РЕШЕНИЕ№
260385
гр. Пловдив,
09.02.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД -
ПЛОВДИВ, ІХ граждански състав, в публично заседание на двадесет и първи януари
две хиляди и двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АННА ДЪБОВА
при секретаря Катя Янева,
като разгледа докладваното гр. дело № 9802
по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по
предявени от „Европа ПП“ ООД против Х.Б.Б. и К.Г.Б. пасивно субективно
съединени осъдителни искове с правно основание чл. 403, ал. 1 ГПК за заплащане
на сумата от 16 062, 29 лв., представляваща обезщетение за вреди за
периода от 18.05.2017 г. до 17.07.2020 г., нанесени чрез допуснато с
Определение № 657/17.03.2017 г. по гр.д. № 645/2017 г. по описа на Окръжен съд
– Пловдив обезпечение на предявен от Х.Б.Б. и К.Г.Б. против „Европа ПП“ ООД
иск, което обезпечение е отменено с Определение № 905/19.06.2020 г. по гр.д. №
645/2017 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, ведно със законна мораторна
лихва върху главницата от датата на депозиране на исковата молба в съда –
11.08.2020 г., до окончателното изплащане на задължението.
Ищецът твърди, че на 13.03.2017
г. ответните страни депозирали искова молба против него, по която е образувано гр.д. № 645/2017 г.
по описа на Окръжен съд – Пловдив, за сумата в размер от 50 000 лв. С
Определение № 657/17.03.2017 г. по гр.д. № 645/2017 г. по описа на Окръжен съд
– Пловдив било допуснато обезпечение на предявения от Х.Б.Б. и К.Г.Б. против
„Европа ПП“ ООД иск, чрез налагане на запор на банковите сметки на длъжника до
размера на исковата сума. Сочи, че за налагане на запора е образувано по искане
на ответните страни ***. по описа на частен съдебен изпълнител З.Д., с ***Твърди,
че на 18.05.2017 г. е наложен запор по отношение на откритата на ищеца в
„УниКредит Булбанк“ АД банкова сметка ***. Твърди, че към момента на налагане на запора в посочената
банкова сметка ***, 92 лв., като на 19.06.2017 г. постъпила сумата от
20 000 лв. и запорът бил наложен до размер на сумата от 50 000 лв.
Сочи, че с Решение № 668/22.05.2019 г., постановено по делото, предявените
против ищеца искове били уважени в пълния им предявен размер за сумата от
50 000 лв., представляваща договорна неустойка. Решението било отменено с
постановяване на Решение № 175/04.11.2019 г. по гр.д. № 390/2019 г. по описа на
Апелативен съд – Пловдив, като предявените искове били отхвърлени. Решението на
въззивния съд не било допуснато до касационно обжалване с постановяване на
Определение № 317/05.05.2020 г. по гр.д. № 498/2020 г. по описа на Върховния
касационен съд, IV г.о. Твърди, че след влизане на решението в сила,
о негова молба и с Определение № 905/19.06.2020 г. по гр.д. № 645/2017 г. по
описа на Окръжен съд – Пловдив, допуснатото обезпечение е отменено. След
влизане в сила на определението – 07.07.2020 г., по молба на ищеца от
14.07.2020 г., наложеният запор бил вдигнат на 17.07.2020 г. Твърди, че за
периода от 18.05.2017 г. до 17.07.2020 г., като вредата е съизмерима с размера
на законната лихва, която моли да бъде присъдена за посочения период, съобразно
размера на запорираната сума. По така изложените съображения се моли за
уважаване на предявения иск. Претендира присъждане на сторените в
производството съдебно-деловодни разноски.
Ответните
страни Х.Б.Б.
и К.Г.Б. са депозирали в
законоустановения за това срок по чл. 131, ал. 1 ГПК отговор на исковата молба,
с който оспорват предявените искове по основание и размер. Твърдят, че вредата
в случая не е съизмерима със законната лихва, тъй като за обслужване на
банковата сметка, по която е наложен запорът, е установена лихва за обслужване
на кредита, която е договорна, която в случая не се претендира, и чиито размер
не е представил доказателства. Оспорват и периода, за който се претендира
пропусната полза в размер на законната лихва, тъй като ищецът е могъл да
ограничи периода на вредите, като поиска отмяна на наложения запор незабавно
след постановяване на въззивното решение на Апелативен съд – Пловдив на
04.11.2019 г., което е окончателно. Следователно счита иска за неоснователен за
периода от 04.11.2019 г. до 26.05.2020 г. или за сумата от 3 569, 44 лв.
Оспорват и искането за присъждане на законна лихва от датата на депозиране на
исковата молба до окончателното изплащане на задължението, тъй като
начисляването на лихва върху лихва, т.нар. анатоцизъм, е недопустимо. По така изложените
съображения молят за отхвърляне на предявените искове, като при условията на
евентуалност прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение,
претендирано от ищеца.
Съдът, като
съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от
фактическа и правна страна:
Районен съд – Пловдив е
сезиран с пасивно субективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 403, ал. 1 ГПК.
Възникване на спорното материално право по чл.
403 , ал. 1 ГПК, установяваща специфична безвиновна деликтна отговорност, се
предпоставя от установяване на следните материланоправни предпоставки
(юридически факти): 1. допуснато обезпечение, което е отменено след отхвърляне
на иска, който е обезпечен; 2. вреди, изразяващи се в пропусната полза в размер
на законната лихва; 3. причинна връзка между допускане на обезпечението и
вредите; 4. съществуващо вземане към трето лице, по отношение на което е
наложена обезпечителната мярка, което е изискуемо към периода, за който се
претендира присъждане на обезщетението - в този смисъл Решение № 101 от 05.08.2013 г. на ВКС по т. д. № 1029 от 2012 г., І т.
о.
От събраните
в производството по делото доказателства се установява, че с Определение от
17.03.2017 г. по гр.д. № 645/2017 г. по описа на Окръжен съд - Пловдив е
допуснато на основание чл. 387 ГПК обезпечение на предявените от Х.Б.Б. и К.Г.Б.
против „Европа – ПП“ ООД субективно съединени искове за заплащане на сумата от
50 000 лв., представляваща неустойка на основание чл. 21 от предварителен
договор от 05.10.2009 г., чрез налагане на запор, до размер на сумата от
50 000 лв., върху банковите сметки на „Европа – ПП“ ООД, открити във
всички банки на територията на Република България.
По делото са
представени удостоверения, издадени от ***и район на действие Окръжен съд –
Пловдив, от които се установява, че във връзка с Определение от 17.03.2017 г.
по гр.д. № 645/2017 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, по молба на
взискателите Х.Б.Б. и К.Г.Б. е образувано *** по описа на ***и район на
действие Окръжен съд – Пловдив, за изпълнение на наложената обезпечителна
мярка. От така издаденото удостоверение се установява, че със запорно съобщение
изх. № 3951/15.05.2017 г. е наложен обезпечителен запор върху банковите сметки
на „Европа – ПП“ ООД, открити в „УниКредит Булбанк“ АД, връчено на 18.05.2017
г., като наложеният запор е вдигнат на 17.07.2020 г. със съобщение изх. №
4716/15.07.2020 г.
По делото е
представено извлечение от банковата разплащателна сметка на „Европа – ПП“ ООД,
открита в „УниКредит Булбанк“ АД с IBAN ***.
От последното се установява, че разполагаемата сума в началото на периода към
19.06.2017 г. е в размер на сумата от 49 218, 92 лв., като на 19.06.2017
г. по сметката на ищеца е постъпила сумата от 20 000 лв. на основание
вътрешнобанков превод.
С Решение №
668/22.05.2019 г. по гр.д. № 645/2017 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив,
предявените от Х.Б.Б. и К.Г.Б. против „Европа – ПП“ ООД субективно съединени
осъдителни искове за заплащане на сумата от 50 000 лв., представляваща
неустойка на основание чл. 21 от предварителен договор от 05.10.2009 г., са
уважени. Първоинстанционното решение е отменено с Решение № 175/04.11.2019 г.
по възз.гр.д. № 390/2019 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, като
предявените искове са отхвърлени. Въззвиното решение не е допуснато до
касационно обжалване в производството по чл. 288 ГПК с Определение №
317/05.05.2020 г. по гр.д. № 498/2020 г. на Върховния касационен съд, ГК, IV г.о.
Следователно
отмененото първоинстанционно решение е влязло в законна сила на 05.05.2020 г. с
постановяване на окончателния съдебен акт на касационната инстанция, с което
въззивното решение, с което предявените искове, след отмяна на
първоинстанционното решение, са отхвърлени, не е допуснато до касационно
обжалване. В този смисъл е отбелязването върху приложения по делото препис на
постановените решения.
По молба на
„Европа – ПП“ ООД от 18.05.2020 г. е постановено Определение № 905/19.06.2020
г. по гр.д. № 645/2017 г., с което допуснатото обезпечение на предявените
искове е отменено. Определението е влязло в сила на 07.07.2020 г. съобразно
отбелязването върху приложения по делото препис на постановеното по реда на чл.
402 ГПК определение.
Съгласно
разпоредбата на чл. 403, ал. 1 ГПК ако искът, по който е допуснато
обезпечението, бъде отхвърлен или ако не бъде предявен в дадения на ищеца срок,
или ако делото бъде прекратено, ответникът може да иска от ищеца да му заплати
причинените вследствие на обезпечението вреди.
От събраните
в производството по делото доказателства се установява, че с Определение от
17.03.2017 г. по гр.д. № 645/2017 г. по описа на Окръжен съд - Пловдив е
допуснато обезпечение на предявените от Х.Б.Б. и К.Г.Б. против „Европа – ПП“
ООД субективно съединени осъдителни искове за заплащане на сумата от
50 000 лв., представляваща неустойка на основание чл. 21 от предварителен
договор от 05.10.2009 г., чрез налагане на запор, до размер на сумата от
50 000 лв., върху банковите сметки на „Европа – ПП“ ООД, открити във
всички банки на територията на Република България.
Обезпечителната
мярка е наложена на 18.05.2017 г. с получаване
на запорното съобщение от третото задължено лице „УниКреди Булбанк“ АД по ***
по описа на ***и район на действие Окръжен съд – Пловдив – арг. чл. 507, ал. 3 ГПК.
От
представените по делото доказателства се установява, че при „УниКреди Булбанк“
АД ищецът е имал открита разплащателна сметка с IBAN ***, по която от датата на налагане на обезпечителната мярка – 18.05.2017
г. до 19.06.2017 г. е имало в наличност сумата в размер от 49 218, 92 лв.,
като на 19.06.2017 г. по сметката на ищеца е постъпила сумата от 20 000
лв. на основание вътрешнобанков превод, поради което наложения запор е произвел
действие до пълния му размер от 50 000 лв.
В случая тези
обстоятелства са безспорни между страните, в който смисъл съдът е оставил без
уважение доказателственото искане на ищеца за допускане на съдебно-счетоводна
експертиза.
Обезпеченият
иск е отхвърлен с влязло в сила на 05.05.2020 г. въззивно решение № 175/04.11.2019 г. по възз.гр.д. № 390/2019
г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, поради недопускането му до касационно
обжалване в производството по чл. 288 ГПК с Определение № 317/05.05.2020 г. по
гр.д. № 498/2020 г. на Върховния касационен съд, ГК, IV г.о.
По молба на
ищеца „Европа – ПП“ ООД от 18.05.2020 г. е постановено Определение №
905/19.06.2020 г. по гр.д. № 645/2017 г., с което допуснатото обезпечение на
предявените искове е отменено. Определението е влязло в сила на 07.07.2020 г.,
като запорът върху банковата сметка на ищеца е вдигнат от съдебния изпълнител
на 17.07.2020 г. със съобщение изх. № 4716/15.07.2020 г.
Следователно,
според съда в настоящия му съдебен състав, в производството по делото са
установени кумулативните предпоставки по чл. 403, ал. 1 ГПК за възникване на
притезателното право в полза на ищеца да получи обезщетение за претърпените
вреди в резултата на неоснователно допуснатото обезпечение.
При
допуснатата обезпечителна мярка - запор на вземане на длъжника към трето
лице ищецът по иска по чл. 403, ал. 1 ГПК е лишен от възможността, в качеството си на кредитор по това вземане, да
получи плащане в размера, в който е наложено обезпечението – в случая за сумата
от 50 000 лв.
В хипотеза на
чл. 403, ал. 1, пр. 2-ро ГПК, ако наложената обезпечителна мярка е запор на
вземане към трето лице, при претендирани вреди - законна лихва върху
запорираното вземане, е необходимо ищецът по иска по чл. 403, ал. 1 ГПК да
докаже, че запорираното вземане съществува и е изискуемо. В този смисъл е
практиката на Върховния касационен съд, обективирана в Решение № 101 от 05.08.2013 г. на ВКС по т. д. № 1029 от 2012 г., І т.
о.
В случая
обезпечителната мярка е наложена по отношение на вземане на ищеца към
„УниКредит Булбанк“ АД по разплащателна сметка, открита в посочената търговска
банка.
В
разпоредбата на пар. 1, т. 32 от Допълнителните разпоредби на Закона за
платежните услуги и платежните системи
платежна сметка е сметка, водена на името на един или повече ползватели
на платежни услуги, използвана за изпълнението на платежни операции.
В този смисъл
е разпоредбата на чл. 2 от Наредба № 3 от 18.04.2018 г. за условията и реда за
откриване на платежни сметки, за изпълнение на платежни операции и за
използване на платежни инструменти, платежна сметка е сметка, водена на името
на един или повече ползватели на платежни услуги, използвана за изпълнението на
платежни операции, като плащане от платежни сметки може да се извършва само по
нареждане или с предварително съгласие на титуляря до размера и при условията,
поставени от титуляря на сметката.
В
разпоредбата на чл. 6, ал. 5 от Наредбата е установено, че платежните сметки, водени
от банки, могат да бъдат разплащателни
сметки – за съхранение на пари, платими на виждане без срок за предизвестие
от титуляря до банката, и за изпълнение на платежни операции по внасяне, прехвърляне
и теглене на средства.
В чл. 8 от
Наредбата е установено, че платежно нареждане е всяко нареждане от платеца или
получателя към доставчика на платежни услуги, с което се разпорежда
изпълнението на платежна операция. Платежното нареждане може да се изпълни само
до размера на разполагаемата наличност по платежната сметка, до размера на
предоставените средства от ползвателя за изпълнение на платежна операция или до
размера на договорения кредит, ако има такъв. Не се допускат частични преводи
по отделни платежни нареждания – чл. 10 от Наредбата.
При тълкуване
на така установените норми, съдът намира, че вземането по съответната платежна
разплащателна сметка е изискуемо съобразно наличността му, доколкото титулярят
на сметката разполага с възможността при поискване – във всеки един момент, чрез съответната платежна операция да
разполага с наличния по сметката финансов ресурс.
В този смисъл
запорираното вземане на ищеца, което до 19.06.2017 г. е било в размер на сумата
от 49 218, 92 лв., а от 20.06.2017 г. в размер от 50 000 лв., е
съществувало и е било изискуемо.
Отговорността
по чл. 403, ал. 1 ГПК е специфична, безвиновна, деликтна отговорност на лицето,
по чието искане е допуснато обезпечение на иск, като на обезвреда подлежат
всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от обезпечението – арг.
чл. 51, ал. 1 ЗЗД.
С оглед
наложената обезпечителна мярка - запор върху парично вземане, ищецът е
претърпял вреди, съизмерими с размера на законната лихва, от забавеното
изпълнение на неоснователно запорираното вземане, които не би претърпял, ако
вземането не беше запорирано, и които не могат да се претендират от третото
задължено лице, от страна на което, не е налице виновно поведение, с оглед
връченото му запорно съобщение.
В този смисъл
е константната практика на Върховния касационен съд, постановена с Решение № 29 от 04. 02.1998 г. по гр. д. №
449/1997 г. на петчленен състав на ВКС и Решение № 156 от 18.12.2017 г. на ВКС
по т. д. № 449/2017 г., II т. о., ТК,, в които се приема, че при липса на
специална регламентация по отношение обема на вредите, които подлежат на обезщетяване
и по размера на обезщетението приложение намира общото правило на чл. 51, ал. 1 ЗЗД - причинителят отговоря за всички преки и непосредствени вреди, които са в
причинно следствена връзка с неоснователно допуснатото обезпечение, като вредата в хипотезата на чл. 403, ал. 1, пр.
1 ГПК е съизмерима, като минимален размер, със законната лихва върху
учредения като обезпечение залог в пари за периода, като пряка и непосредствена
последица от същото това обезпечение.
Следователно
в поза на ищеца се следва обезщетение за претърпените от последния вреди в
резултат на неоснователно наложената обезпечителна мярка, за периода от датата
на налагането й от съдебния изпълнител чрез получаване на запорното съобщение
от третото задължено лице – 18.05.2017 г. до датата на нейната отмяна –
17.07.2020 г., като обезщетението следва да се определи върху размера на
запорираната сума, която за периода от 18.05.2017 г. до 19.06.2017 г. е
49 218, 92 лв. , а за периода от 20.06.2017 г. до 17.07.2020 г. е от
50 000 лв.
Ответните
страни отговарят солидарно пред кредитора за заплащане на задължението,
доколкото и предвид гореизложеното с оглед характера на отговорността по чл.
403, ал. 1 ГПК, а именно - специална деликтна отговорност, следва да намери
приложение разпоредбата на чл. 53 ЗЗД, съгласно която ако увреждането е
причинено от неколцина, те отговарят солидарно.
Съдът намира
за неоснователно възражението на ответните страни за липса на причинно –
следствена връзка между претърпените вреди и допуснатото обезпечение за периода
от постановяване на въззивното решение на Апелативен съд – Пловдив на
04.11.2019 г. до 26.05.2020 г., тъй като
ищецът е могъл да ограничи вредите чрез предявяване на искане за отмяна на
допуснатото обезпечение. Това е така, тъй като решението на въззивната
инстанция е подлежало на касационен контрол, който е осъществен с депозиране на
касационна жалба, като отменителното решение на въззивния съд, с което
предявените искове са отхвърлени, е влязло в законна сила на 05.05.2020 г. с
постановяване на определението на Върховния касационен съд, с което въззивното
решение не е допуснато до касационен контрол на основание чл. 288 ГПК и което
не подлежи на обжалване. Отмяна на обезпечението е поискано с молба от ищеца,
депозирано пред първоинстанционния съд на 18.05.2020 г., незабавно след
постановяване на окончателното определение на касационния съд, което не подлежи
на връчване на страните, поради което не може да се приеме, че е налице период
на необосновано бездействие от страна на ищеца. Нещо повече – молба за отмяна
на допуснатото обезпечение може да бъде депозирана и от лицето, посикало
налагането на съответната обезпечителна мярка, с което ответните страни, при
проява на съответната грижа, са могли да ограничат вредите от неоснователно
допуснатата мярка.
По така
изложените съображения и предвид доказаността на предявените искове по
основание, съдът определи служебно размера на обезщетението за забава посредством
интернет калкулатор (https://www.calculator.bg/1/lihvi_zadaljenia.html), което е в размер от 451, 17 лв. върху
запорираната сума от 49 218, 92 лв. за периода от 18.05.2017 г. до
19.06.2017 г. и в размер от 15 611, 12 лв. върху запорираната сума от
50 000 лв. за периода от 20.06.2017 г. до 17.07.2020 г. По така изложените
съображения предявения иск следва да бъде уважен за пълния му предявен размер
от 16 062, 29 лв. представляваща сбор от определения размер на вредите за
посочените периоди върху съответния размер на запорираната сума.
Основателно е
искането за присъждане на обезщетение за забава в размер на законната лихва,
считано от датата на депозиране на исковата молба в съда до изплащане на
задължението, доколкото присъждане на последното представлява законна последица
от уважаване на предявения иск за присъждане на съответно парично притезание,
като в случая не е налице анатоцзъм или присъждане на лихва върху лихва. Нещо
повече – в случая присъдената главница представлява обезщетение за претърпени
вреди от страна на ищеца, чиито размер е съизмерим с обезщетението за забава в
размер на законната лихва, т.е. присъденото вземане по своята правна природа не
представлява обезщетение за забава.
При този изход на правния спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза
на ищеца следва да бъдат присъдени сторените от последния разноски в размер на
сумата от общо 1 843 лв., от които 643 лв. за заплатена държавна такса и
1 200 лв. с ДДС за заплатено адвокатско възнаграждение. Съдът намира за
неоснователно своевременно релевираното от страна на ответниците възражения по
чл. 78, ал. 5 ГПК възражение за прекомерност на заплатеното адвокатско
възнаграждение. С оглед цената на предявените искове, минималният размер на
адвокатското възнаграждение на основание чл. 7, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1 от
09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения е за сумата
от 1 011, 87 лв., като доколкото договорът за правна защита и съдействие е
сключен с адвокатско дружество на основание §
2а. от Наредбата се начислява данък върху
добавената стойност, който се счита за
неразделна част от дължимото адвокатско възнаграждение. Следователно минималният размер на възнаграждението,
след включване на данък добавена стойност, е в размер на сумата от 1 214,
87 лв., т.е. в размер по-висок от заплатеното възнаграждение от 1 200 лв.
с включен ДДС.
Така мотивиран, Пловдивският районен съд
РЕШИ:
ОСЪЖДА на
основание чл. 403, ал. 1 ГПК Х.Б.Б., ЕГН **********, с адрес *** и К.Г.Б., ЕГН **********, с адрес *** да заплатят солидарно на „Европа
ПП“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. Пловдив, пл.
„Съединение“ № 3, ет. 3, ап. 301, сумата от 16 062, 29 лв., представляваща обезщетение за вреди за периода
от 18.05.2017 г. до 17.07.2020 г., причинени в резултат на допуснато с
Определение № 657/17.03.2017 г. по гр.д. № 645/2017 г. по описа на Окръжен съд
– Пловдив обезпечение на предявените от Х.Б.Б. и К.Г.Б. против „Европа ПП“ ООД
искове, което обезпечение е отменено с Определение № 905/19.06.2020 г. по гр.д.
№ 645/2017 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, ведно със законна мораторна
лихва върху главницата от датата на депозиране на исковата молба в съда –
11.08.2020 г., до окончателното изплащане на задължението.
ОСЪЖДА Х.Б.Б. и К.Г.Б. да заплатят на основание чл. 78, ал.
1 ГПК на „Европа ПП“ ООД сумата
от 1 843 лв. – съдебно-деловодни разноски в производството по гр.д. №
9802/2020 г. по описа на Районен съд – Пловдив, IX граждански състав.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с
въззивна жалба пред Окръжен съд - Пловдив в двуседмичен срок от връчването му
на страните.
ПРЕПИС от настоящото решение да се
връчи на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: /п/
Вярно с оригинала! ПК