№ 180
гр. Разград, 16.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – РАЗГРАД, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на шести декември през две хиляди двадесет
и първа година в следния състав:
Председател:Анелия М. Йорданова
Членове:Рая П. Йончева
Атанас Д. Христов
при участието на секретаря Дияна Р. Георгиева
като разгледа докладваното от Атанас Д. Христов Въззивно гражданско дело
№ 20213300500303 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 332 от 02.07.2021 г. по гражданско дело №
20203330101679 по описа за 2020 година на РС – Разград, поправено по реда
на чл. 247 ГПК с Решение № 415 от 05.08.2021г. и с Решение № 500 от
01.10.2021г., съдът е постановил следното:
ОСЪЖДА УЛУСОЙ-БГ ООД, ЕИК ********* гр.Разград,
представляван от пълномощника адв. Домбромир Д. да заплати на Д. АТ.
АТ., ЕГН ********** от гр.Старо Оряхово, представляван от пълномощник
адв. Б.Р. сумата от 13500лв. /тринадесет хиляди и петстотин лева/,
явяваща се обезщетение за причинени неимуществени вреди от трудова
злополука от 13.06.2018г., сумата от 118.50лв. /сто и осемнадесет лева и
петдесет стотинки/ обезщетение за претърпени имуществени вреди, двете
ведно със законната лихва, считано от 14.06.18г. до окончателното им
изплащане КАТО ОТХВЪРЛЯ исковете по чл.200 КТ до първоначално
предявените размери над горепосочените суми да 45000лв. обезщетение за
причинени неимуществени вреди и до размера на 395лв. обезщетение за
причинени имуществени вреди КАТО НЕОСНОВАТЕЛНИ.
ОСЪЖДА Д. АТ. АТ. да заплати на УЛУСОЙ-БГ ООД сумата
1674.30лв./хиляда шестстотин седемдесет и четири лева и тридесет
1
стотинки/ съдебни разноски
ОСЪЖДА УЛУСОЙ-БГ ООД, ЕИК ********* гр.Разград да заплати
по сметка на РРС държавни такси в размер на 544.74лв.
Решението е постановено ПРИ УЧАСТИЕТО на третото лице-
помагач ЗАД“Армеец“, ЕИК ********* на страната на ответника.
Недоволен от това решение в ОТХВЪРЛИТЕЛНАТА МУ ЧАСТ,
останал жалбоподателят Д. АТ. АТ., който го обжалва, чрез пълномощника си
адвокат Б.М. Р. от АК - Варна. Намира решението в обжалваната част за
неправилно, постановено в противоречие с материални закон, при допуснати
съществени процесуални нарушения, като същото е и необосновано. Излага
подробни съображения. Акцентира, че ищецът не е допуснал груба
небрежност по чл. 201, ал.2 КТ. При условие на евентуалност, се сочи, че ако
се приеме, че е налице груба небрежност по чл. 201, ал.2 КТ, то процента на
съпричиняване не може да бъде по - висок от 30 %, а не приетия от съда –
70%. Прави се искане решението да бъде отменено в обжалваната част и
вместо не го да се постанови друго, което исковите претенции бъдат изцяло
уважение. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал.1 ГПК, насрещната по жалбата страна -
УЛУСОЙ-БГ ООД, чрез пълномощника си адвокат Д. Ст. Д. от АК – София,
депозира отговор на жалбата. Оспорва жалбата изцяло жалбата и излага
подробни съображения.
Третото лице помагач на страната на ответника -
"ЗАСТРАХОВАТЕЛНО АКЦИОНЕРНО ДРУЖЕСТВО АРМЕЕЦ" АД, чрез
пълномощника си юрисконсулт Меглена Якимова, депозира отговор на
въззивната жалба. Намира същата за неоснователна. Излага подробни
съображения и претендира заплащане на юрисконсултско възнаграждение по
чл. 78, ал.8 ГПК.
В срока по чл. 263 ал.2 ГПК, насрещната страна УЛУСОЙ-БГ ООД е
подала насрещна въззивна жалба, чрез пълномощника си адвокат Д. Ст. Д. от
АК – София, срещу решението в осъдителната му част, с която е осъден да
заплати на ответника сумата от 13 500лв. /тринадесет хиляди и петстотин
лева/, явяваща се обезщетение за причинени неимуществени вреди от трудова
злополука, ведно със законната лихва, считано от 14.06.18г. до
окончателното им изплащане. Намира в обжалваната част решението за
незаконосъобразно, поради противоречие с материалния закон и
необосновано. Счита, че справедливото обезщетение по чл. 52 ЗЗД е в размер
на 15 000 лв., а не приетото в мотивите на съда от 45 000 лв. Счита, че
процента на съпричиняване следва да бъде 95%, а не приетия в мотивите на
съда 70 %. Поради горното, счита че справедливото обезщетение за
причинени неимуществени вреди от 15 000 лв., следва да бъде намалено с
95%, поради и което съдът е следвало да уважи иска за неимуществени вреди
в размер на 750 лв. Ето защо, обжалва решението в частта относно
присъденото обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 750
2
лв. до присъдения размер от 13 500 лв. ведно със законната лихва, считано
от 14.06.18г. до окончателното им изплащане. Моли в тази му част решението
да бъде отменено и исковата претенция да бъде отхвърлена като
неоснователна и недоказана. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал.3 ГПК, не е депозиран отговор на насрещната
въззивна жалба.
Съдебното решение, като необжалвано от страните, е влязло в сила в
следните му ЧАСТИ, с които:
- искът с правно основание 200, ал. 1 от КТ за обезщетение за
причинени неимуществени вреди, е уважен до размера от 750 лева, ведно
със законната лихва считано от считано от 14.06.2018г. до окончателното им
изплащане,
- искът с правно основание 200, ал. 1 от КТ за обезщетение за
причинени имуществени вреди, изразяващи се в направени разходи за
лечение, е уважен до размера от 118.50 лева, ведно със законната лихва
считано от считано от 14.06.2018г. до окончателното им изплащане
Разградският окръжен съд, като обсъди събраните по делото
доказателства и доводите на страните съобразно с разпоредбата на чл. 235, ал.
2 от ГПК и чл. 12 от ГПК, намери от фактическа и правна страна следното:
Според уредените в чл. 269 от ГПК правомощия на въззивния съд той
се произнася служебно по валидността на цялото решение, а по
допустимостта – в обжалваната му част. Следователно относно проверката на
правилността на обжалваното решение въззивният съд е ограничен от
посоченото в жалбата. При извършената от съда проверка по реда на чл. 269,
предл. 1 от ГПК, настоящият съдебен състав установи, че обжалваното
решение е валидно и допустимо.
Въззивният съд намира, че делото е решено на първоинстационния
съд е постановено при правилно изяснена фактическа обстановка, съобразно
представените от страните доказателства, като на основание чл. 272 ГПК
препраща към мотивите на първоинстанционния съд досежно описанието на
приетите по делото доказателства и установените с тях обстоятелства.
Настоящия съдебен състав не е съгласен с изводите на първоинстанционния
съд само относно размера на обезщетението по чл. 52 ЗЗД, както и с извода,
че е налице груба небрежност по см. на чл. 201, ал.2 КТ.
По съществото на спора, в рамките на доводите, заявени с въззивните
жалби, от които съдът е ограничен, съгласно нормата на чл. 269, предл. 2 от
ГПК, настоящият съдебен състав приема следното:
Съдът намира, че делото е решено при изяснена фактическа
обстановка, която въззивният съд не намира за необходимо да преповтаря, а
препраща към нея, предвид възможността по чл. 272 ГПК. Съдът ще обсъди
само доказателствата, относими към възраженията на страните във
въззивното производство.
3
Първоинстанционния съд се е произнесъл по обективно кумулативно
съденини искове за заплащане на обезщетение за претърпени от ищеца
имуществени и неимуществени вреди, резултат от трудова злополука по чл.
200, ал. 1 КТ.
За да възникне отговорност на работодателя за заплащане на
обезщетение на работника за вреди причинени от трудова злополука, от
обективна страна следва да са осъществени следните предпоставки: ищецът
да установи по предвидения в КСО ред, че е претърпял трудова злополука,
произтичаща от изпълнение на задължения по трудовото правоотношение с
ответника. От значение е да се установи безспорно, че от тази злополука са
претърпени вреди - болки, страдания и разстройство на здравето и не на
последно място – те трябва да са в причинна, непосредствена връзка със
злополуката. Доказателствената тежест относно посочените факти е на ищеца.
Ответникът по иска (работодателят) следва да докаже правоизключващите
или правопогасяващите си възражения, в това число - наличието на
предпоставки за съпричиняване на злополуката при условията на груба
небрежност - по чл. 201, ал. 2 КТ, въз основа на които отговорността му да
бъде намалена.
Безспорно е във въззивното производство, а и от събраните
доказателства се установява, че към датата на процесната злополука, между
ответното дружество и ищеца е съществувало трудово правоотношение, по
силата на което последният е заемал длъжността шофьор на товарен
автомолил за осъществяване на международен транспор, с код по НКПД
8332206 /л. 134-135 РС/, както и че на посочената дата на работното му място,
претърпял претендираното увреждане.
Не се спори между страните, че посочената злополука има характер
на трудова по смисъла на чл. 55, ал. 1 КСО, според която норма трудова
злополука е всяко внезапно увреждане на здравето, станало през време и във
връзка или по повод на извършваната работа, както и при всяка работа,
извършена в интерес на предприятието, когато е причинило
неработоспособност или смърт. Квалификацията на злополуката като трудова
и обстоятелствата, при които е настъпила, са установени и в представените
разпореждане № 19 от 25.07.2018 г. на НОИ – Териториално поделение –
Разград по чл. 60, ал. 1 КСО влязло в сила на 29.08.2018г. /л. 18, 184 РС/ и
протокол за резултатите от извършено разследване на злополуката № 7 от
10.12.2018г. на НОИ – Териториално поделение – Разград, ползващ се с
материална доказателствена сила съобразно чл. 58, ал. 6 КСО /л. 151-152 РС/
- Решение № 63 от 10.05.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3648/2016 г., III г. о., ГК.
Основните спорни между страните въпроси по същество във
въззивното производство са свързани с размера на дължимото обезщетение за
неимуществени вреди и наличието на съпричиняване от страна на
пострадалия.
По въпроса за справедливия размер на обезщетението за
4
неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД, съдът намира следното:
Размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя от
съда по справедливост – чл. 52 ЗЗД. Справедливостта, като критерий за
определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги
конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали
за своя притежател. В този смисъл справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД
не е абстрактно понятие. Тя се извежда от преценката на конкретните
обстоятелства, които носят обективни характеристики – характер и степен на
увреждането, начин и обстоятелства, при които е получено, вредоносни
последици, тяхната продължителност и степен на интензитет, възраст на
увредения, неговото обществено и социално положение. Принципът на
справедливост включва в най-пълна степен компенсиране на вредите на
увреденото лице от увреждащото действие – виж и т. 11 от Постановление №
4 от 23.12.1968 г., Пленум на ВС.
В разглеждания случай, след преценката на конкретно установените
обстоятелства – възрастта на работника, получените травматични увреждания
на пръстите на дясната ръка, претъпрените от това болки и страдания,
продължителността на оздравителния процес, невъзможностто да се
самообслужва, наличието на трайни последици – необратим дефицит във
функцията на активната дясна ръка както в дейностите от ежедневния живот,
съдът намира че справедлоно обезщетение на неимуществени вреди се явява
сумата от 30 000 лв. От значение е и създаденият от съдебната практика
ориентир, относим към аналогични случаи, тъй като "справедливостта" до
голяма степен отразява обществената оценка на засегнатите нематериални
ценности, а в сферата на последните равенството в обществото намира най-
чист израз /виж Решение № 110 от 25.05.2017 г. на ВКС по гр. д. № 2808/2016
г., IV г. о., ГК/. За разликата над 30 000 лв. до пълния претендиран размер от
45 000 лв. искът се явява недоказан, поради което следва да се отхвърли, а
обжалваното решение, в частта с която иска е отхвърлен за разликата над
30 000 лв. до претендирания размер от 45 000 лв., следва да се потвърди
макар и по различни мотиви.
Горепосочената сума е дължима ведно със законната лихва от
момента на настъпване на увреждането /трудовата злополука/ – виж Решение
№ 217 от 25.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1038/2012 г., ІV г. о., ГК. Ищецът
обаче не претендира законната лихва от момента на настъпване на
увреждането – 13.06.2018г., а от следващия ден – 14.06.2018г. Предвид
диспозитивното начало, законнта лихва върху това обезщетение следва да се
присъди от поисканата от ищеца по- късна дата, а именно 14.06.2018г. до
окончателното изплащане.
Другият спорен въпрос касае прилагане на основанието по чл. 201, ал.
2 КТ - за признаване процент съпричиняване, с който да се намали
дължимото от работодателя обезщетение, при условията на груба
небрежност.
5
Съгласно чл. 201, ал. 2 КТ, на който са позовава ответникът,
отговорността на работодателя за обезщетяване вредите от настъпила трудова
злополука може да бъде намалена само ако се докаже, че пострадалият е
допринесъл за трудовата злополука, като е допуснал груба небрежност.
Небрежността като понятие в гражданското право е модел на поведение,
свързан с неполагането на дължимата грижа. За да е налице груба
небрежност, следва служителят да не е положил грижата, която и най -
небрежния не би положил - т. е. да е съзнавал настъпването на вредоносните
последици, но се е надявал, че няма да настъпят или че ще ги предотврати. (в
този смисъл решение № 348 от 11.10.2011 г. по гр. д. № 387/10 г. на IV ГО
ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК).
Практиката на съдилищата и ВКС приема, че грубата небрежност е
тежко нарушаване на дължимата грижа. Именно поради факта, че
пострадалият участвува в увреждането, това му поведение следва да бъде
отчетено при определяне на дължимото обезщетение.
От друга страна, в решение от 21.06.2011 г. по гр. д. № 1248/2010 г.
ІІІ г. о. на ВКС на въпроса дали пострадалият, който извършвайки определени
действия в нарушение на установените правила за безопасност на труда, е
предвиждал възможността за настъпване на вредоносен резултат, който
лекомислено се е надявал да предотврати, разчитайки на придобитите си
умения, е даден отговор, че не всяко нарушение на правилата на безопасност
на труда от пострадалия съставлява основание за намаляване на
обезщетението, а само това, при което е налице виновно допринасяне от
страна пострадалия за настъпване на увреждането, при подчертано
субективно отношение (груба небрежност), като преценката е конкретна и
зависи от установените по делото факти. Същият извод е направен в решение
от 14.01.2010 г. по гр. д. № 298/2009 г. ІV г. о. на ВКС, решение № 79 от
27.02.2012 г. по гр. д. № 673/2011 г., Г. К., ІV ГО на ВКС.
В тежест на ответника е било да ангажира безспорни доказателства за
вината на пострадалия за настъпване на трудовата злополука, в случая – за
проявена груба небрежност, която да доведе до намаляване отговорността на
работодателя.
За разлика от първоинстанционния съд въззивният състав намира, че
такива безспорни доказателства не са ангажирани в производството.
Превенцията на риска от трудова злополука при работа с машини е
отговорност и на двете страни по трудовото правоотношение, но ролята на
работодателя е водеща. Надлежното обезопасяване на работните места и
условията на труд е задължение в тежест на работодателя и включва система
от мерки, само част от които се свеждат до установяването на конкретни
правила за безопасност, прилагани пряко от изложените на риска негови
работници и служители, след инструктаж. Видът и броят на останалите
мерки, които е трябвало работодателят да предприеме, за да осигури
безопасни условия на труд, е в зависимост от действащата подзаконова
6
нормативна уредба, естеството на работата и свързания с нея производствен
риск. Вж. Решение № 60185 от 29.10.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3692/2020 г.,
IV г. о., ГК.
По възражението на ответника, че ищецът не е следвало да се качва
в ремаркето, тъй като в трудовата му характеристика липсва задължение
за товарно-разтоварна дейност.
Наличие на предпоставките за ангажиране отговорността на
работодателя по чл. 200 КТ, доколкото тя е обективна и може да бъде
изключена само при умишлено самоувреждане на пострадалия или при
извършване на работа, която не е в интерес на работодателя (решение № 218
по гр. д. № 1092/2020 г., IV г. о. ВКС). Въпреки липсата на данни за
конкретно възлагане от страна на работодателя за участие на ищеца в
разтоварването, работникът е действал в интерес на работодателя, като при
осъществяване на дейността е претърпял вреди, които са в пряка причинна
връзка с настъпилата злополука. В този смисъл вж. Решение № 60185 от
29.10.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3692/2020 г., IV г. о., ГК.
В разглеждания случай по делото не е доказано, че настъпването на
злополуката е резултат от проявена от ищеца груба небрежност.
Когато трудовата злополука е настъпила в резултат на работа с
необезопасени машини и съоръжения или без да е проведен точен
инструктаж за технологичните правила и правилата за безопасност при
работа, то поведението на работника не може да бъде окачествено като
груба небрежност, освен когато от обстоятелствата е несъмнено ясно, че
определени негови действия могат да доведат до злополуката, увреждаща
здравето му – виж Решение № 60 от 5.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5074/2013
г., IV г. о., ГК.
Действително, съгласно т. 12 от Приложение №
1 към чл. 7, т. 1 от НАРЕДБА № 10 от
7.12.2004 г. за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд при
работа с електрокари и мотокари: „Не се допуска превоз на хора върху кара,
виличните рогове, сменните съоръжения и ремаркетата, ако те не са
предвидени за тази цел от производителя.“ Не се спори, че процесните
вилични рогове не са били предвидени за тази цел от производителя, поради
което ищецът в нарушения на тази норма, се е качил на количката за
разтоварване върху виличните рогове.
Съгласно чл. 15. от НАРЕДБА № РД-07-2 от 16.12.2009 г. за
условията и реда за провеждането на периодично обучение и инструктаж на
работниците и служителите по правилата за осигуряване на здравословни и
безопасни условия на труд:
(1) (Изм. - ДВ, бр. 25 от 2010 г. Сравнение с предишната редакция)
Ежедневен инструктаж се провежда на работещи, пряко заети в
дейности с висок производствен риск, включително: в подземни, минни и
геологопроучвателни обекти; в кариери; в добива на нефт и газ; в превозите
7
в железопътния транспорт; в производството и употребата на взривни
материали; в международните автомобилни превози; в автомобилните
превози на опасни товари по шосе; при работа с опасни химически вещества
и препарати; при строителни и монтажни работи.
(2) За водачите в международните автомобилни превози и за
водачите, превозващи опасни товари по силата на Европейската спогодба
за международен превоз на опасни товари по шосе - ADR, и Наредба № 40
от 2004 г. за условията и реда за извършване на автомобилен превоз на
опасни товари (обн., ДВ, бр. 15 от 2004 г.; изм., бр. 12 и 67 от 2007 г.),
ежедневният инструктаж се съвместява с периодичния инструктаж,
провежда се преди тръгване на път и се документира в Книгата за
ежедневен инструктаж.
(3) Ежедневният инструктаж се провежда от прекия ръководител
на работата или друго лице, определено със заповед на работодателя.
По делото не се спори, че на ищеца е проведен единствено
първоначален инструктаж /л. 176 РС/.
Съгласно чл. 166 от НАРЕДБА № 7 от 23.09.1999 г. за минималните
изисквания за здравословни и безопасни условия на труд на работните места
и при използване на работното оборудване:
(1) (Нова - ДВ, бр. 40 от 2008 г.) Работодателят предоставя на
работещите съответна информация и когато е необходимо, писмени
инструкции за използване на работното оборудване.
(2) (Предишна ал. 1 - ДВ, бр. 40 от 2008 г.) При използване на
работно оборудване, при което съществува риск за безопасността и
здравето на работещите, работодателят осигурява прилагането на
писмени инструкции.
(3) (Предишна ал. 2, доп. - ДВ, бр. 40 от 2008 г.) Писмените
инструкции по ал. 1 и 2 трябва да са разбираеми за работещите, за които се
отнасят, и да съдържат необходимата информация, в т. ч.:
1. условията за използване на работното оборудване;
2. предвидимите ненормални ситуации;
3. изискванията за безопасност и здраве при работа;
4. извлечените от опит заключения при използването на работното
оборудване.
Работодателят дължи и осигуряване на ефективен контрол по смисъла
на чл. 16, ал. 1, т. 6 ЗЗБУТ за извършване на възложената работа без риск за
здравето и по безопасен начин. Безспорно ответникът, е допуснал нарушение
на чл. 33 ЗЗБУТ, тъй като не се е погрижил за здравето и безопасността си
като се е качил на вилиците на мотокара, които повдигат товарите. Вж. и
Решение № 60185 от 29.10.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3692/2020 г., IV г. о.,
ГК.
8
Съгласно чл. 3 от НАРЕДБА № РД-07-2 от 16.12.2009 г. за условията
и реда за провеждането на периодично обучение и инструктаж на
работниците и служителите по правилата за осигуряване на здравословни и
безопасни условия на труд: „Работодателят не допуска до работа
работник и служител, който не притежава необходимите знания и умения
и/или не е инструктиран по правилата за осигуряване на здравословни и
безопасни условия на труд.“
Първоинстанциионния съд изрично е задължил ответника да
представи документи сред които и /л. 90 РС/:
Инструкция за експлоатация на МПС – товарен автомобил
Инструкция за извършване на товар – разтоварни работи.
Ответникът е представил, част от исканите документи, но не и
горепосочените две инструкции, като изрично в придружителното писмо
е посочил че „това е всичко налично с което разполаме“ /л.119 РС/.
Ето защо, съдът на осн. чл. 161 ГПК приема, че работника не е
запознат с правилата за безопасна работа с товарен автомобил и при
извършванена товаро – разтоварни работи, от където произлиза възможността
за създаванена условия за създаване на трудова злополука. Липсата на
документиран инструктаж /различен от първоначалния/ води до извода, че
ответникът няма изградена организация по провеждане и документиране на
инструктажа и е допуснал до работа наето лице – ищеца, без проведен
инструктаж /ежедневен съчетан с периодичния/.
Съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК ответникът следва да проведе пълно и
главно доказване на фактите, върху които е основал възражението си за
съпричиняване на работника поради груба небрежност при изпълнение на
работата. Съдът намира, че по делото не е установено конкретно поведение на
служителя, което да се изразява в груба небрежност при изпълнение на
работата му, а не в обикновена небрежност. Разграничението между двете е
от значение, тъй като ако проявената небрежност е обикновена, а не груба,
отговорността на работодателя не се намалява при условията на чл. 201, ал. 2
КТ. След като работодателят не е ангажирал доказателства, които да
установяват непротиворечиво факта на грубата небрежност, с която да са
нарушени конкретните правила за работа и за безопасност на работното
място, не следва да се приема, че е налице хипотезата на чл. 201, ал. 2 КТ. (в
този смисъл: решение № 195 от 16.07.2013 г. по гр. д. № 757/2012 г., Г. К., ІV
Г. О. на ВКС, решение № 60 от 05.03.2014 г. по гр. д. № 5074/2013 г., Г. К., ІV
Г. О. на ВКС, решение № 310 от 27.01.2014 г. по гр. д. № 1145/2012 г., Г. К. ІІІ
Г. О. на ВКС и т. н.)
Трудовата злополука е настъпила без да е проведен точен
инструктаж за технологичните правила и правилата за безопасност при
работа, поради което поведението на пострадалия не може да бъде
окачествено като груба небрежност, тъй като от обстоятелствата не е
несъмнено ясно, че определени негови действия могат да доведат до
9
злополуката, увреждаща здравето му. Поради изложеното, въззивният съд
намира, че не са доказани предпоставките за прилагане разпоредбата на чл.
201, ал. 2 КТ и за намаляване размера на обезщетението поради
съпричиняване.
Относно иска за имуществени вреди.
Видно от приетата фактура № ********** от 05.11.2019г. издадена от
ПРО-ЕАД Павел Баня – Център за рехабилитация, с място на сделка
балнеохотел Павел Баня и фискален болен от същата дата издаден от същото
ЮЛ, е че ищецът е заплатил сумата от 395 лв. за услуга Про здраве и
туристически данък /л. 32-33 РС/. Видно от показанията на свидетелите
Добринка Пешева /сестра на ищеца/ и Йорданка Христова /майка на ищеца/,
ценени по реда на чл.172 ГПК, е че ищецът е ходил на рехабилитация поради
процесното увреждане и в Павел баня. Следва да се изтъкне, че решението, с
което иска за имуществени вреди е уважен до размера на 118.50 лв. ведно със
законатата лихва от 14.06.2018г., е влязло в сила като необжалвано
/ответникът обжалва решението само в частта относно присъденото
обезщететение за неимуществени вреди/. Съдът намира, за изцяло доказан
иска за имуществени вреди относно главницата, тъй като горепосочените
суми са били изразходвани от ищеца за лечението на травмите от процесната
трудова злополука.
Относно претенцията на ищеца законната лихва по чл. 86, ал.1 ЗЗД
относно обезщетението за имуществени вреди да бъде присъдена от
14.06.2018г. /въпреки, че плащането на услугите за рехабилитация е било
извършено на 05.11.2019г./, съдът приема следното:
При деликт длъжникът е в забава от датата на увреждането и без да
му е отправена покана, но за да възникне задължение за обезщетение за
забава трябва да са се осъществили всички елементи от състава на
увреждането. Елемент от фактическия състав е и настъпването на вредата -
преди това няма задължение за обезщетяване преди такава да е налице,
съответно не би могло да има и забава, нито задължение за обезщетяване на
вреди от забава. Ето защо, лихви по чл. 86, ал. 1 ЗЗД деликвентът (съответно
отговорното за неговото поведение лице) дължи от датата на злополуката, но
само по отношение на вредите, настъпили веднага. За обезщетяване на
настъпилите по-късно вреди, ответникът е в забава също без покана, но едва
от датата на настъпването им, а не от датата на злополуката. Определение №
620 от 14.05.2013 г. на ВКС по гр. д. № 2790/2013 г., IV г. о., ГК и
Определение № 823 от 21.07.2009 г. на ВКС по гр. д. № 460/2009 г., IV г. о.,
ГК.
Ищецът е заплатил едва на 05.11.2019г. горепосочената сума за
рехабилитация. Ето защо, именно от тази дата следва да му бъде присъдена
претендираната законнна лихва, а не от 14.06.2018г. Както вече се посочи,
решенито с което на ищеца е присъдено обезщетение за имуществени вреди в
размер на 118.50 лв., ведно със законната лихва от 14.06.2018г., е влязло в
10
сила като необжалвано.
Като съобрази изложеното, въззивният съд намира, че жалбата на
ищеца срещу решението в частта, в която е отхвърлен иска за заплащане на
обезщетение за неимуществени вреди над сумата от 13 500 лв. е частично
основателна до размер от 30 000 лв. и следва да бъде уважена. Решението
следва да се отмени в тази част и искът да се уважи до размер от 30 000 лв.,
т.е. присъдят се още 16 500 лв. Решенето следва да се потвърди за разликата
над 30 000 лв. до пълния отхвърлен размер от 45 000 лв.
В частта, с която за имуществени вреди е отхвърлен за разликата над
118.50 лв. до пълния претендиран размер от 395 лв. решението следва да се
отмени и се постанови ново с което се присъдят още 276.50 лв., ведно със
законната лихва считано от 05.11.2019г.
В частта, в която е уважен иска за неимуществени вреди над 750 лв.
до присъдените 13 500 лв., тъй като жалбата на ответника е неоснователна -
решението следва да се потвърди, като постановено при правилно
приложение на материалния закон.
По разноските пред първата инстанция:
С оглед промяна на резултата от спора, като се съобразят
представените по делото доказателства за реално направени разноски пред
първоинстанционния съд, на ответника, с оглед отхвърлената част, се дължат
разноски от общо 790.35 лв. - от разноските за адвокат и вещо лице. Тъй като
първоинстанционния съд е присъдил разноски в полза на ответника в размер
на 1674.30 лв., то решението следва да се отмени в частта за сумата над
790.35 лв., като за разликата над тази сума до присъдения размер от 1674.30
лв., искането за разноски на ответника следва да се отхвърли като
неоснователно.
Пред първоинстанционния съд ищецът не е направил разноски.
Предвид изхода на спора във въззивното производство ответникът
дължи държавна такса в размер на 4% върху уважената при въззивното
обжалване част от иска. Ищецът освободен от предварително заплащане на
държавна такса по реда на чл. 83, ал.1, т.1 ГПК и с оглед разпоредбата на чл.
78, ал. 6 ГПК заплащането на държавната такса върху уважената от
въззивната инстанция част от иска е в тежест на ответника. Според правилото
на чл. 73, ал. 3 ГПК държавната такса за водене на дело се събира при
предявяване на иска. Когато ищецът е освободен от предварително заплащане
на таксата при наличие на предвидени в закона предпоставки за това,
първоначално дължимата такса се събира от ответника в случай, че
предявеният срещу него иск бъде уважен. Ако искът е отхвърлен от първата
инстанция и уважен от въззивната, с решението си по съществото на спора
въззивният съд събира не само таксата за въззивно обжалване, но и
таксата за първоначално предявяване на иска, която ищецът би следвало
да заплати при условие, че не е бил освободен от заплащането й. Така и
Определение № 5 от 6.01.2016 г. на ВКС по ч. т. д. № 3643/2014 г., II т. о., ТК.
11
Предвид промяната в изхода от спора, ответникът дължи още 705.26 лв.
държавна такса по останалата уважена част от претенцията в полза на РС-
Разград.
По разноските пред въззивния съд:
При този изход на спора, право на разноски за въззивната инстанция
има ищеца, чиято жалба ще бъде частично уважена, на основание чл. 78, ал. 1
ГПК. Той е претендирал разноски за тази инстанция, но не е представил
доказателства за направени разноски. Ето защо, такави не следва да му се
присъждат.
Понеже жалбата на ответника няма да бъде уважена, в негова полза
не се дължат разноски за държавна такса за тази инстанция.
По отношение на разноските за адвокатски хонорар за ответника
за въззивния съд:
Тъй като жалбата на ответника е приета за неоснователна, то и
страната няма основание за претендира присъждането на съдебните разноски,
сторени във връзка със защитата по своята жалба. Данни за договорено
адвокатско възнаграждение във връзка със защита по подадената от
насрещната страна въззивна жалба отсъстват. Неоснователен е доводът, че
възнаграждението на пълномощника на ответника е договорено и за защита
срещу подадената ищеца жалба. Ответникът не посочва каква част от
възнаграждението е "договорено" за защита по жалбата на насрещната страна,
а претендира заплащането в цялост на сумата 1 400 лв. Следователно,
отсъстват доказателства страната, претендираща заплащане на разноски за
адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция, да е договорила и
заплатила отделно възнаграждение за защита по подадената от насрещната
страна жалба, а същевременно жалбата на претендиращата разноски страна не
е уважена. Така и Определение № 140 от 23.03.2021 г. на ВКС по ч. т. д. №
1409/2020 г., I т. о., ТК.
По държавната такса върху уважения размер на исковете при
въззивно обжалване.
Ответникът следва да бъде осъден да заплати в полза на бюджета на
съдебната власт по сметка на Окръжен съд – Разград сумата от 355 лв.
представляваща държавна такса от 2% във въззивното производство върху
присъдените от въззивния съд суми.
По искането на третото лице помагач за присъждане на
юрисконсултско възнаграждение във въззивното производство, на осн. чл.
78, ал.8 ГПК.
Сагласно чл. 78, ал. 10 ГПК: „ на третото лице помагач не се
присъждат разноски“. Ето защо, исконето му се явява неоснователно.
Така мотивиран съдът, на осн. чл. 271, ал.1 ГПК,
12
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 332 от 02.07.2021 г. по гражданско дело №
20203330101679 по описа за 2020 година на РС – Разград, поправено по реда
на чл. 247 ГПК с Решение № 415 от 05.08.2021г. и с Решение № 500 от
01.10.2021г., в следните части:
- в частта с която е отхвърлен предявения от Д. АТ. АТ., ЕГН
********** от гр. Старо Оряхово, ул. Мир № 8 срещу УЛУСОЙ-БГ ООД,
ЕИК *********, иск с правно основание чл. 200 КТ за сумата над 13 500 лева
до 30 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди - болки
и страдания, причинени в резултат на трудова злополука от 13.06.2018 г.,
- в частта с която е отхвърлен иска с правно основание чл. 200 КТ за
сумата над 118.50 лева до 395 лева, представляваща обезщетение за
неимуществени вреди - болки и страдания, причинени в резултат на трудова
злополука от 13.06.2018 г.,
- в частта за присъдените разноски в полза на УЛУСОЙ-БГ ООД,
ЕИК ********* за сумата над 790.35 лв. до присъдения размер от 1674.30 лв.,
и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА "УЛУСОЙ - БГ" ООД, ЕИК *********, седалище и адрес
на управление: гр. Разград, п.к. 7200, ж.к. Освобождение, бл. 71, вх. 1, ет. 3,
ап. 16, представлявано от управителя Бекир Улусой, ДА ЗАПЛАТИ на Д. АТ.
АТ., ЕГН **********, с адрес гр.Старо Оряхово, община Долни чифлик,
област Варна, на основание чл. 200 КТ:
- сумата от още 16 500,00 лева /шестнадесет хиляди и петстотин
лева/, представляваща обезщетение за неимуществени вреди - болки и
страдания, причинени в резултат на трудова злополука от 13.06.2018 г., ведно
със законната лихва от 14.06.2018 г. до окончателното изплащане на сумата,
- сумата от още 276.50 лева /двеста седемдесет и шест лева и
петдесет стотинки/, представляваща обезщетение за имуществени вреди -
болки и страдания, причинени в резултат на трудова злополука от 13.06.2018
г., ведно със законната лихва от 05.11.2019г. до окончателното изплащане на
сумата, като отхвърля искането за присъждане на законна лихва върху тази
сума за периода от 14.06.2018г. до 04.11.2019г., като неоснователно.
ОТХВЪРЛЯ ИСКАНЕТО на "УЛУСОЙ - БГ" ООД, ЕИК *********
за присъждана на разноски в първоинстанционното производство за
разликата над сумата 790.35 лв., като неоснователно.
13
ОСЪЖДА "УЛУСОЙ - БГ" ООД, ЕИК *********, седалище и адрес
на управление: гр. Разград, п.к. 7200, ж.к. Освобождение, бл. 71, вх. 1, ет. 3,
ап. 16, представлявано от управителя Бекир Улусой, ДА ЗАПЛАТИ:
- сумата 705.26 лева /седемстотин и пет лева и двадесет и шест
стотинки/ в полза на бюджена на съдебната власт по сметка на Районен съд –
Разград - представляваща държавна такса за предявяването на исковете
изчислена върху уважена част от исковите претенции във въззивното
производство, на осн. чл. 78, ал.6 във вр. с чл. 83, ал.1, т.1 ГПК,
- сумата 355.00 лева /триста петдесет и пет лева/ в полза на
бюджена на съдебната власт по сметка на Окръжен съд – Разград -
представляваща държавна такса за въззивното обжалване изчислена върху
уважена част от исковите претенции във въззивното производство, на осн. чл.
78, ал.6 във вр. с чл. 83, ал.1, т.1 ГПК,
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 332 от 02.07.2021 г. по гражданско
дело № 20203330101679 по описа за 2020 година на РС – Разград, поправено
по реда на чл. 247 ГПК с Решение № 415 от 05.08.2021г. и с Решение № 500
от 01.10.2021г., в следните му части:
- в частта, с която предявения иск за обезщетение за неимуществени
вреди е уважен за разликата над 750.00 лева до 13 500.00 лв., ведно със
законната лихва, считано от 14.06.2018г. до окончателното изплащане,
- в частта, с която е отхвърлен като неоснователен предявения иск за
обезщетение за неимуществени вреди за сумата над 30 000.00 лева до
45 000.00 лева, ведно със законната лихва, считано от 14.06.2018г. до
окончателното изплащане.
Решение № 332 от 02.07.2021 г. по гражданско дело №
20203330101679 по описа за 2020 година на РС – Разград, поправено по реда
на чл. 247 ГПК с Решение № 415 от 05.08.2021г. и с Решение № 500 от
01.10.2021г., в ЧАСТТА, с която искът с правно основание 200, ал. 1 от КТ за
обезщетение за причинени неимуществени вреди имуществени вреди е
уважен до размера на 750.00 лв., ведно със законната лихва от 14.06.2018г. до
окончателното изплащане, както и в ЧАСТТА, с която искът за имуществени
вреди изразяващи се в направени разходи за лечение, е уважен до размера от
118.50 лева, ведно със законната лихва от 14.06.2018г. до окончателното
изплащане, като необжалвано от страните, е влязло в сила.
СТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ исканията на Д. АТ. АТ., ЕГН **********,
"УЛУСОЙ - БГ" ООД, ЕИК ********* и "ЗАСТРАХОВАТЕЛНО
АКЦИОНЕРНО ДРУЖЕСТВО АРМЕЕЦ" АД, ЕИК ********* за присъждане
на разноски във въззивното производство, като неоснователни.
Решението е постановено ПРИ УЧАСТИЕТО на третото лице
помагач "ЗАСТРАХОВАТЕЛНО АКЦИОНЕРНО ДРУЖЕСТВО АРМЕЕЦ"
АД, ЕИК ********* на страната на ответника „УЛУСОЙ – БГ“ ООД, ЕИК
*********.
14
Препис от решението да се връчи на страните, на осн. чл. 7, ал.2
ГПК.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС, при предпоставките на
чл. 280, ал. 1 и ал.2 ГПК, в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
15