантно .
В разпоредбата на чл.117 , буква „ ж „ ЗЗД ясно е записано, че давност не тече докато
трае съдебния процес относно вземането. Систематичното и граматично тълкуване на
цитираната законова разпоредба обуславя извод от правна страна, че погасителна давност в
настоящия спор не е текла единствено и само за главното вземане, въведено като предмет на
отрицателния установителен иск.
Аргумент в подкрепа на същия правен извод се съдържа и в създадената практика по
приложението на чл.. 116 б. „б“ ЗЗД и чл.115 б.“ж“ ЗЗД цитирана в Решение № 255817 /
03.12.2021 г. на СГС по в.гр.д. № 3173/2021 г., недопуснато до касиране с Определение №
50170/15.03.2023 г. на ВКС , по т.д. № 1026/2022г., на Първо търговско отделение, ТК, с
докладчик съдията Васил Христакиев , постановено в производство по чл.280 ГПК ,
съгласно която : „ищецът , който оспорва вземанията , които се изпълняват принудително не
може сам да прекъсне погасителната давност, на която се позовава „.
В същия смисъл са и мотивите обективирани в задължителното за настоящата
инстанция Решение № 452 / 20.05.2005 г. по т.д. № 748/2004 г. на ТК, Второ търговско
отделение , с докладчик председателят Татяна Върбанова .
Въз основа на изложеното по-горе , исковият съд приема, че независимо от факта на
фактуриране на исковата сума от страна на „Е. П. П. „ АД ответникът не дължи на
енергийното дружество законна лихва за забава в търсения размер и за посочения период
върху платеното главно парично вземане, т.к. погасителната тригодишна давност е била
изтекла преди енергийното дружество да подаде заявление за издаване на заповедта за
изпълнение по чл.410 ГПК.
С оглед на горните изводи от правна страна , съдът отхвърля предявения специален
положителен установителен иск, ведно с правните последици от изхода на спора .
11
На основание чл. 81 и чл. 78 , ал.3 ГПК , исковият съд присъжда в полза на ответника
сторените от него съдебно - деловодни разноски . Видно от приложения на лист 68 - ми по
делото Списък по чл.80 ГПК, ответникът претендира възстановяване на един разход - сумата
от общо 550.00 лева - адвокатско възнаграждение . В приобщения по делото на лист 54 - ти
договор за правна защита и съдействие Серия Б, номер ********** от 28.09.2023 г., имащ
характера на разписка, е вписана сумата от 550 лв. договорен и платен в брой адвокатски
хонорар . Съгласно чл. 78, ал.3 ГПК съдът присъжда съдебно - деловодни разноски в
исковото производство в полза на ответника за адвокатско възнаграждение пред настоящата
инстанция в посочения установен и доказан размер от 550 лв., с оглед отхвърлянето на иска.
Съдът, в настоящия му съдебен състав, воден от принципа на диспозитивното начало,
намира че след като договореното и платено от ответника към адв.П.М. адвокатско
възнаграждение не надвишава минимума по Наредба №1/2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, не дължи нарочно произнасяне по евентуално релевираното
от „Е. П. П.“ АД възражение по чл. 78, ал.5 ГПК.
Воден от горното, исковият съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ изцяло предявения специален положителен установителен иск с правно
основание чл. 422 , ал.1 вр. чл. 415, ал. 1 ГПК , вр. чл.86, ал.1 ЗЗД от ищцовото дружество „
Е. П. П.“ АД,ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: г***, представлявано от П. С.,
Я. Д., Д. Д., чрез процесуален представител - юрисконсулт Н. И., против ответника В. М. П.,
ЕГН: **********, с адрес: ***, с искането да бъде постановено съдебно Решение , по силата
на което да бъде прието за установено между страните по делото със сила на пресъдено
нещо , че в полза на ищцовото дружество съществува паричното вземане за което
заповедният съд по ч.гр.д. № 8249/2023 г. по описа на РС Варна, LI - ви състав е издал
Заповед за изпълнение на парично задължение № 3787/28.06.2023 г., а именно, че
ответникът В. М. П., ЕГН: **********, дължи на „Е. П. П.“ АД, ЕИК *** заплащане на
СУМАТА в общ размер на 2170.22 лв. (две хиляди сто и седемдесет лева и двадесет и две
стотинки ) - представляваща обезщетение за забава, начислено за периода от 30.06.2018 г.
до 10.06.2020 г., върху главницата от 11405.51 лв. за потребена ел.енергия по фактура №
********** издадена на 01.06.2018г. за обект на потребление в с.***, с абонатен № *** и
клиентски № ***, за която сума е издадена фактура № ЛП**********/03.07.2020г.,
КАТО НЕОСНОВАТЕЛЕН И НЕДОКАЗАН.
ОСЪЖДА ищцовото дружество „ Е. П. П.“ АД; ЕИК:***, със седалище и адрес на
управление: г***, представлявано от П. С., Я. Д., Д. Д. ДА ЗАПЛАТИ на ответника В. М.
П., ЕГН: **********, с адрес: *** СУМАТА от общо 550.00 лв. (петстотин и петдесет лева)
12
- сторените от ответника в исковото производство, пред настоящата инстанция , съдебно-
деловодни разноски за заплатен адвокатски хонорар, на осн. чл. 78, ал.3 ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване на страните в двуседмичен срок, считано от
получаване на преписа, с въвзивна жалба , пред Окръжен съд Варна.
ПРЕПИС от Решението да се връчи на страните чрез процесуалните йм
представители.
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
13