РЕШЕНИЕ
№1580
гр. Пловдив, 13.09.2022
год.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, ХXІХ състав, в
открито заседание на трети май, през две хиляди двадесет и втората
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Светлана
Методиева,
при секретаря Ваня Петкова и
с участието на прокурор при Окръжна
прокуратура – Пловдив Калоян Димитров, като разгледа докладваното от
съдията административно дело № 131 по описа на съда за 2022 година, за да
се произнесе взе предвид следното:
Производство по реда на Глава
Единадесета от АПК, във връзка с чл.285, ал.1 от ЗИНЗС.
Образувано е по искова молба от С.М.А.
с ЕГН **********, депозирана чрез пълномощника му адв. В.С. и конкретизирана с
допълнителна молба от 01.02.2022 г., с която са предявени два иска. Първата
искова претенция е за обезщетение за неимуществени вреди, предявена против
ответника Министерство на правосъдието, в размер на 100 000 лева, които
вреди се твърди да са причинени на ищеца А. по време на задържането по изпълнение на
наказание „лишаване от свобода“ в Затвора
Пазарджик в периода от 01.01.1989 г. до 01.06.2009 г. Вторият от исковете е
предявен против ответника Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при
Министерство на правосъдието, като същият е за обезщетение за неимуществени
вреди от 100 000 лева, причинени на ищеца в периода от 01.06.2009 г. до
17.01.2022 г. по време на твърдяно задържане по изтърпяване на наказание
„лишаване от свобода“, осъществено в Затвора Пазарджик и Затвора Пловдив. Неимуществените вреди са конкретизирани общо
по отношение на всеки от двата иска срещу различните ответници като такива
съставляващи обида, възмущение, стрес, притеснения,
психологически дискомфорт, които се твърди да са настъпили в резултат от
нарушения, извършени чрез бездействие от страна на затворническата
администрация, които се съотнасят към такива на разпоредбата на чл.3 от ЗИНЗС, респ.
чл.3 от КПЧОС. Нарушенията са се изразили според ищеца по отношение и на
двамата ответници, както следва: в пренаселеност на затворническите килии- под
3 кв. метра на човек нетна жилищна площ, наличие на дървеници, хлебарки,
гризачи, липса на адекватно лечение за заболяването бронхиална астма,
пребиваване на ищеца като непушач в килии за пушачи, липса на санитарен възел и
течаща топла и студена вода. Допълнително, само по отношение на ответника
Министерство на правосъдието е възведено и изрично оплакване на ищеца за престой
при пълна изолация в т.нар. „запечатка“ в рамките на периода от 01.01.1993 г. до 31.12.2001 г., попадащ в
рамките на исковия период на иска, предявен против този ответник. И за двете
обезщетения, претендирани от двамата отделни ответници ищецът желае да му бъдат
присъдени ведно със законна лихва от датата на постъпване на исковата молба в
съда до окончателното им изплащане. Прави се искане за присъждане и на
държавната такса от 10 лева.
В съдебно заседание исковите претенции на
ищеца А. се поддържат от защитника му, като в последното заседание ищецът А.
моли лично исковете му да се уважат така, както са предявени.
Ответниците ГДИН – София и
Министерство на правосъдието се представляват общо от упълномощения надлежно от
всеки от тях ст. юрисконсулт Ч., който заявява в писмен отговор по исковата
молба неоснователност и недоказаност на исковите претенции, като се претендира
присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Прави се и изрично възражение за
изтекла петгодишна погасителна давност. В съдебно заседание чрез процесуалния
представител на ответниците се прави искане за отхвърляне на исковите
претенции, като изцяло се поддържа възражението за изтекла давност.
Задължително участващият по реда
на чл.286, ал.1 от ЗИНЗС прокурор изразява становище за частична основателност
на исковете, като моли съда да се произнесе, определяйки справедливо
обезщетение при съобразяване на чл.52 от ЗЗД.
Пловдивският административен съд, на първо
място, намира, че исковете са принципно
допустими. С оглед на съдържанието на всяка искова претенция се касае до
иск за неимуществени вреди с правно основание по чл.284, ал.1 от ЗИНЗС,
доколкото се претендира обезщетение за вреди, причинени на задържан от
специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения по
чл.3 от ЗИНЗС. Ищецът А. претендира вреди от посочените нарушения за два
отделни периода на задържането му по изтърпяване на наказание лишаване от
свобода по отношение на всеки от ответниците, съответно в Затвора Пазарджик по
първия иск и при Затвора Пазарджик, както и Затвора Пловдив - по втория. Исковете
са предявени от надлежна страна, предвидена сред лицата, които могат да търсят
обезщетение, доколкото за ищеца са налице данни да е бил задържан във всяко от
посочените места за лишаване от свобода. Същите са предявени и против надлежни
ответници, доколкото съгласно чл.285, ал.1 от ЗИНЗС, искът се разглежда по реда
на глава 11 от АПК, а според чл.284, ал.1 от ЗИНЗС държавата отговаря за вредите, причинени на
лишени от свобода от специализираните органи по изпълнение на наказанията. Според правилото на чл.205 АПК,
искът се предявява срещу юридическото лице,
представлявано от органа, от чийто незаконосъобразен акт, действие или
бездействие са причинени вредите. Ответникът Главна
дирекция „Изпълнение на наказанията“ /ГДИН/, със седалище в гр. София, съгласно чл.12,
ал.2 от ЗИНЗС
е юридическо лице към Министъра на правосъдието и осъществява прякото
ръководство и контрола върху дейността на местата за лишаване от свобода и
пробационните служби. Министерството на правосъдието,
от своя страна, също е юридическо лице според чл.2, ал.1 от УПМП. Що се касае
до материално - правната легитимация на всеки от ответниците, то това обстоятелство
касае основателността на исковете, но доколкото се съотнася и към допустимостта
им, съдът намира за нужно да посочи общо, че ответникът ГДИН е юридическо лице,
считано от влизане в сила на ЗИНЗС, а именно от 01.06.2009 г., а до този момент, същата се явява административно
звено към Министерство на правосъдието, но не е самостоятелно юридическо лице,
поради което и по отношение на периоди, преди посочената дата, отговорността за
вреди, причинени при изпълнение на наказанията следва да носи институцията,
която е юридическо лице – Министерство на правосъдието /в този смисъл е изрично
Решение № 6667/2013 г. по адм. дело № 13664/2012 г. на ВАС/. Същевременно,
следва да се съобрази и факта, че общото ръководство на местата за лишаване от
свобода първоначално е било възложено на МВР и преминава от МВР в Министерство
на правосъдието с измененията на ЗИН /отм./, извършени с ДВ, бр.21/13.03.1990
г. В случая се претендират обезщетения за вреди от извършени нарушения на
специализираната администрация по чл.3 от ЗИНЗС, респективно за периодите преди
влизане в сила на закона - по чл.2 от ЗИН /отм./ в места за лишаване от
свобода, каквито са затворите, които според чл.12, ал.3 от ЗИНЗС, респ. чл.19а
от ЗИН /отм./, са териториални служби на ГДИН към Министерство на правосъдието.
По същество исковата молба е само
частично основателна.
На първо място, по отношение на
направеното в отговора по исковата молба и съответно хода по същество
възражение от страна на процесуалния представител на ответниците за изтекла
погасителна давност по отношение на
исковите претенции, то съдът намира същото за отчасти основателно само по
отношение на ответника Министерство на правосъдието, спрямо когото е предявен
иск за неимуществени вреди от 100 000 лева, които се сочи да са били
причинени в периода от 01.01.1989 г. до 01.06.2009 г. В
тази насока, съдът се позовава
на зъдължителното за съдилищата ТР № 3/2005 г. по т.д. № 3/2004 г. на ВКС, ОСГК относно началния
момент на погасителната давност за предявяване на иска за обезщетяване на
вреди, произтекли от незаконни действия и бездействия на администрацията, а
именно – от преустановяването им. В случая, предвид обстоятелството, че са налице две
отделни искови претенции, предявени против двама различни ответници към
17.01.2022 г. и за два отделни периода от време, всеки с посочен начален и
краен момент, то доколкото всяка отделна искова претенция за обезщетение на
неимуществени вреди се характеризира принципно, както с посочен размер на иска,
така и с конкретен период, в който се твърди да са причинени вредите, подлежащи
на установяване и в случая всяка от претенциите е отнесена към отделен
ответник, както се каза, то съгласно общата разпоредба на чл.110 от ЗЗД по
отношение на първия исков период, а именно искът, предявен против
Министерството на правосъдието, давностният
срок за предявяване на иска следва да се отчита от крайната дата на този исков
период, а именно от 01.06.2009 г., доколкото до тази дата се сочи да е било
проявено незаконосъобразно бездействие от страна именно на конкретно посочения
ответник Министерство на правосъдието. Посоченото е независимо от факта, че
ищецът твърди и след този период да се е намирал в пенитенциарно заведение и да
е търпял неблагоприятни условия на задържане, доколкото следващата отделна искова
претенция касае поведението вече на друг различен ответник също в точно
определен от ищеца период. Поради това и доколкото не се установява давностният
срок по чл.110 да е бил прекъсван, както и по аргумент от чл.116а от ЗЗД и като
взема предвид, че е направено изрично възражение за изтекла давност, съдът
намери, че давността за предявяване на иска против Министерството на
правосъдието е изтекла далеч
преди предявяването му, а именно още
през 2014 г. Ето защо и само на това основание
следва да се отхвърли изцяло иска, предявен против Министерство на правосъдието,
без да се разглеждат по същество оплакванията против този ответник. Отделно от
посоченото, както се каза и по-горе, установява се и че за част от този исков
период посоченият ответник не би могъл да носи изобщо отговорност, предвид
факта, че ръководството на местата за лишаване от свобода, както се каза вече,
преминава в Министерство на правосъдието през март 1990 г., а до тогава общото
ръководство на местата за лишаване от свобода и контролът върху тяхната дейност
са се осъществявали от Министерството на вътрешните работи.
Що се касае до втората от исковите
претенции с ответник ГДИН – София, то по отношение на същата, като се вземе
предвид краят на посочения период от време, в който се твърди ищецът да е
претърпял вреди, които претендира, а именно 17.01.2022 г., която дата съвпада с
датата на депозиране на исковата молба, то очевидно е, че давностният срок за
неговото предявяване не е изтекъл, поради което и възражението на ответника не
може да се уважи, а посочената искова претенция ще следва да бъде разгледана по
същество от съда.
Във връзка с това, от фактическа
страна, въз основа на събраните гласни и писмени доказателства по делото се
установи и следното:
В рамките на исковия период по
втория от предявените искове, а именно този против ГДИН – от 01.06.2009 г. до 17.01.2022 г. се
установява, че ищецът А. действително, макар и не през целия период от време, а
с известни прекъсвания, е изтърпявал реално наказания лишаване от свобода в
места за лишаване от свобода. Така, става ясно, че от началото на този исков
период ищецът се е намирал в Затвора Пловдив, но за времето от 09.06.2009 г. до
30.06.2009 г. е бил в прекъсване на наказанието. На 25.10.2011 г. А. е бил
преведен от Пловдивския - в Затвора Пазарджик, където е излежавал наказание „лишаване
от свобода“ до 13.09.2018 г., когато е бил освободен по изтърпяване. След това
ищецът отново е бил задържан за изтърпяване на наказание „лишаване от свобода“,
като постъпил в Затвора Пловдив на 04.11.2020 г. и до края на исковия период останал
в същото пенитенциарно заведение. За престоя на ищеца в Затвора Пловдив от
началото на исковия период до преместването му в Затвора Пазарджик през
октомври 2011 г., въпреки изисканата информация от администрацията на това
място за лишаване от свобода, такава не е постъпила и не е била представена и
от ответника ГДИН - София, като данните само по отношение на конкретните дати
на престоя се установяват от представената справка от Затвора Пазарджик. В тази
насока и по отношение на този период от време не е налице конкретна информация
относно това в кои помещения е пребивавал ищецът и при какви конкретни условия
е било осъществено задържането му по изтърпяване на наказание. Такива конкретни
данни не са били представени и от администрацията на Затвора Пазарджик по повод
на последвалото задържане на ищеца там до неговото освобождаване през 2018 г.,
но по причина липсата на съхранена информация в архив поради характера на
документацията. От свидетелските показания се установява, че през периода 2014 г.
– 2016 г. ищецът е пребивавал в Затвора Пазарджик заедно със свидетеля К., като
двамата са обитавали една килия за пушачи, в която са били общо 12 задържани
лица, като килията разполагала със санитарен възел с течаща студена вода, а
лишените от свобода можели да ползват топла вода два пъти в седмицата в
обособено общо помещение баня. Установява се още от показанията на разпитания
свидетел, че в помещението е имало вредители – гризачи - плъхове, дървеници и
хлебарки, както и че ищецът е страдал от бронхиална астма, за която получавал
от стационара на мястото за лишаване от свобода специален инхалатор. От
писмените доказателства се установява, че при постъпването на ищеца А. ***.11.2020
г. същият е бил първоначално в приемно отделение, което е с площ от 26,28 кв.
метра, разполага със санитарен възел с течаща студена вода, като по време на
престоя на ищеца там, същият е бил настанен заедно с най-малко 6 и най-много
още 10 лишени от свобода. На 10.11.2020 г. ищецът бил настанен в стая с № 60 с
площ от 27,86 кв. м., разполагаща със собствен санитарен възел с течаща студена
вода. В това помещение ищецът пребивавал до 18.10.2021 г. заедно с най-малко
още петима и най-много още седем лишени от свобода. След това на 18.10.2021 г.
бил преместен в стая с № 65 с площ от 27,24 кв. м., разполагаща със собствен
санитарен възел с течаща студена вода. Там ищецът пребивавал до 14.12.2021 г. с
най-малко още петима и най-много още шестима лишени от свобода. От 14.12.2021 г.
и до края на исковия период 17.01.2022 г. ищецът бил настанен в помещение с №
54 с площ от 25,51 кв. метра, където пребивавал заедно с още петима лишени от
свобода. И в това помещение имало санитарен възел с течаща студена вода. В
Затвора Пловдив затворниците можели да ползват топла вода в обособената обща
баня.
Установено е от писмените доказателства, че по
време на престоя на ищеца в Затвора Пазарджик през 2018 г. били извършвани
дейности по дезинсекция и дератизация, а за Затвора Пловдив са налице
доказателства за извършване периодично такива през 2020 г. и през цялата 2021 г.
по няколко пъти годишно. Във връзка с наличното при ищеца страдание от
бронхиална астма, освен периодичното му снабдяване с бронхиален дилататор от
стационара при пенитенциарните заведения, в които пребивавал в исковия период,
на ищеца било проведено през 2012 г. флуорографско изследване, а по повод на
астматичен пристъп през 2013 г. била извикана спешна помощ в Затвора Пазарджик.
При други случаи на пристъпен задух на ищеца била оказвана помощ в медицинския
център. Отделно от посоченото, по време на задържането му конкретно в Затвора
Пазарджик ищецът бил преглеждан и консултиран от лекар с изписвано лечение за
прояви на повишено кръвно налягане, както и кожни проблеми, били му извършвани
изследвания за туберкулоза. При задържането му в Затвора Пловдив през 2020 г.
от ищеца не постъпили медицински оплаквания и същият не посещавал медицинския
център. Въпреки наличието на обособено помещение за непушачи на пети пост,
където ищецът бил настанен в периода 2020-2022 г. същият не изявил изрично
желание да бъде настанен в него, за което следвало да подаде молба, но такава
не била подадена при администрацията на Затвора - Пловдив.
Посоченото се установява, както от приетите по
делото писмени доказателства, така и макар и само отчасти от разпита на
свидетеля К., чиито показания съдът кредитира, но само частично и то само
доколкото са съответни на останалите кредитирани доказателства. Съдът разглежда
показанията на посочения свидетел критично, предвид факта, че се касае до лице,
изтърпяващо също наказание лишаване от свобода в Затвора Пловдив, за което на
съда е служебно известно също да е завело дело с правно основание по чл.284 от ЗИНЗС против ГДИН със сходни на оплакванията на ищеца, поради което и има и
личен интерес да твърди конкретни обстоятелства и затова се предполага известна
негова заинтересованост.
На базата на установените факти, от правна страна, съдът намери следното:
Според нормата на чл.43, ал.2 от ЗИНЗС, който е в
сила от 01.06.2009 г., всяко място за лишаване от
свобода трябва да разполага с необходимите жилищни, битови и други помещения за
осъществяване на поправително въздействие.
Посочената разпоредба е в съответствие и доразвива нормата на чл.3 от ЗИНЗС,
съдържаща изискване осъдените и задържаните под
стража да не
бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение, която пък възпроизвежда дословно така визираното в чл.3
от КПЧОС основно човешко право. Според нормата на чл.3, ал.2 от ЗИНЗСЗ, в редакцията ѝ вече в сила от
07.02.2017 г., конкретно по отношение на лишените от свобода, за нарушение на ал.1 се смята и поставянето в неблагоприятни условия за
изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража,
изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление,
осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна
активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована
употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или
обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх,
незащитеност или малоценност. Посочените
неблагоприятни условия за изтърпяване на наказание лишаване от свобода,
респективно задържането под стража,
причинени от действия, бездействия или обстоятелства, са неизчерпателно
изброени. С оглед на прякото приложение на чл.3 от КПЧОС по силата на чл.5 от
КРБ, държавата, чрез нейната администрация е задължена да гарантира, че
задържането в местата за лишаване от свобода ще е при условия, които са
съвместими с опазване на човешкото достойнство и че начинът и методът на
изпълнение на лишаването от свобода не подлагат на мъки или изпитания,
надхвърлящи неизбежното страдание, свързано със задържането. Поради това и
независимо от факта, дали в съответното законодателство са въведени конкретни
изисквания и дали са предвидени конкретни задължения за специализираната
администрация при изпълнение на лишаването от свобода, то при установяване
нарушение на тези основни принципи, свързани с основно човешко право, ще са
налице и основания за търсене отговорност от държавата. Следва да се има предвид, че според нормата на чл.3 от
КПЧОС, никой не може да бъде подложен на изтезания или нечовешко или унизително
отнасяне или наказание. В насока тълкуването на тази разпоредба, относима към
изтърпяващите наказание лишаване от свобода, е налице разрешение, дадено в редица решения на ЕСПЧ, като напр. делото Ананиев
срещу България, както и Нешков и др. срещу България, за това, че независимо, че
желателният стандарт, а в България и вече нормативно установен такъв, е четири
квадратни метра жилищна площ на човек, то ако задържаните лица имат на
разположение по-малко от три квадратни метра жилищна площ, тогава
пренаселеността трябва да се счита за толкова тежка, че да доведе сама по себе
си, независимо от други фактори, до нарушение на чл.3 от Конвенцията, а
недостигът на пространството може да се утежни и от липсата на достатъчно
отделни места за спане и дори и пренаселеността да не е толкова сериозна, че да
представлява сама по себе си нарушение на чл.3 от Конвенцията, тя все пак може
да доведе до нарушение на тази разпоредба, ако се комбинира с други аспекти на
условията на задържане – като например липса на
уединение при използване на тоалетната, лоша вентилация, липса на достъп на
естествена светлина и свеж въздух, липса на подходящо отопление, или липса на
основна хигиена, което води до ниво на страдание, надвишаващо това, присъщо на
задържането (дело Torreggiani and Others). От това, според ЕСПЧ,
следва, че при оценката на това дали е налице нарушение на чл.3 от Конвенцията
по отношение конкретно на липсата на лично пространство, трябва да се вземат
предвид следните фактори: (а) всяко задържано лице трябва да има индивидуално
място за спане; (б) всяко задържано лице трябва да има най-малко три квадратни
метра жилищна площ; и (в) размера на килията трябва да дава възможност на
задържаните лица да се движат свободно между мебелите, като липсата на някои от
тези елементи сама по себе си поражда сериозно предположение, че условията на
задържане са в нарушение на този член. В случая, според съда, независимо от
факта, че разпоредбата на чл.43, ал.4 от ЗИНЗС, която сочи, че минималната жилищна
площ в спалното помещение за всеки лишен от свобода не може да е по-малка от 4
кв. м., е влязла в сила значително време след постъпването на А.
в място за лишаване от свобода, а именно едва през февруари 2017 г., то това не
означава, че за държавата в лицето на специализираната администрация в местата
за лишаване от свобода, не е съществувало задължение за изпълнение на
стандартите, касаещи минималната жилищна площ и преди този момент, като в тази
насока, както се каза, пряко приложима по силата на Конституцията е самата КЗПЧОС.
Както се
каза, в рамките на исковия период на претенцията, предявена против ГДИН се
установява ищецът да е бил настанен първоначално в Затвора Пловдив от началото
на исковия период 01.06.2009 г. до преместването му в Затвора Пазарджик на
25.10.2011 г. За тази част от процесния период, както се каза и по-горе,
въпреки изискването на информация от администрацията на Затвора Пловдив по
повод на изричното ѝ задължаване с протоколно определение на съда от
09.02.2022 г. по реда на чл.284, ал.3 от ЗИНЗС, не е била представена каквато и
да било информация касателно условията по настаняването на ищеца там. При това
положение се установява неизпълнение на задължението, поради което и е налице
според съдебния състав хипотезата на чл.284, ал.3, пр.2 от ЗИНЗС съдът да
приеме за доказани съответните факти, касателно времето на престой в Затвора
Пловдив от 01.06.2009 г. до 25.10.2011 г., а именно касателно всички оплаквания
на ищеца от неблагоприятни условия по изтърпяване на наказанието лишаване от
свобода с изключение на времето, в което ищецът е бил в прекъсване на
наказанието. В тази насока по повод на искането на пълномощника на ищеца съдът
да се позове и на докладите на Омбудсмана на Република България, то следва да
се има предвид, че първият доклад по координационния механизъм е от 2012 г. и
касае проверки на места за лишаване от свобода от тази година, която следва
посочения по-малък период в рамките на общия исков такъв и в същия не е налице
конкретна констатация по повод условията в Затвора Пловдив, за да може съдът да
се позове конкретно на нея. Същевременно, в този доклад изрично е посочено, че
като се изключат двата поправителни дома за непълнолетни и женския затвор в
Сливен, всички затвори в страната са пренаселени, тоест са под 4 кв. метра на
лишен от свобода. Констатациите на Омбудсмана са разгледани и в пилотното
решение Нешков и др. срещу България на ЕСПЧ, по което е обсъдена и предоставена
от българското правителство информация относно затворите също за последващ
период, който се отнася за края на 2013 г., когато е установена конкретно по
отношение на Затвора Пловдив известна пренаселеност. Очевидно е в тази връзка,
че въпреки неизпълнението на затворническата администрация да представи
поисканата от съда информация, което влече след себе си и възможността съдът да
признае за установени твърденията на ищеца, за които на практика е отказано
предоставянето на информация, то за ответника ГДИН, който е подразделение в
състава на Министерство на правосъдието, е съществувала възможност да представи
макар и обобщени данни относно условията в Затвора Пловдив за посочения период
от време, с каквато иначе е видно, че правителството разполага и предоставя при
заведени дела за нарушения по ЕКПЧОС в съда по правата на човека в Страсбург,
сиреч държавата разполага с тези обобщени данни. Факт е, обаче, че ответникът е
бездействал в хода на производството и не е ангажирал каквито и да било
доказателства в насока установяване на конкретните условия по изтърпяване на
наказание лишаване от свобода за посочения период от време. В тази насока, освен
прилагане на законовата фикция по чл.284, ал.3, пр.2 от ЗИНЗС, то съдът взема
предвид и това, че и в доклада на Омбудсмана от 2012 г., и в цитираното решение
на ЕСПЧ се касае до констатации, отнасящи се до една продължаваща тенденция, като
макар и по отношение на период, който не съвпада с посочения по-кратък период
2009-2011 г. на задържане в Затвора Пловдив, който влиза в рамките на целия
исков период по иска с ответник ГДИН, съдът намира, че те могат да се вземат
предвид също така като такива, от които макар и косвено могат да се направят
изводи конкретно относно наличието на условия на пренаселеност в мястото за
лишаване от свобода. С оглед на изложеното и съобразно с нормата на чл.284,
ал.3 от ЗИНЗС съдът намира, че следва да приеме за установени твърденията на
ищеца касателно посочените от него неблагоприятни условия по изтърпяване на
наказание лишаване от свобода при първото пролежаване в затвора Пловдив, част
от исковия период по иска, предявен против ГДИН, като в тази насока обаче преценява,
че близо месец, а именно от 09.06.2009 г. до 30.06.2009 г. ищецът реално не е
бил изложен на посочените от него неблагоприятни условия по изтърпяване на
наказанието лишаване от свобода, тъй като е бил в прекъсване изпълнението на
същото. Ето защо и ще следва да се приеме, че е търпял условия на
пренаселеност, липса на санитарен възел с течаща вода, пребиваване в килия с
пушачи и неадекватно лечение на заболяването му бронхиална астма, както и
съжителство с гризачи и инсекти за период от две години и четири месеца в
рамките на времето на първия му престой в Затвора Пловдив.
По отношение на времето на престой в Затвора
Пазарджик, включено в рамките на общия исков период, а именно от 25.10.2011 г.
до освобождаването на ищеца на 13.09.2018 г., съдът намира, че оплакванията на
ищеца А. са само отчасти основателни. Така по отношение на оплакването за
заразеност на помещенията по престой на ищеца с гризачи и инсекти, въпреки
указаната доказателствена тежест още с разпореждането за образуване на делото,
от страна на ответника са представени доказателства за осъществявани дейности
по дезинсекция и дератизация на помещенията на Затвора Пазарджик само по
отношение на 2018 г., когато се установява да са осъществени няколко поредни
такива дейности, удостоверени с протоколи. В тази насока и според съда, по
отношение на тази конкретна година не се установява да е налице
незаконосъобразно бездействие на затворническата администрация по отношение на
този въпрос, доколкото е видно, че са положени усилия за подобряване на средата
на живот на лишените от свобода в насока недопускане съжителството им с инсекти
и гризачи. Липсват обаче представени доказателства от страна на ответника за
времето от края на 2011 г. до края на 2017 г. такива дейности да са били осъществявани,
а същевременно са налице показания на свидетеля К. относно наличието на
дървеници и плъхове в периода му на престой в Затвора Пазарджик през годините
2014 г.- 2016 г. заедно с ищеца. В тази насока и показанията на свидетеля не са
оборени от останалите доказателства по делото, като, освен това, от доклада на
Омбудсмана по националния превантивен механизъм от 2016 г., на който очевидно
се позовава и ищецът чрез пълномощника му, също се потвърждава установяването
при проверката на място в Затвора Пазарджик през тази именно година на
наличието на дървеници. Поради това и отчасти оплакването на ищеца за
неблагоприятни условия, свързани със заразяване на помещенията конкретно в
Затвора Пазарджик с инсекти и гризачи за част от престоя му там според съда се
явява основателно.
Що се касае до оплакването за пренаселеност на
килиите по настаняването му в Затвора Пазарджик, то в случая според съда не са
налице основания за признаване за доказано на това му твърдение. В тази връзка,
действително, както се каза и по-горе не е предоставена конкретна информация от
страна на затворническата администрация по отношение на конкретните помещения
по настаняване на ищеца в Затвора Пазарджик, както и тяхната площ, а също и
броя на лицата, настанени заедно с А.. Същевременно обаче е налице конкретен
отговор относно това, че такава информация не се предоставя, предвид наличието
на утвърдена номенклатура на делата в ГДИН и изтеклия период от време. Предвид
това и съдът не намира, че в случая са налице изцяло условията
на чл.284, ал.3 от ЗИНЗС за приемане за доказан твърденият от ищеца факт на
пренаселеност на помещенията по задържането му в Затвора Пазарджик. На първо
място, тази разпоредба дава само възможност, но не задължава съда да признае за
доказани съответните факти и то само, ако специализираната администрация откаже
да предостави информация. В случая не е налице отказ от представяне на такава,
а изявление, че специализираните органи по изпълнение на наказанията не
разполагат с достатъчно конкретна информация поради липсата на норматив за
съхраняването ѝ в по-дълъг срок. Информация относно конкретна
пренаселеност не може да бъде извлечена и от свидетелските показания, доколкото
свидетелят К. сочи да е бил настанен заедно с ищеца А. в стая № 701 в Затвора
Пазарджик, където лишените от свобода общо са били 12, но при липса на данни в
показанията относно конкретната площ на помещението. Същевременно, в
разгледания от съда публично обявен доклад на Омбудсмана от 2016 г. по
националния превантивен механизъм, както и следващия такъв от 2018 г. се
съдържа конкретна информация именно относно капацитета на Затвора Пазарджик и
съответно доколко същият е бил запълнен за 2012 г. и до 2016 г., както и 2018 г.,
вкл., като прави впечатление, че се отбелязва посочен брой на затворници, който
във всяка от годините е под обявения капацитет и е констатирана само т.нар.
инцидентна пренаселеност касаеща конкретно посочени помещения – през 2016 г.
стая 506 и стая 507 и през 2018г. – стая 707. Предвид това и съдът намира, че
не може да приеме за доказано оплакването на ищеца за пренаселеност при престоя
му в посочения затвор.
Недоказано е и твърдението за това, че ищецът не е бил настанен в стая за
непушачи. В тази насока, действително свидетелят К. е посочил, че заедно с
ищеца са пребивавали в килия за пушачи. Същевременно обаче, от представена
справка от длъжностно лице при Затвора Пазарджик се установява, че при
настаняването на ищеца е било съобразявано неговото желание относно това дали
желае, или не, настаняване в килия за пушачи, съответно за непушачи. Същото се
отнася и по отношение на това твърдение на ищеца относимо към последния от
престоите му в Затвора Пловдив /за
времето от 04.11.2020 г. до 17.01.2022 г./, за който от писмените доказателства
също се установява, че възможност за настаняване в помещение за непушачи е
съществувала, като за това обаче се изисква депозиране на молба от лишен от
свобода, каквато от страна на ищеца А. не е била подавана.
Що се касае до общото оплакване на ищеца относно наличие на неадекватна
медицинска грижа, същото е напълно неоснователно. От представените медицински
документи се установява категорично, че в същите е било отразено заболяването
на ищеца от бронхиална астма, както и факта, че същият ползва по отношение на
същото съответен медикамент под формата на спрей. В показанията на свидетеля К.
се съдържа и информация относно това, че медикаментът е бил осигуряван на ищеца
при престоя му конкретно в Затвора Пазарджик. Същевременно показанията на същия
свидетел в насока на това, че за ищеца не е била полагана грижа с оглед на
заболяването от астма, се явяват дискредитирани от приетите писмени
доказателства, от които е видно, че ищецът, предвид характера на заболяването,
изразяващо се в периодични пристъпи, е бил адекватно медицински обслужван, като
в един от случаите на установен задух е викана спешна медицинска помощ в
Затвора Пазарджик, а другите случаи на пристъпи са купирани в медицинския
център при затвора амбулаторно. Нещо повече, от приложената медицинска
документация става явно, че ищецът е бил преглеждан по повод на други негови
оплаквания от здравословен характер, а също така са му извършвани и необходими
лабораторни изследвания, а в доклада на Омбудсмана конкретно за 2018 г.
касателно проверката в Затвора Пазарджик се съдържат констатации за много добра
организация на медицинското обслужване. Наличната справка от затвора Пловдив не
разколебава извода за липса на установеност на това общо оплакване на ищеца,
доколкото в същата се споменава, че при изготвянето ѝ не е налично
медицинското досие на ищеца, каквото е изпратено от Затвора Пазарджик, но
същевременно се съдържат данни относно това, че същият не е посещавал
медицинския център с искане за оказване на медицинска помощ. При това положение
и за част от исковия период за времето на престоя в Затвора Пазарджик, както и
втория такъв в Затвора Пловдив не се установява на ищеца да не е оказвана
адекватна медицинска помощ.
Неоснователно е и оплакването за тази част от исковия период за липса на
санитарен възел в килията по настаняване на ищеца и съответно течаща вода. В
тази насока, както от свидетелските показания на свидетеля К., конкретно по
отношение на престоя в затвора Пазарджик, така и от писмените доказателства за втория
от престоите на ищеца в Затвора Пловдив се установява, че и на двете места е
имало тоалетна към съответната килия с течаща студена вода, а топла
затворниците са можели да ползват в обособената обща баня при всеки от
затворите. Установено е според съда поради това и пълно съобразяване с изискването,
възведено в разпоредбата на чл.20, ал.3 от ППЗИНЗС, съобразно с което на
лишените от свобода се осигурява постоянен достъп до санитарен възел и течаща
вода, като в заведенията от закрит тип и арестите в
затворите ползването на санитарен възел и течаща вода се осъществява в спалните
помещения.
Изцяло неоснователно е и оплакването на ищеца за установено бездействие на
администрацията по повод на заразеност с инсекти и гризачи по отношение
конкретно на втория от престоите му в Затвора Пловдив, като в тази насока от
страна на ответника са представени доказателства за извършвани по няколко пъти
годишно ДДД дейности на територията на затвора през 2020 г. и 2021 г.,
включително и в самия край на годината. Видно е, че в част от представените
протоколи е отразено, че след извършената химическа обработка няма наличие на
вредители. Затова и макар и евентуалното наличие
на инсекти или гризачи в спалните помещения да е от естество да води до
неприятните усещания, посочено от ищеца, то същото не може да се приеме за
пряка последица от незаконосъобразно поведение на ответника, доколкото се
установява същият да е положил необходимата и дължима грижа за справяне с този
проблем в посочения период от време.
Що се касае конкретно до
този втори престой на ищеца в Затвора Пловдив, за който са налице конкретни
данни относно броя на настанени в едно помещение заедно с него лица, то се
установява, че само по отношение на част от престоя на ищеца в приемно
отделение в стая № 2 същият е пребивавал при условия на пренаселеност за общо
пет дни – на 05.11.2020 г., както и от 07.11.2020 г. до 10.11.2020 г. За цялото
останало време до края на исковия период 17.01.2022 г. ищецът е бил в
помещения, които са съответствали на установения стандарт от 4 кв. метра
жилищна площ на човек. Следва да се има предвид, че
разполагаемото свободно жилищно пространство в помещенията, в които е бил
настаняван ищецът, съдът е преценя, без да приспада заетото от мебели
пространство, предвид липсата на данни относно разположението им и точният им
брой, но същевременно при тази си преценка се има предвид и фактът, че за престоя
в помещения с № 60, 65 и 54 се установява разполагаемата площ на един лишен от
свобода да е била и над 4 кв. метра.
Същевременно, за посочените пет дни на установена пренаселеност през
ноември 2020 г. в Затвора Пловдив се установява, че тя е била особено
съществена, доколкото разполагаемата площ е била и под 3 кв. метра на лишен от
свобода. Този извод съдът приема, независимо от факта, че по отношение на ищеца
не се установява да не е било определено самостоятелно място за спане – отделно
легло, в каквато насока и липсват негови оплаквания. Според основните принципи,
възведени в практиката на ЕСПЧ по приложение разпоредбата на чл.3 от ЕКПЧОС
/конкр. пилотното Решение Нешков и др. срещу България/, при оценката на наличното пространство в местата за лишаване от
свобода трябва да се вземе предвид пространството, заемано от мебели и
обзавеждане в килията, като следва да се има предвид, че жизнената площ за
всяко от лицата е площта, която следва да осигурява възможност те да сменят позата си и да извършват свободно движения за задоволяване на
битовите си нужди - спане, обличане, занимания в затворени помещения, като
гледане на телевизия, четене на книги и т.н. Като особено съществено
нарушение на чл.3 от ЕКПЧОС се определя от ЕСПЧ
наличието на площ на един лишен от свобода под минимално установения стандарт, съгласно и цитираната практика на ЕСПЧ, а
именно от 3 кв. м. на човек, поради което и само по себе си, независимо
от други фактори, това води до извод за нарушение и на чл.3 от Конвенцията за
правата на човека. Поради това и според
съда се установява твърдяното бездействие по смисъла на чл.3 от ЗИНЗС от страна
на специализираната администрация по отношение на това конкретно оплакване,
освен за първия от периодите на престой в Затвора Пловдив / в хипотезата на
чл.284, ал.3 от ЗИНЗС/, то също и за посочените пет дни при втория от тях,
когато вече пренаселеността категорично е била особено съществена.
В обобщение на казаното по-горе съдът намери за отчасти доказани
оплакванията за пренаселеност в рамките на исковия период /за времето от 01.06.2009
г. – до 09.06.2009 г. и от 01.07.2009 г. до 25.10.2011 г. в Затвора Пловдив, както
и за пет дни през ноември 2020 г. също в Затвора Пловдив/, както и оплакването
за липса на санитарен възел и течаща вода, за неадекватно медицинско
обслужване, престой в помещение с пушачи
за времето от 01.06.2009 г. – до 09.06.2009 г. и от 01.07.2009 г. до 25.10.2011
г. в Затвора Пловдив, както и за
заразеност с вредители за времето от 01.06.2009 г. – до 09.06.2009 г. и от
01.07.2009 г. до 31.01.2017 г. в Затвора Пловдив и Затвора Пазарджик, които
периоди попадат в общия исков период от 01.06.2009 г. до 17.01.2022 г. на иска,
който не е погасен по давност и е предявен против ответника ГДИН София.
Същевременно съдът отчита, че проявленията на описаните неблагоприятни условия
по изтърпяване на наказание лишаване от свобода, които иначе категорично са в
нарушение на чл.3 от ЗИНЗС и чл.3 от ЕКПЧОС, не са доказани за целия исков
период, а освен това, за времето от 09.06.2009 г. до 30.06.2009 г. ищецът не се
е намирал в затвор поради прекъсване изпълнението на наказанието и за времето
от 13.09.2018 г., когато е бил освободен до постъпването му отново в Затвора
Пловдив на 04.11.2020 г. също не е пребивавал в пенитенциарно заведение. Поради
това и според съда конкретно по отношение на тези отрязъци от време в рамките
на общия исков период, в които ищецът изобщо не е бил в затвор, следва исковата
претенция да се отхвърли. Също така, съдът намира, че искът следва отчасти да
се отхвърли и по отношение на претендирания размер на обезщетение от
100 000 лева като недоказан по следните съображения:
На първо място, отговорността на държавата в лицето на специализираните
органи по изпълнение на наказанията във връзка с нарушение по чл.3 от ЗИНЗС е
обективна. Редакцията на чл.3 от ЗИНЗС, въведена след 2017 г.,
вече не съдържа изискване действията/бездействията по поставяне в
неблагоприятни условия на задържаните лица да са умишлени и това е в
съответствие и с практиката на ЕСПЧ, сочеща, че липсата на умишлено поведение не пречи
неблагоприятните условия на задържане да съставляват нечовешко или унизително
отношение в нарушение на член 3 от КПЧОС. Както се каза и
по-горе, всички посочени
като установени условия, свързани с пренаселеност, заразеност с инсекти и вредители, липса
на санитарен възел с течаща вода, неадекватно медицинско обслужване,
настаняване в помещение за пушачи за съответните части от целия исков период,
съдът счита, че съставляват нарушение по чл.3 от ЗИНЗС. При наличието на така установените неблагоприятни условия по изтърпяване на
наказание лишаване от свобода, при които ищецът А. е следвало да търпи
наказание лишаване от свобода в Затвора Пловдив и Затвора Пазарджик, при
прилагане на подхода на оценка на кумулативното им въздействие върху
психическото и физическото състояние на задържаното лице, съобразно с периода,
за който се установява по категоричен начин такова нарушение, като взе предвид
и възрастта на ищеца, а също и предвид разпоредбата на чл.284, ал.5 от ЗИНЗС,
съдът намери, че в случая действително е налице доказано причиняване на
неимуществени вреди в резултат от незаконосъобразно бездействие на
администрацията на затвора по осигуряване на благоприятни условия за
изтърпяване на наказание лишаване от свобода. В случая, налице е поставяне в
неблагоприятни условия на ищеца А., над нормално присъщите на лишаването от
свобода, като в тази връзка и според съда се установява
твърдението за причинени неимуществени вреди в резултат от престоя му в
пенитеницарно заведение, защото посочените и по-горе неблагоприятни условия, които са били в определена част от времето и в
кумулативна съвкупност, дори и сами по себе си, са от естество да причинят
описаните от ищеца усещания на психологически дискомфорт, обида, възмущение,
стрес. Пренаселеността в помещенията, особено когато е съществена е такова
обстоятелство, което и обективно води до извод за унизително към човека
отношение, доколкото неминуемо се отразява върху човешкото достойнство. В тази
връзка и описания от ищеца психологически дискомфорт според съда е реална
последица от посочените неблагоприятни условия. Съдът тук взема
предвид и факта, че съгласно
пилотното решение на ЕСПЧ от 27.01.2015 г. по делото Нешков и др.
срещу България, не е необходимо доказването на настъпили вреди при наличието на
нечовешки и/или унизителни условия на живот в ареста, като съгласно чл.284,
ал.5 от ЗИНЗС, настъпването на неимуществените вреди се предполага до доказване
на противното. Установено е с оглед посоченото подробно по-горе при анализа на
отделните оплаквания нарушение на чл.3, ал.2 от ЗИНЗС, като с оглед
съдържанието на същото, съдът намира, че то действително води до неприятните
психически изживявания, посочени от ищеца. В тази насока от страна на ответника
не са ангажирани доказателства, които да водят до противен извод.
Що се касае конкретно до интензитета на търпените неимуществени вреди, то съдът го определя като средно висок, като взема предвид, от
една страна, продължителността на установения брой месеци – 28, за които се
установява в една или друга степен проявление на описаните неблагоприятни
условия на живот в място за лишаване от свобода в различна съвкупност, но от
друга страна – факта, че значителният период на престой на ищеца в затвор е
предпоставен от негово предходно поведение по осъществяване на тежки престъпления,
за които същият е получил осъдителни присъди и сериозни наказания. В тази
насока също така следва да се има предвид, че очевидно ищецът, който е бил
освободен първоначално през 2018 г. поради изтърпяване на негово наказание
лишаване от свобода, не е имал задръжки, свързани с неблагоприятните условия в
затвора, така, че да не попадне отново в място за лишаване от свобода и да
търпи тези условия на живот. При определяне на интензитета на търпените вреди съдът взема
предвид и установеното категорично обстоятелство, че за част от времето на
задържане, на практика е установено и особено съществено нарушение на
изискванията относно минималната разполагаема площ /под 3 кв.м. на човек/, но
от друга страна и че това е за един
минимален период от 5 дни. При това
положение и съдът намери, че справедливо и отговарящо на действителния
интензитет на търпените от страна на ищеца А. неимуществени вреди като резултат
от незаконосъобразни бездействия, осъществили по съвкупност нарушение на чл.3
от ЗИНЗС от специализираната администрация в местата за лишаване от свобода, ще бъде такова в общ размер на 5000 лева. В
тази насока и съдът се съобразява и с разрешението на ЕСПЧ касателно размерите
на присъжданото обезщетение, посочен в приложение към Решение Иванов и др.
срещу България, както и Йорданов и Джелебов срещу България, Илиев срещу
България и др. и взема предвид като основа за преценката си и присъдените по
тях обезщетения от ЕСПЧ и съобразява обстоятелството, че по отношение на
лицата, за които са присъдени обезщетения от ЕСПЧ по тези дела, са установени и
значително по-голям брой и по-сериозни оплаквания касателно условията в местата
за лишаване от свобода, отколкото по
настоящото дело, като е преценявано и кумулативното им въздействие върху
лишените от свобода. Затова и като взе предвид и размера на минималната пенсия
и минималната работна заплата за страната, предвид посоченото и от ЕСПЧ по дела с установено нарушение по чл.3 от ЕКПЧОС, че определянето на адекватен
размер на обезщетение се извършва като се съобразят и съответната правна
система и традиции и като се вземе предвид и жизненият стандарт в държавата,
дори ако това би довело до присъждане на суми, които са по-ниски от
определяните от ЕСПЧ в сходни случаи /Решение по дело Domjan v. Hungary/, съдът намери, че посоченият размер на
обезщетение по иска против ГДИН, което ще присъди, ще съответства на
установения принцип за обезщетяване на неимуществените вреди по справедливост.
В тази връзка и се взе предвид и че в редица решения ЕСПЧ вече е
имал възможност последователно да затвърди и становището си, че с оглед различията в жизнения стандарт в
различните държави, то присъждане на обезщетение, съставляващо 30 процента от
това, което този съд е определил, би било достатъчно и справедливо /Решение Bizjak
v. Slovenia; Решение Stella and others v. Italy и др./.
Предвид претендирането на
законна лихва от ищеца, такава ще следва да се присъди върху размера на
присъжданото обезщетение, доколкото се касае до акцесорна претенция, следваща
съдбата на главната. Според
т.4 на ТР № 3/2004 г. на ВКС, ОСГК, при незаконни актове на администрацията,
началният момент на дължимостта на законната лихва върху сумата на
обезщетението е влизането в сила на решението, с което се отменят унищожаемите
административни актове, а при нищожните – моментът на издаването им, а за незаконни действия или
бездействия на административните органи – от момента на преустановяването им. Съгласно
нормата на чл.204, ал.4
от АПК преценката за законосъобразността на действието, респективно бездействието, се извършва от съда, сезиран с исковата
претенция за обезщетение. При действието на тази разпоредба
обезщетение за вреди от незаконни бездействия на администрацията може да се иска след признаването им
за незаконни, което се установява в самото
производство по чл.203 и чл.204,
ал.4 от АПК като преюдициален въпрос и затова вземането става изискуемо от влизане на решението в
сила. Тъй като обезщетението за вреди от
незаконосъобарзно бездействие става изискуемо след влизане в сила на
решението, с което бездействието е прието за незаконно, то тази дата и до окончателното изплащане на сумата ще са дължими и лихвите за забава
върху обезщетението. Ето защо и законната лихва върху
обезщетението ще следва да се присъди не от момента на завеждане на исковата
молба, както е поискано, а момента на
влизане в сила на настоящото решение. В тази насока се е произнасял и
ВАС с Решение № 1172/2014 г. по адм. дело № 9687/2013 г., Решение 2990/2013 г.
по адм. дело № 5513/2012 г., Решение № 2012/2022 г. по адм. дело № 7584/2021 г.
и много др.
При този изход на производството и
съобразно разпоредбата на чл.286,
ал.3 от ЗИНЗС, ответникът следва да
бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 10 лева – държавна такса за образуване на
производството, което се претендира от страна на ищеца. Последният не е
направил искане за присъждане на адвокатско възнаграждение.
Що се
касае до искането на ответника за присъждане юрисконсултско възнаграждение, то
същото не може да бъде уважено, доколкото, независимо
от това, че е налице частично отхвърляне на исковата претенция по иска срещу ГДИН и пълно отхвърляне на исковата
претенция против Министерство на правосъдитето, то нормите на чл.286, ал.2 и ал.3 от ЗИНЗС са специални и дерогират общото
правило на чл.78, ал.3 от ГПК, съгласно което ответникът също
има право да иска заплащане на направените от него разноски, съразмерно с
отхвърлената част от иска. Ето защо, въпреки само частичната основателност на исковата претенция срещу ГДИН
и пълната неоснователност на претенцията срещу Министерството на правосъдието, искането на
ответника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение не може да
бъде уважено, тъй като законът не предвижда такава възможност. Разпоредбите на чл.286, ал.2 и ал.3 от ЗИНЗС, тълкувани
и в тяхната взаимовръзка, се
явяват специални по отношение на общите разпоредби на чл.78
от ГПК във р. с чл.144 и
чл.143 от АПК. Разноските по производството, по аргумент от чл.75
и чл.76 от ГПК са средствата за
възнаграждение на свидетели и вещи лица, т.е. разноските, направени по
процесуалните действия, които страната е искала да бъдат извършени. По аргумент
от горните текстове на ГПК и нормата на чл.286, ал.2 от ЗИНЗС отговорността на загубилия делото
ищец за разноски се ограничава само до разноските по производството. Обратно,
съгласно
чл.286, ал.3 от ЗИНЗС при частично или пълно уважаване на иска, ответникът заплаща на
ищеца и разноски за производство, както и заплатена от него държавна такса и
възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, съразмерно с уважената част
от иска. Липсата на изрична уредба в ЗИНЗС, която да предвижда отговорност на
ищеца за заплащане на юрисконсултско възнаграждение на ответника при пълно или
частично отхвърляне на иска му, означава, че такова не се дължи.
С оглед така изложените мотиви Съдът
РЕШИ:
I. ОХВЪРЛЯ предявения от С.М.А. с ЕГН **********
против Министерството на правосъдието гр. София иск за неимуществени вреди в
размер на 100 000 лева, причинени от незаконосъобразно бездействие на затворническата
администрация в периода от 01.01.1989 г. до 01.06.2009 г., ведно със законна лихва върху сумата от датата
на завеждане на иска до окончателното изплащане, като неоснователен.
II. ОСЪЖДА Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията“ гр.София да заплати на ищеца С.М.А. с ЕГН **********, понастоящем
находящ се в Затвора Пловдив, сумата от 5000 лв. /пет
хиляди лева/, представляваща обезщетение за
причинени
неимуществени вреди при задържането му в пенитенциарно заведение за времето
от 01.06.2009 г. до
09.06.2009 г. и от 01.07.2009 г. до 13.09.2018 г., както и от 04.11.2020 г. до
17.01.2022 г., които периоди попадат в общия исков период от 01.06.2009 г. до
17.01.2022 г., в резултат
от незаконосъобразно бездействие на затворническата администрация по
осигуряване на благоприятни условия за изтърпяване на наказание лишаване от
свобода в Затвора Пловдив и Затвора Пазарджик, ведно със законната лихва върху
сумата на обезщетението, считано от датата на влизане в сила на настоящото
решение до окончателното ѝ изплащане, като
ОТХВЪРЛЯ тази искова претенция за обезщетение на неимуществени вреди, предявена против
Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ -
София по отношение на част от
посочения от ищеца общ исков период, а именно за времето от 10.06.2009 г. до 30.06.2009 г., както и от 14.09.2018 г.
до 03.11.2020 г., а така също и за разликата до пълния предявен размер на
търсеното обезщетение от 100 000 лева, като
неоснователна и недоказана.
ОСЪЖДА Главна Дирекция „Изпълнение на
наказанията“ гр.
София, да заплати на ищеца сумата от 10
лв. /десет лева/, съставляваща заплатената от ищеца държавна такса за образуване на делото.
Решението подлежи на обжалване с касационна
жалба пред тричленен състав на Административен съд - Пловдив в 14-дневен срок
от съобщението за изготвянето му до страните по реда на АПК.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: