РЕШЕНИЕ
№ 170
гр. Бургас, 30.05.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС в публично заседание на единадесети май
през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:АННА ИВ. ЩЕРЕВА
при участието на секретаря Ваня Ст. Димитрова
като разгледа докладваното от АННА ИВ. ЩЕРЕВА Търговско дело №
20222100900387 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е образувано по искова молба на „СЛЪНЧЕВ
БРЯГ“АД с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление к.к. Слънчев
бряг, община Несебър, област Бургас, представлявано от изпълнителния
директор Златко Димитров, против „ВОДОСНАБДЯВАНЕ И
КАНАЛИЗАЦИЯ“ ЕАД с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. Бургас, ж.к. „Победа“, ул. „Генерал Владимир Вазов“ № 3,
представлявано от изпълнителния директор Ганчо Йовчев Тенев. С исковата
молба и приетото в съдебно заседание на 11.05.2023г. изменение ищецът
предявява осъдителен иск за следните вземания : 630 000 лева - обезщетение
за ползването след прекратен договор за наем на водопроводна и
канализационна мрежа на територията на к.к. Слънчев бряг - изток за периода
01.01.2020г. - 31.12.2020г.; 78 056,24 лева - мораторна лихва върху
главницата за периода 16.07.2021г.- 03.11.2022г.; ведно със законната лихва
върху главницата от предявяването на иска на 04.11.2022г. до окончателното
й изплащане.
Обстоятелства, на които се основават исковете :
Ищецът твърди, че страните са били обвързани от сключен на
08.03.2005г. договор, по силата на който „Слънчев бряг“АД предоставил
собствената си водопроводна и канализационна си мрежа и съоръженията към
нея за ползване на „Водоснабдяване и канализация“ ЕАД срещу заплащане на
наемна цена в размер на 50 % от рентабилността, разчетена в цената на
1
питейната вода, като водните количества се отчитат на базата на инкасираната
вода от абонатите, захранващи се с питейна вода от главния водопровод,
собственост на дружеството-ищец. Уговореният срок на действие на договора
бил до 31.12.2005г., като на основание чл.11, раздел V този срок бил
удължаван до 31.12.2008г.
С писмо изх. № И94-00-283/ 09.12.2008г. ищецът уведомил ответника,
че прекратява договора и отправил предложение за сключване на нов
договор, с начало на действие 01.01.2009г. и нов размер на наемната цена.
Ответникът не приел предложението, поради което договорните отношения
на страните били прекратени. Въпреки това, ответникът продължил да ползва
собствената на ищеца ВиК мрежа - водопровод, канал и технологични
съоръжения, обслужвайки абонатите си на територията на к.к. Слънчев бряг –
изток и гр. Свети Влас. Така ответникът е реализирал печалби, като е
извършвал доставка и продажба на вода, извеждане на канализационни води и
пречистване на води. Всяка една от тези дейности е невъзможна за ответника
без да ползва съоръженията на ищеца. Ответникът многократно е канен да
плаща обезщетение за ползването и е осъждан за такова за предходни
периоди. Сочи т.д. № 223/ 2010г., № 54/ 2011г., № 693/ 2013г., № 597/ 2016г.,
№ 582/ 2018г. и № 667/ 2019г. по описа на БОС.
В преклузивния срок по чл.367 ал.1 от ГПК ответникът представя
писмен отговор, с който оспорва иска. Твърди, че за осъществяването на
дейността си ползва само свои вещи и съоръжения или такива държавна и
общинска собственост, които са му предоставени за стопанисване. Ползва
ВиК мрежата на процесната територия на собствено основание – договор за
стопанисване, поддържане и експлоатация на ВиК системите и съоръженията
предоставяне на ВиК услуги, сключен на 25.02.2016г. с „Асоциация ВиК
Бургас“, на която със Закона за водите е предоставена цялата държавна и
общинска собственост, изграждаща ВиК мрежите. Тъй като ВиК мрежата
обслужва потребностите на потребителите от община Несебър, същата е
публична общинска собственост съгласно чл.2 от ЗОбС вр. чл.19 от Закона за
водите и § 7 от ПЗР на ЗМСМА. Поради това прави възражение за
нищожност на посочения договор между страните, като сключен за вещи,
които са извън гражданския оборот, и като противоречащ на закона - чл.16,
ал.3 вр. ал.2 от ЗДС, вр. чл.4, ал.1, т.8 от ЗК, респективно чл.19, т.4, б.“а“ и
„б“ от ЗВ вр. чл.14, ал.7 от ЗОбс.
Счита, че претендираното обезщетение многократно надхвърля
договорената с цитирания договор наемна цена в размер на 50% от
рентабилността на ВиК услугите за питейна вода, като евентуалните
пропуснати ползи на ищеца са в по-малък размер, който следва да бъде
доказан. Неоснователно в претенцията на ищеца са включени и услугите по
отвеждане и пречистване на отпадните води.
Прави и възражение за забава на ищеца, като твърди, че видно от
констативен протокол от 15.03.2011г. ищецът е отказал да получи обратно
2
онова, което счита, че е отдал под наем. Поради това твърди, че на основание
чл.96, ал.1 вр. чл.95 ответникът е освободен от евентуалната си забава.
Оспорва представената от ищеца справка за ДМА, като твърди, че
съдържанието е невярно, тъй като са описани вещи собственост на ответника
и на трети лица.
В преклузивния срок по чл.372, ал.1 от ГПК ищецът представя
допълнителна искова молба, с която поддържа и уточнява исковете си.
Възразява, че предвид договорния характер на правоотношението между
страните, е ирелевантен въпросът за собствеността, но заявява, че е
собственик на водоснабдителната и канализационна мрежа на територията на
к.к. „Слънчев бряг“ – изток, която е част от дълготрайните активи на
ищцовото дружество – държавно предприятие с мажоритарно участие на
държавата в капитала.
Сочи, че не е регистриран като воден оператор. Оспорва да е налице
забава, тъй като многократно е правил опити за регулиране на отношенията, а
ответникът нееднократно извънсъдебно е признавал фактите, на които се
основава искът, и не е предприел действия да се освободи от отговорност по
реда на чл.97, ал.1 от ЗЗД.
Твърди, че точният размер на дължимото обезщетение следва да се
определи от икономическа експертиза по установения вече съдебно оценъчен
модел, следващ договорения начин за определяне на наемната цена.
Поддържа оспорените счетоводни записвания. Позовава се на чл.294 от ТЗ,
като твърди, че претендираната мораторна лихва се дължи и без покана.
В преклузивния срок по чл.373, ал.1 от ГПК ответникът представя
допълнителен отговор. Отново оспорва твърдяната от ищеца собственост,
като сочи, че не е налице изключението на чл.19, т.4 от ЗВ, тъй като
държавата си е запазила собствеността и липсва нарочен акт на принципала за
отдаване на мрежата на ищеца или на негов праводател. Позовава се на
чл.198б, т.2 и чл.198в, ал.4 от ЗВ, чл.3, ал.3, изр.2 от ЗОбС вр. чл.19, ал.1 от
ЗВ и & 7 от ПЗР на ЗМСМА. Твърди, че плодовете и приходите от имотите и
вещите – публична общинска собственост, са частна собственост на
общината.
Сочи неприложимост на нормата на чл.97, ал.1 от ЗЗД по отношение
на процесната ВиК мрежа, която включва недвижими имоти.
След съвкупна преценка на доводите на страните, на събраните по
делото доказателства и на разпоредбите на закона, Бургаският окръжен
съд намира за установено следното:
Предявените искове са с правно основание чл.236, ал.2 и чл.86, ал.1 от
Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/.
По делото е прието за безспорно, че до края на 2008г. страните са били
обвързани от представения по делото договор за наем, сключен между тях на
08.03.2005г., с който ищецът „Слънчев бряг“ АД е предоставил на ответника
3
„Водоснабдяване и канализация“ ЕАД ползването на водопроводната мрежа и
съоръженията, намиращи се на територията на курортен комплекс „Слънчев
бряг - изток“. От 01.01.2009г. този договор е прекратен поради изтичане на
срока му. Не се спори също, че ответното дружество „Водоснабдяване и
канализация“ ЕАД е единственият воден оператор на територията на курортен
комплекс „Слънчев бряг“ с цел водоснабдяване на територията на комплекса.
Договорената наемна цена е в размер на 50% от рентабилността,
разчетена в цената на питейната вода, като водните количества се отчитат на
базата на инкасираната вода от абонатите, захранващи се с питейна вода от
главния водопровод на комплекса, като главният водомер, находящ се в
павилион „растителна защита“ на разклона Слънчев бряг – Несебър, е
контролен. /чл.3, ал.1 от договора/. Страните са уговорили в десетдневен срок
от получаването от наемателя на издадената от наемодателя фактура – чл.3,
ал.2. Не се спори, че наемът е бил плащан на годишна база, като платените
наемни цени в срока на действие на договора са следните : за 2005г. - 61
017,86 лв., за 2006г. – 60 054,09 лв., за 2007г. – 55 101,96 лв. и за 2008г. – 42
948,21 лв.
Ищецът твърди, че след прекратяване на наемните правоотношения
ответникът не е преустановил ползването на така предоставената му
водопроводната мрежа и съоръженията на територията на курортен комплекс
„Слънчев бряг“, като претендира заплащане на обезщетение за ползването
през цялата 2020г.
С писмо от 09.12.2008г. ищецът е уведомил ответника за настъпилия
прекратителен ефект на изтеклия срок на договора и отправил предложение за
сключване на нов договор с нова наемна цена, начиная от 01.01.2009г. С
писмо от 06.01.2009г. ответникът отговорил, че така направеното
предложение за сключване на нов договор не е прието. С последващо писмо
от 02.02.2010г. ищецът поканил ответника да му заплати обезщетение по
чл.236, ал.2 от ЗЗД за ползването на водопроводната и канализационна мрежа
през периода 01.01.2009г. - 31.01.2010г. С влезли в сила съдебни решения са
уважени осъдителни искове на ищеца срещу ответника за заплащане на
такива обезщетения за 2009г. - 2014г. – т.д. № 62/ 2010г., № 54/ 2011г., №
693/ 2013г., № 597/ 2016г., № 582/ 2018г., № 667/ 2020г., по описа на Окръжен
съд – Бургас. Производствата по исковете за обезщетения за следващите
периоди 2015г. – 2019г. /т.д. № 363/ 2020г., № 364/ 2020г., № 366/ 2021г., №
365/ 2021г. и № 71/ 2022г./ не са приключили с влязъл в сила съдебен акт.
С влязло в сила съдебно решение по т.д. № 24/ 2017г. на ІІ т. о. на ВКС
са обезсилени съдебното решение по т. д. № 184/ 2015г. по описа на Окръжен
съд - Бургас и въззивното решение по т.д. № 216/ 2016г. по описа на
Апелативен съд – Бургас, постановени по иск за установяване на нищожност
на процесния договор за наем от 08.03.2005г. и производството по иска е
прекратено поради преклудирането му с влязлото в сила решение по първото
дело между страните за заплащане на обезщетение по чл.236, ал.2 от ЗЗД - т.д.
4
№ 54/ 2011г. По същите съображения и на основание чл.299, ал.1 от ГПК
настоящият съд приема за преклудирани възраженията на ответника по
валидността на договора за наем, тъй като с цитираните влезли в сила
съдебни решения по исковете с правно основание чл.236, ал.2 от ЗЗД са
установени със сила на пресъдено нещо между страните всички факти
относими към правото на ищеца на такова обезщетение за съответните
предходни периоди, в това число и валидността на договора за наем, въз
основа на който е получено ползването на наетата вещ, прекратяването на
договора и липсата на обратно предаване от наемателя на наемодателя на
получената по силата на договора вещ. При липсата на въведени
новонастъпили факти и проведено успешно насрещно доказване съдът
приема за установено ползването на вещта по прекратения договор за наем и
през процесния период – 2020г. По съображенията за формирана сила на
пресъдено нещо съдът приема за установени и фактите относно изправността
на страните и надлежното изпълнение на задълженията им, свързани с
прекратения договор за наем, поради което се налага извод за преклудиране и
на възражението на ответника за забава на ищеца в качеството му на кредитор
на задължението за връщане на наетата вещ, основано на твърдение за отказ
да получи обратно вещта, удостоверен с констативен протокол от 15.03.2011г.
– факт с правно значение, който се е осъществил преди периодите, за които е
формирана СПН. Липсват твърдения за последващи действия по предаване на
владението.
Съдът приема за ирелевантен въпроса за собствеността на вещите,
предмет на наемния договор. При установеното облигационно
правоотношение между страните по договор за наем приложима е нормата на
чл.233, ал.1, изр.1 от ЗЗД, която постановява, че наемателят е длъжен да
върне вещта, която му е предоставена по наемното правоотношение. Законът
и съдебната практика не установяват изключения от това задължение според
вида на наетата вещ, титуляра на правото на собственост и наличието на
особен режим за експлоатацията й. По делото не е спорно, че за процесната
2020г. такова връщане не е било извършено, поради което съдът приема за
установено, че и за този период е налице хипотезата на продължаващо
ползване на наетата вещ след изтичане на наемния договор при
противопоставяне от страна на наемодателя. /соченото от ответника писмо -
„отговор“ № К-2118-1/ 21.07.2021г. е извън процесния период, поради което
не е относимо към спора доказателство/. Пр и тези факти съдът приема за
осъществен фактическия състав на чл.236, ал.2 от ЗЗД и на това правно
основание ответникът дължи на ищеца обезщетение за продължаващото
ползване през процесната 2020г. Поради това искът е доказан по основание.
Неоснователно е и възражението на ответника, че през процесния
период е ползвал водопроводната система и съоръжения на ново правно
основание - договор за стопанисване, поддържане и експлоатация на ВиК
системите и съоръженията и предоставяне на водоснабдителни и
канализационни услуги от 25.02.2016г., сключен с „Асоциация ВиК Бургас“.
5
От представения договор с приложения не се установяват идентичност на
публичните активи, предмет на този договор, и тези предадени от ищцовото
дружество по силата на процесния договор за наем. Следва да се отбележи, че
Законът за водите разграничава публичната общинска собственост върху
водностопански системи и съоръжения на територията на общината от
собствеността върху такива, включени в имуществото на търговски
дружества /чл.19, ал.1, т.4 от ЗВ/. Освен това сключването на този договор от
2016г. е последвано от извънсъдебно признание от страна на ответното
дружество, направено с писма от 26.06.2018г. и 09.10.2020г. /стр.13 и 19 от
делото/, на правото на собственост на ищеца „Слънчев бряг“ АД върху ВиК
мрежите и съоръженията на територията к.к. „Слънчев бряг – изток“, които са
предмет и на процесния договор за наем.
Целта на установеното от нормата на чл.236, ал.2 от ЗЗД право на
обезщетение е да бъде възмезден наемодателя за понесените от него вреди от
едностранно установеното от наемателя след прекратяване на договора
продължаване на ползването. Трайната съдебна практика приема, че при
ползване на имот от наемателя след прекратяване на договор за наем
обезщетението по чл.236, ал.2 от ЗЗД следва да се определи в размер на
пропусната полза, изчислена на базата на средния пазарен наем за вещ от
същия вид за съответния район и период. Законът ясно разграничава това
обезщетение от правото на наемодателя да продължи да получава
договорената наемна цена, когато той е изразил съгласието си с
продължаващото след изтичането на срока на договора ползване от наемателя
/чл.236, ал.1 от ЗЗД/. Поради това настоящият съд приема, че дължимото
обезщетение следва да се определи в действителния размер на претърпените
вреди, които се съизмерват със средния пазарен наем за процесната
съвкупност от вещи.
За определянето на размера на средния пазарен наем за процесния
период съдът изцяло кредитира приетото и неоспорено от страните
заключение на вещото лице Г. Ц. по извършената съдебна оценителска
експертиза. Предвид спецификата на отдадената под наем съвкупност от
вещи и липсата на пазарни аналози вещото лице съобразно компетентността
си определя средната пазарна стойност за процесния период в размер на
630 000 лв. – най-вероятната цена, която с разумно очакване може да се
постигне на пазара, която за продавача представлява най-добрата разумно
постижима цена, а за купувача – най-изгодната такава. За определянето на
тази пазарна стойност вещото лице използва два относими метода – приходен
подход /метод на капитализация/ и метода на емпиричната зависимост.
Заключението на вещото лице е основано на специалните му познания, пълно
и обосновано е и не е опровергано от други събрани по делото доказателства.
Оценени са само ДМА, за които не е спорно, че са собственост на ищцовото
дружество, като дублиращите се активи не са включени в оценката.
Неоснователни са и възраженията на процесуалния представител на
ответника за включване на нови активи оценката на мрежата, които са
6
изградени и пуснати в експлоатация след процесния договор за наем.
Съобразно поясненията на вещото лице ВиК мрежата работи като цялостно
съоръжение, включващо всички описани активи към 2020г. /без оглед
момента на изграждането им/, които само в своята взаимовръзка осигуряват
крайния резултат – водоснабдяването на процесната територия.
По тези съображения настоящия съд възприема заключението на
вещото лице и определя цената на гражданския плод, от който ищецът е бил
лишен през процесната 2020г., в размер на 630 000 лв., до който предявеният
иск е основателен и доказан и ще бъде уважен.
На основание чл.86, ал.1 от ЗЗД върху този размер на дължимото
обезщетение по чл.236, ал.1 от ЗЗД се дължи и обезщетение за забава в
размер на законната лихва, начиная от датата на забавата. Тъй като вземането
е за парично задължение без определен ден за изпълнение, на основание
чл.84, ал.2 от ЗЗД то става изискуемо от деня на отправената от кредитора
покана. Такава покана е отправена по нотариален ред, връчена на ответника
на 12.07.2021г., с предоставен тридневен срок за изпълнение. Поради това
съдът приема, че падежът на паричното задължение е настъпил на
16.07.2021г. и искът за предявения минал период от тази дата до 03.11.2022г.
е доказан по основание, както и иска за заплащане на законната лихва,
начиная от предявяването на иска на 04.11.2022г. до окончателното
изплащане на вземането. На основание чл.162 от ГПК и ПМС № 426/
18.12.2014г. за определяне размера на законната лихва по просрочени
задължения съдът при използване на информационен продукт Апис Финанси/
Изчисляване на законна лихва определя размера на дължимото обезщетение
за забава в размер на 83 300 лв. Поради това и предвид приетото в съдебно
заседание изменение на иска, същият следва да бъде уважен в предявения
размер от 78 056,24 лв.
С оглед изхода от спора на основание чл.78, ал.1 от ГПК ответникът
дължи на ищеца направените по делото съдебни разноски, съразмерно с
уважените искове. Разноските на ищеца в настоящото производство са
31 686,67 лв. – заплатена държавна такса и 300 лв. – възнаграждение на вещо
лице. Ищецът претендира и присъждане на разноски за заплатено адвокатско
възнаграждение в размер на 48 000 лв., чието определяне и изплащане се
установяват от представения договор за правна защита и съдействие и
извлечение от банкова сметка. При минимален размер на дължимото
адвокатско възнаграждение от 33 415 лв. съгласно чл.7, ал.2, т.6 от Наредба
№ 1/ 2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, съдът
намира за основателно ответниковото възражение за прекомерност на така
заплатеното адвокатско възнаграждение съгласно представения договор за
правна защита и съдействие. Поради това при съобразяване с действителната
фактическа и правна сложност на делото на основание чл.78, ал.5 от ГПК
съдът приема, че разноските на ищеца за адвокатско възнаграждение следва
да се определят в размер на 37 000 лв. За така установения общ размер на
разноските на ищеца от общо 68 986,67 лв., съразмерно с уважените искове,
7
ответникът му дължи сумата от 61 661,83 лв. Отговорността на страните за
разноски в настоящото производство следва да се определи съразмерно с
уважените претенции, тъй като направеното в съдебно заседание изменение
на исковете чрез намаляването им е съпроводено с десезиране на съда по част
от предявените претенции /в случая чрез оттегляне/, което е основание за
частично прекратяване на производството. /В този смисъл решение № 114/
19.01.2017г. по гр. д. № 1357/ 2016г., II г. о., ГК на ВКС./ На основание чл.78,
ал.4 от ГПК ответникът има право на разноски и при прекратяване на делото,
като за това право е ирелевантно дали прекратяването се дължи на причини,
които могат да се вменят във вина на ищеца. Ето защо в настоящото
производство ответникът има право на разноски, съразмерно на прекратената
част от делото. Разноските на ответника са в размер на общо 24 300 лв. /300
лв. – възнаграждение на вещо лице и 24 000 лв. – адвокатско възнаграждение
с ДДС, установено с представения договор за правна помощ и платежно
нареждане/. За тези разноски, съразмерно с прекратената част от
производството по делото, ищецът дължи на ответника сумата от 2580,12 лв.
Мотивиран от горното, Бургаският окръжен съд
РЕШИ:
ОСЪЖДА „ВОДОСНАБДЯВАНЕ И КАНАЛИЗАЦИЯ“ ЕАД с ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. Бургас, ж.к. „Победа“, ул.
„Генерал Владимир Вазов“ № 3, представлявано от изпълнителния директор
Ганчо Йовчев Тенев, да заплати на „СЛЪНЧЕВ БРЯГ“ АД с ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление к.к. Слънчев бряг, община Несебър,
област Бургас, представлявано от изпълнителния директор Златко Димитров,
следните суми : 630 000 лева - обезщетение за ползването след прекратен
договор за наем от 08.03.2005г. на водопроводната мрежа и съоръженията на
територията на к.к. „Слънчев бряг – изток“ за периода 01.01.2020г. -
31.12.2020г.; ведно със законната лихва върху главницата от предявяването
на иска на 04.11.2022г. до окончателното й изплащане; 78 056,24 лева –
обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за
периода 16.07.2021г. – 03.11.2022г.; и 61 661,83 лв. – за направените по
делото съдебни разноски, съразмерно с уважените искове.
ОСЪЖДА „СЛЪНЧЕВ БРЯГ“ АД с ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление к.к. Слънчев бряг, община Несебър, област Бургас,
представлявано от изпълнителния директор Златко Димитров, да заплати на
„ВОДОСНАБДЯВАНЕ И КАНАЛИЗАЦИЯ“ ЕАД с ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. Бургас, ж.к. „Победа“, ул. „Генерал
Владимир Вазов“ № 3, представлявано от изпълнителния директор Ганчо
Йовчев Тенев, сумата от 2580,12 лв. за направените по делото съдебни
разноски, съразмерно на частта от исковете, по които производството по
8
делото е прекратено.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Апелативен съд –
Бургас в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Окръжен съд – Бургас: _______________________
9