Решение по дело №9816/2019 на Районен съд - Бургас

 

Р Е Ш Е Н И Е

 

№ 1546                           07.07.2020 година                      гр. Бургас

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

Бургаският районен съд                                          ХХ граждански състав

На осми юни                                                        две хиляди и двадесета година

в публично заседание в следния състав:

 

                                                    ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАН ДЕЧЕВ

                                                                

 

при секретаря Станка Атанасова  

изслуша докладваното от съдията Иван Дечев

гражданско дело № 9816/2019г.

и за да се произнесе взе в предвид следното:     

               Производството по делото е образувано по исковата молба на Р.В.Г., ЕГН ********** *** против “Водоснабдяване и канализация“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.Бургас, ул.“Генерал Владимир Вазов“ 3, представлявано от Г. Й. Т. за приемане за установено, че ищцата не дължи на ответника сумата от 604.28 лева главница, законна лихва от 30.09.2013г. до депозиране на исковата молба в размер на 375.12 лева, разноски от 125 лева и юрисконсултско възнаграждение от 150 лева, тъй като тези суми са погасени по давност. Твърди се, че против ищцата е било заведено от ответника изпълнително дело № 237/2014г. По това дело са предприети изпълнителни действия, изразяващи се в запор на сметки на ищцата, извършен на 27.08.2014г. и налагане на възбрана върху неин недвижим имот от 08.10.2014г. След тази дата липсват извършени други принудителни действия и искания за такива действия. От последното принудително действие е изтекъл период от над 5 години, поради което вземанията по изпълнителния лист са погасени по давност. Ето защо се счита, че ищцата вече не дължи сумите, за които е образувано изпълнението. Искът е по чл.439 ГПК.

               Ответникът е представил отговор в срока по чл.131 ГПК, в който оспорва иска. На първо място счита, че искът е недопустим, тъй като изпълнителното дело е прекратено. По същество заявява, че вземанията му не са погасени с давност. В хода на производството са били извършени редица принудителни действия, които са прекъсвали давността. Моли се за отхвърляне на иска.

               Районният съд, като съобрази представените писмени доказателства и закона, намира следното:

               Искът е основателен.

               Фактите по делото са такива, каквито са описани в исковата молба. Кредиторът ВиК ЕАД е инициирал заповедно производство против длъжника Р.В.Г. за суми, дължими от нея за потребена студена вода. Издадена е била заповед за изпълнение, която в последствие, предвид липсата на възражение, е влязла в сила и съдът е издал и изпълнителен лист за сумата от 604.28 лева за ползвани ВиК услуги, ведно със законната лихва от 30.09.2013г. до изплащане на вземането, както и сумата от 125 лева разноски по делото. След като се е снабдил с изпълнителния лист, кредиторът е завел изпълнително дело № 237/2014г. по описа на ЧСИ И. М.. Видно от данните по изпълнителното дело, ЧСИ е наложил запор върху банковите сметки на Г. в ОББ АД /със запорно съобщение от 03.06.2014г./, в ПИБ АД /със запорно съобщение от 13.08.2014г./ и възбрана върху неин имот /с молба за вписване на възбрана от 16.07.2014г./. Други действия по изпълнението не са извършвани.

               По искане на длъжницата, с постановление от 21.10.2019г. изпълнителното производство е прекратено, тъй като повече от две години взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия.

               При това положение следва да се приеме, че вземанията на ВиК ЕАД, за които са били издадени заповед по чл.410 ГПК и изпълнителен лист, са погасени по давност.

               БРС намира, че в случая е без значение, че са извършени изпълнителни действия през 2014г., тъй като от извършването на последното изпълнително действие не започва да тече нова давност. Наистина в т.10 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. на ВКС по т. д. № 2/2013 г., ОСГТК е прието, че когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено по чл.433, ал. 1, т. 8 ГПК (чл. 330, ал. 1, б. "д" ГПК отм.), нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие. В конкретната хипотеза обаче това не намира приложение, тъй като в същото ТР е прието, че Постановление на Пленума на Върховния съд № 3/1980 г. следва да счита изгубило сила. В това Постановление на ВС е прието, че след образуването на изпълнителното дело при висящност на изпълнителния процес прекъснатата вече давност се спира. Следователно с образуването на изпълнителното дело през 2014г. давността за погасяване на вземането е прекъсната /чл.116, б.“в“ ЗЗД/ и след това веднага е спряна по силата на чл.115, б.“ж“ ЗЗД. С Решение № 170 от 17.09.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2382/2017 г., IV г. о., ГК е прието, че извършената с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 година, постановено по тълк. д. № 2/2013 година на ОСГТК на ВКС отмяна на ППВС № 3/18.11.1980 година поражда действие от датата на обявяването на ТР, като даденото с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 година, постановено по тълк. д. № 2/2013 година на ОСГТК на ВКС разрешение се прилага от тази дата и то само по отношение на висящите към този момент изпълнителни производства, но не и към тези, които са приключили преди това. Следователно Постановлението на Пленума на ВС е действало до 26.06.2015г., когато е било отменено с посоченото ТР и съответно до 26.06.2015г. се е считало, че давността е била спряна и не е текла. След 26.06.2015г., по силата на разрешението по т.10 от ТР, давността е възобновила течението си. Ето защо в случая няма значение, че изпълнителни действия са извършени само през 2014г., тъй като тогава давността при всички случаи е била спряна и не е започнала да тече след всяко от тези действия. Тя е започнала да тече от 26.06.2015г. и оттогава е текла безпрепятствено, тъй като няма извършени други изпълнителни действия, нито има искане такива да бъдат извършени.

               БРС счита, че в случая вземанията на кредитора се погасяват с кратката тригодишна давност. Това е така, защото вземанията са за неизплатени фактури за ползвани ВиК услуги, т.е. касае се за периодични плащания и за тях давността е 3 години – чл.111, б.“в“ ЗЗД. Вземанията не са признати в общ исков процес с решение на съд, а са установени само със заповед за изпълнение, срещу която не е подадено възражение и тя на основание чл.416 ГПК е влязла в сила. Не би могло да намери приложение разпоредбата на чл.117, ал.2 ЗЗД, която гласи, че ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога пет години. В текста на правната норма е посочен конкретният акт, при наличието на който давността бива всякога петгодишна и той е единствено съдебното решение. Нормата е императивна и е от изключителен характер, доколкото предвижда течението на нов по-дълъг давностен срок за всички задължения, които преди влизане в сила на решението са се погасявали с изтичането на кратка погасителна давност, поради което не следва да бъде тълкувана разширително, нито да бъде прилагана по аналогия. В мотивите към т. 14 от Тълкувателно решение № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС е посочено, че не може да се търси аналогия между подаването на искане за издаване на изпълнителен лист, респ. заявление за издаване на заповед за изпълнение и предявяването на иск, възражение или искане за почване на помирително производство по смисъла на чл. 116, б. "б" от ЗЗД поради изключителния характер на разпоредбата. Водим от това тълкуване, настоящият състав не намира основание издадената въз основа на такова заявление заповед за изпълнение да бъде приравнявана на съдебно решение, отново по аналогия с еднакво изключителната по характер разпоредба на чл. 117, ал. 2 от ЗЗД. Следва да каже, че заповедното производство, уредено в действащия ГПК, е част от изпълнителното производство, а не от исковото такова, и действащата в момента правна уредба предвижда процесуална преклузия за релевиране на възраженията, които длъжникът е могъл да направи в срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК, съдържаща се в разпоредбата на чл. 424 от ГПК. Съдът намира, че с оглед систематичното място на заповедното производство в действащия кодекс, към настоящия момент няма основание заповедта за изпълнение да бъде приравнена на съдебно решение. Следва да се подчертае още, че според правната теория, влязлото в сила съдебно решение има на първо място установително действие, което се съдържа в даденото от съда разрешение на въпроса за съществуването или несъществуването на претендираното от ищеца материално право. Това действие е законово регламентирано в чл. 124, ал. 1 и чл. 223, ал. 1 от ГПК и с него е скрепено както решението по установителни искове, така и това по осъдителни искове. То се формира, съгласно чл. 12 от ГПК, след преценка по вътрешно убеждение от съда на събраните по делото доказателства и становищата на страните, и представлява същността на общия исков процес. Заповедното производство по действащия ГПК има за цел единствено да установи дали твърдяното от ищеца право е спорно или не, не и да установява съществуването му. Произнасянето по редовността и основателността на заявлението по чл. 410 от ГПК се извършва единствено въз основа на изложените в него твърдения. Нещо повече, дори заявителят да е представил доказателства към тези твърдения, съдът няма задължение да ги изследва, именно с оглед формалния характер на производството, в което не се разглежда въпросът за съществуването на вземането. В случай че в срока по чл.414, ал. 2 от ГПК бъде подадено възражение, въпросът за съществуването на вземането се разрешава по общия исков ред с решението по предявения по реда на чл. 422 от ГПК иск, което има установително действие. Ако не бъде подадено възражение, съдът приема вземането за безспорно и при влизане в сила на заповедта за изпълнение тя добива изпълнителната сила, която заявителят цели, без обаче да има установително действие, доколкото въпросът за съществуването на вземането никога не е бил поставян за разглеждане. По тези съображения БРС счита, че заповедта за изпълнение не е приравнена на съдебно решение и разпоредбата на чл.117, ал.2 ЗЗД, регламентираща 5-годишна давност, не може да се приложи.

               В случая се касае до периодични плащания за вода, които се погасяват с кратката давност от 3 години. Както беше казано, тази давност е започнала да тече наново от 26.06.2015г., с постановяване на ТР и съответно е изтекла на 26.06.2018г. Няма данни да е прекъсвана, тъй като в този период не са извършвани изпълнителни действия. Напротив, самото изпълнително дело е прекратено през 2019г. поради перемция. Изтеклата давност е погасила процесните вземания.

               Налага се извод, че искът по чл.439 ГПК е основателен и доказан.

               Следва решение, с което се установи, че ищцата не дължи на ответника сумата от 604.28 лева главница, законна лихва от 30.09.2013г. до депозиране на исковата молба в размер на 375.12 лева, разноски от 125 лева и юрисконсултско възнаграждение от 150 лева, тъй като са погасени по давност.

               На основание чл.78, ал.6 ГПК ответникът трябва да се осъди да заплати по сметка на БРС такса от 50 лева върху уважения иск, тъй като ищцата е била освободена от заплащане на такси и разноски.

               Така мотивиран Бургаският районен съд  

 

                                                Р Е Ш И:

 

               ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на “Водоснабдяване и канализация“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.Бургас, ул.“Генерал Владимир Вазов“ 3, представлявано от Г. Й. Т., че Р.В.Г., ЕГН ********** *** не му дължи сумата от 604.28 лева главница за неизплатени фактури за ползвани ВиК услуги за периода от 21.03.2011г. до 26.08.2013г., сумата от 375.12 лева законна лихва от 30.09.2013г. до депозиране на исковата молба – 18.11.2019г., сумата от 125 лева разноски по заповедното дело и сумата от 150 лева юрисконсултско възнаграждение, като погасени по давност, за които суми е образувано изпълнително дело № 237/2014г. на ЧСИ И. М..

               ОСЪЖДА “Водоснабдяване и канализация“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.Бургас, ул.“Генерал Владимир Вазов“ 3, представлявано от Г. Й. Т. да заплати по сметка на БРС сумата от 50 лева /петдесет лева/ такса за уважения иск.

               Решението подлежи на обжалване пред Бургаския окръжен съд в двуседмичен срок от съобщаването.

 

 

                                                                   РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п/

Вярно с оригинала:

СА