№ 218
гр. Пловдив, 05.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 1-ВИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на тридесети март през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Надежда Ив. Желязкова
Каличкова
Членове:Славейка Ат. Костадинова
Красимира Д. Ванчева
при участието на секретаря Нели Б. Богданова
като разгледа докладваното от Красимира Д. Ванчева Въззивно търговско
дело № 20225001000095 по описа за 2022 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.258 и сл. от ГПК.
С решение №260459 от 10.12.2021 г.,постановено по т.д.№716/2020 г. по описа на
Окръжен съд-Пловдив,ТО,XIII-ти състав,е осъден ответника З. А. *** с ЕИК *********** да
заплати на ищцата Й. Д. СТ. с ЕГН ********** сумата от 50 000 лв.-застрахователно
обезщетение по застраховка „Гражданска отговорност“,сключена с полица №***********,за
причинените по вина на водача на товарен автомобил марка „М.“ с *********** – Й. ЕНЧ.
П.,неимуществени вреди-болки и страдания,от смъртта на Г. Н. Р.,настъпила в резултат на
състояло се на 06.11.2015 г. пътнотранспортно произшествие,настъпило на главен път в
гр.П.,за което водачът е наказан с влязла в сила присъда №33/11.04.2017 г. по НОХД
№2649/2016 г. на Окръжен съд-Пловдив,ведно със законната лихва,считано от датата на
ПТП-06.11.2015 г.,до окончателното изплащане на сумата,като за разликата над уважения
размер до пълния предявен размер от 100 000 лв. претенцията е отхвърлена.
Със същото решение ответника З. А. *** с ЕИК *********** е осъден още да заплати
на ищцата Й. Д. СТ. с ЕГН ********** сумата от 2050 лв.-разноски по съразмерност,а в
полза на държавата,по бюджета на съдебната власт,по сметка на ПОС,е осъден да заплати
сумата от 2000 лв. държавна такса.
И на следващо място,с решението от 10.12.2021 г. ищцата Й. Д. СТ. с ЕГН
1
********** е осъдена да заплати на ответника ЗАД „А. - С-. сумата от 117,50 лв.-разноски
по съразмерност.
На основание чл.236,ал.1,т.7 от ГПК,в решението е посочена банковата сметка,по
която да се преведат присъдените на ищцата суми.
Решението е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на
ответника:Й. ЕНЧ. П. с ЕГН **********,с адрес: гр.П., обл.П., ул. Х. № **
Настоящото въззивно производство е образувано въз основа на въззивна
жалба,подадена от ответника в първоинстанционното производство З. А. *** с ЕИК
*********** срещу частта на решение №260459 от 10.12.2021 г.,постановено по т.д.
№716/2020 г. по описа на ОС-Пловдив,ТО,XIII-ти състав,с която същото дружество-
ответник е осъдено да заплати на ищцата Й. Д. СТ. сумата от 50 000 лв.-застрахователно
обезщетение по застраховка „Гражданска отговорност“,сключена с полица №***********,за
причинените по вина на водача на товарен автомобил марка „М.“ с ДК№ ******** – Й.
ЕНЧ. П.,неимуществени вреди-болки и страдания,от смъртта на Г. Н. Р.,настъпила в
резултат на състояло се на 06.11.2015 г. пътнотранспортно произшествие,настъпило на
главен път в гр.П.,ведно със законната лихва от 06.11.2015 г. до окончателното изплащане
на сумата,както и срещу частта,с която е осъдено да заплати на ищцата сумата от 2050 лв.
разноски по делото,а по сметка на ПОС е осъдено да заплати сумата от 2000 лв. държавна
такса.
В жалбата е изразено становище,че в осъдителната му срещу ответника част
първоинстанционното решение от 10.12.2021 г. е неправилно и необосновано,и е
постановено в противоречие с материалния закон,както и със събраните по делото
доказателства и при съществени нарушение на процесуалните правила.Според дружеството-
жалбоподател,първоинстанционният съд неправилно е приел,че в случая е налице покрит
риск по договор за застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите.Счита,че
такъв риск обективно не е съществувал към момента на сключване на застрахователния
договор,не е бил включен в обхвата на застрахователното покритие и за него не е била
събрана застрахователна премия,поради което не следва да се ангажира и договорната
отговорност на дружеството-застраховател.Конкретните си доводи в тази насока
жалбоподателят излага в пункт 1-ви от въззивната жалба.
Освен това,според дружеството-жалбоподател,първоинстанционният съд е приел
неправилно в мотивите на решението си,че ищцата Й. Д. СТ. има правото да получи
обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на Г. Н. Р.,при условията на Тълкувателно
решение №1 от 21.06.2018 г. по тълк.д. №1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС.Намира,че при
обосноваване на изводите си,първоинстанционният съд не е съобразил задължителните
указания по тълкуване на закона,визирани в същото тълкувателно решение,според които
обезщетение следва да се присъди само тогава,когато от доказателствата може да се направи
несъмнен извод,че лицето,което претендира обезщетение,е провело пълно и главно
доказване за съществуването на трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и за
настъпили в резултат на неговата смърт сериозни /като интензитет и продължителност/
2
морални болки и страдания.В случая,както смята жалбоподателят,ищцата е имала контакти
с починалия Р. единствено и само доколкото същият е бил втори съпруг на нейната майка Я.
Р.а и не се е доказало той да е осъществявал спрямо ищцата заместваща родителска
грижа,още повече,че към момента,когато майка й и Г. Р. са сключили брак,ищцата е била
пълнолетна,на около 20 години,самостоятелна и е работила,за да се издържа.В продължение
на изложеното,жалбоподателят счита,че се касае за обичайни, формални контакти между
двама души,свързани чрез взаимоотношенията на всеки един от тях поотделно с тяхната
съпруга и майка Я. Р.а.Поддържа и аргумента,че не е доказано по безспорен начин ищцата и
Г. Р. да са живели в едно домакинство и да са били в близки отношения,а доколкото са
налице емоционални страдания у ищцата,то те не притежават онази правна значимост,която
да ги поставя в категорията неимуществени вреди,подлежащи на възмездяване чрез
застрахователно обезщетение.
Дружеството-жалбоподател поддържа и довода,че в противоречие с процесуалните
правила за доказване на иска,съдът е формирал неправилни изводи относно
наличието,естеството и интензитета на емоционалната връзка между ищцата и починалото
лице,като в нарушение на чл.172 от ГПК при кредитиране на показанията на свидетеля Д. Д.
не е отчел евентуалната заинтересованост,произтичаща от близките отношения с ищцата,а
по отношение на показанията на свидетеля И. счита,че същите не е следвало да бъдат взети
предвид,доколкото обективно не отговарят на фактическата обстановка,установена по
делото.Излага и аргумента,че в нарушение на процесуалните правила,съдът е приел за
установени факти,за които не са събрани доказателства,а от друга страна не е приел
посочената във въззивната жалба справка от Национална база „Население“.
Друго заявено във въззивната жалба оплакване е,че неправилно и необосновано
първоинстанционният съд е приел в мотивите на обжалваното решение,че §96,ал.1 от
ЗИДКЗ противоречи на разпоредбата на чл.9,ал.1,б.“а“ от Директива
2009/103/ЕО.Конкретните си съображения в тази насока излага в пункт 3-ти от жалбата.По
отношение размера на дължимото застрахователно обезщетение,дружеството-жалбоподател
счита същото за крайно завишено по аргументи,изложени в пункт 4-ти от процесната
жалба,а в пункт 5-ти изразява становище и за неправилно присъждане на лихвата върху
обезщетението за неимуществени вреди,считано от датата на ПТП-06.11.2015 г.В тази
връзка сочи,че ищцата претендира лихва върху главницата от по-късен момент-14.02.2019 г.
и че първоинстанционният съд се е произнесъл свръхпетитум.В пункт 6-ти от жалбата е
възразено от дружеството-жалбоподател и срещу претенцията на ищцата за присъждане на
разноски за правна защита-адвокатско възнаграждение,като твърди,че такива разноски не са
действително направени и извършването им не е удостоверено.При условията на
евентуалност оспорва по размер адвокатския хонорар на процесуалния представител на
ищцата като прекомерно завишен съобразно фактическата и правна сложност на делото.И
отново при условията на евентуалност оспорва претенцията за заплащане на адвокатско
възнаграждение по реда на чл.38,ал.2 от ЗА,като неоснователна и недоказана.
На база всички поддържани във въззивната жалба аргументи и
3
твърдения,дружеството-жалбоподател моли да бъде отменено горното решение на ОС-
Пловдив /в осъдителните му спрямо ответника части/ и да бъде постановено друго
решение,с което изцяло да бъде отхвърлен предявеният срещу застрахователя иск,ведно със
законните последици.Евентуално,моли да бъде намелен размера на присъденото
обезщетение като завишен,респ. До сумата от 5000 лв.,съгласно §96 от ПЗР на ЗИД на
КЗ.Моли в полза на дружеството да бъдат присъдени сторените по делото
разноски,включително и юрисконсултско възнаграждение на основание чл.78,ал.3 и ал.8 от
ГПК.
В законния срок въззиваемата Й. Д. СТ. /ищца в първоинстанционното
производство/,чрез пълномощника си адв. Д. С. М.,е подала писмен отговор на въззивната
жалба,в който е изразила становище за неоснователност на жалбата и на изложените в нея
оплаквания срещу първоинстанционното решение.Заявява,че макар и частично неизгодно за
нея,решението е законосъобразно,правилно,обосновано и справедливо.Развива
контрааргументи срещу отделните съдържащи се във въззивната жалба оплаквания.Моли
въззивната жалба да се остави без уважение,а атакуваното с нея решение на ОС-Пловдив-да
бъде оставено в сила.Моли да й се присъдят направените в производството пред АС-
Пловдив разноски.
Третото лице-помагач Й. ЕНЧ. П. е депозирал писмено становище,в което изразява
позицията си,че депозираната от ответника въззивна жалба е основателна и същата следва
да бъде уважена по аргументите посочени в нея.Счита,че решението на първата инстанция в
осъдителната му част страда от пороци,въздигащи го до неправилност и незаконосъоразност
и налагащи неговата ревизия и отмяна.
Във въззивната жалба са заявени доказателствени искания,които въззивният съд е
оставил без уважение с протоколно определение от 30.03.2022 г.От останалите страни
доказателствени искания не са заявявани пред въззивната инстанция.
Пловдивският апелативен съд,като се запозна с акта,предмет на обжалване,както и с
наведените от жалбоподателя оплаквания,а също и със събраните по делото доказателства и
доводите на страните,намира за установено следното:
Въззивната жалба е процесуално допустима,тъй като е подадена от лице /от
ответника в първоинстанционното производство/,имащ правен интерес да обжалва
конкретното първоинстанционно решение именно в атакуваната с жалбата част и при
подаването на жалбата е спазен двуседмичния срок по чл.259,ал.1 от ГПК.Ето защо
въззивната жалба подлежи на разглеждане и преценка по същество.
Извършвайки служебно проверка за валидността на обжалваното решение по реда на
чл.269 от ГПК,Пловдивският апелативен съд намира,че същото решение е валиден съдебен
акт,тъй като е постановено от надлежен съдебен състав,в пределите на правораздавателната
власт на съда,в изискуемата писмена форма,решението е подписано,волята на съда е ясно и
недвусмислено изразена,като диспозитива на решението кореспондира изцяло с мотивите
му.
4
Извършвайки проверка по реда на чл.269 от ГПК за процесуалната допустимост на
обжалваното решение,Пловдивският апелативен съд намира,че решението се явява
процесуално допустимо в обжалваната му част.
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК,по въпросите относно законосъобразността
и правилността на обжалваното решение,въззивният съд е ограничен от изложеното в
жалбата.В тази връзка,преценявайки оплакванията в жалбата и събраните по делото
доказателства,Пловдивският апелативен съд приема следното:
По т.д.№716/2020 г. по описа на ОС-Пловдив,ТО,XIII-ти състав,ищцата Й. Д. СТ. е
предявила против ответника З. А. *** с ЕИК *********** осъдителен иск за заплащане на
сумата от 100 000 лв.,претендирана като застрахователно обезщетение за неимуществени
вреди,претърпени от ищцата от смъртта на Г. Н. Р. от с.П.,с ЕГН **********,настъпила
вследствие на ПТП,станало на датата 06.11.2015 г. около 10:00 часа на главен път в
гр.П..Претендира и лихва за забава върху главницата,считано от 14.02.2019 г.-датата,на
която ищцата е подала пред ответника уведомление за настъпилото застрахователно събитие
/ПТП/,до окончателното плащане.
Искът е основан на следните твърдения:
Твърди се в исковата молба,че на 06.11.2015 г. около 10:00 часа на главен път в
гр.П.,при управление на товарен автомобил марка „М.“ с *********** и нарушавайки
правилата за движение по пътищата,водачът на този автомобил по непредпазливост е
причинил смъртта на Г. Н. Р. от с.П. с ЕГН **********,за което същият водач е признат за
виновен с присъда №33 от 11.04.20217 г.,постановена по НОХД №2649/2016 г. по описа на
ОС-Пловдив,влязла в сила на 13.10.2017 г.Твърди се още,че ищцата Й. Д. СТ. повече от 20
години е живяла в една къща със своята майка-Я. А. Р.а и нейния съпруг-починалия в
посоченото ПТП Г. Н. Р. и макар ищцата да не е биологична дъщеря на последния,го е
приемала за свой баща,а той поради факта,че не е имал свои деца,е приел ищцата за своя
дъщеря.За всички в обществото било ясно,че изградената между ищцата и Г. Р. връзка е
тъждествена с връзката дете-родител,която в повечето случаи е поотслабена с годините,за
разлика от връзката,съществувала между ищцата и починалия в посоченото ПТП.Твърди
се,че ищцата освен,че е живеела в едно домакинство с починалия,се е грижела и е издържала
както майка си,така и него,работела е в гр.Пловдив,но всеки ден е пътувала до с.П.,макар да
е имала възможност да живее в гр.Пловдив и да си спести всекидневното пътуване до града
и обратно.В разговорите с близки и съседи е споделяла,че практически Г. Р. я е отгледал и е
редно сега тя да се грижи за „баща си“ или „татко си“,както винаги се обръщала към
него.Твърди се,че всички са се възхищавали на дълбоката духовна и емоционална
връзка,датираща от нейния пуберитет до сега,на разбирателството и взаимната обич,и за
оказвани спрямо нея от Г. Р.,а впоследствие от нея към него непрекъснати грижи и морална
подкрепа до смъртта му,за отделяно от него специално внимание поради
обстоятелството,че той не е имал деца и я е приел като родно дете.
На следващо място,ищцата е изложила твърдения,че от кончината на Г. Р. е станала
тъжна,неутешима,затворена,спряла е да споделя и по отношение на нея има наблюдения от
5
съседи,че „сякаш част от нея си замина с Г.“.Твърди,че много често сънува
кошмари,свързани с пътнотранспортното произшествие и „баща й“,което я прави тревожна
и непълноценна през целия ден,че за нея са налице психически и морални болки и страдания
в резултат смъртта на Р. и съществувалата помежду им трайна и дълбока емоционална
връзка,като тези болки и страдания продължават и понастоящем,а вероятно ще бъдат
търпени от нея и до края на живота й.Тези болки се възобновявали при всеки повод,свързан
по един или друг начин с обичайния до момента живот на семейството,при традиционни и
семейни празници,както и в обикновеното ежедневие.Шокът от смъртта на Р. бил
изключителен,тъй като тази смърт настъпила внезапно,неочаквано,при физически и
психически здрав човек,който е работил и е полагал грижи за семейството и дома си.Ищцата
за втори път,след смъртта на нейния баща през 1988 г.,загубила най-близкия си
човек,неговата любов и подкрепа,ежедневното му присъствие.Вследствие на това тя
плачела,била притеснена от това да пресича пешеходни пътеки /тъй като смъртта на Р.
настъпила на такава пътека/,страдала от това,че никой не е защитен на пътя,била е под
непрекъснат стрес.Ищцата,както се твърди,често и редовно посещавала и почиствала гроба
на Г. Р.,изградила и паметник,в знак на обич и почит към паметтта му.
В исковата молба се твърди още,че автомобилът,с който е осъществено процесното
ПТП е бил към датата на настъпване на инцидента със сключена застраховка „Гражданска
отговорност“ по полица №*********** със застраховател-ответника ЗАД „А.АД и на
14.02.2019 г. ищцата подала уведомление до това дружество за настъпилото застрахователно
събитие /процесното ПТП/ с искане за определяне на обезщетение за претърпените от нея
неимуществени вреди.С писмо изх.№Л-1887/06.03.2019 г. ищцата била уведомена от
ответника,че не са налице основанията за изплащане на застрахователно обезщетение по
предявената претенция,което според нея представлява отказ на застрахователя за изплащане
на такова обезщетение,без изобщо да са изисквани допълнителни документи или данни по
събитието.Затова предявява претенцията си пред съда и счита,че справедливия размер на
дължимото й се обезщетение за неимуществени вреди възлиза на сумата от 100 000
лв.Лихвата за забава върху тази сума ищцата претендира от деня на уведомяването на
ответника-14.02.2019 г. до окончателното плащане.
В законния срок ответникът З. А. *** е подал писмен отговор на исковата молба,с
която е оспорил иска изцяло-по основание и размер и е поискал отхвърлянето му като
неоснователен.Противопоставил е множество възражения срещу иска.Заявил е,че на
основание чл.197 от КЗ /отм./ във вр. с §22 от ПЗР на КЗ /нов/ прави възражение за изтекла
погасителна давност по отношение на вземането,претендирано от ищцата.Изложил е и
възражението,че не е налице покрит застрахователен риск,респ. не е налице застрахователно
събитие по съображения,съдържащи се в точка пета от отговора на исковата молба.В
резюме,ответникът счита,че към момента на сключване на застрахователния догоовр през
2015 г. застрахованият не е носил отговорност за причиняване на вреди към разширения
кръг лица при условията на Тълкувателно решение № от 21.06.2018 г. на ОСНГТК на
ВКС,поради което и застрахователят не се е ангажирал да носи подобен риск.Причината за
6
това,според ответника е,че подобен риск не е съществувал към датата на сключване на
договора.
При условията на евентуалност,ответникът е оспорил и твърдението на ищцата,че
изключителна вина за настъпване на вредоносния резултат носи водачът на горния товарен
автомобил марка „М.“,чиято „Гражданска отговорност на автомобилистите“ е била
застрахована при ЗАД „А.АД към момента на настъпване на събитието.Ответникът е
оспорил и материалната легитимация на ищцата да получи обезщетение за неимуществени
вреди от смъртта на Г. Н. Р..В тази насока отново се позовава не неприложимост на ТР
№1/21.06.2018 г. спрямо конкретния случай,излагайки подробни доводи в т.7-ма от отговора
на ИМ,а заедно с това поддържа и становището,че възможността за обезщетяване на
лица,извън изброените в ППВС №4/1961 г. и ППВС №5/1969 г. се допуска само по
изключение,когато болките и страданията от смъртта на близкия родственик надхвърлят по
интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка,а в случая
приложените към ИМ писмени доказателства не обосновавали в достатъчна степен
основание да се направи изключение от разрешението,залегнало в посочените две
постановления на ВС.
Ответникът е оспорил и твърденията в исковата молба за причинени на ищцата
изключителни емоционални страдания от смъртта на починалия,като е изложил
твърдението,че търпените от ищцата болки и страдания от смъртта на доведения й баща не
надхвърлят по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена
връзка.Оспорил е и съществуването на трайна и дълбока емоционална връзка на ищцата с
починалия Г. Р.,като е изложил твърдението,че ищцата не е живяла с починалия в общо
домакинство,че те двамата не са поддържали лични контакти и не са били в изключително
близка емоционална връзка.Заявил е и твърдението,че е налице липса на проявление на
неимуществени вреди за ищцата,подлежащи на обезщетяване съобразно принципа на
справедливост по чл.52 от ЗЗД.При условията на евентуалност,ответникът е направил и
възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия Г.
Р.,развивайки конкретните си доводи и твърдения в тази насока в пункт 13-ти от отговора на
исковата молба.Отново при условията на евентуалност,ответникът е оспорил и размера на
предявения иск,считайки същия за прекомерно и неоснователно завишен съобразно
претърпените от ищцата вреди,социално-икономическите условия на живот в страната,и в
противоречие с принципа на справедливост,прогласен в чл.52 от ЗЗД.Оспорил е размера на
исковата претенция и като несъобразен с §96,ал.1 във вр. с ал.4 от ПЗР на ЗИД на КЗ и по-
конкретно с определения там лимит от 5000 лв. за обезщетяване на претърпените
неимуществени вреди от лицата по чл.493а,ал.4 от КЗ.Позовал се е в тази насока и на
Директива 2009/103/ЕО.Оспорил е и акцесорната претенция за лихви,твърдейки че
неоснователността на главния иск води до неоснователност и на тази претенция,а на
самостоятелно основание,позовавайки се на чл.6 от Закона за марките и действията по време
на извънредно положение в РБългария,ответникът е възразил срещу начисляването на лихва
за периода 13.03.2020 г.-09.04.2020 г.
7
С отговора на ИМ ответникът е направил искане за привличане на трето лице-
помагач на негова страна-делинквентът Й. ЕНЧ. П. и това исканее уважено от
първоинстанционния съд,като с определение №260357 от 23.02.2021 г. посоченото
физическо лице е конституирано на основание чл.219 от ГПК като трето лице-помагач на
страната на ответника.
От третото лице-помагач е подадено писмено становище по първоинстанционното
дело,с което процесният осъдителен иск на ищцата Й.С. е оспорен като неоснователен по
съображения,изложени в същото становище.Заявил е и възражение за съпричиняване на
вредоносния резултат от страна на починалия при ПТП Г. Р..
От ищцата не е подадена допълнителна искова молба в законоустановения срок.
В първото открито съдебно заседание по поръвоинстанционното дело,ответното
дружество и третото лице-помагач са оттеглили възраженията си за съпричиняване на
вредоносния резултат от починалия Г. Р..
С обжалваното решение първоинстанционният съд е приел за доказано,че е
осъществено соченото от ищцата ПТП от 06.11.2015 г.,че същото е било виновно причинено
от Й. ЕНЧ. П. при управлението на товарен автомобил марка „М.“ с ДК№ ******** и
вследствие нарушение на правилата за движение по пътищата,както и че в резултат на така
причиненото ПТП от посочения водач,е настъпила смъртта на Г. Н. Р. с ЕГН
**********.Отчетено е в тази връзка,че водачът Й. ЕНЧ. П. е признат за виновен с влязла в
сила присъда по НОХД №2649/2016 г. по описа на ОС-Пловдив,за причиняване на
процесното ПТП от 06.11.2015 г. и причиняването по непредпазливост на смъртта на Г.
Р.,както и задължителната за гражданския съд сила на присъдата по смисъла на чл.300 от
ГПК относно извършването на деянието,неговата противоправност и виновността на
дееца.Обобщено,първоинстанционният съд е счел,че в случая са налице всички елементи от
фактическия състав на чл.45 от ЗЗД,като наред с това е приел,че към датата на процесното
ПТП е имало действащо валидно застрахователно правоотношение по застраховка
„Гражданска отговорност“ за автомобила,с който е станало произшествието и че то е
обективирано в сочената от ищцата застрахователна полица,сключена с ответното
застрахователно дружество.От друга страна,първоинстанционният съд е счел за
неоснователно възражението на ответника за погасяване на претенцията по давност и е
приел,че ищцата разполага с материалноправна легитимация да получи обезщетение за
претърпените от нея неимуществени вреди-болки и страдания,от смъртта на Г. Р. и като
краен резултат първоинстанционният съд е приел иска за доказан по основание,а по размер-
за основателен до сумата от 50 000 лв.,като този именно размер е приет от съда за
справедлив съгласно конкретиката на случая и именно до този размер иска е уважен,а за
разликата до пълния претендиран размер е отхвърлен.Законната лихва върху уважения
размер на иска е присъдена,считано от датата на процесното ПТП-06.11.2015 г. до
окончателното плащане.
Настоящият съд,след самостоятелна преценка на събраните в първоинстанционното
производство доказателства и на приложимите спрямо случая правни норми,приема
8
първоинстанционното решение за неправилно в обжалваната му осъдителна част за сумата
от 50 000 лв. по следните съображения:
Правилна е възприетата от първоинстанционния съд фактическа обстановка относно
настъпването на твърдяния в исковата молба деликт и приетото за доказано наличие на
причинно-следствена връзка между деликта и смъртта на Г. Р..Правилно е прието,че
смъртта на последния е настъпила в резултат на ПТП,причинено виновно на 06.11.2015 г. от
Й. ЕНЧ. П.,конституиран като трето лице-помагач на ответника в настоящия исков процес.И
още е прието правилно,че за управлявания от виновния водач товарен автомобил марка „М.“
с *********** е имало сключена с ответника и действаща към момента на настъпване на
пътния инцидент застраховка „Гражданска отговорност“.Обобщено казано,правилно е
прието,че деянието на водача на посочения товарен автомобил осъществява всички
признаци от обективна и субективна страна на деликтния състав по чл.45 от ЗЗД,поради
което и с оглед доказаното наличие на валидно застрахователно правоотношение по
застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите към момента на пътния
инцидент,е породена отговорността на ответника-застраховател на приложимата в случая
разпоредба на чл.226,ал.1 от КЗ /отм./.Цялата изложена в мотивите на първоинстанционното
решение фактическа обстановка в тази насока,както и направените въз основа на нея правни
изводи,се споделят от настоящия състав,а и срещу същите факти и извлечени от тях правни
изводи не са изложени никакви оплаквания в процесната въззивна жалба.Въпреки това
обаче,като се имат предвид съдържащите се във въззивната жалба оплаквания срещу
първоинстанционното решение,спорна остава материалноправната легитимация на ищцата
за получаване на исканото от нея застрахователно обезщетение и приетите в тази връзка
фактически и правни изводи от първоинстанционния съд.А настоящият съд,по изложените
по-долу съображения,счита за неправилна извършената от първостепенния съд преценка,че
ищцата разполага с такава легитимация,съответно на което е неправилна и преценката му,че
предявеният от ищцата иск е доказан по основание.Конкретните съображения на въззивния
съд в тази насока са следните:
Ищцата,както самата тя посочва,не е биологична дъщеря на Г. Р.,чиято смърт е
причинена вследствие на станалото на 06.11.2015 г. ПТП.Искането й обаче за присъждане на
обезщетение за търпените от нея неимуществени вреди вследствие смъртта на Р.,е основано
на твърдения за съществувала помежду им трайна и дълбока емоционална
връзка,тъждествена с връзката дете-родител,както и за търпени от нея продължителни и
душевни и психически болки и страдания вследствие на тази смърт.След като ищцата няма
родствена връзка със загиналия при ПТП Г. Р. и не попада в кръга на лицата,очертан с
ППВС №4/1961 и ППВС №5/1969 г.,имащи право на обезщетение за търпените
неимуществени вреди вследствие смърт на лице,настъпила от непозволено увреждане,то за
преценка на материалноправната й легитимация по процесния иск следва да бъдат
съобразени задължителните за съдилищата разяснения по тълкуване и прилагане на
закона,дадени с Тълкувателно решение №1/2016 от 21.06.2018 г. на ОСНГТК на
ВКС.Съгласно същото тълкувателно решение,материално легитимирани да получат
9
обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата,
посочени в ППВС № 4/25.05.1961 г. и ППВС № 5/24.11.1969 г., и по изключение всяко друго
лице, създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпящо продължителни
болки и страдания от неговата смърт, които в конкретния случай е справедливо да бъдат
обезщетени.В цитираното тълкувателно решение изрично е посочено, че обезщетение се
присъжда при доказана особено близка връзка с починалия и действително претърпени от
смъртта му неимуществени вреди, а в съобразителната му част е разяснено, че възможността
за обезщетяване на други лица, извън изброените в ППВС № 4/1961 г. и № 5/1969 г., следва
се допуска само по изключение – когато житейски обстоятелства и ситуации са станали
причина за възникване на особено близка привързаност между родствениците /баби, дядовци
и внуци, братя и сестри/, надвишаваща традиционната за българските семейни отношения
такава, изразяваща се във взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост,
така че смъртта на единия да причини на другия морални болки и страдания, надхвърлящи
нормално присъщите за съответната родствена връзка и сравними по интензитет и
продължителност с неимуществените вреди, търпени между най-близките – лицата от
цитираните постановления. Съществуването на особено близка житейска връзка, даваща
основание за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от смърт в подобна
хипотеза, следва да се преценява от съда във всеки конкретен случай, въз основа на
наведените и установени по делото факти, а обезщетение е дължимо само при условие, че
ищецът е провел главно и пълно доказване относно наличието й.
Ответното дружество и пред първата,и пред настоящата инстанция поддържа
възражението,че в конкретния случай горното тълкувателно решение не намира приложение
поради обстоятелството,че процесното ПТП и смъртта на Г. Р. са настъпили през 2015 г.,т.е.
преди същото тълкувателно решение да бъде прието.Развил е и подробни доводи за това,че
тълкувателното решение няма обратно действие.Настоящата инстанция счита за
неоснователно това възражение на ответника-жалбоподател и намира,че съдът е длъжен да
съобрази задължителните разяснения на посоченото тълкувателно решение относно кръга на
лицата,имащи право на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техен
близък,тъй като конкретното съдебно производство е образувано по иск,предявен след
приемането на същото тълкувателно решение.Апелативният съд в настоящия си състав
споделя застъпеното в практиката на ВКС становище,обективирано например в определение
№291 от 07.05.2020 г. по т.д.№2108/2019 г. на ВКС,II т.о.,ТК и определение №117 от
24.02.2021 г. по дело №298/2020 г. на ВКС,I т.о.,ТК,според което последващото
тълкувателно решение,т.е. такова с което е дадено ново тълкуване на правна норма,различно
от даденото тълкуване с предходно ТР,се прилага от съответните органи, за които то е
задължително, по случаите, които са от тяхната компетентност, когато въпросът е отнесен
до разрешаване от тях след приемане на новото ТР или по такива, които са били заварени
към този момент, но с действие занапред.Това означава,че ако правният спор е бил висящ
към момента на приемане и оповестяване на тълкувателното решение,както и ако
сезирането на съда със спора следва по време приемането и оповестяването на
решението,даденото от Върховния касационен съд тълкуване на закона следва да бъде
10
съобразено от съда при постановяване на съдебното решение по съществото на спора.В
случая процесният иск е предявен пред съда на 06.11.2020 г. /тогава исковата молба е
изпратена на съда с куриер/,т.е. след приемане на Тълкувателно решение №1/2016 от
21.06.2018 г. и предвид преждеизложеното се налага извода,че същото тълкувателно
решение подлежи на съобразяване при преценката относно кръга на лицата,имащи право на
обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техен близък,причинена от непозволено
увреждане.Съответно на това,същото тълкувателно решение подлежи на съобразяване при
преценка материално правната легитимация на ищцата по процесния иск.
По същество,за установяване на твърдяните от ищцата обстоятелства относно
съществуването на трайна и дълбока емоционална връзка между нея и Г. Р.,починал
вследствие на настъпилото на 06.11.2015 г. ПТП,както и за установяване на обстоятелствата
относно понесените от ищцата морални и емоционални болки и страдания вследствие
смъртта на същия,са разпитани по първоинстанционното дело доведените от ищцата
свидетели Д. М. Д. и Д. И. И..От своя страна ответникът е довел и съдът е разпитал
свидетеля Я. Г. Я. за установяване на противоположни на посочените обстоятелства,а
именно-за липсата на твърдяните от ищцата взаимоотношения на близост с починалия при
ПТП Г. Р..Показанията на последния свидетел не са кредитирани от първоинстанционния
съд предвид посочените от самия него данни,че е във влошени отношения с ищцата и майка
й по имуществени въпроси след смъртта на Г.,който е вуйчо на същия свидетел.Свидетелят
Я. дори посочва,че води дело срещу ищцата и майка й за „къщата на Г.“.При тези данни за
влошени отношения между свидетеля Я. и ищцата и водения помежду им исков процес
относно имущество на починалия Г.,настоящият съд счита,че правилно
първоинстанционният съд е приел показанията на същия свидетел за заинтересовани и не ги
е зачел като такива.Но,дори и да не се кредитират същите показания,съдържащи
изявления,че отношенията между Г. и ищцата не били много добри и не наподобявали
отношения между баща и дъщеря,то и в такъв случай показанията на останалите двама
свидетели-св.Д. и св.И.,преценени и поотделно,и в съвкупност,не обосновават извод за
доказана материалноправна легитимация на ищцата по предявения от нея иск,а възприетия в
обратен смисъл извод в обжалваното решение се явява необоснован и неправилен.Както
самата ищца сочи,Г. Р. не е неин биологичен баща,а е втори съпруг на майка й Я. Р.а,но
твърди,че въпреки това е приемала Г. за свой баща и практически той я е отгледал,тя го
наричала „татко“ и от своя страна се грижела за него,издържала него и майка си,живеела
заедно с тях в едно домакинство в с.П.,макар и да работела в гр.Пловдив.Помежду нея-
ищцата и Г. била изградена връзка,тъждествена с връзката дете-родител.В показанията на
св.Д. и св.И. обаче не се съдържат достатъчно конкретни факти от обективната
действителност,чрез които да се направи извод за създадени и трайно установени отношения
между ищцата и Г. Р.,наподобяващи отношенията между родител и дете.От същите
показания действително може да се направи извод,че след брака на майка й Я. Р.а с Г.
Р.,ищцата е живяла заедно с тях в една къща и едно домакинство.Този факт обаче,сам по
себе си,е съвсем недостатъчен,за да обоснове извод за създадена между ищцата и Р. близка
11
емоционална връзка,сходна със взаимоотношенията между дете и родител.Такъв извод би
могъл да се извлече от конкретни обстоятелства и конкретни проявления на фактическите
отношения между ищцата и съпруга на майка й-Г. Р..Ищцата твърди,че последният я е
отгледал,но този факт не се доказва от показанията на свидетелите,а напротив-от
показанията на свидетеля Д. става ясно,че по времето,когато майката на ищцата е сключила
брак с Г. Р.,ищцата е била около 20-годишна,т.е. вече пълнолетна и при това положение
изобщо не може да става въпрос за „отглеждането “ от Р.,дори и ако след брака му с
нейната майка са се създали между него и ищцата отношения на разбирателство и
емоционална близост.Що се касае до показанията на св. Д. И.,то същите относно
обстоятелството дали ищцата от малка е била отгледана от Г. Р.,то в това отношение
показанията му са вътрешно противоречиви и не следва да се кредитират в тази им
част.Свидетелят И. веднъж заявява,че ищцата е била отгледана от малка от майка й и Г. Р.,а
накрая в показанията си твърди,че по времето,когато майката на ищцата и Р. са сключили
брак,ищцата е била „напреднала“,била вече младо момиче.Освен това,както е видно от
приложеното към първоинстанционното дело удостоверение за родствени връзки с изх.№155
от 30.11.2018 г.,издадено от Община С.-Кметство с.П.,родният баща на ищцата е починал
през 1988 г.,към който момент ищцата /родена през 1973 г./ е била петнадесет годишна и
няма данни към този,към предходен или последващ момент до времето,когато майка й е
сключила брак с Г. Р. да е имала каквито и да е отношения с последния,което е още една
причина да се приеме за несъстоятелно твърдението й,че последния я е отгледал подобно на
неин баща,въпреки липсата на кръвна връзка помежду им.Като понятие “отглеждането“ на
дадено физическо лице се свързва с полагането на грижи за физическото и психическото му
развитие,за неговото възпитание и защита в периода на детската му възраст,която обхваща
времето от раждането му до навършването на 18 годишна възраст /съгласно определението
за дете,дадено в чл.2 от Закона за закрила на детето/.В случая няма никакви данни ищцата и
Г. Р. дори да са се познавали във времето до осемнадесетгодишнината на ищцата,съответно
няма данни и той да е полагал каквито и да било грижи на нея до тая й възраст.От
показанията на св.Д. следва,както се посочи по-горе,че отношения между ищцата е Р. са
възникнали след сключването на брак от последния с майката на ищцата,а последната към
този момент е била около 20 годишна,т.е вече пълнолетен човек,надхвърлила своята дестка
възраст и от тази гледна точка-ненуждаеща се от „отглеждане“ от когото и да е било.
На следващо място,самите показания на свидетелите Д. и И. относно
взаимоотношенията между ищцата и Г. Р. са твърде общи,неконкретни и непозволяващи да
се формира извод за създадена между двамата особено близка и трайна емоционална връзка
по смисъла на горното тълкувателно решение,която по изключение да налага заплащането
на обезщетение за неимуществени вреди на ищцата от смъртта на Р.,макар тя несъмнено да
попада извън кръга на лицата по ППВС №4/61 и ППВС №5/69 г.Свидетелят Д. изнася
данни,че Г. Р. се е държал много добре с ищцата,че двамата са направили стабилно
семейство,че са живеели в една къща и не е имало кавги и разправии помежду им,че когато
Г. решавал да вземе „да си постегне къщичката“,питал ищцата какво да вземе и да
направи.Този свидетел сочи още,че е присъствал на ситуация,при която Г. получил инфаркт
12
и ищцата се притеснявала за него,като в този момент свидетелят чул тя да нарича Г.
„татко“.Последните данни обаче касаят единичен случай,за който свидетелят Д. има лични
впечатления,и сами по себе си са недостатъчно да обосноват извод за създадени между
ищцата и Р. трайни взаимоотношения,подобни на отношенията между баща и дъщеря.А що
се касае до твърденията на св. Д.,че Г. се е държал много добре с ищцата и двамата били
направили стабилно семейство,то тези твърдения са само оценъчно мнение на самия
свидетел,без да съдържат конкретни факти,от които да стане ясно в какво се е изразявало
доброто държание на Г. към ищцата и в какво фактически се проявява създаденото,според
свидетеля,“стабилно семейство“ от тях двамата.
Още по-общи и неконкретни относно взаимоотношенията между ищцата и Г. Р.,са и
показанията на св. И..От тях също става ясно,че ищцата,майка й и Р. са живеели в една къща
заедно и твърди,че всички те живеели „много задружно“,а Й. възприемала Г. като свой
баща,като истински баща.Но освен за самия факт на съвместното живеене на ищцата и Р. в
една къща,от тези показания не може да се съди за нищо по-конкретно във
взаимоотношенията помежду им,като твърденията на свидетеля за воденето на задружен
живот и за това,че ищцата възприемала Р. като свой баща,са също само едно оценъчно
мнение на свидетеля,без обаче то да е съпроводено с конкретни фактически обстоятелства,на
база на които това мнение се е формирало у свидетеля.
В обобщение,настоящият състав счита,че показанията на горните двама свидетели
дават основание да се приеме /в най-добрия случай/ извод само за това,че между ищцата е
починалия Г. Р.,за времето след като той е сключил брак с майка й,са съществували едни
добри отношения на разбирателство и на общ живот в едно домакинство,но какви са били
конкретните фактически прояви на тези добри отношения не става ясно и не се установява
от тези показания,нито пък от други събрани по делото доказателства.Не се установяват в
частност и твърденията на ищцата за полагани от Г. спрямо нея и от нея спрямо него
„непрекъснати грижи и морална подкрепа“ до смъртта му,за съществувала помежду им
„дълбока и емоционална връзка,датираща от нейния пуберитет до сега“.С оглед на това не
може да бъде направен извод за доказано наличие на особено близка връзка между ищцата и
починалия Г. Р. по смисъла,разяснен в Тълкувателно решение №1/2016 г. на ОСНГТК на
ВКС,която по изключение и макар ищцата да попада извън кръга на лицата по
Постановление №4/1961 г. и Постановление №5/1969 г. на Пленума на ВС,да дава
основание по изключение да й се присъди обезщетение за неимуществените вреди,търпени
от нея вследствие смъртта на Р..От това следва и извода,че ищцата не разполага с
материалноправна легитимация да получи обезщетение за неимуществени вреди от смъртта
на Г. Р.,а липсата на такава легитимация обосновава и извода,че предявеният осъдителен иск
е изцяло неоснователен и като такъв подлежи на отхвърляне изцяло.
Противно на този извод,първоинстационният съд е приел иска за доказан по
основание и го е уважил частично по размер и този негов извод,предвид гореизложеното,се
явява неправилен,съответно на което и решението в обжалваната му от ответника част,с
която иска е уважен до размера от 50 000 лв.,ведно със законната лихва върху тази сума от
13
датата на ПТП-06.11.2015 г. до окончателното плащане,е неправилно и като такова следва да
се отмени в същата част.Вместо това,с настоящото решение и предвид възприетата от
въззивния съд пълна неоснователност на иска,същият следва да бъде отхвърлен и за
уважения от първоинстанционния съд размер от 50 000 лв.,ведно със законната лихва върху
тази сума,считано от посочената от ищцата дата-14.02.2019 г. до окончателното плащане.
За останалата част над сумата от 50 000 лв. до пълния претендиран размер от 100 000
лв. искът,както по-горе се посочи,е отхвърлен от първоинстанционния съд и в тази част
решението не е обжалвано,съответно на което е влязло в законна сила в същата част.
Предвид пълната неоснователност на процесния иск,първоинстанционното решение
следва да се отмени и в частта,с която ответното дружество е осъдено да заплати на ищцата
сумата от 2050 лв. разноски по съразмерност,както и в частта,с която е осъдено дружество
да заплати в полза на държавата,по бюджета на съдебната власт,по сметка на ПОС,сумата от
2000 лв. държавна такса.
По разноските:
С оглед основателността на въззивната жалба,въззиваемата Й.С. следва да бъде
осъдена да заплати на дружеството-жалбоподател разноски за въззивната инстанция в
размер на 1000 лв.-платена държавна такса по жалбата,а на основание чл.78,ал.8 от ГПК във
вр. с чл.81 от ГПК,тъй като жалбоподателят има качеството на юридическо лице и е
защитаван пред настояща въззивна инстанция от юрисконсулт,въззиваемата следва да бъде
осъдена да му заплати юрисконсултско възнаграждение в размер от 200 лв. за същата
инстанция,определен съгласно приложимата в случая разпоредба на чл.25,ал.1 от Наредбата
за заплащане на правната помощ.
В мотивите на първоинстанционното решение съдът е приел,че общия размер на
разноските на ответника за производството пред първата инстанция възлиза на сумата от
235 лв.,но е присъдил с решението си разноски по съразмерност от 117,50 лв. съобразно
отхвърлената част от иска.Предви разултата от разгледаната въззивна жалба на ответника и
формирания от въззивния съд извод за неоснователността на предявения иск в пълния му
предявен размер,въззиваемата С. /ищца в първоинстанционното производство/ следва да
бъде осъдена на основание чл.78,ал.3 от ГПК да заплати на дружеството-жалбоподател
/ответник в първоинстанционното производство/ още 117,50 лв. разноски за
първоинстанционото производство.
Мотивиран от гореизложеното съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 260459 от 10.12.2021 г.,постановено по т.д.№716/2020 г. по
описа на Окръжен съд-Пловдив,ТО,XIII-ти състав,в частта,с която е осъден ответника З. А.
*** с ЕИК *********** да заплати на ищцата Й. Д. СТ. с ЕГН ********** сумата от 50 000
лв.-застрахователно обезщетение по застраховка „Гражданска отговорност“,сключена с
14
полица №***********,за причинените по вина на водача на товарен автомобил марка „М.“ с
*********** – Й. ЕНЧ. П.,неимуществени вреди-болки и страдания,от смъртта на Г. Н.
Р.,настъпила в резултат на състояло се на 06.11.2015 г. пътнотранспортно
произшествие,настъпило на главен път в гр.П.,за което водачът е наказан с влязла в сила
присъда №33/11.04.2017 г. по НОХД №2649/2016 г. на Окръжен съд-Пловдив,ведно със
законната лихва,считано от датата на ПТП-06.11.2015 г.,до окончателното изплащане на
сумата,като ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявения от Й. Д. СТ. с ЕГН ********** против
З. А. *** с ЕИК *********** иск по чл.226,ал.1 от КЗ /отм./ до уважения от
първоинстанционния съд размер от 50 000 лв.-застрахователно обезщетение за
неимуществени вреди-болки и страдания,търпени от ищцата от смъртта на Г. Н.
Р.,настъпила в резултат на състояло се на 06.11.2015 г. на главен път в гр.П.
пътнотранспортно произшествие,ведно със законната лихва върху тази сума,считано от
посочената от ищцата дата-14.02.2019 г. до окончателното плащане.
ЗА разликата над сумата от 50 000 лв. до пълния претендиран размер от 100 000 лв.
искът по чл.226,ал.1 от КЗ /отм./,предявен от ищцата Й. Д. СТ. с ЕГН ********** против З.
А. *** с ЕИК ***********,,е отхвърлен с първоинстанционното решение № 260459 от
10.12.2021 г.,постановено по т.д.№716/2020 г. по описа на Окръжен съд-Пловдив,ТО,XIII-ти
състав,и в тази част същото решение като необжалвано в законния срок е влязло в сила.
ОТМЕНЯ решение № 260459 от 10.12.2021 г.,постановено по т.д.№716/2020 г. по
описа на Окръжен съд-Пловдив,ТО,XIII-ти състав,и в частта,с която ответника З. А. *** с
ЕИК *********** е осъден да заплати на ищцата Й. Д. СТ. с ЕГН ********** сумата от
2050 лв.-разноски по съразмерност,както и в частта,с която е осъден да заплати в полза на
държавата,по бюджета на съдебната власт,по сметка на ПОС,сумата от 2000 лв. държавна
такса.
ОСЪЖДА Й. Д. СТ. с ЕГН **********,с адрес с.П.,община С.,ул.“Т., І ** да заплати
на ЗАД „А.АД с ЕИК ***********,със седалище и адрес на управление гр.С., ул. С. К., № *
сумата от 1000 лв. /хиляда лева/ съдебни разноски за платена държавна такса по въззивната
жалба,както и сумата от общо 200 лв. /двеста лева/ юрисконсултско възнаграждение по
чл.78,ал.8 от ГПК за въззивната инстанция,а също да му заплати и сумата от 117,50 лв. /сто
и седемнадесет лева и 50 ст./ допълнителни разноски за първата инстанция.
Решението е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на
ответното дружество-Й. ЕНЧ. П. с ЕГН **********.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен срок от
връчването му на страните.
Председател: _______________________
15
Членове:
1._______________________
2._______________________
16