Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
15.06.2021 г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на четиринадесети април две хиляди двадесет и първа година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА М.-ТОНЕВА
Мл. съдия МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
при секретаря
Кристина Първанова, като разгледа докладваното от съдия М.-Тонева гр.дело №
5366 по описа за 2019 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 521072 от 31.10.2018 г. по гр.д. № 16863/2018 г. Софийски
районен съд, 77 състав признал за установено на основание чл. 422 ГПК вр. чл.
79 ал. 1 ЗЗД вр. чл. 327 ТЗ, че СОФИЙСКИ УНИВЕРСИТЕТ „СВ. КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ“,
БУЛСТАТ *******, дължи на „Р.“ ООД, ЕИК******, сумата 52.72 лв.,
представляваща неплатена цена за доставени
стоки по фактура № 208009/15.06.2017 г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на заявлението – 22.12.2017 г., до
окончателното плащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК от 17.01.2018 г. по ч.гр.д. № 90027/2017 г. на СРС, 77 състав. На
основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата 175
лв. – разноски за исковото производство, и сумата 385 лв. - разноски за
заповедното производство.
С определение № 38017 от 12.02.2019 г. по същото дело, което не е обжалвано
от страните, по реда на чл. 248 ГПК решението е изменено в частта за
разноските, като ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски за исковото
производство в общ размер 535 лв.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника СОФИЙСКИ УНИВЕРСИТЕТ
„СВ. КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ“, който го обжалва изцяло с оплаквания за неправилност – неправилно
приложение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените
правила и необоснованост. Неправилно районният съд определил началния момент на
настъпване на изискуемостта на задължението - с осъществяване на факта на
доставката. Отразяването на фактурата за продажба на стоки (движими вещи) в
счетоводството на получателя, включително в дневника за покупко-продажби по ДДС
и ползването на данъчен кредит били обстоятелства, които представлявали
признание за възникването и размера на задължението, за което била издадена
фактурата. В случая обаче не било налице признание за реалното доставяне на стоките,
т.е. за изпълнението на основното задължение на продавача да достави и предаде
на купувача стоката. Въззивникът бил оспорил реалното извършване на доставката
с твърдението, че фактурата е била издадена предварително, с уговорката стоката
да бъде доставена и платена след доставката. Установяването на това
обстоятелство било в тежест на ищеца, но в тази насока не били събрани достатъчно
доказателства. От ответника били наведени твърдения, че фактурата и протоколът
не следва да се кредитират, тъй като били подписани от лице без представителна
власт. Съгласно уговореното в чл. 5, ал. 4 от сключените между страните
договори, цената на доставените стоки ставала дължима в 60-дневен срок след
извършване на доставката, удостоверена в приемо-предавателен протокол за всяка
доставка. Фактурата ведно с приемо-предавателния протокол, подписан без
забележки от надлежно упълномощени представители на двете страни, се
представяли с придружително писмо в паричен салон на Ректората/главен
счетоводител. Твърди, че с отговора по чл. 131 ГПК поискал ищецът да бъде
задължен да представи процесния приемо-предавателен протокол, като същият бил
представен едва на 23.10.2018 г. и едва от този момент следвало да се отброява
60-дневният срок, който не бил изтекъл към момента на приключване на устните
състезания. Съдът неправилно приел и че процесната фактура за копирна хартия
била издадена на основание сключен договор № 80.09-268/30.09.2014 г. Този
договор бил за доставка на консумативи и аксесоари за офис техника, към чиито
предмет доставката по процесната фактура била неотносима. Поради това моли съда
да отмени атакуваното решение и вместо него постанови друго, с което да
отхвърли иска. Претендира разноски за двете инстанции. С молба от 08.07.20210 г.
прави евентуално възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК на
претендирано от въззиваемия адвокатско възнаграждение, както и навежда
твърдения за злоупотреба с процесуални права от ищеца-въззиваем предвид
образуваните множество дела за отделни доставки по процесните договори.
Въззиваемата страна „Р.“ ООД с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва
въззивната жалба и моли съда да потвърди атакуваното решение като правилно. Процесните
фактури били осчетоводени от страните, като на основание чл. 182 ГПК първоинстанционният съд правилно оценил този
факт като доказващ доставката. Последната се установявала и от останалите
доказателства по делото. Претендира разноски за въззивното производство
съгласно списък по чл. 80 ГПК.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира
следното:
Съдът е сезиран с положителен установителен иск с правно основание чл. 422,
ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 327, ал. 1 ТЗ за сумата 57.72 лв.,
представляваща неплатена цена на доставени стоки по фактура № 208009/15.06.2017
г. Претендирана е и законната лихва върху главницата от подаване на заявлението
по чл. 410 ГПК на 22.12.2017 г. до окончателното плащане. За сумата е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по гр.д. № 90027/2017 г. на СРС, 77 състав.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и
спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно
решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК на ВКС).
Обжалваното решение е валидно и допустимо. При постановяването му не е допуснато
нарушение на императивни материалноправни норми, а с оглед наведените в жалбата
доводи е правилно по следните съображения:
По делото не е било спорно, че на 30.09.2014 г. между страните са били
сключени договор за възлагане на обществена поръчка № 80-09-268 по обособена позиция
№ 3 – „Доставка на консумативи и аксесоари за офис техника“, договор
за възлагане на обществена поръчка № 80-09-269 по обособена позиция № 4 – „Доставка
на оригинални тонери за копирни и печатащи устройства“, и договор за възлагане на
обществена поръчка № 80-09-270 по обособена позиция № 5 – „Доставка на
съвместими тонери за копирни и печатащи устройства“, по силата на които
ответникът, като възложител, възложил на ищеца, като изпълнител, а последният
приел и се задължил при направени конкретни заявки от страна на възложителя
срещу заплащане да извършва периодични доставки на горепосочените стоки,
описани по вид, мярка, количество и единична цена за нуждите на възложителя
съгласно съответна оферта, неразделна част от договора. Съгласно клаузите на чл.
5.4 от раздел ІІІ на договорите, цената на доставените стоки става дължима в
60-дневен срок след извършване на доставката, удостоверена с
приемо-предавателен протокол за всяка заявка. Приемо-предавателният протокол се
прилага към фактурата и се предоставя в паричен салон на Ректората/главен
счетоводител.
С отговора на исковата молба ответникът не само не е оспорил, а е признал
сключването на трите договора. Твърдението му, заявено в първото открито
съдебно заседание в първата инстанция, че доставката на копирна хартия била въз
основа на друг сключен между страните договор, е било преклудирано по силата на
чл. 133 ГПК и правилно не е обсъждано от районния съд, съответно не следва да
се обсъжда и от въззивния съд.
От приетите данъчна фактура № 208009/15.06.2017 г. и приемо-предавателен
протокол от 15.06.2017 г., както и от приетото в първата инстанция заключение
на ССЕ, което не е оспорено от страните по реда и в срока по чл. 200, ал. 3 ГПК, а съдът кредитира като компетентно се установява, че процесната фактура е
била осчетоводена от ищеца и от ответника, последният я е включил в дневника за
покупките по ДДС за м. април 2018 г. с право на ползване на данъчен кредит,
като счетоводно сумата по нея се води неплатена.
Въззивният съд намира, че осчетоводяването на фактурата, ценено съвкупно с
останалите приети по делото писмени доказателства, както и с оглед уговореното в
клаузата на чл. 5.4 от раздел ІІІ на сключените между страните договори,
несъмнено съставлява извънсъдебно признание на ответника относно получаването
на стоките, описани във фактурата и възникването на задължение в негова тежест
за плащане на тяхната цена (в този смисъл решение № 211 от 30.01.2012 г. на ВКС по т. д. № 1120/2010 г.,
II ТО, решение № 92 от 7.09.2011 г. на ВКС по т. д. № 478/2010 г., II
ТО и др.). Нещо повече - фактическото доставяне на стоките е удостоверено в
съставения приемо-предавателен протокол, който е подписан от представител на
ответника – С.С.. Ответникът не е оспорил приетия в първото открито съдебно
заседание приемо-предавателен протокол с твърдения лицето, приело стоките, да
не е имало представителна власт, но дори такава да не е била налице, извършените
действия са били потвърдени от ответника с осчетоводяването на процесната
фактура, което осчетоводяване предполага и че към фактурата е бил приложен приемо-предавателният
протокол.
По тези съображения въззивният съд намира за установено, че ищецът е
изпълнил задължението си да предаде на купувача стоките, описани в процесната
фактура, поради което има право да получи цената, която ответникът, съобразно уговореното
между страните, е дължал с изтичане на 60-дневен срок от извършване на
доставката. При доказателствена тежест за ответника съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК, същият не установява, а и не твърди да е платил дължимата цена, поради
което предявеният иск е основателен.
Предвид съвпадението на крайните изводи на двете инстанции,
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.
По разноските за въззивното производство: При този изход, разноски на
въззивника не се следват. Въззивният съд намира, че такива не следва да се
присъждат и на въззиваемата страна. Съдът, съобразявайки данните за
образуваните от „Р.“ ООД срещу СУ „Св. Климент Охридски“ множество заповедни и
искови производства (описани в отговора на исковата молба, както и известните
на въззивния съд в. гр. дело № 16844/2018 г. на СГС, ІІІ-Б състав, в. гр. дело
№ 275/2019 г. на СГС, III-В състав, в. гр. дело № 2186/2019 г. на СГС, ІІІ-Б състав,
в. гр. д. № 226/2019 г. на СГС, ГО, ІІІ-Б състав, в. гр. дело № 6572/2019 г. на
СГС, ІІ-Е състав и др.) относно вземания, чийто източник са процесните договори
за възлагане на обществена поръчка и направени конкретни заявки за доставка по
тях, намира, че извършените от ищеца/заявителя процесуални действия по
подаването на отделни заявления за издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по всяка от издадените фактури, респ. предявяването
на искове по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК за всяко от вземанията (или
съвместно за две от тях) с незначителен размер или такъв под 1 000 лв.,
защитата по които е била осъществявана от един и същ адвокат и е бил
претендиран адвокатски хонорар, представляват злоупотреба с процесуални права,
в нарушение на чл. 3 ГПК. Настоящият състав споделя възприетото в
съдебните решения на СГС по цитираните по-горе дела, че в случая действията на
ищеца не са насочени само към защита на субективни права, а целят генерирането
на адвокатски хонорари на голяма стойност, многократно надвишаващи размера на
дълга. Извършените процесуални действия при злоупотреба с право не следва да
бъдат зачетени от съда и разноските на въззиваемия за настоящата инстанция
следва да останат в негова тежест.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 521072 от 31.10.2018 г., постановено по гр.д. № 16863/2018
г. на Софийски районен съд, 77 състав.
Решението е окончателно и не подлежи
на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.