Р Е Ш
Е Н И Е
№……………………………../…………….12.2019 г., гр. София
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав,
в публично съдебно заседание на двадесет и седми ноември през 2019 година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ НАЙДЕНОВА
мл.съдия КРИСТИЯН ТРЕНДАФИЛОВ
секретар Алина
Тодорова, като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гражданско дело
номер 4098
описа за 2019
година, и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.
С решение от 23.10.2018 г., постановено по гр.д. № 41198/2016 г. на СРС, 73 състав, са отхвърлени редявените от М.О.К., срещу М.Н.О.на Р.Б., осъдителни
искове за заплащане на осн. чл.233 ал.1 ЗОВСРБ на сума 7251,00 лв. като
обезщетение за средна телесна повреда в следствие на трудова злополука,
причинена при изпълнение на военната служба, в едно с законната лихва от
подаване на исковата молба - 22.7.2016 г., и на осн. по чл.86, ал.1 ЗЗД на сумата 2213,49 лв. за периода 22.7.2013 -
22.7.2016 г.
Това решение е ожбалвано от ищеца М.О.К. чрез пълномощник
адв.Е.Б. с искане за отмяната му и уважаване на исковете, прави и искане за разноски по списък по чл.80 от ГПК. Излагат се доводи за неправилност на решението поради нарушения на
материалния закон-прилагане на 3-годишната погасителна
давност по чл.111, б.»б» от ЗЗД, вместо правилната 5 - годишна давност по чл.110 от ЗДД. Сочи, че в случая
поради липсата на препращаща норма от ЗОВС, следва да се прилага общия
граждански закон –чл.110 от ЗЗД, а не давността по КТ, нито тази по ЗДСл. Не оспорва
направените фактически костатации и изводи в решението относно наличието на трудова
злополук аи установения от ССчЕ размер на получаваното от ищеца брутно трудово
възнаграждение.
Въззиваемата страна – ответник М.Н.О.на Р.Б., не е дала писмен отговор в срока по чл.263
от ГПК.
Софийски градски съд, действащ като въззивна
инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата съгласно чл.269 от ГПК, намира
следното по предмета на въззивното производство:
Първоинстанционното
решение е валидно, и допустимо, тъй като има съдържанието по чл.236 от ГПК и
съдът се е произнесъл съобразно предявения с исковата молба иск.
При произнасянето си по
правилността на решението, съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до
релевираните във въззивната жалба на ответниците оплаквания за допуснати
нарушения на процесуалните правила, както обаче и трябва да провери правилното прилагане на
релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако тяхното нарушение не е
въведено като основание за обжалване. Задължение на въззивния съд е да се
произнесе по спорния предмет на делото, като извърши самостоятелна преценка на
събраните по делото доказателства, като обсъди и своевременно заявените доводи
и възражения на страните.
Ищецът М.О.К. твръди, че в резултат на настъпила трудова злополука на
26.07.2011 г., по време, когато е бил военнослужещ на кадрова военна служба при
ВВМУ“Н.Й.Вапцаров“, гр.Варна, му е причинена средна телесна повреда на дясната
ръка в областта на китката, установена със заключение на Централната
военномедицинска комисия и сътоветно разпореждане на НОИ по чл.55, ал.1 от КСО,
за която травма не му било изплатено полагащото му се обезщетение по чр.233,
ал.1 от ЗОВС в размер на 6 брутни заплати, вкл. и при прекратяване на договора
за кадрова военна служба. Или счита че му се дължи сумата от 8019,30 лв., от
която след приспадане на получено то ищеца обезщетение от застрахователя
1800лв., жоставала дължима от ответника сума от 6219,30лв., като по реда на
чл.214 от ГПК искът е увеличен по размер на 7251 лв. Прентендира съответно
сумата с лихвата за забава от 2213,49 лв. 3
години преди подаване на исковата молба, и от дататана исковата молба до
плащането, също и разноските по делото.
Ответникът М.Н.О.оспорва исковете
с отговора на исковата молба с възраженията, че ищецът не е подал заявление до
министъра на отбраната по реда на Наредба № Н-12/12.04.2010 г. за условията и
реда за изплащане на възнагражденията и обезщетенията на военнослужещите, за да
му бъде изплатено обезщетение по чл.233, ал.1 от ЗОВС, като и възражение за
погасяване иска по давност.
Първоинстанционният съд е приел, че възражението
на ответника за изтекла погасителна давност е основателно, като е приел, че в
случая се прилага погасителната давност по ЗЗД, а не тази по КТ, и в частност чл.111,
б.Б от ЗЗД, според който вземанията за обезщетения се погасяват с кратка 3-годишна
давност, като изводът не би бил различен, ако приложим закон за давността е
Кодексът на труда в хипотезата по чл.358, ал.1, т.З КТ, според който давността
също е тригодишна). Или счел е, че от датата на трудовата злополука като начало
на давностния срок – от 26.7.2011 г, до предявяване на иска на 22.7.2016 г., са
изминали повече от 3 години и правото на ищеца.
Въззивният съд намира извода за прилагане в
случая на кратката 3-годишна давност, за неправилен. Това е така, защото
съгласно чл.233, ал.5 от ЗОВС, правоимащите да получат обезщетение лица по чл.
233, ал. 1 и 2 от ЗОВС, могат да търсят обезщетение и по общия исков ред. Следователно
приложима се явява давността по чл.110 от ЗЗД. А общия исков ред, съгласно
утвърдената практика на съдилищата, вкл. и на ВКС, по еднообразното тълкуване и
прилагане на материалния закон- чл.233 от ЗОВС, е че това е реда по чл.49,
вр.чл.45 от ЗЗД. Фактическият състав на вземането за обезщетение на увредения
при трудова злополука военнослужещ, следователно, включва свен установяване на
всички предпоставки по общия закон-чл.49, вр. чл.45 от ЗЗД, също и тези по
специалния закон- ЗОВС- относно реда за установяване на увреждането и този за
търсене на обезщетение. Или материалното субективно право на обезщетение по
чл.233, ал.1 от ЗОВС възниква при наличието на посочения в нея юридически факт
: тежка или средна телесна повреда, причинена при или по повод изпълнение на
военната служба. Приложимият ред в случая за установяване на трудова злополука,
е този по Наредба № Н-2 от 8 февруари 2011 г. за военномедицинска експертиза на
годността за военна служба в мирно време /отм., но приложима към датата на
увреждането/, според която вида на телесна повреда се установява с медицинско
заключение на Централната военномедицинска комисия при Военномедицинската
академия за характера и степента на увреждането на военнослужещия. Актове на
ЦВМК са индивидуални административни актове, които удостоверяват
правопораждащият факт, от който за военнослужещия възниква правото да
претендира от работодателя обезщетение за претърпени вреди на основание чл.
233, ал. 1 от ЗОВСРБ. В случая този ред е спазен- причинената средна телесна
повреда е установена с такъв акт –заключение от 21.03.2012 г. , както е
издадено и разпореждане на НОИ от 01.08.2011 г. по чл.60, ал.1 от КСО. Или от
датата на заключението на ЦВМК тече и давностния срок по чл.110 от ЗЗД за
погасяване на иска по чл.233, ал.5 от ЗОВС, който не е изтекъл към датата на
подаване на исковата молба. Независимо от това, обаче, искът се явява
неоснователен, защото пострдалалият не е предявил искането си за обезщетение по
реда на Наредба № Н-12/12.04.2010 г. за условията и реда за изплащане на
възнагражденията и обезщетенията на военнослужещите, издадена на основание
чл.235 от ЗОВС, каквото възражение е направил ответника. Направеното с решение
№ 288 от 15.01.2018 г. по гр. д. № 59/2017 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС
тълкуването на разпоредбата на чл. 233, ал. 5 от ЗОВС сочи, че военнослужещият може да претендира обезщетение
за вреди - имуществени или неимуществени при тежка или средна телесна повреда,
причинена при или по повод изпълнение на военната служба по общия исков ред,
ако надлежно е установен вида на посочената телесна повреда и работодателят е
отказал да заплати съответното обезщетение. В случая се установява средна
телесна порведа по съответния ред с акт на ЦВМК , но не се установи
военослужещият–ищец да е предявил искането за обезщетение по предвидения ред
съгласно чл.235 от ЗОВС, респ. работодателят да е отказал да плати такова.
Въззивният съд е задължен да приложи императивните правни норми по ЗОВС за
възникване правото на обезщетение по
чл.233, ал.5 от ЗОВС. Така искът за главница се явява неоснователен и подлежащ
на отхвърляне, респ. и обусловеният от него акцесорен иск за лихви за забава.
Поради съвпадане на крайния решаващ извод за
неоснователност на исковете, обжалваното решение следва да се потвърди,
макари по различни мотиви.
По разноските за
въззивната инстанция: Съгласно чл.78, ал.1 от ГПК и изхода на спора,
направените от въззивника-ищец разноски за въззивното производство остават в негова тежест. Въззиваемата страна-ответник
няма искане за разноски.
Воден от горните
мотиви, СГС
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение от 23.10.2018 г.,
постановено по гр.д. № 41198/2016 г. на СРС, 73 състав.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно
обжлаване пред Върховния касационен съд в 1-месечен срок от съобщаването му на
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.