Р
Е Ш Е
Н И Е
Номер………………………02.08.2019 година……………..Град
Стара Загора
В ИМЕТО НА НАРОДА
СТАРОЗАГОРСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД……….…Седми граждански състав
На………дванадесети
юли...………….……….....…….……..……..Година 2019
В
публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СВИЛЕН ЖЕКОВ
Секретар
Жанета Сарафова...………………………………………………………
Прокурор………………………………………………..…………………………..
като
разгледа докладваното от………………………………съдия Св. ЖЕКОВ
гражданско
дело номер 5732…по описа за………….….…………2018 година
и
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 103 -
257 от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/.
Предявени са обективно кумулативно съединени
установителни искове с правно основание – 1/ по чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415,
ал. 1 ГПК за сумата от 704,00 лв., представляваща неплатена главница по договор
за револвиращ заем № **********/27.12.2007 г., 2/ по чл. 92, ал. 1 ЗЗД за
сумата от 696,08 лв. представляваща неустойка при прекратяване на договора и 2/
по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 185,12 лв. представляваща лихва за забава за
периода 02.04.2008 г. – 18.08.2009 г., ведно със законната лихва считано от
датата на подаване на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение до
окончателното плащане.
Ищецът твърди, че на 08.06.2018 г. е подал заявление
по чл. 410 ГПК в Старозагорски районен съд за издаване на заповед за изпълнение
в полза на „ПРОФИ КРЕДИТ“ ЕООД срещу ответниците Р.А.М. и А.М.М.. Въз основа на
подаденото заявление било образувано ч.гр.д № 3016/2018 г. по описа на
Старозагорски районен съд и издадена заповед за изпълнение № 1665/12.06.2018 г.,
която била връчена на длъжниците по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК. В изпълнение на
указанията на съда ищецът предявил настоящите установителни искове с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК.
Ищецът твърди, че на 27.12.2007 г. между него и ответника
Р.М. бил сключен Договор за револвиращ заем /ДРЗ/ № **********, като другия
ответник А.М. била солидарно задължено лице по договора.
Договорът бил сключен при посочени от ответника
параметри, които били следните: сума за изплащане на заема: 1140 лв.; брой
погасителни вноски: 24; Размер на месечна погасителна вноска: 88лв.; договорно
възнаграждение: 972; размер на заема: 2112; Годишен процент на разходите /ГПР
%/: 91.50; дата на погасяване на първата вноска по заема: 01.02.2008г. дата на
погасяване на вноска по време на изплащането на заема: 01; сума за изплащане
при револвинг: 507 лв.; Договорно възнаграждение при револвинг: 549 лв.; размер
на револвинга: 1056;
Договорът бил подписан при Общи условия /ОУ/, които
били неразделна част от договора, предадени били на клиента и той е декларирал,
че е запознат със съдържанието им и ги приема /буква „В“ от ДЗР/. На основание
ОУ към договора за потребителски кредит във връзка с чл. 121 -127 от Закона за
задълженията и договорите А.М.М., в качеството си на съдлъжник по договора за
потребителски кредит, се задължила да отговаря за задължението на Р.А.М. при
условията, посочени в договора.
На 27.12.2007 г.
ищецът превел на ответника парична сума в размер на 1140,00 лв. по
посочената от длъжника Р.А.М. банкова сметка.
***ени 24 равни месечни вноски в размер на 88 лв., с
падежна дата - всяко 1-во число на месеца.
Ищецът изяснява, че длъжниците не са изпълнявали
поетите договорни задължения и са направили само шестнадесет погасителни
вноски, последната, от които с дата 24.06.2009 г., видно от приложеното
Извлечение по сметка към ДРЗ № **********. След изпадането им в забава и
съгласно уговореното и прието от страните в Общите условия към Договора за
револвиращ заем, ДРЗ е прекратен от страна на „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД на
18.08.2008 г. Оставало в сила и задължението да се заплатят всички дължими
суми.
Съгласно уговореното в ОУ при прекратяването на ДРЗ
размерът на кредита ставал предсрочно изискуем, начислявала се неустойка в
размер на 50% от заемната сума за обезщетяване на вреди поради настъпилото
прекратяване на договора. Размерът на начислената неустойка към датата на
прекратяване на договора бил 696,08 лв.
Ищецът признава, че към настоящия момент плащанията от
страна на длъжника по заема били в общ размер на 1408,00 лв.
Моли съда да признае за установено, че ответниците
дължат солидарно на ищеца съществуването на вземане по ДРЗ № ********** за сума в общ размер на 1585,20 лв. /хиляда
петстотин осемдесет и пет лева и двадесет стотинки, включваща главница в размер
на 704,00 лв. /седемстотин и четири лева/, неустойка в размер на 696,08 лв. /шестстотин
деветдесет и шест лева и осем стотинки/ и лихва за просрочие в размер 185,12
лв. /сто осемдесет и пет лева и дванадесет стотинки/, ведно със законната лихва
от датата на подаване на заявлението до изплащане на вземането, за които била
издадена заповед за изпълнение на парично задължение № 1665/12.06.2018 г. по
ч.гр.д. № 3016/2018 г. на Старозагорски районен съд. Претендира разноски.
В законоустановения срок по чл. 131 ГПК е постъпил
отговор на исковата молба от особения представител на ответника, като се заема
позиция за неоснователност на иска. Сочи, че в исковата молба се твърдяло, че
договорът бил прекратен от страна на ищеца след изпадане в забава на длъжника,
като бил посочена дата на прекратяване на договора - 18.08.2008 г., но не
ставало ясно защо именно на посочената в исковата молба дата 18.08.2008 г.
договорът е прекратен от страна на ищеца и на какво основание. Основанията за
прекратяване на ДРЗ били посочени в т. 9 от ОУ към договора. В т. 9.2 от същите
било посочено, че прекратяването се извършва в писмена форма и влиза в сила от
деня на връчване на другата страна. Доказателства за подобно връчване не били
представени по делото. Независимо обаче дали договорът бил прекратен на
твърдяната в исковата молба дата или два месеца след настъпване на падежа на
последната просрочена от длъжника вноска, т.е. след 01.08.2009 г., заявлението
за издаване на заповед за изпълнение срещу длъжника и солидарния длъжник били
подадени от ищеца по настоящото дело едва на 08.06.2018 г., т.е. девет години след
прекратяване на процесния договор за револвиращ заем № **********. Поради това
прави възражение за изтекла на 01.08.2014 г. погасителна давност.
По отношение на неустойката сочи, че клаузата за
неустойка в размер на 696,08 лв. е неравноправна и оттам нищожна, а от друга
страна вземането за неустойка също било погасена по давност. Съгласно
разпоредбата на чл.114, ал. 4 ЗЗД давността при вземания за неустойка започва
да тече от последния ден, за който се начислява неустойката. В случая
неустойката била начислена еднократно, в деня на разваляне на договора и
оттогава е започнал да тече давностния срок. По аргумент от чл. 111, буква „б“ ЗЗД срокът бил тригодишен и е изтекъл много преди подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение.
Неоснователна била и претенцията за заплащане на лихва
за забава, съща поради погасяването й по давност съгласно чл.111, буква „в“ ЗЗД.
С оглед на изложеното, моли съда да постанови решение
с което да отхвърли предявените искове като неоснователни.
В съдебни заседания, ищецът, редовно призован, не се
явява и не се представлява. Депозира молби, с които заявява, че поддържа
исковата молба и няма възражения по доклада. Моли съда да уважи предявените искове
и да му присъди направените разноски.
В съдебното заседание особеният
представител на ответниците адв. М.-П. заема становище за неоснователност на
исковете.
Съдът, след като взе предвид
становищата на страните, прецени събраните по делото доказателства, поотделно и
в тяхната съвкупност, съобразно изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК, приема за
установено от фактическа страна следното:
Между „Профи кредит” ЕООД, като кредитодател, и първия
ответник Р.А.М., като кредитополучател, бил сключен на 27.12.2007 г. договор за
револвиращ заем № **********, а ответницата А.М.М. се задължила да отговаря по
договора като солидарен длъжник /л. 7-12 от делото/. В изпълнение на договора,
ищецът е отпуснал на ответника потребителски кредит в размер на 1140,00 лв.
Ищецът е изпълнил това си задължение на същия ден, като е превел на ответника
сумата от 1140,00 лв., което се установява от платежно нареждане /л. 13 от
делото/. Потребителят се е задължил да върне предоставената сума на кредитора,
при условията, посочени в договора и Общите условия към него съгласно
погасителен план на двадесет и четири месечни вноски.
Съгласно представения по делото договор за потребителски
паричен кредит № **********/27.12.2007 г., сключен между „Профи кредит“ ЕООД и ответниците,
ведно с приложените към него Общи условия на кредитора, страните са уговорили
предоставяне на кредит в размер на 1140,00 лв., с начин на усвояване – превод по
сметка на клиента и начин на връщане: 24 месечни вноски, всяка от които по
88,00 лв., /първата с падеж 01.02.2008 г./ с краен срок на погасяване –
01.02.2010 г.
Ищецът признава, че по горепосочения договор за кредит
ответникът е изплатил сумата общо в размер на 1408,00 лв. – четиринадесет погасителни
вноски.
От арбитражно решение № 2513/29.10.2009 г. се
установява, че първият ответник Р.А.М. е бил осъден от ищеца да му заплати сума
в общ размер на 1945,12 лв., като от нея главница в размер на 704,00 лв.,
неустойка в размер на 1056,00 лв. и лихви в размер на 185,12 лв. по неизпълнено
задължение по договор за револвиращ заем № ********** от 27.12.2007 г.
От приложеното ч.гр.д. № 3016/2018 г. по описа на
Старозагорски районен съд, се установи, че съдът е издал в полза на „Профи
кредит“ ЕООД срещу Р.А.М. и А.М.М.
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за сумите: сумата от
704,00 лв., представляваща главница по договор
за револвиращ заем № ********** от 27.12.2007 г.; сумата от 696,08 лв. представляваща неустойка при
прекратяване на договора и сумата от 185,12 лв. - обезщетение за забава за
периода от 02.04.2008 г. до 18.08.2009 г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от 08.06.2018 г. до окончателно плащане на вземането, Тъй като
длъжниците не били открити на известните адреси, съобщението до тях е било
приложено по делото, на основание чл. 47, ал. 5 и ал. 6 ГПК и съгласно чл. 415,
ал. 1, т. 2 ГПК и в изпълнение на дадените от заповедния съд указания,
заявителят е предявил настоящите искове за установяване на вземанията по
заповедта.
При така
установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:
1/ По отношение на ответника Р.А.М. исковото
производство се явява недопустимо, а заповедта за изпълнение издадена по
отношение на този ответник следва да бъде обезсилена поради следните
съображения:
Установи се по делото, че ищецът и ответникът Р.М. на
27.12.2007 г. са сключили договор за револвиращ заем № **********, а в чл. 18.1
от Общите условия към него се съдържа клауза, в която е предвидено всички
спорове във връзка с договора да се разрешават от арбитраж. На следващо място
не е спорно, а това също се установи и от представеното решение, че с влязло в
сила арбитражно решение № 2513/29.10.2009 г. по арбитражно дело № 2513 по описа
за 2009 г. на арбитър Бисерка Газдова, ответникът Р.А.М. е осъден да заплати на ищеца суми, дължими по
посочения договор, като тези суми по основание /договор за револвиращ заем №
********** от 27.12.2007 г./ и размер /главница – 704,00 лв., лихвата за забава
- 185,12 лв. и неустойка – 1056,00 лв./ са предмет на разглежданата пред
настоящия съд искова претенция на „Профи кредит“ ЕООД срещу Р.М.. Не се твърди
от никоя от страните по делото, а и не са представени доказателства в тази
насока, че е искана по реда на чл. 47 от Закона за международния търговски
арбитраж /ЗМТА/ отмяна на арбитражното решение от Върховния касационен съд и
същото е влязло в сила.
Съгласно чл. 41, ал. 3 ЗМТА с връчването на
арбитражното решение на една от страните, то става задължително за страните -
поражда правни последици, които се състоят в сила на присъдено нещо и в
изпълнителна сила на решението, и конститутивно действие, когато предявеният
иск е конститутивен. Силата на присъдено нещо на арбитражното решение има
същото съдържание като силата на присъдено нещо на съдебното решение, същите
обективни предели и подлежи на зачитане от държавните съдилища и другите
държавни органи като съдебното решение. В разглеждания случай арбитражното
производство е приключило с арбитражно решение. Арбитражното решение е
окончателно и слага край на спора като е
задължително за страните - чл. 38, ал. 4 ЗМТА. Макар и постановено от частен /недържавен/ съд, арбитражното решение
поражда правни последици, както и решението на държавния съд, когато то е
влязло в сила. Настоящата инстанция намира, че по силата на чл. 404, т. 1 ГПК
арбитражните решения са годно изпълнително основание и въз основа на тях може
да бъде издаван изпълнителен лист /каквито искания е направил на три пъти
ищецът – през 2012 г., 2013 г. и 2016 г./. За да бъде такова основание, обаче,
съгласно чл. 51, ал. 1 ЗМТА във вр. § 3, ал. 1 от ПЗР на ЗМТА арбитражното
решение следва да е влязло в сила. Правилото за сила на присъдено нещо в
арбитражния процес следва от разпоредбата на чл. 41, ал. 3 ЗМТА и от
съответните разпоредби на ГПК, поради сходството в правораздавателните функции
на държавния съд и на арбитража. От момента на връчването му на страните
решението влиза в сила, става задължително за страните и подлежи на
принудително изпълнение. От изложеното може да се направи извод, че
арбитражното решение е окончателно и слага край на съществуващия между страните
/ищеца и първия ответник/ спор във връзка с изпълнението на задълженията по
сключеният между тях договор за кредит. Макар арбитражното решение да не е
държавен акт, а волеизявление с частноправен характер, има публичноправни
последици, една от които е силата на присъдено нещо. Тези последици произтичат
от правораздавателната функция на арбитража като признат от закона „заместник“
на държавното правосъдие, поради което и на него е придадена същата защита,
която спорещите биха получили чрез решението на държавния съд. Обратното
разбиране би означавало, че всяка една страна, недоволна от арбитражното
решение, би могла да го оспори като отнесе повторно спора пред държавния съд, а
подобно незачитане на силата на присъдено нещо на един правораздавателен акт,
макар и постановен от недържавен орган, би довело до правна несигурност в
съществуващия обществен ред.
Действително с изменението на чл. 47 ЗМТА е създадена
ал. 2, съгласно която арбитражните решения, постановени по спорове, предметът
на които не подлежи на решаване от арбитър, са нищожни, като това изменение е
направено с ДВ бр. 8/2017 г., а с влизане в сила на ЗИД на ГПК ДВ бр. 8/2017 г.
и съгласно § 6, ал. 2 ПЗР, производствата по неарбитрируеми - потребителски
спорове се прекратяват и по тях не може да бъде постановено арбитражно решение,
но тази норма е процесуална и действа занапред, като не засяга вече
постановените арбитражни решения, които са връчени на страните. В случая арбитражното
решение № 2513/29.10.2009 г. по арбитражно дело № 2513/2009 г. не е отменено по
реда на чл. 47 ЗМТА и е влязло в сила преди изменението на ГПК, поради което то
е валидно, тъй като съгласно чл. 14 от Закона за нормативните актове /ЗНА/
обратна сила на нормативен акт може да се даде само по изключение, и то с
изрична разпоредба, а в случая такава няма. В подкрепа на това е и §6, ал.
2 ПЗР ГПК, в който е посочено, че започналите до влизане в сила на посоченото
изменение арбитражни производства приключват по досегашния ред, с изключение на
производствата по неарбитрируеми спорове, които се прекратяват. Трайна е
практиката на ВКС след изменението на ГПК с ДВ бр. 8/2017 г., че невлезлите в
сила до изменението арбитражни решения се отменят – в решение № 89/28.06.2018 г. на ВКС по т. д. № 3107/2017
г., I т.о., решение № 5/09.02.2018 г. на
ВКС по т. д. № 190/2017 г., II т.о. и решение № 72/26.04.2017 г. на ВКС по т.д.
№ 493/2017 г., I т.о. е прието, че „правилото на § 6, ал. 2 от ПЗР на ЗИД на
ГПК следва да бъде приложено и по отношение на онези арбитражни решения, които
са предмет на иск за отмяна, който е бил предявен в преклузивния срок по чл.
48, ал.1 ЗМТА, по които ВКС не се е произнесъл и делото е висящо към датата на
влизане в сила на изменението на процесуалния кодекс“. В подкрепа на изложеното е и решение № 151/19.06.2012
г. на ВКС по гр. д. № 553/2011 г., IV г.о., в което е прието, че е недопустимо
гражданският съд инцидентно да преценява арбитруемостта на съдебния спор, по
който има произнасяне от арбитражен съд, както и да приеме за разглеждане по
ГПК същия спор, щом арбитражното решение е влязло в сила и не е отменено по
предвидения за това ред. При положение, че съдът постанови съдебно решение, то
ще е при наличие на процесуална пречка - формирана сила на присъдено нещо и
поради това – недопустимо. Аргумент
за това е даденото от Конституционния съд на Република България в т. 3 на
решение № 9/24.10.2012 г. по к. д. № 15/2002 г. тълкуване, според което
защитата в рамките на арбитражния процес в неговата цялост се осъществява в два
стадия, като производството пред арбитражния съд е първият стадий, а следващият
стадий, който е факултативен, е предявяването на иск по чл. 47 ЗМТА пред
компетентния държавен съд - Върховен касационен съд.
В случай, че арбитражното решение е порочно отмяната
му може да бъде постигната по исков ред - по повод на предявен иск по чл. 47,
т. 2 ЗМТА, пред държавния съд – в случая ВКС, който е компетентен да разгледа
делото по правилата на родовата подсъдност – чл. 47 и сл. от ЗМТА и следва да
извърши самостоятелна преценка дали е било налице валидно арбитражно
споразумение, респ. дали договорът е действителен, която преценка не е
обвързана от вече изразеното становище на арбитражния съд. Съгласно чл. 49
ЗМТА, ако държавният съд с влязло в сила решение отмени арбитражното решение на
някое от основанията по чл. 47, ал. 1, т. 1 и
т. 2, заинтересованата страна може да предяви иск по спора пред
компетентния държавен съд. В конкретния случай е безспорно, че арбитражното
решение не е отменено по този ред, влязло е в сила, поради което липсва
възможност искове по този спор да се предявят пред Старозагорски районен съд, т.е.
след като обаче решението на арбитражния съд не
е оспорено по този ред /поне няма такива твърдения от страните/, то става
неатакуемо – както се посочи по делото няма данни, нито има изложени твърдения,
че ищецът или ответникът е предявил иск по чл. 47 ЗМТА за отмяна на
арбитражното решение в предвидения в чл. 48, ал.1 ЗМТА тримесечен срок от
получаването му, т.е. арбитражното решение по отношение на страните е влязло в
сила. Освен това, възможността да се инициира производство по отмяна на
арбитражното решение на някое от посочените в разпоредбата на чл. 48 ЗМТА
основания, не е пречка за изпълнение на арбитражното решение, което изрично
следва от разпоредбата на чл. 41, ал. 3 и чл. 48, ал. 2 ЗМТА.
Следователно спорът между „Профи кредит“ ЕООД и Р.А.М., касаещ процесния договор, е разрешен с влязло в сила арбитражно решение и не подлежи на пререшаване нито от съда, нито от арбитража, на основание чл. 41, ал. 3 ЗМТА /така и определение от 27.06.2016 г. на Габровски окръжен съд по в.ч.гр.д. № 138/2016 г., определение № 1615/30.06.2017 г. на Пловдивски окръжен съд по в.ч.гр.д. № 1415/2017 г. определение от 09.03.2018 г. на Габровски окръжен съд по в.ч.гр.д. № 49/2018 г./.
2/ По отношение на солидарния длъжник А.М.М. исковото
производство е допустимо /тя не е осъдена с арбитражно решение №
2513/29.10.2009 г./, но предявените искове са неоснователни по следните
съображения:
Ответницата чрез особения си представител е направила
своевременно /в отговора срещу исковата молба/ правопогасяващо възражение за
давност, което е основателно и поради това предявените искове за главница и
лихва следва да бъдат отхвърлени.
Погасителната давност е сложен юридически факт,
състоящ се от два елемента: бездействие на титуляра на правото и изтичане на
определен период от време. Началото на давностния срок е деня, от който
вземането е станало изискуемо – чл. 114, ал. 1 ЗЗД. Освен това действието на
давността е относително спрямо солидарните длъжници, като спирането и
прекъсването на давността срещу един от солидарните длъжници е без правно
значение за останалите – чл. 125, ал. 1 ЗЗД
Съгласно чл. 116, б. „в“ ЗЗД давността се прекъсва с
предприемане на действия за принудително изпълнение, а от прекъсването на
давността съгласно чл. 117, ал. 1 ЗЗД започва да тече нова давност. Поради това
настоящият съд счита, че следва да се
прецени дали към датата на подаването на заявлението по чл. 411 ГПК, имащо
значението на правно действие по чл. 116 ЗЗД, е била изтекла 5-годишната
погасителна давност по чл. 110 ЗЗД и оттам дали исковете са основателни, тъй
като нито в исковата молба, нито в становището си с вх. №
16256/03.06.2019 г. ищецът твърди, че спрямо солидарния длъжник А.М. е извършил
други действия в по-ранен момент /молбите за издаване на изпълнителен лист са
по арбитражното решение постановено срещу другия солидарен длъжник Р.М./, които
водят до прекъсване на погасителната давност за вземанията на ищеца към нея по
договора за револвиращ заем от 27.12.2007 г. Както се изясни по-горе давността
тече отделно за всеки солидарен длъжник – чл. 125, ал. 1 ЗЗД. В тази връзка
следва да се посочи, че при договора за кредит /заем/ е налице общо плащане и
договореното връщане на заема на погасителни вноски не превръща договора в
такъв за периодични платежи, а представлява уговорка за частични плащания по
договора. Разсрочването на плащането на цената на отделни вноски не му придава
характер на периодични платежи по смисъла на чл. 111, б. „в“ ЗЗД, като не
променя характера им и не ги прави периодични /така решение № 28/05.04.2012 г.
на ВКС по гр. д. № 523/2011 г., III г. о., решение № 261/12.07.2011 г. на ВКС
по гр. д. № 795/2010 г., IV г. о., решение № 103/16.09.2013 г. на ВКС по т. д.
№ 1200/2011 г., II т. о., решение 93/27.10.2016 г. по т. д. 1882/2015 г. на I
т.о. и др. /. Поради изложеното по-горе, в случая е приложим общият петгодишен
давностен срок по чл. 110 ЗЗД, който се изчислява от крайния падеж за връщане
на заемната сума.
В тази връзка настоящият съд намира, че дори да се
приеме, че падежът на вземането за вноските по договора за кредит е настъпил с
изтичането на срока на договора - 01.01.2010 г. – датата на последната
погасителна вноска /самият ищец твърди както в исковата молба, така и в
становището си от 03.06.2019 г., че е обявил предсрочната изискуемост на
потребителския кредит, т.е. погасителната давност е възможно да е започнала да
тече от още по-ранна дата/, което е най-благоприятната за ищеца възможна дата
за начало на погасителната давност, то заявлението за издаване на заповед за
изпълнение срещу ответницата А.М. е подадено едва на 08.06.2018 г. и
поради това е явен правният извод, че към момента на подаване на заявлението по
чл. 410 ГПК срещу А.М. е била изтекла петгодишната давност по чл. 110 ЗЗД – изминали са повече от осем години. Няма
нито едно фактическо твърдение на ищеца за осъществено от него действие довело
до прекъсване на давността по отношение на А.М.. С погасяване на претенцията по
главницата, е погасено и акцесорното вземане за лихви върху това вземане – чл.
119 ЗЗД in
fine.
По отношение на претендираната неустойка в размер на
696,08 лв. начислена съгласно чл. 13.3.2 от ОУ към договора и съставляваща 50%
от заемната сума съдът намира, че тази клауза е нищожна/неравноправна по
смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП.
По смисъла на чл. 2, б.“б“ от Директива 93/13/ЕИО
„потребител“ е всяко физическо лице, което в качеството си на страна по
договорите, предмет на Директивата, участва в договора поради интереси, които
са извън рамките на неговата търговска или професионална дейност. Аналогично,
нормата на §13, т.1 от ДР на Закона за защита на потребителите /ЗЗП/ определя
като потребител само физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги,
които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност,
както и физическо лице, което като страна по договор по ЗЗП действа извън
рамките на своята търговска или професионална дейност. Съгласно чл. 143 от ЗЗП неравноправна клауза следва да
е инкорпорирана в договор, сключен с потребител. Тъй като кредитополучателят е
физическо лице, респ. потребител по смисъла на § 13 ДР на ЗЗП, а отпуснатият на
ответника като физическо лице заем представлява предоставяне на „финансова
услуга“ по смисъла на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП, същият се ползва със закрилата
по ЗЗП. По своята правна характеристика посочения договор отговаря на договор
за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от Закона за потребителския
кредит /ЗПК/. Следователно кредиторът и длъжникът са обвързани от института на
потребителската закрила, уреден в Закона за защита на потребителите - арг. чл.
24 ЗПК вр. чл. 143 – 148 ЗЗП. Съгласно т. 9 от пар. 13а ДР на ЗЗП са
транспонирани разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО на Съвета относно неравноправните
клаузи в потребителските договори. Разпоредбата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП
прогласява неравноправните клаузи в потребителските договори /чл.143 ЗЗП/ за
нищожни, като така се изпълнява изискването на чл. 6, пар. 1 от Директива
93/13/ЕИО. Тъй като Директива 93/13/ЕИО няма директен ефект съгласно чл. 288 от
Договора за функциониране на Европейския съюз /ДФЕС/, посочената директива не
може да произведе действие освен ако не е възприета. Както се посочи, същата е
транспонирана в българското законодателство и поради това приложимото право е
националния закон, а не директивата, т.е. Закона за защита на потребителите.
Съгласно разпоредбата на чл. 143 ЗЗП, неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването
за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като законодателят
установява различни хипотези. Според разпоредбата на чл. 145, ал.1 ЗЗП,
неравноправната клауза в договор с потребител се преценява, като се съобразят
видът на стоката или услугата - предмет на договора; всички обстоятелства,
свързани с неговото сключване към датата на сключването, както и всички
останали клаузи на договора. Неравноправните клаузи в договорите са нищожни,
освен ако са уговорени индивидуално – чл. 146, ал.1 ЗЗП. Клаузите, които не са
уговорени индивидуално са дефинирани в чл. 146, ал.2 ЗЗП, а именно - клаузи,
изготвени предварително, при които потребителят не е имал възможност да влияе върху
съдържанието им. Като пример за такива клаузи се сочат договорите, сключени при
общи условия, като изброяването им не е изчерпателно. В чл. 144 ЗЗП са посочени
изключенията, при които определени хипотези, регламентиращи неравноправни
клаузи в договорите с потребители, визирани в чл. 143 от ЗЗП са неприложими.
Така съгласно чл. 147, ал.2 ЗЗП, при съмнение относно смисъла на определена
клауза в договора, тя се тълкува по благоприятен за потребителя начин.
Служебният характер на тази проверка е вън от съмнение дори още в заповедното
производство - така решенията по дело С-40/08, дело С-137/08, дело С-168/05,
С-240/98, дело С-243/08, дело С-244/98, дело С-397/11, дело С-415/11, дело С-472/11, и дело С-618/10, в които е прието, че
националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на
договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директива 93/13/ЕИО.
Същевременно в т. 1 по дело C-472/11 е прието, че за да може да изведе
последиците от констатирането на неравноправния характер на договорна клауза,
националният съд, който е направил служебно тази констатация, не е длъжен да
чака потребителят, който е информиран за правата си, да направи изявление, с
което иска отмяна на посочената клауза. А в т. 2 от решение по дело C-243/08 е
прието, че националният съд е длъжен да разгледа служебно неравноправния
характер на договорна клауза, когато са налице необходимите за това правни и
фактически обстоятелства. Договорът за потребителски кредит по естеството си е
потребителски договор, по аргумент от разпоредбата на чл. 2 от ЗПК /отм./.
Съобразно Решение С-243/08 на СЕС с предмет преюдициално запитване по
приложението на Директива 93/13/ЕИО от 05.04.1993 г., националният съд е длъжен
да разгледа служебно неравноправния характер на договорна клауза, когато са
налице необходимите за това правни или фактически обстоятелства, а съгласно т.1
от диспозитива на Решение от 14.06.2012 г. по дело С-618/10 на СЕС и съгласно
Решение по дело С-49/14 на СЕС тази преценка следва да се извършва от съда дори
още в заповедното производство. Следва да се посочи, че съгласно чл. 633 ГПК и
чл. 267 от ДФЕС решенията на Съда на ЕС имат задължителен характер относно
нормите на общностното право.
Следователно като потребител ответникът разполага със
защитата срещу неравноправни клаузи, предвидена в Глава Шеста на ЗЗП, за които
съдът следи служебно. По отношение задължението на националния съд да преценява
служебно неравноправния характер на договорните клаузи, включени в
потребителските договори следва в допълнение на гореказаното да се добави, че е
налице категорично установена съдебна практика /решение № 23/07.07.2016 г. по
т. д. № 3686/2014 г., І т.о. на ВКС/, която задължава първоинстанционният и
въззивният съд да следят служебно за наличие по делото на фактически и/или правни
обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в потребителския договор
и да се произнасят, независимо дали страните са навели такива възражения или
не, като служебното начало следва да се приложи и при преценка дали клаузите на
договора са нищожни /т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по
тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; решение № 384/02.11.2011 г. по гр. д. №
1450/2010 г., I г. о. на ВКС и определение № 751/17.08.2010 г. по гр. д. №
2022/2009 г., I г. о. на ВКС/. Но дори и без наличието на специалната
потребителска закрила съдът е длъжен и служебно да изследва този въпрос, когато
данните по делото индицират наличието на порок на неустоечната клауза - вж. в
този смисъл Решение № 178/26.02.2015 г. на ВКС по т.д. № 2945/2013 г., II т.о.,
както и мотивите към Тълкувателно решение № 1/ 15.06.2010 г. на ВКС по тълк.
дело № 1 от 2009 г. на ОСТК. Преценката за нищожност в коментирания аспект се
прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора.
В конкретния договор за кредит било уговорено, че при
неизпълнение на договора и неговото прекратяване заемателят дължи не само
всички суми по него, но му се и начислява неустойка в размер на 50 % от заема.
Дори само така съпоставени тези суми водят до извода за излизане на неустойката
от нейните присъщи обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като води
до неоснователно обогатяване. Освен това съгласно чл. 143, т. 5 ЗЗП,
неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова
вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя, като задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения
да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка /в този смисъл е и
Решение на Съда на ЕО /първи състав/ от 14 юни 2012 г. по дело C-618/10 /Banco
Español de Crédito SA/. Неравноправността на клауза в договора,
сключен с потребител, се преценява конкретно, като се вземат предвид видът на
стоката или услугата - предмет на договора, всички обстоятелства, свързани с
неговото сключване към датата на сключването, както и всички останали клаузи на
договора или на друг договор, от който той зависи. Налице е хипотезата на
разпоредбата на чл. 143, т. 5 ЗЗП, която предвижда забрана за уговаряне на
клауза, задължаваща потребителя при неизпълнение на неговите задължения да
заплати необосновано високо обезщетение или неустойка – в случая 50% от
заемната сума. Законът - чл. 143, т. 5
ЗЗП не прави разграничение относно вида на неустойката, а се акцентира върху
нейния необосновано висок размер, какъвто безспорно е настоящият случай.
Доколкото в случая размерът на неустойката е еквивалентен на 50 % от заетата
сума, тя се явява прекомерна и противоречи на обезщетителната й функция. Тази
неустойка по своя характер е санкционна доколкото се дължи при неизпълнение на
договорно задължение, но същата не зависи от вредите от това неизпълнение и по
никакъв начин не кореспондира с последиците от неизпълнението. Предвидена е да
се кумулира към погасителните вноски и мораторната лихва към тях, не се намира
в никакво съотношение с изпълнение или неизпълнение на задължението на
заемателя да върне заетата сума, като по този начин се отклонява от
обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на
кредита. Категорична е и разпоредбата на чл. 33, ал.1 ЗПК, която повелява, че
при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху платената в
срок сума за времето на забавата, а по ал. 2 – само законната лихва. Независимо
от произхода на сумата за неустойка, която в случая е договорна, законодателят
е разпоредил, че тя не се следва в случай на сключен потребителски кредит,
какъвто несъмнено е и настоящия, като се намира и в противоречие с чл. 143, т.
5 ЗЗП /така и определение № 576/25.07.2017 г. на Ловешки окръжен съд по в. ч.
гр. д. № 422/2017 г./.
Обсъжданата клаузата противоречи на добрите нрави и
добрите търговски практики като илюстрира директно уговорка във вреда на
потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя, като задължава последния при неизпълнение на неговите
задължения да заплати необосновано висока неустойка /чл. 143, т.5 ЗЗП/. Такава
разпоредба е в пряко противоречие и с добрите нрави, поради което е и нищожна
на основание чл. 26, ал.1 ЗЗД. За да достигне до този извод съдът прави
преценка за естеството на договора за кредит /потребителски с по-слаба и уязвима
страна/, съотношение на заема и неустойката, съотношението на договорената
лихва и неустойката, както и съпоставка с вредите от неизпълнението.
Предвид прогласяване нищожността на клаузата на чл.
13.3.2 от ОУ към, договора за револвиращ заем от 27.12.2007 г. съдът намира, че
в случая не може да се приеме за установено съществуването на парично вземане
на ищеца от ответницата А.М. за сумата от 696,08 лв., представляваща еднократно
начислена неустойка в размер на 50% от заемната сума.
Дори и да се приеме, че клаузата за неустойка е
действителна явно е, че вземането за неустойка е също погасено по давност – също
са изминали повече от осем години от нейното еднократно начисляване.
Поради това, съдът счита, че искът за неустойка също е
неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
С оглед изхода на спора, неоснователно се явява
искането на ищеца за присъждане на направените в заповедното и в настоящото
производство разноски, а на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът дължи на
ответниците направените от тях разноски. Доколкото по делото не са претендирани
и не са представяни доказателства за направени такива от назначения особен
представител, разноски не следва да бъдат присъждани.
Така мотивиран и на основание чл. 235, ал. 1 ГПК, Старозагорски районен съд,
Р Е Ш И:
ПРЕКРАТЯВА
ЧАСТИЧНО на основание чл. 130 ГПК
производството по гр.д. № 5732/2018 г. по описа на Старозагорския районен съд,
по отношение на Р.А.М. ***, ЕГН: **********
поради недопустимост /наличие на отрицателна процесуална предпоставка за
разглеждане на делото/ на предявените от „Профи кредит“ ЕООД със седалище и адрес на управление в гр. София, бул.
„България“, № 49, бл. 53Е, вх. „В“, ЕИК: ********* обективно
съединени установителни искове с правно основание чл. 422 вр. чл. 415 ГПК за
признаване за установено по отношение на Р.А.М., че дължи на „Профи кредит“
ЕООД следните суми: 704,00 лв.,
представляваща неплатена главница по договор за револвиращ заем № **********/27.12.2007
г., за сумата от 185,12 лв. представляваща лихва за забава за периода 02.04.2008 г. – 18.08.2009 г. и сумата от
696,08 лв. неустойка за неизпълнение на договора, ведно със законната лихва
върху главницата считано от датата на подаване на заявлението за издаване на
заповедта за изпълнение до окончателното плащане, за което вземане е издадена заповед
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 1665/12.06.2018 г. по
ч.гр.д. № 3016/2018 г. по описа на Старозагорски районен съд и ОБЕЗСИЛВА ЧАСТИЧНО на основание чл.
415, ал. 5 ГПК заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК №
1665/12.06.2018 г., издадена по ч.гр.д. № 3016/2018 г. по описа на
Старозагорски районен съд, с която е разпоредено длъжникът Р.А.М. ***, ЕГН: **********
да заплати на кредитора „Профи кредит” ЕООД със седалище и адрес на управление
в гр. София, бул. „България“, № 49, бл. 53Е, вх. „В“, ЕИК: ********* сумата от
704,00 лв., представляваща неплатена главница по
договор за револвиращ заем № **********/27.12.2007 г., за сумата от 185,12 лв.
представляваща лихва за забава за периода 02.04.2008 г. – 18.08.2009 г. и
сумата от 696,08 лв. неустойка за неизпълнение на договора, ведно със законната
лихва върху главницата считано от датата на подаване на заявлението за издаване
на заповедта за изпълнение до окончателното плащане.
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Профи кредит” ЕООД със седалище и
адрес на управление в гр. София, бул. „България“, № 49, бл. 53Е, вх. „В“, обективно съединени установителни искове с
правно основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за
признаване за установено по отношение на А.М.М., ЕГН: ********** и адрес: ***,
че дължи на „Профи кредит” ЕООД следните суми: 704,00 лв., представляваща
неплатена главница по договор за револвиращ заем № **********/27.12.2007 г., за
сумата от 185,12 лв. представляваща лихва за забава за периода 02.04.2008 г. –
18.08.2009 г. и сумата от 696,08 лв. неустойка за неизпълнение на договора,
ведно със законната лихва върху главницата считано от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповедта за изпълнение до окончателното плащане, за
което вземане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 1665/12.06.2018 г. по ч.гр.д. № 3016/2018 г. по описа на Старозагорски районен
съд, като неоснователни.
Решението в прекратителната част има характер на
определение и може да бъде обжалвано в седмичен срок от връчването на страните
с въззивна частна жалба пред Старозагорския окръжен съд, а в останалата си част
може да се обжалва с въззивна жалба пред Старозагорския
окръжен съд двуседмичен срок от връчването му на страните.
На основание чл. 7, ал. 2 ГПК, на страните да се връчи
препис от решението.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: