№ 1912
гр. Варна, 17.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, III СЪСТАВ, в публично заседание на
седемнадесети ноември през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Даниела Ил. Писарова
Членове:Светлана Тодорова
Цветелина Г. Хекимова
при участието на секретаря Мая Т. Иванова
като разгледа докладваното от Цветелина Г. Хекимова Въззивно гражданско
дело № 20213100502117 по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Образувано е по въззивна жалба вх. №289807/07.06.2021г. от „БНП Париба
Пърсъньл Файненс" С.А., Париж, Франция, чрез „БНП Париба Пърсънъл Файненс" С.А.,
клон България, гр. София, жк. „Младост 4", Бизнес парк София, сгр.14, срещу решение
№261550 от 10.05.2021г. по гр.д. №3958/2020г. на ВРС, 33 състав, В ЧАСТТА, с която е
отхвърлен иска на жалбоподателя срещу В. ИВ. В., ЕГН **********, с адрес: гр. Варна, ул.
„Фернандо Магелан" №57 за заплащане на сумата от 7911.62 лв., представляваща
възнаградителна лихва начислена за периода от 20.12.2016г. до 20.08.2021г. по Договор за
потребителски потребителски паричен кредит, отпускане на револвиращ потребителски
кредит, издаване и ползване на кредитна карта № PLUS-13766981 от 16.08.2016г.
В жалбата се твърди, че решението е неправилно и необосновано. Сочи се, че
изводът за нарушения на разпоредбите на ЗПК не е обоснован, договорът е ясен и
разбираем, всички съществени елементи са ясно формулирани, посочен е годишния
процент на разходи. Отправената към съда молба е да бъде отменено решението и уважен
иска за заплащане на възнаградителна лихва, като се присъдят и дължимите на ищеца
разноски.
В срока по чл. 263 ГПК, въззиваемата страна В. ИВ. В., чрез адв. Кр.К., е
депозирала писмен отговор, с който изразява становище за неоснователност на въззивната
жалба и съответно за законосъобразност и обоснованост на обжалваното решение.
1
За да се произнесе по спора, съставът на ВОС съобрази следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с кумулативно обективно съединени
осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД вр. с чл. 430, ал. 1 от ТЗ от „БНП
Париба Пърсъньл Файненс" С.А., Париж, Франция, чрез „БНП Париба Пърсънъл Файненс"
С.А., клон България, гр. София, жк. „Младост 4", Бизнес парк София, сгр.14, срещу В. ИВ.
В., ЕГН **********, с адрес: гр. Варна, ул. „Фернандо Магелан" №57, за заплащане на
1.Главница - 8100.60 лева; 2.Възнаградителна лихва - 7 911.62 лева, за периода от
20.12.2016г. до 20.08.2021г.; 3.Мораторна лихва - 2 334.19 лева, за периода от 20.01.2017г. до
датата на подаване на настоящия иск - 31.03.2020г. въз основа на договор за потребителски
паричен кредит, отпускане на револвиращ потребителски кредит, издаване и ползване на
кредитна карта № PLUS-13766981 от 16.08.2016г. Претендира се и присъждане на сторените
в производството съдебно – деловодни разноски.
Твърди се в исковата молба, че между „БНП Париба Пърсънъл Файненс" ЕАД
като кредитор и В. ИВ. В. като кредитополучател е сключен договор за потребителски
паричен кредит, отпускане на револвиращ потребителски кредит, издаване и ползване на
кредитна карта № PLUS-13766981 от 16.08.2016г., въз основа на който банката е
предоставила на кредитополучателя сума в размер на 8000 лв. със срок за издължаване на
кредита 60 месеца с вноски по 321,79 лв. Твърди се, че длъжникът е преустановил
плащанията на 20.12.2016г., след заплащане на 3 месечни вноски /на 07.11.2016г.,
16.01.2017г. и 25.09.2017г./, поради което кредиторът е упражнил правото си да обяви
предсрочна изискуемост с покана, отправена на адреса, посочен в договора. Сочи се, че след
обявяване на предсрочната изискуемост длъжникът е извършил едно плащане в размер на
300 лв. на 25.09.2017г. и сумата е приспадната от задължението по реда на чл.76 от ГПК.
Твърди се, че към датата на предявяване на исковете дължимите суми по кредита са
следните: 1.Главница - 8100.60 лева; 2.Възнаградителна лихва - 7 911.62 лева, за периода от
20.12.2016г. до 20.08.2021г.; 3.Мораторна лихва - 2 334.19 лева, за периода от 20.01.2017г. до
датата на подаване на настоящия иск - 31.03.2020г.
В срока по чл. 131 ГПК е депозиран отговор от ответника В.В. чрез
проц.представител, в който се оспорват исковете като недопустими и неоснователни.
Релевирано е възражение за неравноправност на клаузата по чл.3 от договора на основание
чл.143, т.5 от ЗЗП и съответно за нищожност на основание чл.146 от ЗЗП, както и поради
заобикаляне нормата на чл.19, ал.4 от ЗПК. Твърди се също нищожност на договора поради
противоречие с добрите нрави и поради липса на съгласие, както и за недействителност
поради неспазване императивните изисквания на чл.11, т.9, т.11 и т.12 от ЗПК.
Настоящият състав на Варненски окръжен съд, като съобрази предметните
предели на въззивното производство, очертани в жалбата, приема за установено от
фактическа и правна страна следното:
Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от
2
надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от обжалване, поради
което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. Обжалваното
решение е валидно постановено в пределите на правораздавателната власт на съда, същото е
допустимо, като постановено при наличието на положителните и липса на отрицателните
процесуални предпоставки.
По отношение неправилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно
разпореждането на чл. 269, ал. 1, изр. второ ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените
в жалбата оплаквания, а именно че изводът на съда за нарушение на императивното
изискване на чл.10, ал.1 от ЗПК не е основан на събраните в хода на производството
доказателства, както и че независимо от размера на шрифта, договорът е сключен в писмена
форма, по ясен и разбираем начин. Оспорва се също извода за нарушение по чл.11, ал.1, т.11
и 12 ЗПК, както и по чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, като се сочи, че в договора е посочен годишният
процент на разходите, както и общата дължима от потребителя сума.
Установява се от представените по делото писмени доказателства наличието на
облигационно правоотношение между страните по договор за потребителски паричен
кредит, отпускане на револвиращ потребителски кредит, издаване и ползване на кредитна
карта № PLUS-13766981 от 16.08.2016г., съгласно който кредиторът е предоставил на
кредитополучателя сума в размер на 8000 лв. със срок за издължаване на кредита 60 месеца
с вноски по 321,79 лв..
Относно възраженията за нищожност на клаузи от договора, релевирани в
отговора на ИМ, настоящият състав намира, че процесният договор попада в приложното
поле на потребителската защита, тъй като кредитополучателят е физическо лице, по кредит,
който не е предназначен за търговска или професионална дейност и е потребител на
финансова услуга по см. на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП и във връзка с т. нар."тълкувателна
приложимост" на Директива 93/13/Е /в случая чл. 2, т. „б”/, според която националният
съдия трябва да тълкува вътрешното право в съответствие с директивите дори те да нямат
директен ефект / в този смисъл CJCE, 10 avril 1984, Von Colson, aff. 14/83, Rec. p. 1891/.
Договорите за кредит, в това число потребителски или кредити, обезпечени с ипотека,
съставляват финансови услуга и клаузите в договорите подлежат на проверка за валидност
при твърдения за наличие на специален фактически състав по чл. 143 ЗЗП. Спецификата на
кредитирането като потребителски продукт е отчетена от законодателя, чрез специалните
разпоредби на чл. 144, ал. 2, т. 1 и ал. 3, т. 3 ЗЗП, поради което при тълкуване нищожността
на процесната клауза съдът следва да приложи обхватното поле на ЗЗП.
С разпоредбата на чл.143 от ЗЗП е обявена за неравноправна всяка уговорка във
вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. За да
се прецени дали конкретните клаузи по договор отговарят на критериите на закона, те
трябва да бъдат формулирани по ясен и недвусмислен начин, както и потребителят
3
предварително да е получил достатъчно конкретна информация как търговецът на
финансови услуги може едностранно да промени цената. Съгласно чл.146, ал.1 ЗЗП
неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално, а
не са уговорени индивидуално предварително изготвените от търговеца клаузи, върху чието
съдържание потребителят не е имал възможност да влияе, както и в случаите на договор при
общи условия.
Разпоредбата на чл.10, ал.1 от ЗПК, въвеждаща изискване всички елементи на
договора да се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12, е в
сила от 23.07.2014г., поради което е приложима към настоящия договор, сключен на
16.08.2016г. Същевременно по делото не са събрани доказателства относно размера на
шрифта на договора, поради което това възражение следва да се счете за недоказано.
По възражението за несъответствие с изискванията на чл.11, ал.1, т.11 ЗПК:
видно от приложения по делото договор размерът на лихвения процент по кредита е ясно
посочен, както и размера на ГПР, като посочените размери са съобразени със законовите
ограничения за този вид договори /чл.19 от ЗПК/, но при изчисление на общата стойност на
плащанията въз основа на посочения ГПР става ясно, че всъщност лихвеният процент не е
включен в размера на ГПР. Така посочената в договора обща стойност е резултат от
прилагане на процент, представляващ сбора от посочените в договора ГПР и лихвен
процент, върху сумата от размера на кредита и застрахователната премия. Съгласно
разпоредбата на чл. 19, ал.1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи, тоест следва да включва
лихвите. Действителният ГПР по настоящия договор всъщност възлиза на сбора от
посочените стойности на ГПР и лихвен процент, тоест 75,16%, с което противоречи на
разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК. Съгласно чл.19, ал.5 от ЗПК клаузи в договор,
надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни. Същевременно противоречието
между посочения като процент ГПР и действителния, въз основа на който е изчислена
общата стойност на плащанията, създава неяснота по смисъла на чл.10, ал.1 от ЗПК, водеща
до недействителност на договора на основание чл.22 от ЗПК.
Съобразно изложените мотиви и предвид съвпадане на крайния извод на
въззивния съд с този на първоинстанционния, съдът намира, че решението следва да се
потвърди изцяло.
С оглед изхода от спора разноски се дължат в полза на въззиваемата страна в
размер на 700 лв. адв.възнаграждение съобразно отправеното искане и представени писмени
доказателства за реализирането им.
Мотивиран от гореизложеното и на осн.чл.272 от ГПК, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №261550/10.05.2021г. по гр.д. №3958/2020г. на ВРС,
4
33 състав В ЧАСТТА, с която е отхвърлен иска на жалбоподателя срещу В. ИВ. В., ЕГН
**********, с адрес: гр. Варна, ул.„Фернандо Магелан" №57 за заплащане на сумата от
7911.62 лв., представляваща възнаградителна лихва начислена за периода от 20.12.2016г. до
20.08.2021г. по Договор за потребителски потребителски паричен кредит, отпускане на
револвиращ потребителски кредит, издаване и ползване на кредитна карта № PLUS-
13766981 от 16.08.2016г.
ОСЪЖДА „БНП Париба Пърсъньл Файненс" С.А., Париж, Франция, чрез „БНП
Париба Пърсънъл Файненс" С.А., клон България, гр. София, жк. „Младост 4", Бизнес парк
София, сгр.14 да заплати на В. ИВ. В., ЕГН **********, с адрес: гр. Варна, ул.„Фернандо
Магелан" №57 сумата от 700 лв. /седемстотин лева/ разноски в производството за
процесуално представителство, на осн. чл. 78 ал.3 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от
връчването му на страните, на основание чл.280, ал.3, т.1 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5