Р Е Ш Е Н И Е
№:732 25.06.2020г. гр.Бургас,
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Административен съд – гр.Бургас VІІ-ми
състав
На девети юни две хиляди и двадесета година
В публично заседание в следния състав:
Председател:….Румен Йосифов
Секретар: Сийка Хардалова
Прокурор:
като разгледа докладваното от Румен Йосифов
административно дело № 423 по описа за 2020 година, за
да се произнесе взе пред вид следното:
Производството е по реда на чл.145 и сл. от
Административно-процесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл.46, ал.1 и чл.39а,
ал.1, т.1 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ).
Образувано е по жалба на А.Ф. (Alan Faruk), гражданин
на Турция, роден на ***г., ЕГН-**********, притежаващ паспорт № U20677369,
валиден до 21.11.2023г., с постоянен адрес:***, съдебен адрес:***, чрез
пълномощника адвокат К.Г., против заповед № УРИ-251з-352/20.01.2020г. относно
отнемане правото на пребиваване на чужденец, издадена от директора на Областна
дирекция на министерство на вътрешните работи (ОДМВР) - Бургас, с която е
отнето правото му на постоянно пребиваване в Република България.
В жалбата се навеждат доводи за незаконосъобразност на
оспорената заповед и се иска нейната отмяна. Заявява се, че административният
орган не е посочил причините поради които жалбоподателят Ф. е отсъствал от
територията на страната. Той е бил екстрадиран от Федерална Република Германия
(ФРГ) в държавата чийто гражданин е – Република Турция, на основание § 456а
StPO (Наказателно-процесуалният кодекс) на ФРГ (вж. https://dejure.org/gesetze/StPO/456a.htm, предвиждащ,
че изпълнението на присъда за затвор, заместваща присъда за затвор или
пробационна мярка могат да не бъдат изпълнени ако осъденото лице бъде
екстрадирано. След това той е правил многократни опити да посети България,
където твърди, че е пребивавало неговото семейство, но получавал отказ да му
бъде издадена виза. Представя такъв отказ от 2014г. Забраната за влизане била
отменена едва на 01.10.2018г., което намира за известно на българските власти,
но непосочено в процесната заповед. Поради изложеното смята, че у него лисва
вина за това, че не е посещавал страната в изискуемия период. Жалбоподателят
твърди също, че съпругата и синът му са български граждани, като се позовава на
чл.44, ал.2 от ЗЧРБ. Заявява, че в заповедта се записано, че същите са
установени в Турция, но липсват доказателства в тази насока и доколко това се е
отразило върху неговите отношения с България. Посочва, че владее български език
и професионалната му дейност е свързана с международен транспорт, налагащ често
отсъствие. Поради това е разбираемо, неговото семейство да го посещава в Турция
редовно, което доказва здравите семейни връзки. Позовава се и на разпоредбата
на чл.8 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ),
като намира, че не е налице нито едно от основанията за намеса на държавните
власти в неговия личен и семеен живот.
В съдебно заседание жалбоподателят се представлява от
редовно упълномощения адвокат К.Г., който поддържа жалбата на изложените в нея
основания и пледира за отмяна атакуваната заповед.
Ответникът – директор на ОДМВР-Бургас, представя
преписката по която е издадена оспорената заповед. Пред съда се представлява от
редовно упълномощения юрисконсулт Гергана В.-Михова, която оспорва жалбата и
пледира за отхвърлянето й. Счита, че са налице всички основания на нормата в
приложение на която е издадена заповедта – чл.40 ал.4 от ЗЧРБ, като не е налице
изключението на чл.25г от същия закон. Административният орган е действал в
условията на обвързана компетентност, като е отчел съгласно чл.44, ал.2 от ЗЧРБ,
връзките на жалбоподателя с държавата му по произход. Не му е било известно Ф.
да е бил екстрадиран от ФРГ в Турция и да е имал забрана, която е била отменена
на 01.10.2018г. Такава забрана не съществува понастоящем, съгласно справката на
жалбоподателя за чужденец по информационната системата, а дори и да е имало
такава забрана, същата със свалянето й е било изтрита от системата. След това Ф.
е имал възможност да посети България, но не го е направил. Намира за безспорен
факта, че семейството на жалбоподателя пребивава трайно на територията на
Турция. Съпругата му и синът му посещават България всяка година, но за кратко. На
тези основания счита заповедта за правилна и законосъобразна, като посочва, че
за жалбоподателя съществува правната възможност на чл.24, ал.1, т.18 от ЗЧРБ да
поиска ново разрешение за продължително пребиваване като съпруг на български
гражданин. Претендира за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
След като прецени твърденията на страните и събрания
по делото доказателствен материал, Административен съд - Бургас намира за
установено от фактическа следното:
Съгласно представения от жалбоподателя Ф. стандартен
формуляр за уведомления и обосновка за отказ за издаване на виза, анулиране или
отмяна на виза, на 21.01.2014г. от Генералното консулство на Република България
в гр.Одрин, Турция, по негово заявление от 17.01.2014г. му е било отказано
издаването на виза с мотив – забрана за влизане в Шенген. А.Ф. е представил
също копия от личните карти на съпругата и сина си, съгласно които и видно от
удостоверение за граждански брак № 0049151/04.10.1990г., той е сключил брак с българския
гражданин Мария Господинова Атанасова (А., след брака), като тяхното дете Мурат
Ф.А. е роден на ***г. в Турция, но е също български гражданин.
Съгласно представената по делото справка за чужденец
от електронната система – АИС“ЕРЧ“, Alan Faruk/А.Ф. е роден на ***г. в Турция,
гр.Чорлу, гражданин на Турция, със статут на постоянно пребиваващ Република
България, по молба за разрешаване на такъв статут рег.№ 1/18.06.1992г. на
ОДМВР-Бургас. Той е регистриран в страната с постоянен и настоящ адрес ***. (Последното съдът установи и чрез собствена справка в
регистъра на НБД“Население“ – л.14). Той е притежавал карта за постоянно пребиваващ
чужденец, която е била валидна до 01.05.2007г. (л.26). Негови съпруга
и дете са Мария
Господинова А. и Мурат Ф.А..
Съгласно справката за пътуванията на жалбоподателя в
страната за периода от 01.01.2011г. до 30.12.2019г., той е посетил Република
България веднъж, като е влязъл през ГКПП-Малко Търново на 29.12.2019г. и няма
данни да е излизал. Това следва и от справката му за издадени визи, като такава
му е издадена веднъж с валидност 6 месеца, считано от 18.12.2019г. до
18.06.2020г.
Съгласно справката за издирвано лице (л.30), А.Ф. е
бил обявен за общодържавно издирване в страната на 27.06.2003г. с червен
бюлетин на Интерпол, Германия-Висбаден, като подсъдим по НОХД за задържане с
цел екстрадиране, с основание: наркотрафик. На 21.11.2003г. била въведена в
системата заявка за снемане от издирване, тъй като лицето е било екстрадирано
от България.
Един ден след последното му влизане в страната, на
30.12.2019г. жалбоподателят Ф. получил съобщение то ОДМВР-Бургас, Сектор
Миграция, че на основание чл.24, ал.1 и чл.26, ал.1 от АПК, поради установеното
от справките, че не е пребивавал на територията на Република България повече от
6 години, започва производство по издаване на заповед за налагане на
принудителна административна мярка (ПАМ) „Отнемане правото на пребиваване на
чужденец“, на основание чл.39а, ал.1, т.1, вр. чл.40, ал.4 и чл.44, ал.1 от
ЗЧРБ. Предоставен му бил 7-дневен срок за изразяване на становище от което
жалбоподателят не се е възползвал.
В хода на производството, след извършването на
цитираните по-горе справки в информационните масиви на МВР и установяването на
допълнителни факти по проверката, е изготвено предложение № УРИ
5382р-215/14.01.2020г. от началник-сектор „Миграции“ до директора на ОДМВР-Бургас,
за издаване за заповед за налагане на ПАМ „Отнемане правото на постоянно
пребиваване в Република България“ на А.Ф.. Извършено е позоваване на проведен
разговор от инсп.Недялко Стамов с жалбоподателя и съпругата му, при който е
установено, че семейството живее постоянно в Турция и действително А.Ф. не е
посещавал България повече от 10 години. Извършена е проверка за обстоятелствата
по чл.44, ал.2 от ЗЧРБ, а именно съпругата и детето на жалбоподателя Ф. са
трайно установени с него в Турция през годините в които не е посещавал
България. Той не е прекъснал семейните, културни и социални връзки с държавата
си по произход. При справка в АИС“Граничен контрол“ било установено, че
съпругата му е пребивавала в нашата страна от 2 до 30 дни всяка година. 2010г.
– около 30 дни, 2011г. – около 10 дни, 2012г. – 2 дни, 2013г. – 10 дни, 2014г.
– 4 дни, 2015г. – около 10 дни, 2016г. – 9 дни, 2018г. – 8 дни, 2018г. – 23
дни, 2019 – 11 дни и до момента на издаването на предложението през 2020г. – 7
дни. До навършване на пълнолетие на сина Мурат А.Ф., той има повече дни престой
в страната – от около месец през 2010г., до повече от три месеца през 2012г. и
2013г., но няма влизане в България от 08.09.2014г. до 22.08.2016г. През 2017г.,
2018г. и 2019г. има престой съответно 27, 26 и 25 дни, като през 2020г. не е
влизал в страната. От това е направен извод, че съпругата и синът на
жалбоподателя не живеят в страната, съответно налагането на предложената ПАМ
няма да доведе до нарушаване на семейните връзки по между им.
Последвало е издаването на атакуваната в настоящото
производство заповед № УРИ-251з-352/20.01.2020г. от директора на ОДМВР-Бургас,
с която е отнето правото на А.Ф. за постоянно пребиваване в Република България.
Административният орган е посочил, че се е запознал със събраните по преписката
доказателства и с предложението на началник-сектор „Миграции“. Описано е, че
той е имал статут на постоянно пребиваващ в страната, като последното
разрешение за пребиваване е било със срок на валидност до 01.05.2007г. Влезнал
е в България на 29.12.2019г. с краткосрочна виза, а преди това – считано от
01.01.2010г. каквито са възможностите на системата, Ф. няма други пътувания.
Съпругата и синът му са трайно установени с него в Турция, през годините през
които не е посещавал България и не е прекъснал семейните, културни и социални
връзки с държавата си по произход. Поради това и на основание чл.39а, ал.1,
т.1, вр. чл. 40, ал.4 и чл.44, ал.1 от ЗЧРБ е издадена заповедта. Тя е връчена
на 03.02.2020г., съгласно отбелязването на втората й страница, а жалбата срещу
нея е подадена 14.02.2020г., видно от входящия индекс.
Представените по делото писмени доказателства, съставляващи съдържание на
административната преписка, не са оспорени от страните и са приети от съда като
доказателства, на основание чл.171, ал.1 от АПК.
Въз основа на така установената фактическа обстановка, съдът достигна до
следните правни изводи:
Жалбата е подадена от лице, адресат на оспорената заповед, в 14-дневния
преклузивен срок по чл.149, ал.1 от АПК, вр. чл.46, ал.1 от ЗЧРБ, срещу
индивидуален административен акт, подлежащ на съдебен контрол за
законосъобразност, поради което е процесуално допустима.
Разгледана по същество е неоснователна, по следните съображения:
Обжалваният административен акт е издаден от компетентен орган – директора
на ОДМВР-Бургас, на основание чл.44, ал. 1 от ЗЧРБ в изискуемата от закона
писмена форма. При издаването й не са допуснати съществени нарушения на
процесуалните правила. Наличието на такива не се твърди и от страна на
жалбоподателя.
Съгласно чл.40, ал.4 от ЗЧРБ (Нова
ДВ, бр.9 от 2011г., доп. ДВ, бр.97 от 2017г.) във всички случаи след 6-годишно
отсъствие от територията на Република България се отнема предоставеното право
на дългосрочно или постоянно пребиваване, с изключение на случаите по чл.25г.
от ЗЧРБ. Нормата на чл.40, ал.4 от ЗЧРБ е императивна и административният орган
действа при условията на обвързана компетентност при съобразяване на
основанията по чл.25г от ЗЧРБ. Според чл.25г, ал.1 от ЗЧРБ член на семейството
на български гражданин, на когото е разрешено продължително пребиваване по реда
на чл.24м, има право на постоянно пребиваване, ако законно е пребивавал
непрекъснато за срок 5 години в Република България заедно с българския
гражданин или ако законно е пребивавал непрекъснато за срок 5 години в
Република България в случаите по чл.24, ал.9, 10 и 11. При налагането на
процесната принудителната административна мярка е спазено изискването на чл.44,
ал.2 от ЗЧРБ, като административният орган е отчел всички обстоятелства, посочени
в тази разпоредба. Според нея при налагането на мерките се отчита
продължителността на пребиваване на чужденеца на територията на Република
България, категориите уязвими лица, наличието на производства по Закона за
убежището и бежанците или производства за подновяване на разрешение за
пребиваване или друго разрешение, предоставящо право на пребиваване, семейното
му положение, както и съществуването на семейни, културни и социални връзки с
държавата по произход на лицето
В процесния случай не е спорно между страните, че А.Ф. не е пребивавал на
територията на България за периода от 01.01.2011г. до 29.12.2019г. или повече
от шест години. От 04.10.1990г. той е в брак с български гражданин – съпругата
му Мария Господинова А. и няма данни да притежава
валиден документ за пребиваване като член на семейство на гражданин на Съюза,
издаден от друга държава – членка на ЕС, поради което разпоредбата на чл.25г,
вр. чл.24м от ЗЧРБ е неприложима. Жалбоподателят е посочил, че е отсъствал от
територията на страната поради това, че е бил екстрадиран от ФРГ и е имал
забрана за влизане в ЕС. Настоящата съдебна инстанция приема тези твърдения, които
се подкрепят и справката на Ф. като издирвано лице, според която през 2003г.
той е бил екстрадиран от Република България по искане на ФРГ за водено срещу
него наказателно производство за наркотрафик. Съдът не приема обаче, че тези
обстоятелства обосновават липса на вина за това, че не е посещавал страната в
изискуемия период. Напротив, именно поведението на самия А.Ф., за което е
водено и наказателното производство довело до екстрадирането му от ФРГ, е
станало повод за забраната за влизане в страните на ЕС. Това е резултат на
собствените му действия, които са довели до приложението за съответните
законови процедури, а не за събития за които той не отговаря.
Без значение кога е била отменена забраната му да влиза в България – преди
или след изтичането на шестгодишния период по чл.40, ал.1 от ЗЧРБ, защото
законодателят е приел в тази норма, че предоставеното право на дългосрочно или
постоянно пребиваване се отнема във всички случаи. Единствено следва да
бъдат отчетени обстоятелствата по чл.44, ал.2 от ЗЧРБ, на които в хода на
производството е административният орган е обърнал специално внимание и
правилно е намерил, че те не обосноват неналагането на мярката. От 2003г., т.е.
повече от 17 години, жалбоподателят не пребивава на територията на страната,
като в последните 10 години пребивава заедно със семейството си в страната си
по произход – Република Турция. Следователно той е запазил всички връзки,
включително семейни, културни и социални връзки с държавата си по произход. Той
не попада в категорията „уязвими лица“ съгласно легалното определение, дадено в
§ 1, т.4б от ДР на ЗЧРБ. Спрямо него не са налице производства по Закона за
убежището и бежанците и ЗЧРБ. По никакъв начин не е засегнато и правото му на
семеен живот, защото семейството му – съпругата и синът му, въпреки че са
български граждани, живеят от дълги години с него в Турция и само за кратко, за
по няколко дни до месец през годината, се завръщат в България. Не може да се
приеме твърдението на жалбоподателя, че в хода на административното
производство тези обстоятелства не са били доказани, тъй като предложението на началник-сектор
„Миграции“ до директора на ОДМВР-Бургас за налагането на мярката изрично е
цитиран разговор с идентифициран полицейски служител пред когото жалбоподателят
и съпругата му са заявили, че семейството живее в Турция. Това следва и от
направените справки за техните пътувания.
В допълнение следва да се посочи, че установените по делото факти не
обуславят извод, че с оспорената заповед се засягат в недопустима степен
правата на чужденеца, гарантирани от ЕКПЧ. Съгласно чл.8 от нея всеки има право
на зачитане на неговия личен и семеен живот, на неговото жилище и тайната на
неговата кореспонденция. Намесата на държавните власти в ползването на това
право е недопустима освен в случаите, предвидени в закона и необходими в едно
демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на
икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или
престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на
другите. В процесния случай не се установява, че оспорената заповед засяга в
недопустима степен правата на жалбоподателя, тъй като семейството на същия не
живее на територията на Република България и отнемането му на статута на
постоянно пребиваващ не го лишава от възможността да посещава страната на друго
основание, нито засяга в недопустима степен неговия личен и семеен живот. Както
посочи в съдебно заседание и процесуалният представител на ответния орган, няма
пречка ако семейството реши да заживее в България, жалбоподателят да поиска по
съответната облекчена процедура ново разрешение за продължително
пребиваване като съпруг на български гражданин. Това обаче не може да дерогира
понастоящем задължителното приложение на чл.40, ал.4 от ЗЧРБ.
По изложените съображения, оспорената заповед № УРИ-251з-352/20.01.2020г. на
директора на ОДМВР-Бургас е законосъобразна, като издадена в съответствие с
материалния и процесуален закон, поради което жалбата като неоснователна следва
да бъде отхвърлена.
Само ответникът е претендирал присъждане на разноски по делото, изразяващи
се в юрисконсултско възнаграждение. Предвид изхода на спора искането е основателно.
На основание чл.78, ал.8, вр. чл.37, ал.1 от ЗПрП, вр. чл.144 от АПК, поради
това, че делото не е с фактическа и правна сложност, следва на ОДМВР-Бургас да
се присъди възнаграждение за юрисконсулт в размер на минималния предвиден
размер съгласно чл.24 от НЗПП, а именно 100 лева, която сума следва да се
заплати от жалбоподателя.
Мотивиран от това, Административен съд - Бургас, седми
състав
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ жалбата на А.Ф.
(Alan Faruk), гражданин на Турция, роден на ***г., ЕГН-**********, притежаващ
паспорт № U20677369, валиден до 21.11.2023г., против заповед № УРИ-251з-352/20.01.2020г., издадена от директора
на ОДМВР-Бургас, с която е отнето правото му на постоянно пребиваване в
Република България.
ОСЪЖДА А.Ф. (Alan
Faruk), да заплати на Областна
дирекция на министерство на вътрешните работи - Бургас, сумата от 100 (сто)
лева за разноски по делото.
Решението подлежи на касационно обжалване в 14-дневен
срок от съобщаването му на страните пред Върховен административен съд.
СЪДИЯ: