№ 18563
гр. София, 15.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 54 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ДЕСИСЛАВА СТ. ВЛАЙКОВА
при участието на секретаря ИСКРА Д. КУРТЕВА
като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА СТ. ВЛАЙКОВА Гражданско
дело № 20231110127722 по описа за 2023 година
Предявени са по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно съединени искове с
правно основание чл. 240, ал. 1, ал. 2 ЗЗД във вр. с чл. 9 ЗПК във вр. с чл. 6 ЗПФУР и чл. 86,
ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 99, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че И. Б. Т. дължи на
„А.С.В.“ ЕАД сумата от 1073.72 лева, представляваща непогасена главница по сключен
между И. Б. Т. и „А.Г.“ АД договор за потребителски кредит № 260184 от 28.11.2018г., ведно
със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявление за издаване
на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК- 05.08.2022г., до
окончателно изплащане на задължението, сумата от 171.56 лева, представляваща
възнаградителна за периода от 28.02.2019г. до 24.09.2019г., както и сумата от 305.29 лева,
представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода от 01.03.2019г. до
04.08.2022г., които вземания са прехвърлени по силата на договор за цесия от 06.07.2021г. в
полза на ищеца „А.С.В.“ ЕАД и за които парични притезания по ч. гр. дело № 42604/2022г.
по описа на СРС, 54 състав, е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК.
Ищецът твърди, че между И. Б. Т. и „А.Г.“ АД бил сключен договор за потребителски
кредит № 260184 от 28.11.2018г., по силата на който на ответника като заемател бил
предоставен паричен заем от 1300.00 лева, като съобразно уговорките между страните
заетата сума, както и уговореното възнаграждение за ползването й следвало да бъдат
изплатени на месечни вноски за срок от 10 месеца, като крайният срок за издължаване на
сумите по договора за кредит бил 24.09.2019г. Въпреки настъпването му непогасена
останала главница в общ размер на 1073.72 лева, възнаградителна лихва за периода от
28.02.2019г. до 24.09.2019г., както и обезщетение за забава в размер на законната лихва за
периода от 01.03.2019г. до 04.08.2022г. С договор за цесия от 06.07.2021г. заемодателят
прехвърлил вземанията си от заемателя по процесния договор за кредит, за което ответникът
бил уведомен, но въпреки това ищецът- цесионер поддържа, че длъжникът следва да се
счита уведомен за цесията и в хода на производството с получаване на препис от исковата
молба и приложеното към нея уведомление за настъпилата промяна на страната на
кредитора. Претендира разноски.
В законоустановения едномесечен срок е постъпил отговор на исковата молба по чл.
1
131 ГПК, с който ответникът оспорва исковете с довод, че сключеният между И. Б. Т. и
„А.Г.“ АД договор за кредит е недействителен, тъй като не било спазено изискването на чл.
10, ал. 1 ЗПК за изготвяне на договора с еднакви шрифт и формат и на ясен и разбираем за
потребителя език; на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК- за изготвяне на разбираем погасителен план, в
който да е посочено с каква част от месечната вноска се погасяват главница, лихва, такси; на
чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 11- за точно определяне на възнаградителната лихва и на годишния
процент на разходите; на чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК- за посочване на информация за лихвения
процент на ден, както и на чл. 11, ал. 1, т. 20, 23 и 24 ЗПК, тъй като в договора не се
съдържали клаузи относно правото на потребителя да се откаже от договора, срока, в който
може да стори това, и задълженията, които следва да погаси. Излага подробни съображения
за нищожност на клаузата от процесния договор за възнаградителна лихва, поддържайки, че
размерът на същата от 41 % годишно противоречал на добрите нрави и на установената
съдебна практика по приложението им, тъй като водел до съществено неравновесие между
насрещните престации на страните и с това- до цялостна недействителност на договора,
който бил възмезден по дефиниция и който кредиторът не би сключил при липса на уговорка
за възнаградителна лихва. При тези съображения и на основание нормите на чл. 22 и чл. 23
ЗПК счита, че договорът е недействителен, поради което по правило се дължи връщане
единствено на чистата стойност на заетата сума, но основанието на това задължение била
забраната за неоснователно обогатяване, каквото основание за дължимост на процесната
сума в случая не било наведено, а същата се претендирала на договорно основание. В
условията на евентуалност спрямо доводите за цялостна недействителност на съглашението
се поддържа нищожност поради противоречие със закона и добрите нрави на клаузите,
предвиждащи дължимост на такси за допълнителни услуги, за предоставяне на обезпечение,
респ. за начисляване на неустойка при непредоставяне на такова. Релевира се възражение за
погасяване на процесните задължения по давност. Претендират се разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните, приобщените по делото доказателства,
преценени поотделно и в тяхната съвкупност, както и приложимите в случая нормативни
актове, при спазване на разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното
от фактическа и от правна страна:
По така предявените искове процесуално задължение на ищеца е при условията на
пълно и главно доказване съобразно разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК да установи
осъществяването на следните материалноправни предпоставки: 1/ наличие на действителен
договор за предоставяне на паричен заем, сключен между „А.Г.“ АД и ответника, чието
съдържание включва задължение на последния да върне заетата сума при сочените от ищеца
условия и срок, вкл. задължение за заплащане на възнаградителна лихва в претендирания
размер; 2/ реално предоставяне на уговорената парична сума в полза на заемателя; 3/
настъпване изискуемостта на вземанията по договора; 4/ прехвърляне на формираните по
силата на договора за потребителски кредит вземания на заемодателя в полза на ищеца; 5/
съобщаване на длъжника по правоотношението за настъпилото правоприемство, като
уведомлението следва да изхожда от прехвърлителя (цедент) по договора за цесия.
В случая между страните не е спорно, че между ответника и „А.Г.“ АД е възникнало
облигационно отношение по договор за потребителски кредит № 260184 от 28.11.2018г.,
приложен на хартиен носител към исковата молба, вкл. при условията, посочени в същия.
Независимо от това, за пълнота и прецизност следва да се изясни, че това
обстоятелство с правно значение се установява въз основа на заключението на съдебно-
техническата експертиза, в частност допълнението от 12.06.2025г., което, преценено по реда
на чл. 202 ГПК, съдът намира за компетентно и добросъвестно изготвено, даващо пълни,
точни и обосновани отговори на възложените задачи. Така, съгласно доказателствените
(фактическите) изводи на вещото лице, формирани след извършено от него проучване на
информационната система на „А.Г.“ АД, последното предоставя възможност за
2
кандидатстване за и отпускане на потребителски кредити на публично достъпен адрес в
интернет, находящ се и понастоящем на www.smilecredit.bg, като условие за кандидатстване
е съответното лице да има създаден профил в системата. Експертът е установил, че
ответникът И. Б. Т. има създаден в системата профил с потвърдени адрес на електронна
поща и телефонен номер, като потвърждаването е извършено чрез въвеждане от кандидата
за паричен заем на изпратен му чрез кратко текстово съобщение PIN- код, който в случая е
4312. Съгласно констатациите на експерта процесният паричен заем е отразен в
информационната система на, респ. в потребителския профил на ответника с № 260184, като
освен него, в профила на кредитополучателя фигурират още 5 кредита- първият от
25.05.2018г., който всъщност е рефинансиран чрез всички последващи, вкл. чрез процесния.
Наред с това, въз основа на наличните в информационната система на „А.Г.“ АД записи
експертът е възприел, че в случая от ответника е попълнен формуляр за кандидатстване за
електронната услуга по електронен път, доколкото в системата съществува заявен и одобрен
кредит с параметрите на процесния, като освен това, на ответника на посочения от него
адрес на електронна поща е изпратен имейл, с който като прикачени файлове в pdf- формат
са изпратени погасителен план, договор за кредит и стандартен европейки формуляр.
Вещото лице е изяснило, че потвърждаването на договора се извършва чрез натискане на
динамично генерирана връзка, като журналът на действията показва, че в случая тази връзка
е активирана, поради което е приело, че ответникът е имал възможност да се запознае със
съдържанието на посочените в и приложени към електронното писмо документи. При
проследяване на журнала в съществуващата в „А.Г.“ АД система експертът е установил
следната хронология на действията във връзка с процесния кредит: на 28.11.2018г. в 15:37
часа е била подадена заявка, в 15:52 часа заявката за кредит е била одобрена, като в същия
час на клиента е било изпратено електронно писмо с приложен договор за кредит, а в 15:56
часа договорът е бил потвърден.
С оглед на така установеното от фактическа страна относно формата, под която се е
осъществила кореспонденцията между ответника и „А.Г.“ АД по повод учредяване помежду
им на процесното заемно правоотношение, следва да се приеме, че в случая се касае за
договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние по смисъла на нормата на чл. 6
ЗПФУР, съгласно която договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние е всеки
договор, сключен между доставчик и потребител като част от система за предоставяне на
финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на
предложението до сключването на договора страните използват изключително средства за
комуникация от разстояние - едно или повече.
Съгласно разпоредбите на чл. 18, ал. 1, т. 1 и т. 3 ЗПФУР при договори за предоставяне
на финансови услуги от разстояние доставчикът е длъжен да докаже, че е изпълнил
задълженията си за предоставяне на информация на потребителя, както и че е получил
съгласието на потребителя за сключване на договора и, ако е необходимо, за неговото
изпълнение през периода, през който потребителят има право да се откаже от сключения
договор. А съгласно изричната норма на чл. 18, ал. 2 ЗПФУР доказването на тези
правнорелевантни обстоятелства се извършва съобразно правилата на чл. 293 ТЗ, а за
електронните изявления, каквито в случая са изявленията на страните по делото съобразно
установения начин на общуване помежду им по повод сключването на договора за паричен
заем, се прилага Закона за електронния документ и електронния подпис, понастоящем Закон
за електронния документ и електронните удостоверителни услуги (ЗЕДЕУУ).
Така, съгласно дефинитивната разпоредба на чл. 3, ал. 1 ЗЕДЕУУ (в действащата
понастоящем и приложима към сочения от ищеца момент на сключване на договора за
кредит редакция), съдържаща пряко препращане към дефиницията, възприета в Регламент
(ЕС) № 910/2014, електронен документ е електронен документ по смисъла на чл. 3, т. 35 от
Регламент (ЕС) № 910/2014 на Европейския парламент и на Съвета от 23 юли 2014 г.
относно електронната идентификация и удостоверителните услуги при електронни
3
трансакции на вътрешния пазар и за отмяна на Директива 1999/93/ЕО (OB, L 257/73 от 28
август 2014 г.), а съгласно последната „електронен документ" означава всяко съдържание,
съхранявано в електронна форма, по- специално текстови или звуков, визуален или аудио-
визуален запис. Наред с това, изрично в чл. 3, ал. 2 ЗЕДЕУУ е предвидено, че писмената
форма се смята за спазена, ако е съставен електронен документ, съдържащ електронно
изявление. Същевременно, съгласно чл. 2, ал. 1 ЗЕДЕУУ електронно изявление е словесно
изявление, представено в цифрова форма чрез общоприет стандарт за преобразуване,
разчитане и представяне на информацията.
А съгласно нормата на чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕУУ електронен подпис е електронен подпис
по смисъла на чл. 3, т. 10 от Регламент (ЕС) № 910/2014, съгласно която разпоредба на
Регламента „електронен подпис" означава данни в електронна форма, които се добавят към
други данни в електронна форма или са логически свързани с тях, и които титулярят на
електронния подпис използва, за да се подписва. Като такива данни в електронна форма,
добавени към електронното изявление на ответника, в случая следва да се приемат
посочените от него при кандидатстването в системата на ищеца ЕГН, адрес по
местоживеене, телефонен номер, електронен адрес, които в достатъчна степен го
индивидуализират, респ. придават на договора, представляващ единство от насрещни
електронни словесни изявления на страните, правната характеристика на документ,
подписан от потребителя с електронен подпис по смисъла на чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕУУ, респ. на
ползващ се с формална доказателствена сила по смисъла на нормата на чл. 180 ГПК.
С оглед на така изложеното, при съобразяване на обстоятелството, че в случая
изявленията на страните, чието авторство се установява въз основа на заключението на
съдебно- техническата експертиза и при приложение на цитираните норми на ЗЕДЕУУ, вкл.
препращащите към определителните разпоредби на Регламент (ЕС) № 910/2014, са
извършени в електронна форма, т. е. касае се за електронни словесни изявления, които по
своето съдържание са насочени към учредяване на заемно правоотношение, съдът намира за
доказано, че между страните е постигнато съгласие в изискуемата от приложимите в случая
ЗПФУР и ЗПК форма, чието съдържание е обективирано в представения на хартиен носител
за целите на настоящия процес договор за предоставяне на кредит № 260184/28.11.2018г.
В допълнение към горното следва да се изясни, че изрично нормата на чл. 18, ал. 3
ЗПФУР признава доказателствената сила на осъществената между страните електронна
кореспонденция, доказателство за която в случая са доказателствените изводи в
заключението на съдебно- техническата експертиза, приемайки, че преддоговорната
информация, както и изявленията на страните, извършени чрез телефон, друго средство за
гласова комуникация от разстояние, видеовръзка или електронна поща, се записват със
съгласието на другата страна и имат доказателствена сила за установяване на
обстоятелствата, съдържащи се в тях.
В случая следва да се приеме за доказано и правнорелевантното обстоятелство, че след
учредяване на договорната връзка заемодателят по нея е предоставил заетата сума в полза
на потребителя на финансовата услуга, като това е така с оглед на констатацията на вещото
лице, че сумата по процесния договор за кредит е послужила за рефинансиране на
задълженията на ответника към „Ай ти тф груп“ АД по предходен договор за кредит, а и
доколкото по този въпрос ,между страните не съществува спор.
Същевременно, от първоначално изготвеното заключение на съдебно- техническата
експертиза, неоспорено от страните и в тази му част, се установява, че процесният договор
за кредит е изготвен с големина на шрифта 11pt.
Съгласно императивната нормата на чл. 10, ал. 1 ЗПК, приложим към процесното
правоотношение както с оглед страните и предмета на същото, така и с оглед темпоралното
действие на закона, договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма, на
хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на
4
договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12, в два
екземпляра – по един за всяка от страните по договора.
А съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК когато не се спазени изискванията на чл. 10,
ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски
кредит е недействителен.
С оглед на това и само на посоченото основание- използван размер на шрифта в
процесния договор за потребителски кредит, по- малък от 12, същият се явява
недействителен в неговата цялост, поради което и съобразно нормата на чл. 23 ЗПК
заемополучателят- потребител на процесната финансова услуга, дължи връщане единствено
на чистата стойност по кредита.
За пълнота и прецизност следва да се изясни, че съгласно актуалната практика на
касационната инстанция, формирана в постановените по реда на чл. 290 ГПК решение №
50084 от 9.01.2024 г. на ВКС по т. д. № 875/2022 г., I т. о., ТК, и решение № 221 от 28.07.2025
г. на ВКС по к. т. д. № 951/2024 г., е възприето, че изискването на чл. 10, ал. 1 ЗПК за
изписване на всички елементи от договора за потребителски кредит с еднакъв по вид,
формат и размер шрифт – не по-малък от 12, не противоречи на член 10, параграф 2 и член
22, параграф 1 от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от
23.04.2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива
87/102/ЕИО на Съвета, като в последното отговорът на въпроса в последния смисъл е
мотивиран със следните съображения: „Съгласно чл. 23 и съображение 47 от Директива
2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите
за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета държавите
членки установяват система от санкции за нарушаване на националните разпоредби, приети
съгласно Директивата, и вземат всички необходими мерки за гарантирано прилагане на тези
санкции, като предвидените санкции следва да бъдат ефективни, пропорционални и
възпиращи. Именно в съответствие с цитираните разпоредба и съображение съгласно ЗПК –
законът, с който се въвеждат разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО, нарушението на
предписанието досежно размера на шрифта води до недействителност на договора за
потребителски кредит и за него кредиторът се санкционира с лишаване от лихвите и другите
разходи по кредита (чл. 23 ЗПК). В решение по дело С-42/15 СЕС дава тълкуването, че за
неизпълнението на изискване, имащо съществено значение в контекста на Директива
2008/48, кредитодателят може да бъде санкциониран съгласно националната правна уредба
със загубата на правото си на лихви и разноски. С Определение на Съда на Европейските
общности /шести състав/ от 14.04.2021 г. по дело С-535/20 е прието, че член 10, параграф
2 и член 22, параграф 1 от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от
23.04.2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива
87/102/ЕИО на Съвета трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат национална правна
уредба, която налага всички елементи на договор за потребителски кредит да бъдат
представени с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12. Изяснено е, че
доколкото в Директива 2008/48 не се определят подробно форматът и размерът на шрифта, с
които информацията относно условията на договора и последиците от сключването му
трябва да бъде предоставена на длъжника при сключването на договор за потребителски
кредит, държавите членки остават по принцип компетентни да установят правила както
относно конкретната форма на представяне на тази информация, така и относно
последиците от неспазването му (недействителност на договора съгласно чл. 22 ЗПК), като
решението има задължителен характер съгласно чл. 633 ГПК. Относно това, че размерът на
шрифта, установен в чл. 10, ал. 1 ЗПК, е от значение за действителността на договора за
потребителски кредит е налице и формирана практика по чл. 290 ГПК, обективирана
в решение № 50206 от 25.11.2022 г. по гр. д. № 3578/2020 г., ІІІ г. о. и решение № 50162 от
10.01.2023 г. по т. д. № 550/2022 г., ІІ т. о.“
5
Наред с това, в първото от посочените решения- решение № 50084 от 9.01.2024 г. на
ВКС по т. д. № 875/2022 г., I т. о., ТК, дадените разрешения са допълнени, като е прието, че
„изискването за размера на шрифта на договора следва да се преценява според носителя, на
който е сключен договорът. Възможните конверсии при изготвяне на договора на електронен
носител и при отпечатването му хартия не следва да се преценяват като обстоятелства,
дерогиращи изискването за размер на шрифта на договора не по-малък от 12 съгласно чл. 10,
ал. 1 ЗПК. При преценката за размера на шрифта на договор, сключен на хартиен носител,
изследването следва да се извърши върху хартиения документ, без математическо
закръгляне на резултата от измерването.“
С оглед на тези разяснения на касационната инстанция относно предпоставките за
приложимост на разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК и относно съответствието на същата с
изискванията на общностното право и при съобразяване на изводите на вещото лице,
касаещи големината на използвания в процесния договор за кредит шрифт, установен въз
основа на предоставени на вещото лице pdf- файлове (а не въз основа на разпечатаните и
приложени към делото хартиени носители), изводите по отношение на който не са изменени
и след запознаване на вещото лице с данните в информационната система на заемодателя,
следва да се приеме, че сключеният между И. Б. Т. и „А.Г.“ АД договор за кредит № 260184
от 28.11.2018г. е недействителен поради неспазване на изискването на чл. 10, ал. 1 ЗПК.
Независимо от изложеното, за пълнота и прецизност следва да се изясни, че в случая от
съдържанието на представения на хартиен носител договор за паричен заем от 28.11.2018г.
не се установява спазването на изискването за посочване на лихвен процент на ден,
предвидено в повелителната норма на чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК, което само по себе си също
представлява основание за недействителност на съглашението в неговата цялост.
Последното е така както съгласно изричната норма на чл. 22 ЗПК, така и съгласно
практиката на касационната инстанция по приложението й. Така, в постановеното по реда на
чл. 290 ГПК решение № 59 от 20.05.2024 г. на ВКС по т. д. № 2695/2022 г., II т. о., ТК, при
разглеждане по същество на поставения пред съда правен спор е възприето и разяснено
следното: „В чл. 29, ал. 1 ЗПК е предвидено правото на потребителя да се откаже от
сключения договор за потребителски кредит, без да дължи обезщетение или неустойки и без
да посочва причина за това, при спазване на срока, реда и условията за упражняване на това
потестативно право, посочени в чл. 29 ЗПК. Разпоредбата транспонира императивните
норми на чл. 14 от Директива (ЕС) 2008/48. Съгласно решение от 9.09.2021 г. на СЕС по
съединени дела С-33/20, С-155/20 и С-187/20 (т. 123), целта на посочената разпоредба на
директивата е да позволи на потребителя да избере отговарящ най-добре на потребностите
му договор и следователно да се откаже в "срока за размисъл" от договор (след като го е
сключил), за който установи, че не съответства на потребностите му.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК, въвеждащ в националното право повелителната норма
на чл. 10, пар. 2, б. "п" от Директива (ЕС) 2008/48, договорът за потребителски кредит
следва да съдържа наличието или липсата на право на отказ на потребителя от договора,
срока, в който това право може да бъде упражнено, и другите условия за неговото
упражняване, включително информация за задължението на потребителя да погаси
усвоената главница и лихвата съгласно чл. 29, ал. 4 и 6 ЗПК, както и за размера на лихвения
процент на ден. Според чл. 29, ал. 5 ЗПК, за да породи отказът на потребителя от договора за
кредит целените правни последици, е необходимо, освен спазване на реда и срока за
упражняване на това потестативно право по чл. 29, ал. 1 - 3 ЗПК, да е осъществено
условието по ал. 4 на същия член – да е върната на кредитора не само главницата, но и да е
заплатена лихвата, дължима за периода от датата на усвояване на средствата по кредита до
датата на връщане на главницата, което следва да се направи не по-късно от 30 календарни
дни, считано от изпращане на уведомлението до кредитора за упражняване на правото на
отказ. Следователно, с предоставяната по чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК информация в договора
относно размера на дължимия лихвен процент на ден се цели да се обезпечи възможността
6
на потребителя, който е в положението на по-слабата страна (спрямо търговеца) от гледна
точка на информираност, да изчисли размера на лихвата в абсолютна стойност (лихвен
процент на ден х главница х брой дни), която следва да заплати за периода от усвояването до
връщането на главницата, за да може да упражни надлежно правото си на отказ от договора
за кредит, което включва и изпълнение на условието на чл. 29, ал. 4 ЗПК - връщане не само
на главницата, но и заплащане на лихва за периода на ползването й. Ето защо, с правилото
на чл. 11, ал. 1, т. 20, предл. последно ЗПК (посочване на лихвения процент на ден) се
гарантира реалното упражняване на правото на потребителя на отказ от договора, а именно
да отстъпи от договора без негативни за него последици, ако прецени в "срока за размисъл"
по чл. 29, ал. 1 ЗПК, че той не отговаря на потребностите му. С оглед изложеното,
изпълнението на чл. 11, ал. 1, т. 20, предл. последно ЗПК се явява особено съществено за
правата на потребителя и неизпълнението му е скрепено със санкцията на чл. 22 ЗПК –
недействителност на договора.“
С оглед на възприетата цялостна недействителност на процесния договор за
потребителски кредит следва да се приеме, че на основание нормата на чл. 23 ЗПК в
правната сфера на потребителя на финансовата услуга- заемополучател, е възникнало
задължение да върне единствено чистата стойност на кредита, т.е. на заетата сума, за
непогасената част от която в случая не се спори, че възлиза на претеднирата от ищеца сума
от 1073.72 лева. Противно на поддържаното от името на ответника, в случая за връщане на
заетата сума по недействителния договор за потребителски кредит заемодателят, респ.
неговият правоприемник не следва да води нов исков процес- по иск с правно основание чл.
55, ал. 1 ЗЗД, в какъвто смисъл са решение № 221 от 28.07.2025 г. на ВКС по к. т. д. №
951/2024 г., както и цитираните в него също постановени по реда на чл. 290 ГПК решение №
50174/26.10.2022 г. по гр. д. № 3855/2021 г. на ВКС, IV г. о, решение № 60186/28.11.2022 г. по
т. д. № 1023/2020 г. на ВКС, I т. о., решение № 50056/29.05.2023 г. по т. д. № 2024/2022 г. на
ВКС, І т. о., решение № 50086 от 21.12.2023 г. на ВКС по т. д. № 1027/2022 г., I т. о. и др.
Настъпилото правоприемство на страната на кредитора, както и противопоставимостта
му на длъжника не са оспорени от името на последния, а и се установяват от надлежно
приобщените и неоспорени писмени доказателства. Така, от рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания от 06.07.2021г. и приложение № 1 към последния, съдържащ
индивидуализиращи данни относно вземанията, предмет на договора за цесия, се
установява, че на 06.07.2021г. възникналото в правната сфера на заемодателя вземане за
възстановяване на заетата сума, предоставена по процесния договор за кредит, е
прехвърлено в полза на ищеца „А.С.В.“ ЕАД.
Съдът намира за установено и правнорелевантното обстоятелство, че длъжникът е
уведомен за преминаване на процесните вземания от патримониума на заемодателя в
правната сфера на ищеца, доколкото с исковата молба е представено уведомление в този
смисъл, адресирано до ответника и получено от него на 30.07.2021г. съгласно приобщеното
като писмено доказателство и неоспорено от името на ответника известие за доставяне, в
което изрично е посочен изходящият номер на документа, който е връчен, идентичен с
изходящия номер на уведомлението за извършеното прехвърляне на вземането.
Коментираното уведомление за извършената цесия изхожда от представител на
цедента, за което по делото е представено надлежно пълномощно- л. 28, поради което следва
да се приеме, че е спазено изискването на чл. 99, ал. 3 ЗЗД, съгласно което съобщаването на
цесията на длъжника следва да бъде извършено от стария кредитор.
Неоснователно е наведеното в условията на евентуалност възражение за погасяване на
вземането за главница по процесния договор за потребителски кредит по давност. Касае се за
вземане за връщане на парични средства, предоставени по договор за паричен заем, по който
страните са уговорили разсрочено връщане на заетата сума.
Съгласно трайно установената практика на ВКС, която настоящият съдебен състав
7
възприема, формирана в постановените по реда на чл. 290 ГПК Решение № 28 от 05.04.2012
г. по гр. д. № 523/2011 г. на ІІІ г. о., Решение № 261 от 12.07.2011 г. по гр. д. № 795/2010 г. на
ІV г. о., Решение № 38 от 26.03.2019 г. на ВКС по т. д. № 1157/2018 г., II т. о., ТК, Решение №
45/17.06.2020г. по т. дело № 237/2019г., ТК, второ отделение, „уговореното между страните
връщане на предоставена в заем (кредит) сума на погасителни вноски не превръща този
договор в такъв за периодични платежи, а представлява уговорка за изпълнение на
задължението на части. Това становище съответства изцяло и на дадените с Тълкувателно
решение № 3 от 18.05.2012 г. на ОСГТК на ВКС задължителни разяснения относно
съдържанието на понятието "периодични плащания" по смисъла на чл. 111, б. "в" ЗЗД. С
оглед мотивите на тълкувателния акт и разгледаните в него примери за периодични
плащания (вземанията на топлофикационни, електроснабдителни и водоснабдителни
дружества, както и на доставчици на комуникационни услуги) се налага извода, че макар да
са породени от един и същ факт, периодичните задължения са относително самостоятелни и
че периодичността е характерна за престациите и на двете страни по договора (в посочените
в тълкувателното решение примери повтарящото се задължение на едната страна е за
доставка на стоки и услуги през съответния период, а на другата страна – за заплащането на
конкретно получените през този период стоки и услуги). По отношение на договора за
кредит това изискване не е налице, тъй като нито задължението на кредитора за
предоставяне на уговорената сума, нито задължението на длъжника за връщането й, е
повтарящо се. Връщането на предоставената за ползване сума на погасителни вноски
представлява по своята същност изпълнение на основното задължение на длъжника на части
(чл. 66 ЗЗД). Ето защо, приложима по отношение на това задължение е общата 5-годишна
давност по чл. 110 ЗЗД“.
Съгласно задължителните за правоприлагащите органи разяснения, съдържащи се в
Тълкувателно решение № 3 от 21.11.2024 г. на ВКС по т. д. № 3/2023 г., ОСГТК, при
уговорено погасяване на паричното задължение на отделни погасителни вноски с различни
падежи давностният срок за съответната част от главницата и/или за възнаградителните
лихви започва да тече съгласно чл. 114 ЗЗД от момента на изискуемостта на съответната
вноска. При обявяване на дълга за предсрочно изискуем давностният срок за вноските от
главницата с ненастъпил до този момент падеж, започва да тече от предсрочната
изискуемост.
В случая, от неоспорения в тази му част и приложен към исковата молба погасителен
план към договора за кредит се установява, че падежът на първата неплатена вноска- тази,
чиято изискуемост е настъпила най- далеч в темпорално отношение спрямо датата на
подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК, за главница е на 28.12.2018г., от която дата до датата на подаване на заявление за
издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК- 05.08.2022г., са
изминали по- малко от пет години.
При тези мотиви искът с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 9 ЗПК във вр. с
чл. 99, ал. 1 ЗЗД следва да бъде изцяло уважен, а исковете с правно основание чл. 240, ал. 2
ЗЗД във вр. с чл. 9 ЗПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 99, ал. 1 ЗЗД, имащи за предмет
вземания, чийто източник е съглашение, за което съдът по изложените вече съображения
прие, че е изцяло недействително, следва да бъдат отхвърлени.
В съответствие със задължителните за правоприлагащите органи разяснения,
съдържащи се в т. 12 от ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г., ОСГТК, ВКС, съдът
следва да се произнесе по разпределението на отговорността за разноските в заповедното и
исковото производство.
При този изход на спора пред настоящата инстанция разноски се следват и на двете
страни.
На основание нормата на чл. 78, ал. 1 ГПК при съобразяване на уважената част от
8
исковете в полза на ищеца следва да бъде присъдена сумата от 56.10 лева, както и сумата от
540.83 лева, представляващи разноски съответно за заповедното и за исковото производство,
включващи заплатени държавни такси, депозит за възнаграждение на вещото лице, както и
определените от съда на основание нормите на чл. 78, ал. 8 ГПК във вр. с чл. 37 ЗПП във вр.
с чл. 25, ал. 1, респ. чл. 26 от Наредбата за заплащането на правната помощ юрисконсултски
възнаграждения в минимален размер с оглед липсата на фактическа и/или правна сложност
на делото.
Съобразно отхвърлената част от претенциите и на основание разпоредбата на чл. 78,
ал. 3 ГПК във вр. с чл. 38, ал. 2 ЗА в полза на адв. К.Л.Л., респ. на адв. Е. К. К. следва да
бъдат присъдени сумите съответно от 30.75 лева и от 153.77 лева, представляващи части от
следващите им се адвокатски възнаграждения за осъществени от тях безплатни адвокатска
защита и съдействие на длъжника, респ. ответника в заповедното, респ. в настоящото
производство, чиито общи размери съответно от 100.00 лева и от 500.00 лева бяха
определени от съда съобразно критериите за справедливост и обоснованост по смисъла на
нормата на чл. 36, ал. 2 ЗА, при съобразяване липсата на фактическа и/или правна сложност
на производството, материалния интерес по делото, естеството на осъществяваната в хода на
заповедното производство защита, свеждаща се до подаване на възражение по утвърден
образец без необходимост от обосноваване на същото, както и на задължителните за
националните юрисдикции разяснения, съдържащи се в т. 41 (въпрос първи) от решение на
Съда на Европейския съюз от 25.01.2024 г. по дело С-438/22, които части са съответни на
отхвърлената част от исковете.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск с
правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 9, ал. 1 ЗПК във вр. с чл. 6 ЗПФУР във вр. с
чл. 99, ал. 1 ЗЗД, че И. Б. Т., ЕГН **********, дължи на „А.С.В.“ ЕАД, ЕИК .................,
сумата от 1073.72 лева, представляваща непогасена главница по сключен между И. Б. Т. и
„А.Г.“ АД договор за потребителски кредит № 260184 от 28.11.2018г., ведно със законната
лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявление за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК- 05.08.2022г., до окончателно изплащане
на задължението, което вземане е прехвърлено по силата на договор за цесия от 06.07.2021г.
в полза на ищеца „А.С.В.“ ЕАД и за което парично притезание по ч. гр. дело № 42604/2022г.
по описа на СРС, 54 състав, е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК.
ОТХВЪРЛЯ предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл.
240, ал. 2 ЗЗД във вр. с чл. 9 ЗПК във вр. с чл. 6 ЗПФУР и чл. 86, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 99, ал.
1 ЗЗД за признаване за установено, че И. Б. Т., ЕГН **********, дължи на „А.С.В.“ ЕАД,
ЕИК ................., сумата от 171.56 лева, представляваща възнаградителна лихва за периода от
28.02.2019г. до 24.09.2019г., както и сумата от 305.29 лева, представляваща обезщетение за
забава върху главницата за периода от 01.03.2019г. до 04.08.2022г., които вземания са
прехвърлени по силата на договор за цесия от 06.07.2021г. в полза на ищеца „А.С.В.“ ЕАД и
за които парични притезания по ч. гр. дело № 42604/2022г. по описа на СРС, 54 състав, е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК И. Б. Т., ЕГН **********, да заплати на
„А.С.В.“ ЕАД, ЕИК ................., сумата от 56.10 лева, представляваща разноски за
заповедното производство, както и сумата от 540.83 лева, представляваща разноски за
исковото производство.
9
ОСЪЖДА „А.С.В.“ ЕАД, ЕИК ................., на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на
адв. К.Л.Л., ЕГН **********, сумата от 30.75 лева, представляваща адвокатско
възнаграждение за осъществени от него безплатна адвокатска защита и съдействие на
длъжника в производството по ч. гр. дело № 42604/2022г. по описа на СРС, 54 състав.
ОСЪЖДА „А.С.В.“ ЕАД, ЕИК ................., на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на
адв. Е. К. К., ЕГН **********, сумата от 153.77 лева, представляваща адвокатско
възнаграждение за осъществени от нея безплатна адвокатска защита и съдействие на
ответника в настоящото производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчване на препис от него на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
10