№ 3513
гр. София, 13.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на петнадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Силвана Гълъбова
Членове:Георги Ст. Чехларов
Виктория Мингова
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Силвана Гълъбова Въззивно гражданско дело
№ 20231100514211 по описа за 2023 година
Образувано е по въззивна жалба на ответника ЗК „Л.И.“ АД срещу решение от
12.10.2023 г. по гр.д. №2944/2023 г. на Софийски районен съд, 168 състав, в частта, в която
е уважен предявеният от ищеца Д. А. Б. срещу жалбоподателя осъдителен иск с правно
основание чл.432 ал.1 КЗ вр. чл.45 ал.1 вр. чл.52 ЗЗД за разликата над сумата от 10 000,00
лв. до пълния присъден размер от 15 000,00 лв., представляваща обезщетение за
неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания вследствие на травматично
увреждане на здравето от настъпило на 23.07.2022 г. застрахователно събитие – ПТП,
съставляващо застрахователен риск за ответника, ведно със законната лихва от датата на
исковата молба – 19.01.2023 г. до окончателното изплащане, като ответникът е осъден да
заплати на ищеца и разноски по делото.
В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно. Сочи, че неправилно
първоинстанционният съд е определил размера на дължимото се обезщетение за
претърпените от ищеца неимуществени вреди и неправилно е приел, че не е налице
съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищеца. Предвид изложеното,
жалбоподателят моли въззивния съд да отмени решението и да отхвърли предявения иск за
разликата над посочения по-горе размер. Претендира разноски.
Въззиваемата страна Д. А. Б., действащ със съгласието на баща си А. Д. Б., в срока за
отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли решението на СРС да бъде потвърдено.
Претендира разноски.
Решението на СРС в частта, в която предявеният иск е уважен до посочения по-горе
размер, не е обжалвано от ответника, и в частта, в която предявеният иск е отхвърлен за
разликата над размера от 15 000,00 лв. до пълния претендиран размер, не е обжалвано от
ищеца, поради което е влязло в сила в тази му части.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен
1
акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни
изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е
неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд
следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в
жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно, допустимо и правилно поради
следното:
За основателността на прекия иск в тежест на ищеца е да докаже, че в причинна
връзка от виновно противоправно деяние на лице, чиято гражданска отговорност към датата
на деянието е застрахована при ответника, е претърпял вреди, както и какъв е техният
действителен вид и размер.
В тежест на ответника е да докаже положителният факт на плащане на
обезщетението.
Доколкото обжалваното решение е влязло в сила в посочената по-горе част, то и
основанието на предявения иск е установено. Спорът по настоящото дело е съсредоточен
върху обстоятелството дали първоинстанционният съд правилно е определил размера на
дължимото се обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди, както и дали е
налице съпричиняване от страна на пострадалото лице.
По делото е представен лист за преглед на пациент в КДБ/СО от 23.07.2022 г., от
който се установява, че ищецът при ПТП, при което е бил с колело, е затиснат ляв глезен,
като е получил открита рана на стъпалото, а назначената терапия е имобилизация за 21 дни.
От показанията на свид. Д. Б. се установява, че след процесното ПТП ищецът е бил в
гипс на стъпалото до под коляното за около 30 дни, бил е на легло, налагало се е да го
придържат при придвижване, било му е трудно да се движи, а в началото е имал и болки и е
бил уплашен. Свидетелят сочи още, че ищецът е трябвало да преустанови тренировките по
футбол, като постепенно е започнал да се раздвижва, като към настоящия момент е
възстановен и вече тренира, и няма остатъчни деформации.
От приетото във заключение на СМЕ, което съдът кредитира напълно, се установява,
че при процесното ПТП ищецът е получил счупване на четвърта метатарзална
/предноходилна/ кост на лявото ходило и охлузване на лявото ходило в областта на
четвъртата метатарзална /предноходилна/ кост, които са му причинили трайно затруднение
на движенията на левия долен крайник за срок от повече 30 дни, които увреждания са в
причинна връзка с процесното ПТП, като на ищеца е проведено лечение, изразяващо се в
хирургична обработка на охлузванията и поставяне на имобилизация на ляво ходило и
глезенна става за 21 дни. Вещото лице сочи още, че при нормално протичане на лечебния
процес се очаква пълно възстановяване, периодът на възстановяване при такива увреждания
е около 2 мес., през който период ищецът е търпял болки и страдания, като първите 2 мес.
болките са били с по-голям интензитет, като липсват данни за наличие на трайни последици
при ищеца.
С оглед на така събраните доказателства, съдът намира, че в причинна връзка с ПТП
ищецът е претърпял телесна повреда, вследствие на което за определен период от време е
изпитвала болки и страдания. Налице е основание за обезщетение на претърпените
2
неимуществени вреди.
Съгласно чл.52 ЗЗД размерът на обезщетението се определя по справедливост, като
преценката следва да се извърши въз основа обективни и доказани по делото факти –
интензитет и продължителност на болката, период на възстановяване, наличие на остатъчна
травма. Съдебната практика приема като критерии за определяне на справедливо
обезщетение житейски оправданото и утвърденото в практиката обезщетение за аналогични
случаи, но съобразени с конкретния случай.
Съдът, при определяне размера на обезщетението, отчита обстоятелството, че
травмата на ищеца е била без риск за живота на пострадалия, че интензивността на болката е
била значителна, че на ищеца е проведено само консервативно лечение, периодът на
възстановяване е със средна продължителност, но се е налагало ограничен двигателен режим
на пострадалия за определен период, през който период се е нуждаел от чужди грижи. Съдът
отчита и обстоятелството, че към датата на процесното ПТП ищецът е бил на 12 год., т.е.
касае се за дете, а прогнозата е напълно благоприятна – ищецът е напълно възстановен. С
оглед на изложеното по-горе, съдът счита, че справедливо обезщетение за претърпените
травматични увреждания е в размер на 15 000,00 лв.
Настоящият съдебен състав намира за неоснователно и недоказано възражението на
ответника за наличието на съпричиняване от страна на ищеца. Съгласно разпоредбата на
чл.51 ал.2 ЗЗД, ако увреденият е допринесъл за настъпването на вредите, обезщетението
може да се намали. Не всяко нарушение на установените в ЗДвП и ППЗДвП правила за
движение по пътищата обаче е основание да се приеме съпричиняване на вредоносния
резултат от пострадалия, водещо до намаляване на дължимото се за същия обезщетение.
Съгласно разяснителната част на т.7 ТР №1/2014г. на ОСТК на ВКС, съпричиняването на
вредата по чл.51 ал.2 ЗЗД изисква наличие на пряка причинна връзка между поведението на
пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, но не и вина. Приносът на увредения -
обективен елемент от съпричиняването, може да се изрази в действие или бездействие, но
всякога поведението му трябва да е противоправно и да води до настъпване на вредоносния
резултат, като го обуславя в някаква степен. Направено е отграничение между
допринасянето на пострадалия за възникване на самото ПТП, като правно значим факт,
който обуславя прилагането на чл.51 ал.2 ЗЗД, и приноса му за настъпване на вредата
спрямо самия него, който факт също води до приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД. Посочено е,
че дали поведението на пострадалия е допринесло за увреждането, подлежи на установяване
във всеки конкретен случай.
В т.7 ППВС № 17/18.11.1963 г. при тълкуване на чл.51 ал.2 ЗЗД също е посочено, че
обезщетението за вреди от непозволено увреждане може да се намали, ако самият пострадал
е допринесъл за тяхното настъпване, като от значение е наличието на причинна връзка
между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, но не и на вина.
Затова, когато малолетно дете или невменяемо лице допринесе за настъпването на
резултата, съобразно обстоятелствата на случая следва да се приложи разпоредбата на чл.51
ал.2 ЗЗД, независимо от това, че такова лице не може да действа виновно.
По изложените съображения съдът намира, че е правноирелевантно обстоятелството,
че ищецът е била малолетен /и недееспособен/ за обективния факт на евентуално
настъпилото съпричиняване, противно на приетото от първоинстанционния съд.
Съгласно трайната практика на ВКС /напр. решение №92/24.07.2013г. по т.д. №540/
2012 г. на I ТО/, приносът на пострадалия по чл.51 ал.2 ЗЗД следва да бъде надлежно
релевиран от застрахователя чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд. С
решение №98/29.06.2016г. по т.д. №1499/2015 г. на I ТО на ВКС и с решение
№66/01.06.2017г. по т.д. №650/2016 г. на I ТО на ВКС, е прието, че надлежно възражение за
съпричиняване по чл.51 ал.2 ЗЗД в първоинстанционното производство може да бъде
направено и след изтичане на срока за отговор на исковата молба, ако е налице хипотезата
3
на чл.147 т.1 ГПК по отношение на обстоятелствата, на които се основава възражението.
Подчертано е, че приносът на пострадалия трябва да е конкретен - да се изразява в
извършването на определени действия или въздържане от такива от страна на пострадалото
лице, както и да е доказан, а не хипотетичен и предполагаем, съответно обстоятелствата,
които навежда страната и на които основава възражението си по чл.51 ал.2 ЗЗД, също
трябва да са конкретни. Ако застрахователят не е могъл да узнае за тях преди изтичане на
срока за отговор на исковата молба, те могат да бъдат наведени в първоинстанционното
производство и след изтичането на този срок, тъй като съгласно чл.147 т.1 ГПК до
приключване на съдебното дирене пред първата инстанция, страните могат да твърдят нови
обстоятелства и да сочат и представят нови доказателства, ако не са могли да ги узнаят,
посочат и представят своевременно. След като възражението за принос на пострадалия по
чл.51 ал.2 ЗЗД може да се основава само на конкретни факти, страната не може да го
направи преди да е могла да узнае за тях. В тази насока е и даденото разяснение в
мотивационната част на т.4 ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, според което общото правило
за преклузия по чл.133 вр. чл.131 ал.2 т.5 ГПК с изтичане на срока за отговор на исковата
молба се отнася само за възражения, основани на факти, съществуващи и узнати към този
момент.
В конкретния случай в отговора на исковата молба ответникът е направил
възражение по чл.51 ал.2 ЗЗД, но без да сочи конкретните обстоятелства, от които извежда
приноса на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат, като единствено е посочил,
че като участник в движението – водач на двуколесно превозно средство, е нарушил
разпоредбата на чл.25 ал.1 ЗДвП, според която водач на пътно превозно средство, който ще
предприеме каквато и да е маневра, като например да заобиколи пътно превозно средство, да
излезе от реда на паркираните превозни средства или да влезе между тях, да се отклони
надясно или наляво по платното за движение, в частност за да премине в друга пътна лента,
да завие надясно или наляво за навлизане по друг път или в крайпътен имот, преди да
започне маневрата, трябва да се убеди, че няма да създаде опасност за участниците в
движението, които се движат след него, преди него или минават покрай него, и да извърши
маневрата, като се съобразява с тяхното положение, посока и скорост на движение. Едва във
въззивната жалба ответникът е въвел твърдения за нарушение на правилата за движение,
изразяващо се в пресичане на пътното платно по пешеходна пътека, управлявайки
велосипеда, без да слезе от него и да го бута. С оглед на това, настоящият въззивен състав
по правилността на акта относно наличието на съпричиняване е длъжен да се произнесе по
въведеното пред първоинстанционния съд твърдение за нарушение от страна на ищеца на
разпоредбата на чл.25 ал.1 ЗДвП.
От показанията на свид. И.Е. се установява, че е бил спрял на кръстовище при червен
сигнал на светофара и след като вече е светнал зелен сигнал, е изчакал да преминат
пешеходците, след което е навлязъл в кръстовището и непосредствено след настъпване на
пешеходната пътека се е блъснал с момче, което е управлявало колело, като го възприел чак
след сблъсъка. Свидетелят сочи още, че велосипедистът е дошъл от същата посока, в която
се е движел самият свидетел.
От заключението на назначената по делото САТЕ, което и настоящият съдебен
състав кредитира напълно, се установява, че процесното ПТП е настъпило на кръстовище,
на който л.а. „Тойота Рав 4“ е бил спрял на червен сигнал на светофарната уредба, а в
същото време велосипедистът се е движил попътно на л.а. със скорост 13 км/ч, като след
подаване на зелен сигнал на светофара автомобилът е потеглил и е водачът му е предприел
десен завой и след което е ускорил до 10,28 км/ч, но водачът на л.а. не е възприел
велосипедиста и е продължил движението си, след което е настъпил ударът. Вещото лице
сочи още, че причина за настъпване на ПТП са субективните действия на водача на л.а.,
който не е възприел своевременно велосипедиста, за което е имал възможност, като
велосипедистът също е имал възможност да предотврати настъпване на произшествието, ако
4
е предприел спиране в момента, в който л.а. е потеглил за десен завой.
Въз основа на установения по делото механизъм на настъпване на ПТП, съдът
намира, че пострадалият не е в хипотезата на чл.25 ал.1 ЗДвП, доколкото не се установява
същият да е извършвал каквато и да е маневра по смисъла на цитираната разпоредба. От
заключението на САТЕ се установи, че ищецът се е движил попътно на л.а. отдясно и при на
зелен сигнал на светофара е продължил през кръстовището, като няма данни за
предприемане на каквато и да е маневра от негова страна.
Поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на
първоинстанционния съд, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като
неоснователна, а обжалваното решение на СРС – потвърдено.
С оглед изхода на делото и направеното искане, на въззиваемата страна на основание
чл.78 ал.3 ГПК следва да се присъдят разноски във въззивното производство в размер на
сумата от 900,00 лв., представляваща адвокатско възнаграждение, платимо по реда на чл.38
ЗА.
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №16477 от 12.10.2023 г., постановено по гр.д.
№2944/2023 г. по описа на СРС, ГО, 168 състав, в обжалваната част.
ОСЪЖДА ЗК „Л.И.” АД, ЕИК ****, седалище и адрес на управление: гр. София,
бул. ****, да заплати на адв. Я. Д., адрес: гр. София, ул. ****, вляво, на основание чл.78 ал.3
ГПК вр. чл.28 ЗА сумата от 900,00 лв., представляваща адвокатско възнаграждение във
въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС с касационна жалба в едномесечен
срок от съобщаването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5