РЕШЕНИЕ
№…………../........07.2020 г., гр. Варна
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД – ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ,
в публично съдебно заседание на първи юли през две хиляди и двадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
МАРИЯ ТЕРЗИЙСКА
ЧЛЕНОВЕ:
ЕЛИНА КАРАГЬОЗОВА
Мл.с.
ФИЛИП РАДИНОВ
При участието на секретаря Христина
Атанасова,
като разгледа докладваното от съдията
Терзийска
т.д.
602/2020 г. по описа
на ВОС,
за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е с правно основание
чл. 258 и сл. ГПК и е образувано по въззивна жалба на В.Е.К., чрез процесуален
представител адв. С.С. срещу Решение № 4982/18.11.2019г., постановено по
гражданско дело № 4872/2018 г. по описа на ВРС, с което е отхвърлен иска му
срещу „Юробанк България“ АД за прогласяване за нищожни на следните клаузи на
нотариален акт за учредяване на договорна ипотека №21 от 07.12.2006г., том VI,
peг. №11011, дело №874, вписан в Служба по вписванията - Варна с вх.рег.
№34263/07.12.2006г., служеща за обезпечаване на всички вземания на „Юробанк
България" АД по договор за ипотечен кредит с анюитетни вноски
№115/05.12.2006г., а именно: „... съгласно условията на чл.4, ал.1, т.2.."
„... чл.З...:"; „Дължимите лихви, включително лихвите за просрочие се
начисляват от банката при база 360/360 дни ежемесечно." „... чл.8
/осем/...";„... включително и предоговорените условия на последващи
анекси..." на осн. чл.26 от ЗЗД вр. чл.143 от ЗЗП.
Жалбоподателя сочи, че обжалваното
решение е постановено в производство, в което е приет за разглеждане иск за
прогласяването за нищожни на клаузи от Договор за ипотечен кредит с анюитетни
вноски №115 / 05.12.2006 г., поради тяхната неравноправност по смисъла на
чл.143 и 146 от ЗПП, както и на иск за прогласяване като нищожни на текстове от
нотариален акт за учредяване на договорна ипотека № 21, вписан с вх. peг. № 34263 от
07.12.2006 г., поради тяхната неравноправност по смисъла на чл.143 и 146 от ЗЗП
и на основание чл. 26 и чл. 170 от ЗЗД, а първоинстанционният съд се е
произнесъл единствено по исковете за обявяване на нищожност на нотариалния акт.
Уточнява, че разгледаните искове са предявени с молба от 9.05.2019 г., а
ответникът е спорил единствено тяхната допустимост, но не и основателността им.
Въззивникът излага становище за
неправилност на първоинстанционното решение поради неправилно прилагане на
относимите към предмета на спора разпоредби на ЗЗП и ЗЗД. Твърди, че
първоинстанционният съд е бил длъжен да обсъди и постанови, дали всеки от
оспорените текстове отговаря на изискванията на чл. 143 от ЗЗП, а относно
текста включително и предоговорените условия на последващите анекси...",
както и да извърши проверка за неговото съответствие с изискването на чл. 170
от ЗЗД за действителност на ипотечното право при тъждество с обезпеченото вземане
и/или размера на сумата, за обезпечаване на която се учредява ипотечното право,
а след това да извърши проверка за тяхната нищожност поради противоречие с чл.
26 от ЗЗД и чл. 146 от ЗЗП. Сочи, че посочените клаузи са били предварително
изготвени от банката и не са били обсъждани с него и същите изцяло са
съответствали, с изключение на последния текст, с клаузите на договора за
ипотечен кредит. На следващо място твърди, че първоинстанционният съд е
следвало да обсъди дали ипотечното право е действително учредено за парично
вземане, след като текстът не съдържа никаква конкретика по предмет, страни и
останалото съдържание на анекси, последващи Договор за ипотечен кредит с
анюитетни вноски №115 / 05.12.2006г.
По същество жалбоподателят твърди, че
всяка от оспорените договорки е изцяло в полза на ответника, съответно във
вреда на потребителя. Клаузите били неясни и давали възможност на ответника да
ги тълкува, както като съдържание, така и като възникване на основание или
условие. В същото време не било установено съдържание на услугата „Универсален
платец". Противопоставя се на становището на ответната страна, че
плащането на негово лихвено възнаграждение при фикцията на 360/360, вместо на
база реален брой дни, било практика, тъй като същата нямала приоритет над
текстовете на чл.143 от ЗЗП за съответствие на договорни клаузи с изискванията
за добросъвестност. В същото време сочи, че по текста от нотариалния акт,
препращащ към чл. 8 от договора за кредит, ответникът не изразил становище, а
това създавало право на ответника едностранно да преценява дали е налице факт,
вписан като пораждащ предсрочна изискуемост на кредита, без тази преценка да е
обвързана с никакви критерии, методики или правила, което не отговаряло на
изискванията за добросъвестност. По отношение на клаузата от нотариалния акт,
предвиждаща действие на ипотечното право при изменение на всяко условие,
предмет, срок и/или страна по договора за кредит, твърди, че същата не отговаря
на изискванията за действителност на ипотечно право, чрез тъждественост с
размера на сумата, за която се учредява с обезпеченото вземане, тъй като
създавала приложимост на ипотечното право при промяна на всяко от първоначално
вписаните в договора предмет, размер, условие, срок или страна. По изложените
съображения моли за отмяна на обжалваното първоинстанционно решение и уважаване
на предявените искове.
Въззиваемата страна „Юробанк България“
АД, в депозирания в срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК отговор изразява становище
за неоснователност и недоказаност на въззивната жалбата и моли за потвърждаване
на обжалваното съдебно решение като правилно и обосновано. Твърди, че след
неколкократни указния от първоинстанционния съд, с уточняваща молба от
11.03.2019г. ищецът изрично е посочил, че атакува цитирани клаузи от ипотечния
договор, упоменати в нотариалния акт, в който е обективирано ипотечното
задължение, като изрично е формулиран нов петитум на иска, посочващ текстове
именно на процесния нотариален акт. С протоколно определение от проведеното на
09.07.2019г. открито съдебно заседание бил изменен доклада по делото, с оглед
уточняващата молба от 11.03.2019г., в който било прието да се счита, че
петитумът е формулиран от ищцовата страна, така както в молбата, депозирана на
11.03.2019г. относно посочените в нея текстове от нотариалния акт. Нито ищецът,
нито процесуалният му представител са възразили относно очертания предмет на
спора. Предвид изложеното сочи, че предявеният, съгласно последния формулиран
от ищеца петитум в уточняваща молба от 11.03.2019г., иск е за прогласяване на нищожност
на клаузи от Нотариален акт за учредяване на договорна ипотека № 21, Том VI,
рeг. № 11011, дело 874/2006г. на нотариус П. Д. с peг. № 332 в регистъра на НК,
вписан в Служба по вписванията-Варна на 07.12.2006г. под Акт №126; том XXI, дело
№ 26309/2006г., вх. peг. № 34263/2006г., чиято правна квалификация на иска е
чл. 26 ЗЗД във връзка с чл. 170 и чл. 167 ЗЗД
Сочи, че в последната разпоредба били
изброени изчерпателно основанията за нищожност на нотариалния акт за
договорната ипотека. В случая ищецът не претендирал нищожност на нотариалния
акт, а само на конкретен текст. Съдържащите се в ипотечния договор параметри на
кредита били идентични на описаните в Договора за банков кредит като са спазени
изискванията на чл. 167, ал. 2 ЗЗД досежно необходимите реквизити на ипотечния
договор, като без съмнение е налице тъждество с възникналото съгласно договора
за кредит вземане - като основание, главница, лихва и падеж, предмет на
обезпечението. Вземането на кредитодателите по процесния договор за банков
кредит било валидно възникнало и не е оспорено от длъжниците в
законоустановените срокове, след връчване в изпълнителното производство на
покана за доброволно изпълнение, с което заповедта за незабавно изпълнение е
влязла в сила. Посочването в нотариалния акт, че ипотеката има действие и при
„...предоговорените условия в последващи анекси ...", която именно клауза
ищецът твърди за нищожна, не водила само по себе си порок на този текст,
пораждащ неизвестност на обезпеченото вземане или за размера на сумата.
Последните били изрично посочени, а всяко последващо изменение с анекс към
договора, пораждало изменение в неговото съдържание, в зависимост от
конкретните уговорки между страните по договора за кредит. Същевременно
правилото на чл. 174, изр. първо от ЗЗД регламентирало действието на ипотеката
при обезпечено вземане, независимо от промените, които са станали в него, но
само до размера на сумата, за която е извършено вписването. Поради изложеното
твърди, че законът не придавал значение на причината за промяната, следователно
не изисквал като критерий за валидност на договора за ипотека съответствие
между вписаната сума и актуалния размер на обезпеченото вземане. Освен това
въззиваемата страна твърди, че клаузите относно обезпеченото вземане в размер на
51 000 лева са ясни и разбираеми по смисъла на чл. 145, ал. 2 от ЗЗП.
Тъждеството на описаното в процесния нотариален акт за учредяване на договорна
ипотека вземане с учреденото обезпечение било доказано и с приетата по делото
съдебно - счетоводна експертиза. Поради изложеното в заключение сочи, че не е
налице нито един от пороците, посочени в чл. 170 от ЗЗД, които да дават
основание да се приеме, че самото учредяване на договорната ипотека е
нищожно. Посочените от ищеца клаузи били
включени в ипотеката само с оглед индивидуализация на размера и основанието на
обезпеченото вземане, но не представлявали законови основания за нищожност на
учредената ипотека. Освен това въззиваемото дружество оспорва наличието на
правен интерес у ищеца от провеждане на исковата защита по съображения, че
успешното и́ провеждане не би се отразило положително на правното му
положение. Като допълнение към релевираните възражения сочи, че промяната на
лихвения процент по договора е въз основа на обективни пазарни фактори, които
не са в зависимост от волята на банката, което се установявало и от приетата по
делото тройна съдебно-счетоводна експертиза, съгласно заключението на която
една част от компонентите, формиращи лихвения процент, се определят от
международни рейтингови агенции, а друга са нормативно определени. По
изложените съображения моли за потвърждаване на обжалвания съдебен акт.
Въззивникът в съдебно заседание и в
писмена защита, чрез процесуален представител поддържа жалбата на изложените
основания и по същество на спора.
Въззиваемата страна, редовно призована
не изпраща представител. В нарочна молба поддържа отговора по жалбата.
Съдът,
като приема, че е сезиран с редовна и допустима за разглеждане въззивна жалба,
депозирана от лице, легитимирано чрез правен интерес от обжалване, след
съвкупен анализ на доказателствения материал по делото приема за установено от фактическа
и правна страна:
Обжалваното решение е валидно и допустимо, поради което в рамките на ограничения въззив настоящата инстанция се произнася по приложението на импреративни правни норми и доводите в жалбата.
1.
Факти в първата инстанция:
Пред ВРС е заявена първоначално
претенция от В.К. против „Юробанк България“ АД за прогласяване нищожност на
клаузи от договор за кредит № 115/05.12.2006 г., по който същият в качеството
на ипотекарен гарант е учредил ипотека за вземането на банката по договора за
кредит под формата на нотариален акт № 21, том VI, рег. № 11011, дело № 874/2006 г. на
нотариус П. Д., вписана в НК под № 332 /л. 18 по първоинстанционното дело/.
По този иск производството е разделено
от материалите по делото с Определение № 2776/17.02.2020 година /л. 211 по
делото на ВРС/.
Във връзка с указания до ищеца с
Определение № 14774/17.12.2018 г. /л. 107 по делото на РС/ и повторни указания,
дадени в ОСЗ на 05.03.2019 г. /л. 117 по делото/, съдът в ОСЗ на 09.07.2019
година е приел за разглеждане иск за установяване нищожност на клаузи от
ипотечния договор при твърдения за тяхната неравноправност по смисъла на чл.
143 от ЗЗП и нищожност по чл. 26 вр. чл. 170 от ЗЗД. По тези искове е
постановено и обжалваното решение като предвид разделяне на производството по
първоначално предявените досежно нищожност на клаузи от договора за кредит, се
налага извода, че ищецът е предприел изменение на първоначално заявените
претенции чрез прибавяне на нов иск.
Твърденията по иска за нищожност на
клаузи от ипотечния договор се свеждат до наличие на особените основания за
нищожност на договора – несъответствие със задължителното съдържание по чл. 170
от ЗЗД и неравноправност на клаузи в договора за ипотека по смисъла на ЗЗП.
Становището на ответната страна е за
неоснователност на претенцията.
2.Анализ
на относимите доказателства:
Установява се, че на 05.12.2006 година е сключен договор за ипотечен
кредит, по силата на който „ДЗИ БАНК“ АД е предоставила на И.И., сумата от
51 000 лева, предназначен за рефинансиране на кредити, отпуснати от банката
и за потребителски нужди за срок на издължване 240 месеца. Ищецът В.К., който
не е страна по договора е учредил ипотека в полза на банката за обезпечаване
задълженията на кредитополучателя по силата на нотариален акт № 21, том VI, рег. № 11011, дело № 874/2006 г. на нотариус П. Д.,*** действие РС Варна.
3.По правото:
3.1. По исковете с
правно основание Чл. 26 вр. 170 от ЗЗД
Правният интерес на третото лице -
собственик на имота, ипотекиран като обезпечение за чужд дълг да установи по
исков ред, че обезпеченото задължение в цялост или отделни негови части не
съществува, произтича от правилото на чл. 151 от ЗЗД.
Съгласно чл. 170 от ЗЗД, учредяването
на ипотека е недействително ако в ипотечния договор съществува неизвестност относно
личността на кредитора, на собственика или на длъжника, за тъждеството на имота
и на обезпеченото вземане или за размер на сумата, за която се учредява
ипотеката.
В конкретика и при преглед на клаузите
по договора за ипотека не се установява нищожност на горните основания. В
нотариалния акт е описан номера на кредита и страните по него, размера на
главницата и предназначението на средствата /доколкото целта на финансирането
при консенсуалния договор е от съществените елементи по договора на кредит/,
посочен е крайният срок на погасяване на задължението. В конкретика е посочен и
размерът на годишния лихвен процент за първата година както и за остатъчния
период на договора, като точният процент прави сумата лесно изчислима, т.е.
определяема, включително конкретен размер на лихвения процент е посочен и при
неизпълнение от страна на потребителя /кредитополучател/ на условията по
програма „Универсален платец“. Нотариалният акт съдържа и броя на анюитетните
вноски – 240 както и начина на изчисляване на размера на наказателната лихва
/лихвата за просрочие/, а именно уговорения в чл. 3 от договора за кредит
лихвен процент плюс наказателна надбавка в раззмер на 15 пункта годишно до
изплащане на просрочената сума. Вярно е да се каже по отношение на наказателната
лихва, че бланкетното препращане към текст от договора би довело до неяснота
относно размера на сумата, за която се учредява ипотеката в хипотеза, в която
не е посочен договорния лихвен процент, но в случая, видно от текста на чл.3 от
договора, всъщност в него са онези лихвени проценти за първата година,
остатъчния период на договора и лихвата при неспазване на условията на
„Универсален платец“, които дословно са възпроизведени в нотариалния акт, т.е.
в конкретния случай няма неяснота относно размера на наказателната лихва и
начина на формиране със
самото препращане към чл. 3 от договора.
Касателно нищожността на теста „…
съгласно условията на чл. 4 ал.1 т.2 от…“, следва да се има предвид, че този
текст касае просрочие на погасителна вноска по цитиранат разпоредба на договора
за кредит и не е част от основното съдържание на ипотечния договор, тъй като се
отнася до начина на изчисляване на лихвата за просрочие, за което важи
гореказаното.
Твърдяната нищожност на текста
„дължимите лихви, включително лихвите за просрочие се начисляват от банката при
база 360/360 дни ежемесечно“, не се установява, тъй като не се формира
неизвестност относно размера по см. на чл. 170 от ЗЗД, доколкото дори и по
отношение законната лихва за просрочени задължения в лева и валута по ПМС
/последното № 426/18.12.2014 г. сочи, че дневният размер е равен на 1/360 част
от годишния такъв.
Касателно препратката към чл. 8 от
договора за кредит относно предпоставките за настъпване на изискуемост, в това
число предсрочна изискуемост, тези условия не съставляват част от
задължителното съдържание на договора за ипотека, защото нямат пряко отношение
нито към тъждеството на обезпеченото вземане, нито към размера на сумата, за
която се учредява ипотеката, а към предпоставките за изискуемост на дълга,
пряко относими към правоотношението между кредитор и кредитополучател. Вярно е,
че съгласно чл. 151 от ЗЗД собственикът на вещ, върху която е учредена тежест
за изпълнение на чуждо задължение може да противопостави всички възражения, с
които разполага длъжника, но тук не се противопоставя възражение, извлечено от
клаузата на чл. 8 от договора за кредит, а се твърди, че съдържанието й има
отношение към това на договора за ипотека, което разсъждение не е правилно по
вече упоменатите съображения.
Досежно вписаният в нотариалния акт
текст „…включително и преодговорените условия по последващи анекси…“, която се
отнася до обезпеченото вземане, следва да се има предвид, че съгласно чл. 174
от ЗЗД ипотеката обезпечава вземането независимо от промените, които са станали
в него, но само до размера на сумата, за която е извършено вписването, а при
лихвоносно вземане и лихвите за две години, които предшестват годината на
връчвне на ПДИ на собствените, за текущата и за всички следващи до деня на
продажба на имота. Т.е. тълкуването на теста на цитираната разпоредба и в
контекста на съдържанието на чл. 171 от ЗЗД, който визира предпоставките за
последващо действие на ипотеката и формата, в която следва да бъдат извършени
налага извод, че ипотеката обезпечава и всички изменения на договорното
задължение, стига да не са от категорията, изискващи поведение, съобразно с чл.
171 от ЗЗД – например новация на задължението. По делото е представено едно
единствено допълнително споразумение от 23.06.2009 г., с което не се новира дълга
/л. 53 по делото на ВРС/.
Не се установи нищожност на осн. чл.
170 от ЗЗД на сочените от ищеца клаузи по договора за ипотека.
3.2.
Относно неравноправния характер на клаузите:
На първо място следва да се отчете, че
на ищеца може да бъде придадено качеството на потребител по смисъла на §13 т.1
от ДР на ЗЗП, защото и съдебната практика, в това число на СЕС разглежда
понятието потребител в контекста на условията, при които действа лицето и
по-специално дали договорното правоотношение между него и кредитора касае
дейности, свързани с упражнявана дейност по занятие и професия или поради
функционалното естество на връзката /управители, собственици на капитала и
т.н./, или действа като физическо лице за цели, които не попадат в рамките на
осъществяваната от него дейност. СЕС в своята практика сочи, че този критерий е
приложим и относно лицата, които поръчителстват по договори за кредит
/финансови услуги/ и тези, които приемат да бъдат гаранти, в това число
учредяват обезпечения в полза на кредитора.
На плоскостта на изложеното ищецът има
качеството на потребител в смисъла, влаган в това понятие по ЗЗП, поради което
и отправените изявления за нищожност на клаузи от договора за ипотека поради
неравноправния им характер следва да бъдат разгледани особено като се има предвид
правото на ипотекарния гарант да противопостави всички възражения на
кредитополучателя по договора за кредит, съотнесени с възможността да релевира
възражения по договор, по който е страна /в случая нотариалния акт за ипотека/.
Едни от атакуваните клаузи от договора
за ипотека са част от т.нар. „основен предмет на договора“, тъй като касаят
основни престации по договора, които сами по себе си го характеризират,
свързани с размера на вземането. СЕС в решенията си по тълкуване на Директива
93/13 сочи, че няма съмнение относно задължението на националния съд да провери
ясния и разбираем характер на договорна клауза, която се отнася до основния
предмет на договора и да изследва дали клаузата не създава в ущърб на
потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията,
произтичащи от договора.
Така, както са възпроизведени
задълженията относно главницата, размера на лихвата, а именно договорни за
първата година, за остатъчния период на действие на договора, за по-високия
процент на лихвата при неспазване на условията „Универсален платец“, за начина
на формиране на наказателната лихва, изчисляването на лихвата за просрочие
360/360 дни месечно, същите не могат да се счетат за неравноправни, защото са
посочени във фиксиран размер и при напълно определяем начин на изчисляване. При
това и като се държи сметка, че потребителят е по-слабата страна в
правоотношението, в случая договорът съдържа конкретното действие на механизма,
към който се отнася съответната клауза както и отношението между механизма,
предвиден в други клаузи, така щото потребителят е във възможност въз основа на
точни и разбираеми критерии да оцени икономическите последици, които произтичат
от договора за него. На плоскостта на разглеждания казус, освен посочените
размери на лихвения процент, относно начина на формиране на наказателната лихва
за просрочие се препраща към чл.3 от договора за кредит, който обаче е
възпроизведен досежно размера на лихвения процент в договора за ипотека, т.е.
не се създава неяснота относно начина, по който се формира лихвата. Дори и
преценени клаузите през призмата на степента на внимание, която може да се
очаква от един нормално осведомен и в разумни граници наблюдателен и
съобразителен среден потребител, какъвто критерий СЕС залага при тълкуване на
разпоредби на Директива 93/13, в случая какво по-ясно за потребителя от
изписване размера на кредита, срока за погасяване и броя на анюитетните вноски,
фиксирания размер на договорната лихва, условията, при които може да бъде
увеличен, условията, при които се начислява наказателна надбавка, начина на
начисляване на лихвата за просрочение на база 360/360 дни.
Що се отнася до текста на „ съгласно
условията на чл. 4 ал.1 т.2“ както и текста на чл. 8, който касае условията на
предсрочната изискуемост, същите не са част от т.нар. „основен предмет на
договора“ за ипотека, доколкото не характеризират основни престации на
задълженото лице. Същите са свързани както бе посочено по-горе с поведението на
основния длъжник-кредитополучател и достатъчно ясно в договора за ипотека се
сочи, че се отнасят до просрочието на вноски като основание за начисляване на
наказателна лихва или до правата на банката да обяви кредита за изискуем,
включително предсрочно. Няма създадена с тези клаузи неяснота и
неравнопоставеност в правата на ипотекарния гарант и от друга страна банката
така щото потребителят да не е наясно с икономическите последици при вземане на
решение за гарантиране на чуждия дълг. Същият безспорно е наясно, че гарантира
с имота си задължение както и че може да търпи принудително изпълнение върху
веща за чужд дълг.
Освен това както съдът посочи
ипотеката обезпечава вземането независимо от промените в него, т.е. в това
число по анексите, поради което и текста, касаещ обезпечаване на вземания и по
последващи анекси не противоречи на ЗЗП, защото задължението на ипотекарния
гарант е лимитирано от размера на сумата, за която е извършено вписването и
лихвите при условията на чл. 174 от ЗЗД.
Всъщност основният проблем според
съда, за потребителя се свежда до размера, който банката търси от ипотекарния
гарант особено в хипотеза, когато за част от периода на действие на
облигационнта връзка по договора за кредит едностранно се променя лихвата, или
се извършват капитализации на лихви към главници в последващи анекси и т.н., но
в настоящия случай нотариалният акт валидно обвързва страните, доколкото
съдържа необходимото по чл. 170 от ЗЗД и клаузите, така както са посочени не
отговарят на характеристиките на неравноправни по см. чл. 143 от ЗЗП. Друг е
въпроса относно действителността на клаузи от договора за кредит или
дължимостта на конкретната сума, която се търси от гаранта в започналото
изпълнително производство /за което има данни по делото на ВРС/, но защитата
срещу последните две се осъществява с други процесуални средства.
Макар и по мотиви, различни от тези на
ВРС, решението поради съвпадение в крайните изводи следва да бъде потвърдено.
4.Разноски се следват на въззиваемата страна, но
заявеното в отговора по жалбата искане е бланкетно и без придружаващи
доказателства за извършени разходи за въззивното производство.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 4982/18.11.2019г.,
постановено по гражданско дело № 4872/2018 г. по описа на ВРС.
Решението може да се обжалва пред
Върховен касационен съд на Р България в едномесечен срок от връчването му на
страните, при условията на чл.280 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.