Р Е Ш Е Н И Е
№ 1889
град Пловдив, 26.10.2020 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД - ПЛОВДИВ, Десети състав, в открито заседание на шести октомври две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЯНКО АНГЕЛОВ
при секретаря ПОЛИНА ЦВЕТКОВА и участието на прокурор БОРИС
МЕНДЕВ като разгледа
докладваното от съдия ЯНКО АНГЕЛОВ административно дело № 1664 по описа за 2020
година, взе предвид следното:
Производство пред първа инстанция.
Делото е образувано по исковата молба предявена от П.Д.Я.,
с ЕГН **********, с адрес ***, чрез пълномощника си адв.С.П.,***.
Производството е по чл. 203, ал.
1 от АПК във вр. с чл. 1, ал.1 от Закона за отговорността на държавата и
общините за вреди (ЗОДОВ), като се предявява иск за заплащане на имуществени
вреди в размер на 800 лева, причинени на ищеца, в резултат от незаконосъобразното
Наказателно постановление № 18-0273-000893 от 12.12.2018 година, издадено от
Началник на РУ Хисар към ОД на МВР Пловдив, в хода на производството по АНД № 3662/2019
година по описа на Районен съд Пловдив, ведно със законната лихва от датата на
подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата. Иска се присъждане
на разноските направени и по настоящото дело.
В
съдебно заседание ищецът,
чрез адв. П. поддържа исковата
претенция. Претендира се и присъждане на направените по настоящото дело
разноски.
Ответникът - ОД на МВР Пловдив не се представлява, а в
писмен отговор, чрез процесуалния си представител юрисконсулт П., счита иска за
недопустим, алтернативно за неоснователен и недоказан, като моли исковата молба
да бъде отхвърлена. Прави възражение за прекомерност на претендираните
разноски, направени по АНД № 3662 от 2019 година, както и тези в настоящото
производство.
Прокуратурата на Република България, чрез Прокурор от
Окръжна прокуратура Пловдив, в свое заключение, предлага исковата молба да бъде
уважена.
Пловдивският административен съд, като прецени
доводите на страните, изложили такива и наличните по делото доказателства, по
реда и при условията на чл. 154 и чл. 235, ал. 2 от ГПК, във връзка с чл. 144 АПК, счита предявеният
иск за процесуално допустим, а по същество за частично основателен, по следните
съображения:
Няма спор, че Наказателно
постановление № 18-0273-000893 от 12.12.2018 година, издадено от Началник на РУ
Хисар към ОД на МВР Пловдив, е отменено с влязъл в сила съдебен акт.
От доказателствата
по делото/приложеното АНД № 3662/2019 г./ се установява, че е представен договор за правна защита и съдействие от 30.05.2019 година, сключен между П.Я. и адвокат С.П., от който е
видно, че е договорена
сумата от 800 лева, от която 500 лв. за изготвяне на жалбата срещу НП и 300
лв. адвокатско възнаграждение за процесуалното представителство по делото, като
общата сума е платена „в брой“ при подписването на договора.
С действията на своите
служители по издаване на порочното
наказателно постановление ответната организация – юридическо лице, е причинила
имуществена вреда на ищеца, изразяваща се в заплащане на хонорар на адвокат С.П. в размер на 800
лева, с която сума ищецът е бил увреден. С тези именно съображения е обоснована
исковата претенция на ищеца за претърпени имуществени вреди в посочения по-горе
размер.
По делото се установява, че П.Я.
действително е бил защитаван по визирания по -
горе договор, като
упълномощеният адвокат е извършвал съответните процесуални действия, видно от
протоколите за проведени съдебни заседания по АНД № 3662 от 2019 година по
описа на Районен съд – Пловдив.
След анализа на така изложените
фактически обстоятелства съдът съобрази следното от правна страна :
Съгласно чл. 203, ал. 1 АПК исковете за обезщетения за
вреди, причинени на граждани или юридически лица от незаконосъобразни актове,
действия или бездействия на административни органи и длъжностни лица се
разглеждат по реда на Глава единадесета, а
за неуредените въпроси за имуществената отговорност се прилагат разпоредбите на
Закона за отговорността на държавата и общините за вреди. Чл. 1 от ЗОДОВ постановява, че държавата и
общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от
незаконосъобразни актове, действия и бездействия на техни органи и длъжностни
лица при или по повод изпълнение на административна дейност, като исковете се
разглеждат по реда на Административнопроцесуалния кодекс.
За да възникне правото на иск за обезщетение задължително е необходимо
наличието на няколко, кумулативно определени предпоставки, а именно:
незаконосъобразен акт, действие или бездействие на орган или длъжностно лице на
държавата или общината; незаконосъобразният акт, действието или бездействието
да са при или по повод изпълнението на административна дейност; причинена вреда
- имуществена или неимуществена; пряка и непосредствена причинна връзка между
незаконосъобразния акт, действието или бездействието, и настъпилата вреда. При
липсата на който и да е от елементите на посочения фактически състав не може да
се реализира отговорността на държавата по реда на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ.
Условие за допустимост на иска (чл. 204, ал. 1 АПК)
е административният акт да бъде отменен по съответния ред (в конкретния случай отмененото
като незаконосъобразно наказателно постановление, следва да се преценява като
отменен незаконосъобразен административен акт).
Налагането на административни наказания от
органите на администрацията за извършени
административни нарушения е санкционираща управленска дейност, израз на държавната наказателна репресия. Тя
непротиворечиво се определя като форма на
административна (изпълнителна) дейност както въз основа на властническия метод на правно регулиране, прилаган от
административно наказващите органи, така
и с оглед административната правосубектност на последните. Независимо че наказателното постановление не е
административен акт по смисъла на чл. 21,
ал. 1 от АПК, определящо обстоятелство за
правното основание на иска за обезщетение за вреди от незаконосъобразните наказателни
постановления като такъв по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ е, че той е издаден от
административен орган и представлява властнически акт на органите на
администрацията, въпреки че поражда наказателноправни последици.
Неговото издаване е резултат от
изпълнението на нормативно възложени задължения, от упражняването на
административна правосубектност, което по своето съдържание представлява
изпълнение на административна дейност. Административната дейност е изпълнителна
дейност и наред със съдебната и законодателната дейности е основна проява на
държавната власт. Дейността по налагане на административните наказания,
свързана с издаване на наказателно
постановление, както и извършените в нейните рамки действия или бездействия, се отличава от
правозащитната дейност, вредите от която
подлежат на обезщетение по реда на чл. 2 от ЗОДОВ, именно по упражнената от административните органи в този
конкретен случай изпълнителна (административна) функция в рамките на държавната
власт. Административният характер на дейността по издаване на наказателните
постановления, както и на действията или бездействията по налагане на
административните наказания, при или по
повод на която са причинени вреди на гражданите или юридическите лица, определя
правното основание на иска за вреди от незаконосъобразните наказателни постановления, действия или бездействия
като такова по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. В
този смисъл е и приетото по т. 1 от
Тълкувателно постановление от 19.05.2015 година, постановено по тълкувателно дело № 2/
2014 година на
ВКС и ВАС.
Налице са в случая и останалите елементи от фактическия
състав на отговорността по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, като заплатеното от ищеца
адвокатско възнаграждение съставлява вреда, причинена пряко от отменения акт. Настоящият състав приема, че от
извършването на незаконосъобразни действия по издаването на незаконосъобразния акт - процесното наказателно постановление,
отменено по съответния ред с влязло в сила решение, ищецът е претърпял вреди,
изразяващи се в направени разноски за адвокатско възнаграждение в
производството по обжалването на
наказателното постановление.
По силата на чл. 4 от ЗОДОВ държавата
и общините дължат обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди,
които са пряка и непосредствена последица от увреждащото действие. Ищецът в случая не би заплатил адвокатско възнаграждение и
респективно това не би представлявало вреда,
ако не бе издадено незаконосъобразното наказателно постановление от административния орган.
Макар и да липсва нормативно установено задължение за процесуално
представителство по
наказателни от административен характер дела, то адвокатската защита е нормален и присъщ разход за обезпечаване на успешния
изход на спора, поради което и
вредите се явяват пряка и непосредствена последица от издадения незаконосъобразен акт - наказателното постановление. Това е така,
тъй като намаляването на имуществото на П.Я. вследствие
заплатената сума за адвокатско
възнаграждение, е предизвиканно от издаването на наказателното постановление, с което е наложена санкция,
която ищецът е
считал за незаконосъобразна.
В този смисъл обстоятелството, че адвокатската защита по
делата за обжалване на наказателни
постановления не е задължителна, не влече по необходимост и извода, че страната няма
право да ангажира свой процесуален представител,
нито че ангажирането на такъв не се намира в причинна връзка с издаденото наказателно постановление. В
съдебната практика се приема, че причинна връзка е налице не само когато
деянието причинява непосредствено вредата,
а и когато създава условията за реална възможност от увреждане и когато тази реална възможност се е трансформирала
в действителност. Ангажирането на
адвокатска защита е израз на нормалната грижа на лицето за охраняването на неговите права и интереси.
Следва да бъде
съобразено и ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 1 от 15.03.2017 година по тълкувателно дело
№ 2/2016 година на Върховния административен съд, според което при предявени
пред административните съдилища искове по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ за имуществени
вреди от незаконосъобразни наказателни постановления изплатените адвокатски
възнаграждения в производството по обжалването и отмяната им представляват
пряка и непосредствена последица по смисъла на чл. 4 от този закон.
Платената на адвоката сума за
целите на обжалването и отмяната на наказателното постановление има характер на
възнаграждение. По правилата на ЗЗД получаването на възнаграждение се свързва с
изпълнение на договор за поръчка, сключен между наказаното лице и адвоката и
упълномощаване на втория от първия като едностранна правна сделка. Чрез
договора страната доказва наличието на споразумение относно обхвата на правната
услуга, размера на възнаграждението и начина на плащане, както удостоверяване
на факта на плащане в частта, в която същият служи като разписка./л.5 в
кориците на АНД № 3662 от 2019г./
Относно възраженията на
пълномощника на ответника юрисконсулт П. за редуциране на адвокатското възнаграждение
до минималния размер, следва да се съобрази Тълкувателно решение № 1 от 15 март 2017 г. по
Тълкувателно дело № 2/2016 г. на Общото събрание на Върховния административен
съд. В същото е прието, че възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на платения адвокатски хонорар при несъответствие с
действителната фактическа и правна сложност на делото и възможността на съда да
го намали до минималния такъв, определен от наредбата по чл. 36, ал. 2 от Закона
за адвокатурата, е действително една от възможностите на страната, в случая
държавата, да защити правата си и да не позволи на ответната страна да бъде
присъден хонорар, несъответстващ на критериите на този член от закона -
„справедлив и обоснован“.
В производството по обжалване на процесното НП се проявява обичайна правна и фактическа сложност за този вид дела, като дори и делото пред
ПРС да е приключило с две съдебни заседания, не се обоснова основателността на
предявената исковата претенция за сумата от 800 лева.
В тази връзка следва да се
посочи, че съобразно правилата на Чл. 18. (1) (Изм. - ДВ, бр. 2 от 2009 г., бр.
28 от 2014 г., бр. 84 от 2016 г.) от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения за изготвянето на жалба
срещу наказателно постановление без процесуално представителство
възнаграждението се определя по правилата на чл. 7, ал. 2 на базата на
половината от размера на санкцията, съответно обезщетението, но не по-малко от
50 лв., т.е посочената в договор за правна защита и съдействие от 30.05.2019
година, сключен между П.Я. и адвокат С.П., сума от 500 лв. е „база“ при
използването на която се формира размер на адвокатско вазнаграждение от 300 лв.
Като съобрази събраните
доказателства и направените възражения съдът намира за „справедлив и обоснован“
размер на обезщетението от 600лв.
Делата за обезщетения по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ
са искови производства, те се развиват по правилата на ГПК, доколкото материята
не е уредена от АПК, и в тях страните могат да представят всички относими
доказателства в подкрепа на твърденията си, да навеждат всякакви доводи в тяхна
защита, да правят възражения и да се защитават с всички допустими от закона
средства. Институтът на обезщетението от непозволено увреждане не е и не може
да се превърне обаче в средство за неоснователно обогатяване, поради което и
съдът, спазвайки принципа на справедливостта и съразмерността, следва да
присъди само и единствено такъв размер на обезщетение, който да отговаря на
критериите на чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата - да е „обоснован и справедлив“, т.е да е съразмерен
на извършената правна защита и съдействие и да обезщети страната за
действително понесените от нея вреди от причиненото и от държавния орган
непозволено увреждане, без да накърнява или да облагодетелства интересите на
която и да е от страните в производството.
Съгласно чл. 8, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения (Наредбата), адвокатското възнаграждение за една
инстанция се определя в зависимост от материалния интерес на спора. По този
начин Наредбата приравнява тежестта на делата в зависимост от материалния
интерес по спора, а не от вида на делото и извършените по него процесуални
действия и противоречи на материалния закон. Размерът на адвокатските
възнаграждения следва да е справедлив и пропорционален на предоставената
услуга, дори когато е посочено, че е минимален.
Съгласно чл. 36, ал. 2 ЗАдв размерът на
възнагражданието трябва да е справедлив и обоснован, като това изискване следва
да се прилага и когато се определят минималните размери на адвокатските
възнаграждения, защото те следва да се обосновават с два обективни критерия –
обем и сложност на извършената дейност, както и величината на защитавания
интерес.
За да се приеме, че минималните размери на
адвокатските възнаграждения са обосновани и справедливи, както изисква
законовата норма, цената на адвокатския труд следва да представлява изражение и
на двата критерия. В този смисъл е и практиката на Върховния административен
съд, във връзка с обжалване на различни текстове от Наредбата за минималните
размери на адвокатските възнаграждения – решение № 9273 от 27.07.2016г. по
адм.д. № 3002 от 2015г., потвърдено с решение № 5485 от 02.05.2017г. на петчленен
състав на Върховния административен съд по адм. дело 1403/2017г. Подобни мотиви
в този смисъл са изложени и в решение на Съда на Европейския съюз от
23.11.2017г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16. В т.47 от решението СЕС
посочва, относно Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските
възнаграждения: „ В случая разглежданата в главните производства правна уредба
не съдържа какъвто и да било точен критерий, който би могъл да гарантира, че
определените от Висшия адвокатски съвет минимални размери на адвокатските
възнаграждения са справедливи и обосновани при зачитане на общия интерес.
В частност тази правна уредба не предвижда
каквото и да било условие, отговарящо на изискванията, които Върховният
административен съд (България) формулира в решението си от 27 юли 2016 г. и
които се отнасят по-специално до достъпа на гражданите и юридическите лица до
квалифицирана правна помощ и необходимостта от предотвратяване на всякакъв риск
от влошаване на качеството на предоставяните услуги.“ Изложеното потвърждава
тезата, че Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения,
която предвижда определяне на последните единствено в зависимост от материалния
интерес по спора, без да отчита обема и сложността на свършената работа във
връзка с предоставяне на адвокатска услуга, противоречи на чл. 36, ал.2 ЗА, тъй
като определените съобразно Наредбата възнаграждения не биха могли да са
справедливи и обосновани.
В настоящото производство следва
да се присъдят разноски в размер на 300лв. за адвокатско възнаграждение. Посоченият размер на разноските е
съобразен, както с възражението за прекомерност и тежестта на делото, така и с
чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ, където е посочено, че ако искът бъде уважен изцяло или
частично, съдът осъжда ответника да заплати разноските по производството, както
и да заплати на ищеца внесената държавна такса, както и възнаграждение за един
адвокат, ако е имал такъв, съразмерно с уважената част от иска.
Ето защо и поради мотивите, изложени по–горе ПЛОВДИВСКИЯТ АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪД – ІІ отд., Десети състав :
Р Е
Ш И:
ОСЪЖДА ОД на МВР Пловдив да заплати на П.Д.Я.,
с ЕГН **********, с адрес ***, сумата в размер на 600 лв. /шестстотин
лева/, за имуществените вреди, причинени на ищеца, в резултат от
незаконосъобразното Наказателно постановление № 18-0273-000893 от 12.12.2018
година, издадено от Началник на РУ Хисар към ОД на МВР Пловдив, в хода на
производството по АНД № 3662/2019 година по описа на Районен съд Пловдив,
изразяващи се в заплатени съдебни разноски за адвокатско възнаграждение по
договор за правна защита и съдействие от 30.05.2019 година, сключен между П.Я.
и адвокат С.П., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата
молба /08.07.2020 година/ до окончателното изплащане на сумата, като отхвърля
предявения иск за разликата над 600 лв. до 800 лв.
ОСЪЖДА ОД на МВР Пловдив да заплати на П.Д.Я., с ЕГН **********, с адрес ***, сумата
в размер на 310 лв. /триста и десет лева/ разноски за заплатената държавна такса и адвокатско възнаграждение в настоящото съдебно производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване, пред Върховния административен
съд на Република България, в четиринадесет дневен срок от съобщаването на
страните за неговото изготвяне.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: