№ 5321
гр. София, 20.10.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на пети октомври през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Рени Коджабашева
Членове:Мария Г. Шейтанова
Воденичарова
Цветина Костадинова
при участието на секретаря Капка Н. Лозева
като разгледа докладваното от Мария Г. Шейтанова Воденичарова Въззивно
гражданско дело № 20221100510615 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С решение № 8027/13.07.2022 г. по гр.д .№ 38 436/2021 г. по описа на СРС, 175
с-в, е признато за установено по предявените от „П.К.Б.“ ЕООД против К. В. Г.
искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК и
чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ответникът дължи на ищеца сумата от 2 753,98 лв.,
представляваща главница по договор за потребителски кредит № ********** от
11.10.2018 г., ведно със законната лихва от предявяването на заявлението по чл. 140
ГПК – 14.07.2020 г., до окончателното й заплащане, както и сумата от 6,76 лв –законна
лихва върху главницата за периода 02.01.2020 г. до 12.3.2020 г. , за които вземания е
издадена заповед за изпълнение от 23.07.2020 г. по ч.гр.д. № 30 383/2020 г. на СРС, 175
състав. С решението са отхвърлени исковете по чл. 422, ал.1 ГПК за главница за сумата
за горницата над 2 753,98 лв. до пълния предявен размер от 4 572,97 лв., за законна
лихва за горницата над 6,76 лв. до пълния предявен размер от 349,11 лв. и за периода
16.08.2019 г. – 01.01.2020 г., както и предявеният установителен иск за сумата от
824,03 лева, представляваща договорно възнаграждение за периода от 01.03.2019 г. до
16.08.2019 г. – изцяло.
Предявен е и осъдителен иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 10а, ал.
1 ЗПК за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 3 869,80 лева,
представляваща неплатено възнаграждение за закупен допълнителен пакет от услуги
по договор за потребителски кредит № ********** от 11.10.2018 г. Този иск също е
отхвърлен като неоснователен с решението.
Подадена е въззивна жалба от 27.07.2022 г. от ищеца „П.К.Б.“ ЕООД против
1
решението в частта, с която са отхвърлени исковете за главница за сумата над
2 753,98 лв. до сумата от 3 550,57 лв., както и в частта, с която е отхвърлен изцяло
установителният иск за сумата от 824,03 лева - договорно възнаграждение за периода
от 01.03.2019 г. до 16.08.2019 г.
Излага във въззивната жалба, че първоинстанционният съд неправилно и
необосновано е приел, че уговорената възнаградителна лихва от 41,17 процента по
договора е нищожна поради противоречие с морала и добрите нрави. Позовава се на
договорната свобода и обстоятелството, че длъжникът е бил информиран за
параметрите на договора, получил е стандартен европейски формуляр. Сочи, че
съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК е въведено ограничение за максималния размер на годишния
лихвен процент, а именно да не надвишава петкратно размера на законната лихва за
просрочени задължения в левове. Поради дължимостта на възнаградителната лихва и
платеното по нея в размер на 596,97 лв. излага, че от първоначално претендираната
главница от 4 572,97 лв. следва да се приспаднат единствено: платеното по пакет
допълнителни услуги от 773,96 лв, платеното по лихви за забава от 218,44 лв.,
платеното за такси от 30 лв. По този начин се получавала сумата от 3 550,57 лв.
По делото е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемия К. В. Г., в
който е изложено становище за неоснователност на подадената въззивна жалба.
Поддържа се, че липсва надлежно връчване на поканата, с която вземанията по кредита
са обявени за изцяло и предсрочно изискуеми. Излага, че уговорената договорна лихва
от 41,17 процента е недължима поради нищожност на клаузата на договора поради
противоречие с морала и добрите нрави. Сочи, че правилно решаващият състав на
районния съд е приел, че от заплатените по договора 2246,02 лева следва да се
приспадне единствено сумата от 0,38 лв – лихви за забава, като по този начин сумата
от 2 245,64 лв. правилно е отнесена към погашение на главницата по кредита.
Претендира разноски.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид доводите, наведени с въззивната жалба и отговора приема следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящият съдебен състав
намира, че обжалваното решение е валидно и е допустимо.
По доводите за неправилност на решението въззивният съд намира следното.
Между страните не е спорно, а и се установява от двустранно подписания
договор от 11.10.2018 г., че между страните е възникнало облигационно отношение,
като въззивникът и ищец е отпуснал на въззиваемия и ответник кредит в размер на
5000 лв., които са надлежно усвоени видно от преводните нареждания. Стойността на
ГПР според договора е 49,89 процента. В чл. VI от договора /“Параметри“/ е
уговорено, че се дължи възнаградителна лихва във фиксиран размер от 41,17 процента
на годишна база. Договорът е сключен при Общи условия, приети от
кредитополучателя надлежно.
Договорът е сключен през м. 10.2018 г., т.е. при действието на ЗПК /ред. бр. 51
от 19.06.2018 г., в сила от 1.07.2018 г./ Ответникът има качеството на потребител съгл.
чл. 9, ал. 3 ЗПК, а кредитодателят е юридическо лице, което предоставя или обещава
да предостави потребителски кредит в рамките на своята професионална или търговска
дейност.
Както подробно е обосновано в обжалваното решение, то договорът за
2
потребителски кредит е валиден като сключен в писмена форма, на хартиен носител и
съдържа реквизитите по ЗПК – в него са посочени общият размер на кредита и
условията за усвояването му, лихвеният процент по кредита, условията за прилагането
му, годишният процент на разходите по кредита, условията за издължаване на кредита
от потребителя, включително погасителен план и лихвеният процент.
Според договора и погасителния план към него кредитополучателят издължава
кредита на 24 равни анюитетни вноски, последната от които с падеж 01.11.2020 г.
Вноските по кредита са формирани от главница, възнаградителна лихва и компонент
възнаграждение за „закупен пакет за допълнителни услуги“.
Това е така, понеже по силата на споразумение за предоставяне на допълнителен
пакет услуги от същата дата като договора за кредит кредитополучателят се е задължил
да заплаща суми срещу приоритетното разглеждане на искането за кредит и
възможното бъдещо предоставяне на услуги от кредитодателя, а именно разсрочване
на вноски, промяна на погасителния план и други. С обжалваното решение искът за
сумата от 3 869,80 лева за пакет допълнителни услуги е отхвърлен по мотиви, че
разпоредбата на чл. 10а ЗПК предвижда, че кредиторът не може да изисква заплащане
на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита (ал.
2) и не може да събира повече от веднъж такса и/или комисиона за едно и също
действие (ал. 3). В частта относно иска за сумата от 3 869,80 лева за пакет
допълнителни услуги решението не е обжалвано и влязло в сила. Следователно е
установено, че възнаграждение за пакет допълнителни услуги е било недължимо и
неправилно е било начислявано, вкл.като част от анюитетната вноска.
Както правилно е прието в обжалваното решение, то въпреки наличието на
клауза в Общите условия, която да позволява на кредитора да обяви вземанията по
кредита за изцяло и предсрочно изискуеми при неплащане на падежа на две или повече
последователни вноски в пълен размер, то недоказано е останало твърдението на
кредитора, че по този начин предсрочната изискуемост е настъпила на 16.08.2019 г..
Видно от покана от 22.06.2020 г. същата не е връчена на длъжника, а се е върнала като
непотърсена пратка.
Така поради липсата на уведомяване вземанията по договора за кредит са
станали изискуеми поради настъпване на падежа на последната вноска по
погасителния план на 01.11.2020 г. в хода на производството пред първата инстанция,
което обстоятелство е отчетено на осн. чл. 235, ал. 3 ГПК.
Относно иска за възнаградителна лихва. Ответникът е направил своевременно
възражение за нищожност на клаузата от договора на осн. чл. 26 ЗЗД поради
накърняване на добрите нрави. Твърди, че размерът на лихвата е твърде
обременителен за потребителя; свръхпрекомерен.
Според чл. 19, ал. 4 ЗПК /ред. ДВ бр. 35 от 2014 г. в сила от 23.07.2014 г./, който
е бил в сила към момента на сключване на договора, годишният процент на разходите,
който включва и законната лихва, не може да бъде по - висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в съответната валута на кредита,
определена с ПМС. Според чл. 19 ЗПК годишният процент на разходите изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи като лихви, други
преки или косвени разходи, комисионни и възнаграждения, изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. В ГПР не се включват разходите,
които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията по кредита.
Стойността на ГПР съответства и онагледява разходите, които потребителят следва да
3
заплати при нормално развитие на правоотношението и точно изпълнение на
задълженията от негова страна.
Така уговореният размер на възнаградителната лихва от 41,17 процента
противоречи на добрите нрави. Според Решение № 906 от 30.12.2004 г. на ВКС по гр.
д. № 1106/2003 г., II г. о. и Решение № 1270 от 9.01.2009 г. на ВКС по гр. д. №
5093/2007 г., II г. о., ГК максималният размер, до който съглашението за плащане на
възнаградителна лихва е действително, е ако тя не надвишава с повече от три пъти
законната такава.
Поради това уговорката за възнаградителна лихва в размер на 41,17 процента е
нищожна на осн. чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД поради противоречие с добрите нрави. Тъй
като не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на страните по правоотношението и то
във вреда на кредитополучателя, клаузата за възнаградителна лихва е напълно
нищожна поради накърняване на морала и добрите нрави. Същата противоречи и на
принципа за недопускане на неоснователно обогатяване. Поради това валидно
задължение за плащането на възнаградителна лихва по процесния договор за кредит не
е възниквало. До същите изводи е достигнал и районният съд, като правилно е
отхвърлил изцяло установителния иск за сумата от 824,03 лева - договорно
възнаграждение за периода от 1.3.2019 г. до 16.8.2019 г.
Видно от неоспорената справка – извлечение от 24.06.2021 г., а и в този смисъл
са изявленията в самата въззивна жалба, кредитополучателят е заплатил по договора за
кредит общо 2 246,40 лв. Според справката от тях само 427,03 лева са отнесени към
вземанията за главница. Остатъкът от сумата от 2 246,40 лв. е отнесен /както се сочи
и в исковата молба/ за погасяване на други вземания, чиято дължимост е или отречена
като почиващи на нищожни клаузи, или не е установена в хода на производството.
Така погасявани са сумите за възнаграждение за допълнителния пакет, суми за
възнаградителна лихва и сумата от 30 лв. – такси за извънсъдебно събиране на
вземането.
Правилно решаващият състав на районния съд е приел, че след приспадане на
сумата от 0,38 лв. – лихва за забава поради забавено плащане на първата вноска с
падеж 01.12.2018 г. на 10.12.2018 г., оставащата заплатена сума от 2246,02 лева следва
да бъде отнесена към главницата по договора за кредит. С нея се погасяват вноски № 1-
13 с падеж от 01.12.2018 г. до 01.12.2019 г. включително и част от вноска № 14 до
сумата от 38,95 лв. От месечна вноска № 14 с падеж 01.01.2020 г. остават дължими
174,34 лв. за главница. Също дължими са в цялост и вноски с падеж от 01.02.2020 г. до
01.11.2020 г. /последна вноска/. Дължимата сума по тях съгласно неоспорения
погасителен план е от 2 753,98 лева, до която и искът е основателен. Правилно искът е
бил отхвърлен за горницата над 2 753,98 лева до сумата от 3 550,57 лв.
Както се посочи и по-горе съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд проверява
правилността на съдебното решение с оглед заявените от страната с въззивната жалба
оплаквания. Решението в обжалваната от ищеца част следва да бъде потвърдено.
За въззивното производство разноски се следват на въззиваемата страна.
Съгласно договор за правна защита и съдействие от 28.09.2022 г. въззиваемият е
заплатил в брой на процесуания представител сумата от 900 лв. – адвокатско
възнаграждение. С молба от 03.10.2023 г. своевременно въззивникът е сторил
възражение за прекомерност. Съгласно чл. 7, ал. 2, т. 2 НМРАВ минималният размер
на дължимото възнаграждение е 462,06 лв. С оглед фактическата и правна сложност на
4
делото съдът намира, че възнаграждението следва да се намали до размера от 463 лв.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 8027/13.07.2022 г. по гр.д .№ 38 436/2021 г. по описа на
СРС, 175 с-в, в частта, в която са отхвърлени като неоснователни предявените от
„П.К.Б.“ ЕООД, с ЕИК: ****, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.
****, против К. В. Г., с ЕГН: **********, с адрес: гр. София, ж.к. ****, искове с
правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК за признаване за установено, че
ответникът дължи на ищеца сумата над 2 753,98 лева - главница по договор за
потребителски кредит № ********** от 11.10.2018 г., до сумата от 3 550,57 лв., както
иска за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 824,03
лева - договорно възнаграждение за периода от 01.03.2019 г. до 16.08.2019 г. по
договор за потребителски кредит № ********** от 11.10.2018 г., за които вземания е
издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 30383/2020г. по описа на
СРС, 175 състав.
В останалата част първоинстанционното решение като необжалвано е влязло в
сила.
ОСЪЖДА „П.К.Б.“ ЕООД, с ЕИК: ****, със седалище и адрес на управление:
гр. София, бул. ****, да заплати на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на К. В. Г., с ЕГН:
**********, с адрес: гр. София, ж.к. ****, разноски в разноски в размер от 463 лв.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5