Р Е Ш Е Н И Е
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-В въззивен състав, в публично съдебно заседание на трети
април две хиляди и деветнадесета година, в състав:
младши съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при секретаря Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от младши съдия ЛАЗАРОВА в.гр.д.№ 9709 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № III – 144 - 353103 от 06.03.2018 г., постановено по гр. д. № 24389/2017 г. по описа на Софийски районен съд (СРС), ІІІ Гражданско
отделение (ІІІ ГО), 144-ти състав,
първоинстанционният съдебен състав е отхвърлил предявените от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление:*** Б, положителни установителни искове с
правно основание чл. 415, ал. 1 вр. с чл. 124, ал. 1 ГПК вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 155 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за признаване на установено, че Е.Б.П., ЕГН **********,
с адрес ***, дължи на ищеца сумата от 1557,84 лв., представляваща главница за
доставена, но неизплатена топлинна енергия за периода от 01.01.2005 г. до
30.04.2008 г., в имот с абонатен номер 24224, находящ се в град София, ул. „********,
както и лихва в размер на 360,46 лв., за периода от 01.05.2006 г. до 11.03.2009
г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 23.04.2009
г., по гр. д. № 3298, по описа на СРС за 2009 г. С посоченото
съдебно решение ищцовото дружество е осъдено, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, да заплати на
ответника сума в размер на 50 лв., представляваща разноски в исковото
производство.
Решението е постановено с участието на трето лице помагач,
конститутирано на страната на ищеца – „Б.Б.“ ООД
Срещу така постановеното решение в указания законустановен срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, е депозирана въззивна
жалба от „Т.С.“ ЕАД, в която се излагат бланкетни доводи за неправилност и
незаконосъобразност на първоинстанционното решение. Поддържа се, че
неправилно и в противоречие с действителното фактическо положение първоинстанционният
съд е приел, че Е.Б. не е титуляр на вещни права върху имота. Твърди се, че
видно от приложените доказателства по делото ответникът е титуляр на вещно
право на ползване върху имота. Излагат се и неотносими към предмета на делото
доводи, че съгласно оспорвания в исковата молба, лицата не са в облигационно
правоотношение с останалите съсобственици на процесния имот и във връзка със
същото единствено те са клиенти на топлинна енергия. Акцентира се, че понятието
„титуляр на партида“ има само счетоводно, а не правно значение. Съобразно
изложеното се иска първоинстанционното решение да бъде отменено. Претендират се
разноски. С молба от 01.04.2019 г. е релевирано възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК.
В указания законоустановен срок по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на
въззивната жалба от въззиваемата страна Е.Б.П.. В съдебно заседание,
проведено на 03.04.2019 г., чрез надлежно упълномощен процесуален представител
– адв. В., претендира разноски съобразно представен списък по чл. 80 ГПК. Моли
обжалваното първоинстанционно решение да бъде потвърдено като правилно и
законосъобразно по съображения, изложени в представена по делото писмена
защита.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на
въззивната жалба от третото лице помагач – „Б.Б.“
ООД.
Софийски градски съд,
като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на
страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и
правна страна следното:
Производството е
образувано по въззивна жалба, подадена от процесуално легитимирана страна,
в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт, поради което същата е процесуално допустима.
Съгласно
чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение
само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи
проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и
спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно
решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).
Съобразно така установените
си задължения, настоящият съдебен състав констатира, че процесното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Възражението на длъжника срещу издадената заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК за исковите суми е постъпило в срока по чл. 414, ал.
2 ГПК, а установителните искове са предявени в срока по чл. 415, ал. 1 (сега
ал. 4) ГПК и исковете са допустими.
При постановяване на oбжалвания съдебен акт не е
допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, а с оглед
релевираните във въззивната жалба оплаквания, същото е и правилно, като
въззивният съд споделя изцяло изложените в мотивите му съображения, поради
което и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Независимо от това, във
връзка с доводите, изложени в жалбата, въззивният съд намира следното:
Със заявление от 22.04.2009 г. „Т.С." ЕАД е поискало от СРС издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК срещу длъжника Е.Б.П., за следните суми: 2 491,35 лв. – главница за доставена, но неизплатена топлинна енергия за периода от
01.01.2005 г. до 30.04.2008 г., за имот с абонатен номер 24224, находящ се в
град София, ул. „********, както и за сума в размер на 797,94 лв. – начислена лихва
за забава върху главницата за периода от 01.03.2005 г. до 11.03.2009 г., за
които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 23.04.2009 г. по
гр. д. № 3298, по описа на СРС за 2009 г.
Срещу заповедта за изпълнение в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК е подадено
възражение от длъжника, а на ищеца са дадени указания по реда на чл. 415 ГПК. Във връзка с депозирана от последния искова молба, Софийски районен съд е сезиран с обективно кумулативно съединени положителни установителни
искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД и е образувано гр.д. № 39729/2009 г. по описа на СРС, ІІ ГО,
57-ми състав. С решение от 30.12.2010 г. първоинстанционният съдебен състав е приел за установено по отношение на ответника Е.Б.П.,
че съществува вземането на ищеца „Т.-С.” ЕАД по горепосочената заповед за изпълнение
на парично задължение въз основа на документ по чл. 410 от ГПК за сумата от
1557,84 лв., главница за ползвана и незаплатена топлинна енергия, за периода от
22.04.2006 г. до 30.04.2008 г., ведно със законната лихва, считано от
22.04.2009 г. до окончателното изплащане, както и за сумата
от 360,46 лв., представляваща обезщетение за забава за периода 01.05.2006 г. до
11.03.2009 г. Исковата претенция за разликата до пълните предявени размери е
отхвърлена, като неоснователна.
Срещу отхвърлителната част на решението на първоинстанционния съдебен
състав е подадена въззивна жалба от „Т.С.“ ЕАД, във връзка с която е образувано
гр.д. № 4969 по описа на Софийски градски съд
за 2011 г. С решение на въззивната
инстанция от 22.11.2011 г. решението на
СРС е потвърдено в обжалваната част.
Въз основа на молба на ответника Е.Б. за отмяна на постановеното
първоинстанционно решение е образувано гр.д. № 4649/2016 г. по описа на ВКС,
Второ гражданско отделение. С решение на ВКС от 24.03.2017 г. влязлото в сила
решение на СРС е отменено в частта, в която предявената от „Т.С.“ ЕАД искова
претенция е уважена, и делото е върнато на СРС за разглеждане от друг състав и
извърпване на следващите се съдопроизводствени действия от фазата на връчване
на препис от исковата молба на ответника.
В обобщение, Софийски
районен съд, Гражданско отделение, ІII Гражданско отделение (ГО), 144-ти състав, е бил сезиран с предявени от въззивника – „Т.С.“ ЕАД срещу ответника обективно кумулативно съединени положителни
установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 79 ЗЗД и чл.
124, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, предявени по реда на чл. 422 ГПК, за суми
в размер на 1557, 84 лв. – главница, и 360,46 лв. – лихва.
За уважаването на предявения иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, в тежест на ищеца е да установи
при условията на пълно и главно доказване, съобразно разпоредбата на чл. 154,
ал. 1 ГПК, кумулативното наличие на следните предпоставки: възникване,
съществуване, изискуемост и размер на претендираното вземане, т.е. наличието на
правоотношение между топлопреносното предприятие и ответника, в качеството на
потребител на топлинна енергия през процесния период; използването от ответника
на претендираното количество топлинна енергия; стойност на потребената
топлинната енергия и изискуемост на вземането.
Съгласно Закона
за енергетиката (ЗЕ) в относимата му за спора редакция, потребител на топлинна
енергия за битови нужди е лице – собственик или ползвател на имота, което
използва топлинна енергия с топлопреносител гореща вода или пара за отопление,
климатизация и форещо водоснабдяване за домакинството си.
Според
задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 2/17.05.2018г. по
тълк.д. № 2/2017г. на ОСГК на ВКС, правоотношението по продажба на топлинна
енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в специалния ЗЕ като договорно
правоотношение, произтичащо от писмен договор, сключен при публично известни
общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията
за енергийно и водно регулиране (КЕВР) (чл. 150, ал. 1 ЗЕ). Писмената
форма на договора не е форма за действителност, а форма за доказване. Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ страна
(купувач) по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди е
клиентът на топлинна енергия за битови нужди, какъвто е и „битовият клиент”,
който според легалното определение в т. 2а от § 1 ДР ЗЕ (ДВ, бр. 54 от
17.07.2012г.) е клиент, който купува енергия за собствени битови нужди.
Присъединяването
на топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната
мрежа, както на заварените от ЗЕ, така и на
новоизградените сгради, се извършва въз основа на писмен договор (чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 - чл. 36 Наредба № 16-334 от
06.04.2007г. за топлоснабдяването) със собствениците или титулярите на
вещното право на ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които поради
това са посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на
топлинна енергия за битови нужди, дължащи цената на доставената топлинна
енергия по сключения с топлопреносното предприятие договор за продажба на
топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия.
Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и
титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на
топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР
публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си
качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното
правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна
енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат
цената на доставената топлинна енергия. Клиенти на топлинна енергия за битови
нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват
топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно носителя на
вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и същевременно са
сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот
при публично известните общи условия директно с топлопреносното
предприятие. Разясненията на цитираното тълкувателно решение, въззивният
съд намира за приложими към процесния казус независимо от приетите след процесния
период изменения в ЗЕ, при съобразяване на фактите по делото с действалата към
момента на твърдяното им осъществяване материалноправна законодателна уредба.
В случая не е
било спорно и по делото се установява, че сградата, в която се намира
процесният имот, е присъединена към топлопреносната мрежа.
Спорен по
делото пред първоинстанционния съдебен състав, а и пред въззивната инстанция с
оглед непреклудираното възражение на въззивника в тази насока, е въпросът има
ли ответникът качеството „клиент“ на топлинна енергия за процесния период по
повод ползването на недвижимия имот, за който е начислена топлинната енергия,
предмет на установителната искова претенция.
Съобразно
фактическите твърдения в исковата молба, ищецът поддържа, че ответникът, в
качеството на собственик на процесния имот, има качеството на клиент на
топлинна енергия за битови нужди за същия и дължи плащане на цената на
доставената в него топлинна енергия. След запознаване с материалите по делото,
въззивната инстанция намира за правилен извода на първоинстанционния съд, че
ищецът не е доказал при условията на пълно и главно доказване, съобразно
изискването на чл. 154, ал. 1 ГПК, твърдените от него факти досежно наличието
на облигационно отношение между него и ответника по повод топлоснабдяването в
процесното жилище. Както правилно е посочено от първоинстанционния съд, от
събраните доказателства не се установява ответникът да е ползвал топлоснабдения
имот по силата на вещно или по силата на облигационно право, нито да е негов
собственик. По делото не е представено нито едно доказателство
в тази насока.
Напротив, както
правилно е констатирано и от първоинстанционния съдебен състав, от представените
писмени доказателства – фактури (л. 10 – л. 31 от делото пред СРС) се
установява, че титуляр на абонатен № 24424 за процесния период е друго
физическо лице – С.С.Х., което се потвърждава и от изслушаната съдебно
техническа експертиза. Извод в тази насока следва и от представените индивидуална
справка за използвана топлинна енергия за имота за периода месец май, 2004 г. и
месец април, 2005 г., както и от представените формуляри за отчет в процесния
апартамент, подписани от С.Х., като клиент на топлинна енергия и титуляр на
партидата (за справка: л. 31 – л. 32 от делото пред СРС). По делото е
представен и протокол от 07.11.2001 г. от Общо събрание на етажни собственици в
процесната сграда (л. 37 и сл. от делото пред СРС), в който като собственик на
имота фигурира отново посоченото физическо лице, различно от ответника. Единственият
документ по делото, сочещ на възникнало облигационно правоотношение между „Т.С.“
ЕАД и ответника, е представено извлечение от сметки за абонатен номер № 24224,
в което с ръкописни букви е написано името на ответника, но на което липсва
подпис на същия. (л. 34 и л. 35 от делото). Във връзка с него въззивният съд
намира за необходимо да посочи, че не е годен да удостовери твърдения факт на
право на собственост на ищеца върху имота, за който се претендира топлинна
енергия. С оглед изложеното, правилен е изводът на първоинстанционният съдебен
състав, че по делото не са представени никакви доказателства, които да
установяват, че през процесния период ответникът е бил собственик/ползвател,
респ. потребител на топлинна енергия в имота. При изричното оспорване на това
обстоятелство в отговора на исковата молба, в тежест на ищеца е да го докаже
пълно и главно, което не е сторено.
Предвид липсата
на доказателства, които да установяват връзка между индивидуализирания в
исковата молба имот и ответника, включително с оглед направеното от последния
изрично оспорване твърдението, че е собственик на процесния топлоснабден имот,
въззивният съд намира за недоказана първата предпоставка за уважаване на
предявената искова претенция, а именно наличието на
правоотношение между топлопреносното предприятие и ответника, в качеството на
потребител на топлинна енергия през процесния период. По изложените съображения,
възражението на въззивника в обратна насока, по-конкретно, че
първоинстанционният съд неправилно е приел, че Е.П. не е титуляр на вещни права
върху имота, е неоснователно – същото не намира опора в събрания по делото
доказателствен материал. Останалите възражения във въззивната жалба (л. 2,
абзац 2 и 3), касаещи твърдения за учредено право на ползване и съсобственост
върху процесния имот, са неотносими към предмета на делото и мотивите на
обжалвания първоинстанционен съдебен акт, поради което не следва да бъдат
обсъждани.
Предвид изложеното и доколкото по делото не е
установенa от
ищеца съобразно изискването на чл. 154 ГПК първата предпоставка за
основателност на иска, обсъждането на останалите такива е безпредметно. С оглед
неоснователността на исковата претенция за главница, недоказан по делото е и
фактическият състав на предявеният акцесорен иск за мораторна лихва, поради
което първоинстанционният съдебен състав правилно е отхвърлил и предявената
искова претенция с правно основание чл. 415, ал. 1 вр. с чл.
124, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД
В обобщение, поради неоснователността на доводите, изложени във въззивната
жалба, и с оглед съвпадането на крайните изводи на двете съдебни инстанции,
решението на първоинстанционният съд следва да бъде потвърдено, като правилно и
законосъобразно.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски, на основание чл. 273 вр. чл. 78, ал.3 ГПК, има въззиваемата страна. От
последната е направено искане за присъждане на такива за адвокатско възнаграждение на
един адвокат в размер на 580 лв. Искането е направно своевременно – в срока по чл.
80 ГПК, като разгледано по същество е основателно.
Съгласно
разясненията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение №
6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, за да се ангажира отговорността за
разноски на въззивната страна, следва по несъмнен начин да се установи, че по
учредено по договор за правна защита и съдействие мандатно правоотношение
страните са уговорили конкретен размер на адвокатско възнаграждение и то е било
заплатено, каквато и процесната хипотеза (за справка: договор за правна защита
и съдействие, с отбелязване за плащане в брой на уговорения адвокатски хонорар
– л. 22 от делото пред СГС). От въззивника е релевирано възражение за
прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК. Като съобрази материалния интерес
по делото, съобразно чл. 7, ал. 2, т. 2 Наредба № 1 от 9
юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения , както и липсата на фактическа и
правна сложност на спора и извършените от адв. В. действия – явяване в съдебно
заседание и депозиране на писмена защита, съдът намира че претендираното
адвокатско възнаграждение следва да бъде намалено от 580 лв. на 364,28 лв.
В подадената
въззивна жалба, въззивникът също е направил искане за присъждане на разноски,
но предвид неоснователността на жалбата, такива не му се дължат.
Предвид цената на исковата претенция и на основание чл.
280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящият съдебен акт е окончателен и не подлежи на
касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № III – 144 - 353103 от 06.03.2018 г., постановено по гр. д. № 24389/2017 г. по описа на Софийски районен съд (СРС), ІІІ Гражданско
отделение (ІІІ ГО), 144-ти състав
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:*** Б, на основание чл. 78, ал. 3 вр. чл. 273ГПК, да заплати на Е.Б.П., ЕГН **********, с
адрес ***, представляван от адв. Б.В. – САК, сума в размер на 364,28 лв., представляваща разноски за въззивното производство – платено адвокатско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на трето лице – помагач на страната на
въззивника – „Б.Б.“ ООД.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.