Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 12.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
Гражданско отделение, ІІ „Е” състав в публично заседание на двадесет и
осми май две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с-я ЕВЕЛИНА МАРИНОВА
при секретаря Елеонора
Георгиева,
разгледа докладваното от
съдия Сантиров гр. д. № 7163/2020 г. по описа
на СГС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК
С Решение № 11689 от 14.01.2020 г., постановено по гр.
д. № 33673/2019 г., по описа на СРС, I ГО, 49 състав, частчино
е уважен предявения от Т.В.М. ***, осъдителен иск с правно основание чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД са сумата от 5 000,00 лв.,
представляваща причинени неимуществени вреди, изразяващи се във физически болки
и страдания, силен емоционален и психически дискомфорт,
вследствие на ухапване от бездомно куче на 22.04.2019 г., ведно със законната
лихва от 22.04.2019 г. до окончателното й заплащане, като този иск е отхвърлен
за разликата над уважения размер от 5000,00 лв. до пълния предявен размер от
10 000 лв.
Със същото решение и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
Столична община е осъдена да заплати на ищеца сумата от 350 лв., представляващи
направените в производството пред СРС разноски, а в полза на адв. А.И. на основание чл. 38 ЗАд.
и сумата от 415,00 лв., представляваща разноски за безплатно оказана правна
помощ
Срещу
така постановеното решение е постъпила въззивна жалба
от Столична община, чрез процесуалния й представител – адв.
Д., в която са изложени оплаквания за неправилност на обжалваното решение
поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения
на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените
правила и необоснованост. Поддържа, че е изпълнила задълженията си, произтичащи
от ЗЗЖ и ЗВМД, а самото съществуване на безстопанствени кучета не е противоправно и допускането му не е равносилно на
неизпълнение на законови задължения. Сочи, че в настоящия случай не се
установява противоправно бездействие , тъй като
законодателят е възложил конкретни мерки, които са били изпълнени, но не е
предвидил постигането на конкретна цел. Изтъква, че по делото не е установено,
че кучето е безстопанствено, както и че не бил установен механизма на
инцидента, тъй като показанията на свидетелите, които за заинтересовани от
изхода на спора не можело да се направи извод за начина, по който е станал инцидента,
нито за причинно-следствената връзка. Поддържа, че определеното обезщетение е
завишено, като при определянето му СРС е
подходил едностранно и тенденциозно и не е съобразил указанията дадени в
Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС. Моли съда да отмени решението и
отхвърли предявения иск, както и да присъди направените по делото разноски.
Срещу
така постановеното решение, в частта, с която искът е бил частично отхвърлен за
разликата над уважения размер до пълния предявен размер от 10 000 лв., е
подадена насрещна въззивна жалба от ищеца Т.В.М.,
чрез пълномощника си – адв. А.И., с надлежно учредена
представителна власт по делото, в която са изложени оплаквания за неправилност
на решението поради допуснати от първоинстанционния
съд нарушения на материалния закон и необоснованост. Поддържа, че присъденото
обезщетение , предвид получените от ищцата травматични увреждания, е занижено и
в този смисъл не е справедливо. Изтъква, че СРС не е отчел
социално-икономическите условия, датата на увреждането, и е определил
несправедливо обезщетение. Моли съда да отмени решението в обжалваната част и
уважи предявения иск изцяло, като присъди и направените по делото разноски..
Жалбите
са подадени в законоустановения срок по чл. 259 ГПК,
съответно по чл. 263, ал. 2 ГПК, от легитимирани лица - страни в процеса, като
е заплатена дължимата държавна такса от ищеца и ответника, поради което са
допустими.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Решението
е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на
съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната
жалба на ответника и насрещната такава на ищеца за неоснователни по следните
съображения
Съгласно
цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд
се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз
основа на въведените във въззивната жалба оплаквания,
съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия
и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в
жалбата пороци. Настоящата съдебна
инстанция напълно споделя фактическите и правните изводи на първоинстанционния
съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, като по този начин
те стават част от правните съждения в настоящия съдебен акт. По конкретно наведените във въззивната жалба оплаквания, които определят предмета на
проверка от въззивния съд, настоящият състав на съда
намира следното:
Отговорността
по чл. 49 ЗЗД е гаранционно-обезпечителна и е производна за възложителя на
работата, като възниква доколкото е налице виновно и противоправно
поведение на извършителя на работата и зависи изцяло от обема на отговорността
на причинителя, която е лична и виновна по смисъла на чл. 45 ЗЗД. Възложителят
на работа отговаря по чл. 49 ЗЗД за вредите, причинени от негови работници и
служещи при или по повод на възложената им работа и тогава, когато не е
установено кой конкретно из между тях е причинил тези вреди. Когато при
изпълнение на така възложената работа е допуснато нарушение на предписани или други общоприети
правила, отговорността е по чл. 45 ЗЗД, съответно чл. 49 ЗЗД. В този смисъл са задължителните за съда тълкувателни
разяснения, дадени в т. 3 от Постановление № 4/1975 г. на Пленума на ВС и т. 2
от Постановление № 17/1963 г. на Пленума на ВС. Достатъчно е да се касае
за дейност, която се осъществява по възлагане на този работодател и при или по
повод изпълнението й да са причинени вредите, без да е необходимо се
персонифицира прекия причинител на увреждането – работник или служител на
работодателя. Съгласно задължителните за съда тълкувателни разяснения, дадени в
Постановление № 7/1959 г. на Пленума на ВС, юридическите лица отговарят по чл.
49 ЗЗД за вредите, причинени от техни работници и служители при или по повод на
възложената им работа и тогава, когато не е установено кой конкретно измежду тях е причинил тези вреди.
За
да възникне притезателното право на увредения от
нападение от безстопанствени кучета
срещу Столична община за обезвреждане на неимуществените вреди, причинени
виновно от изпълнителя при или по повод на възложената работа, трябва в
обективната действителност да бъдат осъществени следните материални
предпоставки (юридически факти): 1) за увредения да е възникнало право на
вземане на извъндоговорно основание срещу причинителя
на вредата – арг. чл. 45, ал. 1 ЗЗД, т. е. вредите да
са причинени от делинквента чрез неговото виновно и противоправно поведение и 2) виновното лице да е причинило
вредите при или при повод на изпълнение на възложената работа от Столична
община чрез своето действие или бездействие.
Настоящият
състав на съда намира, че по делото ищецът е установил при условията на пълно и
главно доказване, в съответствие с разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК, че
получените следствие на инцидента от 22.04.2019г. около 16:30ч. в
гр. София, кв. Горна Баня, ул. „******наранявания на дясната подбедрица са следствие от ухапване от безстопанствено
куче. В тази връзка следва да се отбележи, че от показанията на св. Е.М. – С.и
св. С.М., които са очевиди на инцидента, и които
преценени на плоскостта на чл. 172 ГПК съдът намира за последователни, конкретни и
обективно дадени и кредитира с доверие се установява, че ищцата е била на пазар
с мъжа си и дъщеря си. Докато сваляли багаж пред къщата, майката на св. М. – С.отишла
до тяхната кола, за да си вземе цигарите и кучето изкочило
ненадейно и я захапало по крака. Свидетелства, че майка й пищяла и течало кръв
от крака й. Завели ищцата в болница, където обработили раната и направили
инжекция против тетанус. Дъщеря й споделя, че майка й започнала да страдала от
безсъние, изпитвала панически страх и не излизала сама навън, което се
потвърждавало и от мъжа й. Св. М. изтъква, че се е обадила на „Екоравновесие“ и те са хванали на следващия ден кучето.
Никой не го хранел, но имало многократни проблеми с него, дори е нападало
децата на свидетелката.
От назначената СМЕ, която настоящият състав на съда
намира за компетентно и обективно дадено и кредитира с доверие, вещото лице е
посочило, че от медицинската документация се установява, че ищцата е била
ухапана от куче на 22.04.2019 г. Получила е общо 5 рани по задната част на
дясната подбедрица, две от които са с кръглова форма и диаметри 0,3 и 0,5 см. и три с линейна
форма и дължина съответно 1, 1,5 и 2 см., установена
е и оточност на цялата подебедрицас
размер 18/10 см. Според заключението описаните кожни рани като механизъм се
получават от действието на тъпоръбести предмети и
могат да се получат от ухапване от куче. Медико – биологичната характеристика
на процесните кожни рани по дяснта
подбедрица на ищцата е временно разстройство на
здравето неопсано за живота. При навременно и
адекватно лечение и липса на усложнения имат прогноза за зарастване до 15 дни и
след това следва да е възстановена напълно, с изключение на описаните кожни
белези, които имат траен характер. Според вещото лице понасяните болки и
страдания са били интензивни за няколко часа, като след направения тоалет и
поставяне на превръзката, същите би трябвало да са умерени с изостряния за
срока на възстановяването 15 дни и след това да затихнат.
С оглед на гореизложеното и противно на оплакването във възивната жалба, настоящият съдебен състав приема за
безспорно установено по делото, че на 22.04.2019 г. ищцата е била ухапана от
безстопанствено куче.
Съгласно чл. 40, ал.
1 и ал. 2 ЗЗЖ общинските съвети приемат програми за овладяване популацията на
безстопанствените кучета и предвиждат средства за изпълнението им, като
кметовете на общини организират изпълнението на тези програми и ежегодно внасят
отчет за тяхното изпълнение пред изпълнителния директор на Българската агенция
по безопасност на храните. Следователно, надзорът и грижите по отношение на
безстопанствените кучета са възложени на общините чрез техния изпълнителен
орган – кмета.
Настоящата съдебна инстанция приема, че макар и общината
да е създала стройна система от мерки за надзор върху безстопанствените кучета,
намиращи се на нейна територия, те не са приложени адекватно, съответно на
популацията от бездомни кучета, като по столичните улици са останали агресивни
кучета, които нападат хора, причинявайки им телесни увреждания и психически
стрес. Следователно, доказано е виновното неизпълнение на нормативно
установеното задължение Столична община чрез своите служители да осигурява
безпрепятствено придвижване на хора по улиците на общината, незаплашвани от
агресивни бездомни кучета, поради което е установен фактическият състав,
обуславящ възникването на обезпечитално-гаранционната
отговорност на ответната община за противоправното
бездействие на нейни служители – по реда на чл. 49 ЗЗД. Следва да се отбележи,
че съгласно чл. 154, ал. 1 от ГПК всяка страна е длъжна да установи фактите, на
които основава своите възражения, поради което положителния факт, че кучето има
стопанин следва да се установи от ответника, каквото доказване обаче ответника
не е провел.
По отношение на релевираното
във въззивната и насрещната въззивна
жалба оплакване за неправилно определен от първоинстанционния
съд размер на обезщетението за неимуществени вреди, настоящия състав намира
същите за неоснователни. Съгласно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД обезщетението за
претърпени неимуществени вреди се определя от съда по справедливост.
Неимуществените вреди се изразяват в неблагоприятно засягане на лични,
нематериални блага, които не могат да бъдат възстановени, поради което
предвиденото в закона обезщетение има заместващо предназначение и се определя
съобразно критериите, установени в чл. 52 ЗЗД. Понятието „справедливост” не е
абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно
съществуващи обстоятелства, които следва да се имат предвид от съда при
определяне на размера на обезщетението. За да се произнесе по въпроса за
размера на обезщетението настоящият съдебен състав, с оглед задължителните
предписания, установени в ППВС № 4/1968 г. следва да съобрази следното: момента
на настъпване на увреждането, икономическата обстановка в страната към този
период, възрастта на пострадалия, данните от СМЕ относно вида, характера и
степента на получената от това лице травма, времетраенето на оздравителния
процес, начина и степента на възстановяване. При определяне на това заместващо
обезщетение следва да се вземе предвид обстоятелството, че от процесния деликт на ищеца е
причинена телесна повреда, изразяваща се в разкъсна
рана на дясната подбедрица, следствие на което се
наложило поставянето на превръзка, а в последствие и честата й смяна, поставяне
на ваксина за тетанус и противобясна ваксина.
Настоящият съдебен състав при преценка на всички събрани по делото
доказателства счита, че с оглед продължителността на възстановителния период –
15 дни, поставените ваксини против тетанус и бяс, отчитайки и възрастта на
пострадалата – 62 годишна жена към момента на инцидента, обстоятелството, че
следствие на полученото травматично увреждане са останали трайни загрозяващи
белези, както и преживения стрес, съпроводен със продължително състояние на
безсъние, страх за излизане сама от вкъщи, неудобство в нормалната деятелност
на ищцата, намира че справедливо заместващо обезщетение за причинените й
неимуществени вреди е в размер на сумата от 5 000 лв. В заключение следва
да се отбележи, че принципът за справедливост включва в най-пълна степен
компенсиране на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, релевантни
към реално претърпените от увреденото лице морални вреди (болки и страдания),
поради което и така определения размер на обезщетение е в съответствие с
принципа за справедливост и в най-пълна степен репарира търпените от ищцата
неимуществени вреди.
С оглед
неоснователността на подадените от страните въззивни жалби
разноските следва да останат за страните, така, както са направени от тях.
С оглед на цената на иска въззивното решение подлежи на касационно обжалване по
правилата на 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. с чл. 69,
ал. 1, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 11689 от 14.01.2020
г., постановено по гр. д. № 33673/2019 г., по описа на СРС, I ГО, 49 състав.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с
касационна жалба пред Върховния касационен съд по правилата на чл. 280 ГПК в
едномесечен срок от връчването на препис на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: