РЕШЕНИЕ
№ 19
гр. Плевен, 10.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на петнадесети декември през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Дияна Ат. Николова
при участието на секретаря ГАЛЯ Р. НИКОЛОВА
като разгледа докладваното от Дияна Ат. Николова Гражданско дело №
20214430104788 по описа за 2021 година
за да се произнесе взе предвид следното :
Делото е образувано въз основа на депозирана искова молба от С. Р.
С., ЕГН: **********, живущ в гр. П., ***, чрез своя процесуален
представител адв. В.Н. - ***, със съдебен адрес: ***, ***, против „***” АД,
ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: ***, ***,
представлявано от ***, в която се твърди следното : на *** г. С. Р. С.
сключил договор за потребителски кредит № *** със „***” АД. В договора е
посочено, че сумата по отпуснатия кредит е в размер на 1200.00 лева. В чл.17
от договора е посочено, че заемателят се задължава на основание чл.23 от
Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/, в срок до 3 дни от получаване на
заемната сума по договора, да осигури действието на трето физическо лице,
изразяващо се в поемане на солидарно задължение в полза на Заемодателя за
връщане на всички дължими погасителни вноски, разходи и неустойки или
неотменяема банкова гаранция, съдържаща безусловно и неотменимо
изявление на банката да заплати на „***“ АД всички задължения на Заемателя
по Договора за кредит в срок от един работен ден, считано от датата, на която
1
банката е получила писмено искане от страна на „***“ АД за заплащане на
тези задължения. Описано е, че срокът на валидност на банковата гаранция е
най-малко 30 дни след падежа на последната вноска. В чл.18. от договора е
уговорено, че третото лице /поръчител, солидарен длъжник/ следва да посети
някои от търговските обекти на Заемодателя в страната и да сключи с
последния изричен договор за встъпване в дълг /договор за поръчителство/, с
който да се задължи солидарно да отговаря, заедно със Заемателя за
връщането на всички дължими суми по договора, като със сключването на
посочения договор, задължението на Заемателя, съгласно същия, член се
смята за изпълнено. В чл.19 от договора е посочено, че третото лице
/поръчител/ подлежи на предварителна проверка от страна на Заемодателя с
оглед на неговата възможност да поеме посочения солидарен дълг. Посочено
е, че страните се договарят, че третото лице - поръчител следва да отговаря
кумулативно на минимум следните условия: Навършена възраст - 21 години;
Минимален осигурителен брутен доход - 1*** лв.; Валидно трудово или
служебно правоотношение при последен работодател минимум - 6 месеца;
Липса на записи в ЦКР относно просрочия, под наблюдение, загуба и т.н.; Да
не е поръчител по съществуващ кредит, в която и да е банкова или небанкова
институция; Да не е настоящ кредитополучател в „***“ АД; Служебна
бележка за доход от работодателя за 6 месеца назад.
В чл.20 от договора е уговорено, че страните се съгласяват, че
неизпълнението на задължението на Заемателя, посочено в чл. 17, 18 и 19 от
договора ще причини на Заемодателя вреди, които неустойката посочена в
тази разпоредба следва да обезщети. Посочено е, че в случай, че Заемателят
не изпълни задължението си посочено в чл. 17 от договора същият дължи на
Заемодателя неустойка в размер на 843.46 лева, която се начислява
пропорционално към всяка вноска по кредита и е отразена в погасителния
план, неразделна част от договора. В чл. 22. от договора е посочено, че
страните декларират съгласие, в случай, че посочената в чл. 20. от същия
неустойка, стане дължима, от страна на Заемателя, последният да я заплати на
равни части, договорени между страните и платими с всяка погасителна
вноска по кредита.
На ищеца е начислена неустойка в общ размер на 843.46 лева, тъй като
същият не е представил в срок обезпечения - поръчител или банкова
2
гаранция, посочени в процесния договор.
В погасителния план, част от процесния договор е посочено, че общо
дължимата сума по. кредита е 1481.18 лева, общо дължимата сума, когато не е
осигурена гаранция, е 2324.64 лева, срокът на кредита е дванадесет месеца,
фиксираният годишен лихвен процент е 36.000 %, а годишният процент на
разходите /ГПР/ е в размер на 49.320 %.
С. Р. С. е погасил изцяло сумата по сключения договор, а именно в общ
размер на 2324.64 лева.
I. На първо място счита, че процесният договор е нищожен
/недействителен/ на основание чл. 22 от Закона за потребителския кредит
/ЗПК/ вр. чл.26 ал.1 от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/, тъй като
противоречи на законоустановените императивни правила.
1. Смята, че процесният договор е нищожен на основание чл.10 ал.1 вр.
чл.22 от ЗПК тъй като не е спазена предвидената от закона форма.
Настоящият случай касае сключването на договор за предоставяне на
финансови услуги от разстояние, тъй като от отправяне на предложението до
сключването на договора са използвани изключително средства за
комуникация от разстояние. Ето защо за действителността на договора следва
да е спазена процедурата, уредена в Закона за предоставяне на финансови
услуги от разстояние /ЗПФУР/ - чл. 8 и сл., и Закона за електронния документ
и електронните удостоверителни услуги /ЗЕДЕУУ/.
Счита, че в настоящия случай тази процедура не е спазена, тъй като
доставчикът „***” АД не е изпълнил императивно вмененото му задължение
да предостави на потребителя С. Р. С. изискуемата преддоговорна
информация, не е получил валидно съгласие на потребителя за сключването и
изпълнението на договора, както и за условията, при които последният може
да се откаже от него.
Също така смята, че всички разменени между доставчика и потребителя
електронни съобщения не отговарят на императивните изисквания на
ЗЕДЕУУ. Те по своята същност представляват електронни документи, които
обаче се явяват неподписани такива, тъй като не е спазена предвидената
процедура за удостоверяване на техния действителен автор /например чрез
квалифициран електронен подпис/, респективно същите нямат т.нар.
3
„формална доказателствена сила“ по смисъла на чл. *** от Гражданския
процесуален кодекс /ТПК/.
С оглед на горното счита, че ответното дружество е приело за сключен
процесния договор с С. Р. С. в нарушение на предвидените императивни
правила, без последният да е изразил валидно своето съгласие.
Смята, че е нарушено изискването процесният договор да е написан по
ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора да се представят с
еднакъв по вид, формат и размер шрифт - не по-малък от 12, в два екземпляра
- по един за всяка от страните по договора.
2. Смята, че Договорът за потребителски кредит е нищожен на основание
чл.11 ал.1 т.10 вр. чл.22 от ЗПК, тъй като не е налице съществен елемент от
неговото съдържание, а именно годишният процент на разходите /ГПР/ по
кредита.
Счита, че в нарушение на императивните правила, в договора за
потребителски кредит ГПР е посочен единствено като процент, но без
изрично да са описани и основните данни, които са послужили за неговото
изчисляване.
Смята, че липсата на ясно разписана методика на формиране на ГПР по
кредита, а именно кои компоненти точно са включени в него и как се
формира посоченият в договора ГПР от 49.320 % е в пряко противоречие е
императивните изисквания на чл.19 ал.1 вр. чл.10 ал. 2 и чл. 10а, ал. 2 и 4 от
ЗПК. В договора единствено е посочен фиксиран лихвен процент по заема от
36.000 %, без обаче да става ясно как тази стойност се съотнася към ГПР по
договора. Описаните в съдържанието на договора такси и разходи (в това
число възнаградителна лихва и неустойка) обаче водят до различен размер на
ГПР от посочения.
Съгласно Решение от *** г. по дело *** г. на Съда на Европейския съюз
/СЕС/ „На непосочването на ГПР в договор за кредит трябва да се приравни
ситуацията, в която в договора се съдържа само математическа формула за
изчисляването на този ГПР, без обаче да предоставя необходимите за това
изчисляване данни. В подобна ситуация не може да се счете, че потребителят
е напълно запознат с условията по бъдещото изпълнение на подписания
договор към момента на сключването му и следователно, че разполага с
4
всички данни, които могат да имат отражение върху обхвата на задължението
му“.
На следващо място смята, че в договора за потребителски кредит е налице
грешно посочен размер на ГПР, а действителният такъв /в размер на 93.72 %
за конкретния договор/ е над максимално установения праг на ГПР,
предвиден в императивната разпоредба на чл.19 ал. 4 от ЗПК.
В чл.17 от договора е посочено, че заемателят се задължава на основание
чл. 23 от Закона за задълженията и договорите ЗЗД/, в срок до 3 дни от
получаване на заемната сума по договора, да осигури действието на трето
физическо лице, изразяващо се в поемане на солидарно задължение в полза
на Заемодателя за връщане на всички дължими погасителни вноски, разходи
и неустойки или неотменяема банкова гаранция, съдържаща безусловно и
неотменимо изявление на банката да заплати на „***“ АД всички задължения
на Заемателя по Договора за кредит в срок от един работен ден, считано от
датата, на която банката е получила писмено искане от страна на „***“ АД за
заплащане на тези задължения.
В чл.20 от договора е уговорено, че страните се съгласяват, че
неизпълнението на задължението на Заемателя, посочено в чл.17,18 и 19 от
договора ще причини на Заемодателя вреди, които неустойката посочена в
тази разпоредба следва да обезщети. Посочено е, че в случай, че Заемателят
не изпълни задължението си посочено в чл.17 от договора същият дължи на
Заемодателя неустойка в размер на 843.46 лева, която се начислява
пропорционално към всяка вноска по кредита и е отразена в погасителния
план, неразделна част от договора.
Смята, че от една страна е налице изначална невъзможност потребителят
да осигури в толкова кратък срок поръчител, съгласно всички изисквания,
посочени в договора. Ето защо Счита, че е налице нищожност на договора по
смисъла на чл. 26, ал. 2, пр. 1 от ЗЗД.Настоящият случай касае еднотипни
договори за паричен заем, върху чието съдържание потребителят не може да
влияе.
В глава четвърта от ЗПК е уредено задължение на кредитора преди
сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността
на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В
съображение 26 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския
5
парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити изрично
се сочи: „В условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно
кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят
кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите -
членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова
поведение и следва да приложат необходимите средства за санкциониране на
кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин".
В този смисъл смята, че клаузата, с която в процесния договор за паричен
заем е уговорено, че заемателят дължи неустойка, в случай че не предостави в
срок до 3 дни от получаване на заемната сума по договора обезпечение -
поръчител или банкова гаранция, се намира в пряко противоречие с
преследваната от Директивата цел, транспонирана в ЗПК.
Счита, че замисълът на изискването за проверка на кредитоспособността
на потребителя, както и изрично е посочено в чл.16 от ЗПК, е тя да бъде
извършена преди сключването на договора, съответно към този момент да
бъде направена преценката дали да бъде отпуснат кредитът, както и при
какви условия /вкл. и дали ще е необходимо обезпечение/. Въпреки това на
длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение едва след като
кредитът е отпуснат, като ако не стори това дългът му нараства, т.е.
опасността от свръхзадлъжнялост се увеличава.
Отделно от горното смята, че неустойка за неизпълнение на задължение,
което не е свързано пряко с претърпени вреди (няма данни за ответника да са
настъпили вреди от непредоставянето на обезпечение) е типичен пример за
неустойка, която накърнява добрите нрави, тъй като излиза извън присъщите
й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и цели единствено
постигането на неоснователно обогатяване /в този смисъл е и т.3 от
Тълкувателно решение № ***.*** г. по т. д. № ***/*** г. на Върховния
касационен съд/.
Счита, че е налице заобикаляне на закона по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 2 от
ЗЗД. Разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ЗПК предвижда, че при забава на
потребител, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок
сума за времето на забава.
С процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаря още
едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение
6
- недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна
неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може
да бъде събрано от длъжника в срок, но именно тези вреди се обезщетяват и
чрез мораторната лихва по чл.33 ал.1 от ЗПК. Счита, че подобно кумулиране
на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо.
Непредоставянето на обещани обезпечения (когато същите са били реално
очаквани от кредитора), съобразно разпоредбата на чл.71 от ЗЗД, дава
основание да се иска незабавно цялото задължение. В случая кредиторът
променя последиците от липса на обезпечение и вместо да санкционира с
предсрочна изискуемост, той начислява неустойка, чието плащане разсрочва
заедно е периодичните вноски. Смята, че от горното е изводимо, че нито една
от страните не е имала реално намерение да бъде предоставено обезпечение
или да се ползват правата на кредитора по чл.71 от ЗЗД, при непредоставено
обезпечение. Счита, че ако кредиторът е имал за цел да получи обезпечение
същият е могъл да отложи даването на кредит, каквато е обичайната практика
при предоставяне на обезпечени кредити. Дори да се приеме, че страните са
допускали възможността исканите обезпечения да се предоставят и
„неустойката" да не се дължи, то смята, че това плащане не се явява
неустойка по смисъла на закона, а възнаграждение, дължимо под условие.
Това е така, тъй като последиците от неизпълнението на „задължението" да се
предостави обезпечение, не са типичните последици от договорно
неизпълнение, които законът предвижда, а напротив договорът продължава
да се изпълнява по първоначално заложен погасителен план, но при по-висока
цена, прикрита като неустойка.
Счита, че тази клауза е изцяло неравноправна и нищожна на основание
чл.143, ал.2, т. 5 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, тъй като същата
задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано висока неустойка. Също така Счита, че тази клауза не е
индивидуално уговорена, съгласно чл. 146 от ЗЗП.
Смята, че в пряко нарушение на императивното правило на чл. 19, ал. 1
вр. чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК „***” АД не е включило в ГПР разходите за
заплащане на „неустойка“ в общ размер на 843.46 лева, която по своята
същност представлява печалба за кредитора, надбавка към главницата, която
се плаща периодично, поради което трябва да е част от годишния лихвен
7
процент /ГЛП/ и ГПР. При условие, че ГПР беше законосъобразно описан,
действителният такъв щеше да възлиза на 93.72 % /а не както е посочен в
договора - 49.320 %/. Ето защо Счита, че е налице нарушение на разпоредбата
на чл.19, ал.4 от ЗПК, водеща до нищожност на договора като цяло, тъй като
търговецът е заблудил потребителя за действителния размер на ГПР,
приложим в отношенията между страните.
Според императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ГПР не може да
бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове или във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България, което означава, че лихвите и
разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума. Ето защо
Счита, че на основание чл. 19, ал. 5 от ЗПК, клаузи в договор, надвишаващи
определените по ал. 4, са нищожни.
Счита, че с тези действия „***” АД е заобиколило изискванията на ЗПК за
точно посочване на финансовата тежест на кредита за длъжника, като
съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски кредит,
имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на закона, е нищожна.
Всички приложими към сключването, изпълнението, прекратяването и
развалянето на потребителски договори национални нормативни актове /ЗПК,
ЗПФУР, ЗЕДЕУУ и др./ са приети в Република България, въз основа на
присъединяването ни към Европейския съюз и произтичащите от това
задължения за синхронизиране на българското законодателство с
европейското. Ето защо Счита, че приложимото национално законодателство
следва да бъде тълкувано и прилагано съобразно духа, целите, съображенията
и разпоредбите на действащата Директива 2008/48/ЕО на Европейския
Парламент и Съвета от 23 Април 2008 г. относно договорите за
потребителски кредити.
Във връзка с горното смята, че неизпълнението на задължението за
правилно посочване на размера на ГПР злепоставя и самата цел на Директива
2008/48/ЕО да има единен съпоставим прозрачен пазар на кредитите, защото
по този начин потребителят не може да сравни продуктите адекватно. Целта
на уредбата на ГПР е чрез императивни норми да се уеднакви по еднозначен
начин изчисляването и посочването на ГПР на кредита и това да служи за
съпоставка на кредитните продукти и да ориентира икономическия избор на
8
потребителя.
Обстоятелството дали е правилно изчислен и посочен ГПР се установява на
база изискванията на единната формула, залегнала в самата Директива
2008/48/ЕО /и транспонирана в ЗПК/, поради което същата има и нормативно
значение. Гореописаните такси /в това число и начислената „неустойка“/
безспорно попадат в изискванията на Директивата - те са предвидими общи
разходи, , които обуславят сключването на договора при тези условия и са
предварително заложени. По тези съображения тези клаузи изискват размерът
им да се включи в общия размер на разходите и от там в ГПР. Ето защо
Счита, че неправилното изчисляване и посочване е самостоятелно основание
за недействителност на договора. В подкрепа на това е и обстоятелството, че
посочването на ГПР е изведено като съществено условие на договора. Това
следва и от сравнителноправния прочит на уредбите на държавите от ЕС,
имплементираща Директива 2008/48/ЕО/, както и практиката на СЕС, където
това изискване последователно и ясно е формулирано и затвърждавано.
Смята, че от гореизложеното е единствено изводимо, че грешното посочване
на размера на ГПР следва да се приравни на хипотезата на непосочен ГПР по
смисъла на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, респективно целият договор следва да се
обяви за недействителен на основание чл. 22 от ЗПК.
Счита, че посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално
прилаганият в отношенията между страните, представлява „заблуждаваща
търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП, както и по
смисъла на правото на ЕС.
Посочва Решение от *** г. по дело *** на СЕС „Търговска практика,
състояща се в посочването в договор за кредит на по-нисък от действителния
годишен процент на разходите, трябва да се окачестви като „заблуждаваща“
по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 11 май 2005 година относно нелоялни търговски
практики от страна на търговци към потребители на вътрешния пазар и за
изменение на Директива 84/450/ЕИО на Съвета, Директиви 97/7/ЕО, 98/27/ЕО
и 2002/65/ЕО на Европейския парламент и на Съвета и Регламент (ЕО) №
2006/2004 на Европейския парламент и на Съвета („Директива за нелоялните
търговски практики“), доколкото тя подтиква или е възможно да подтикне
средния потребител да вземе решение за сделка, което в противен случай не
9
би взел.
3. Счита, че Договорът за потребителски кредит е нищожен на основание
чл.11, ал.1, т.9 вр. чл.22 от ЗПК вр. чл.26, ал.1, пр.2 от ЗЗД, тъй като клаузата
за възнаградителна лихва /ГЛП/ е нищожна поради противоречие с добрите
нрави.
Смята определения от кредитодателя размер на възнаградителната лихва
(в който се включва и начислената „неустойка“) за изключително висок и
противоречащ на добрите нрави, тъй като надвишава трикратния размер на
законната лихва за необезпечени заеми, респ. двукратния размер на законната
лихва за обезпечени заеми. В тази връзка недействителността на уговорката
относно договорната лихва води до нищожност и на целия договор /per
argumentum чл.11 ал.1 т.9 вр. чл.22 от ЗПК/.
4. Счита, че Договорът за потребителски кредит е нищожен и на
основание чл. 11, ал. 1, т. 20 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не е посочен
съществен елемент от неговото съдържание, а именно наличието или липсата
на право на отказ на потребителя от договора, срока, в който това право може
да бъде упражнено, и другите условия за неговото упражняване, включително
информация за задължението на потребителя да погаси усвоената главница и
лихвата съгласно чл. 29, ал. 4 и 6 от ЗПК, както и за размера на лихвения
процент на ден.
5. Налице е разлика между посочената в процесния договор за
потребителски кредит сума, подлежаща на връщане, и тази, която ищецът
реално е върнал на ответното дружество.
Ето защо смята, че клаузите в процесния договор не са формулирани по ясен
и недвусмислен начин, съгласно изискванията на чл. 147 ал. 1 от ЗЗП и
разглеждани както самостоятелно, така и в съвкупност с останалите уговорки,
не позволяват на потребителя да прецени икономическите последици от
сключване на договора - чл. 143, ал. 2, т. 19 от ЗЗП.
II.Счита, че е налице унищожаемост на процесния договор на основание
чл. 33, ал. 1 от ЗЗД с оглед сключването му поради крайна нужда и явно
неизгодни условия.
С. Р. С. е бил принуден да сключи Договора за потребителски кредит,
предвид обстоятелството, че се е намирал в крайна нужда. Към този момент
10
той не е разполагал с достатъчно финансови средства да задоволи своите и на
неговото семейство основни потребности - заплащане на разходи за
комунални услуги, храна и други разходи от неотложен характер. Именно
тези обстоятелства са оказали влияние върху формирането на вътрешната му
воля да сключи договора. При условие, че тези факти не бяха налице С. Р. С.
нямаше да сключи процесния договор или поне със сигурност нямаше да го
сключи при тези условия.
Налице са явно неизгодни условия по процесния договор с оглед
драстичното несъответствие и несъразмерност в стойността на насрещните
престации. Ищецът е получил сумата в размер на1200.0лева, като
впоследствие е върнал сумата от 2324.64 лева, респективно ответното
дружество, реално е получило възнаграждение за предоставения заем в
размер на 1124.64 лева или печалба за предоставената услуга в размер на
близо 50 %. Това обстоятелство явно не съответства на пазарните и
икономически условия в страната към момента на предоставяне на заема -
***г.
III. Излагат се твърдения, че е налице нищожност на основание чл.26, ал.1,
пр.1 от ЗЗД поради нарушение на закона, чл.26 ал.1 пр.2 от ЗЗД поради
нарушаване на добрите нрави, респективно на основание чл.146 от ЗЗП
поради неравноправност, отделните клаузи от процесния договор.
Ответното дружество е отпуснало на ищеца заем в размер на 1200.00 лева,
като впоследствие С.С. е погасил и превел единствено на ответното
дружество изцяло сумата в общ размер на 2324.64 лева.
Съгласно разпоредбата на чл. 23 от ЗПК „Когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по
кредита“.
Счита, че е налице правен интерес за ищецът от предявяване на
настоящия осъдителен иск срещу ответното дружество на основание чл.23 вр.
чл.22 от ЗПК вр. чл.55 ал. 1, предл. I от ЗЗД за сумата от 1124.64 лева -
разликата между заплатената от ищеца на ответното дружество сума (2324.64
лева) и получената от него сума (1200.00 лева).
Съдът е сезиран с искане да постанови решение, с което да осъди на
11
основание чл.23 вр. чл. 22 от ЗПК вр. чл. 55, ал. 1, предл. I от ЗЗД ответника
„***” АД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: ***, ***,
представлявано от ***, да заплати на С. Р. С., ЕГН: **********, живущ в гр.
П., ***, сумата в размер на 25.00 лева като частичен иск от сумата в размер на
1124.64 лева, представляваща недължимо платени суми по потребителски
кредит, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на депозиране
на настоящата искова молба до окончателното й изплащане;
Претендира разноски по делото.
В срок е депозиран писмен отговор от „***“ АД, с ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление в ***, ***, представлявано от *** ***, чрез
адв. А.Д. - член на *** със съдебен адрес: ***, ***, с който искът се оспорва ,
като се твърди следното : не се оспорва, че на ***г. между „***“ АД, в
качеството на кредитор и С. Р. С., в качеството на потребител по смисъла на
Закона за потребителски кредит (ЗПК), е сключен Договор за потребителски
кредит №***/ ***г. (наричан за краткост Договора), по силата на който,
кредиторът следва да предостави на ищеца заемна сума в размер от 1200лв.
(хиляда и двеста лева), а потребителят да върне сумата заедно с дължимото
възнаграждение за нейното ползване, съгласно Погасителен план. Договорът
е сключен от разстояние, като част от система за предоставяне на финансови
услуги от разстояние, организирана от кредитора и при спазване на
изискванията на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние
(ЗПФУР) и Закона за електронния документ и електронните удостоверителни
услуги (ЗЕДЕУУ). В изпълнение на своето договорно задължение на ***г.,
„***“ АД преведе на ищеца посочената в договора сума, за което
предоставяме по делото платежно нареждане.
Възразява се срещу твърденията на ищеца, че са нарушени императивните
изисквания на ЗПК, ЗПФУР и ЗЕДЕУУ, включително но не само: че не е
спазена предписаната от закона форма; че липсва посочване на ГПР в
договора за кредит; че не е посочено правото на отказ от договора на
потребителя.
Възразява се срещу твърдението, че на ищеца му е начислявана неустойка по
чл.17 и следващите от процесния договор за кредит.
Възразява се срещу твърдението, че ищецът е заплатил на ответника
сумата от 843.46лв., представляваща договорна неустойка по чл.17 и
12
следващите от процесния договор за кредит.
Действително, в чл.17 и следващите от договора за кредит е предвидена
хипотеза, съгласно която, при неизпълнение на договорни задължения от
страна на потребителя, може да му бъде начислена неустойка. Кредиторът
обаче не е договорно задължен да претендира подобна неустойка. Ответникът
не е начислявал, претендирал, нито получил от ищеца плащане,
представляващо погасяване на неустойка по чл.17 от договора.
Възразява се срещу твърдението, че ищецът е заплатил на ответника сумата
от 2324.64лв. по процесния договор за кредит.
I. По твърдението че Договор за потребителски кредит № ***/***г. е
недействителен (нищожен) на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 26,
ал.1 от ЗЗД се излага следното :Процесният договор е сключен от разстояние,
като част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние,
организирана от кредитора, при която от отправянето на предложението до
сключването на договора страните използват изключително средства за
комуникация от разстояние. Редът за организиране на системата е посочен в
Общите условия уреждащи отношенията между „***” АД и неговите клиенти,
по повод предоставяните от дружеството финансови услуги (заеми) от
разстояние (наричани за краткост ОУ), неразделна част от индивидуалните
договори за кредит. Актуалните ОУ се намират и са общодостъпни на
уебсайта на „***“ АД, находящ се на адрес: ***.Съгласно приложимите към
момента на сключване на Договора е ищеца ОУ ( утвърдени с Протокол от
заседание на Съвета на директорите на „***“ АД от ***/***г.) - страните
ползват Интернет (и по- точно размяна на електронни съобщения от и до
електронна поща, както и уебсайта на „*** АД“, находящ се на адрес: ***)
и/или телефон (чрез гласови услуги или кратки текстови съобщения / CMC)
като средство за комуникация и извършване на правни изявления.
Комуникацията между страните се осъществила по инициатива на ищеца чрез
извършване на действия по кандидатстване за отпускане на кредит. Съгласно
чл.3.4 от ОУ, кандидатстването може да се извърши по някой от следните
начини: 1) попълване на електронна форма за регистрация - заявление (молба)
за отпускане на заем, намираща се на WEB - страницата на Дружеството или
2) по телефон. В процеса на кандидатстване, потребителят предоставя на
кредитора своите телефон (т.нар. Идентификационен номер) и електронна
13
поща ( имейл).
В чл. 2.1 „Дефиниции” на ОУ е посочено, че „Идентификационен номер”
представлява „мобилен телефонен номер, от който кандидат - заемателят
кандидатства за заем по Телефонната линия. Страните се съгласяват, че във
взаимоотношенията между тях (настоящи и бъдещи), изявленията, направени
до Дружеството от този Идентификационния номер са изявления на
заемателя”. Отделно от горното, ползвайки своята електронна поща,
потребителят може да създаде т.нар. Личен акаунт. Съгласно Дефинициите на
ОУ, „Личен акаунт” представлява „лично виртуално пространство на
потребителя, индивидуализирано от него чрез предоставяне на информация за
електронна поща (e-mail) и парола. Електронната поща (e-mail), посочена от
Потребителя във Формата / Заявлението за кандидатстване представлява
средство за индивидуализация на същия от страна на Кредитора”. В
допълнение, в чл.2.1 от ОУ е посочено, че ползването на Идентификационния
номер, Личния акаунт и електронна поща от потребителя представлява
електронен подпис, като му е придадена силата на саморъчен подпис по
смисъла на чл.13, ал. 4 от Закона за електронния документ и електронните
удостоверителни услуги (ЗЕДЕУУ).
Сключването на Договора е инициирано от ищеца със създаване на Личен
акаунт на уебсайта на ответника ***/ (сайта), който акаунт се ползва е
посочена от потребителя електронна поща (e-mail) и избрана от него парола.
При създаване на акаунта, потребителят е въвел следната електронна поща:
[***].
На ***г. чрез създадения Личен акаунт - С. Р. С. е попълнил Заявка за
кандидатстване за кредит от разстояние, като в зададените полета в
заявлението са въведени следните данни - трите имена, ЕГН, номер на
документ за самоличност, постоянен и настоящ адрес, електронен адрес за
получаване на документи и кореспонденция; допълнителни лица за контакт;
желания размер на кредита, условията при които желае да ползва кредита и
желания начин за усвояване на сумата. В Заявлението е посочен и т.нар.
идентификационен номер, а именно: ***.
След попълване на Заявката за кандидатстване и в съответствие с
посоченото в чл. 5.14 от ОУ, на ищецът бе изпратен ПИН код под формата на
кратко електронно съобщение ( CMC) на посочения от него
14
Идентификационен номер, който ПИН код ищеца въведе на сайта на „***“
АД в своята Заявка и натисна бутона „Потвърди”, с което действие
последният потвърди заявката си.
Като допълнително средство за потвърждение на Заявката, включително
относно размера на кредита, срока на неговото изплащане и месечната
погасителна вноска, чрез обаждане до идентификационния номер е проведен
телефонен разговор с ищеца. По време на разговора със служител на „***“
АД, ищецът потвърдил, че кандидатства за потребителски кредит, съгласно
който кредиторът ще предостави на ищеца заемна сума в размер на 1200 лева
със срок на ползване 12 месеца, а той се задължава да ползва кредита за
лични нужди и да го върне заедно е дължимата лихва и другите разходи по
кредита в сроковете и при условията на Договора и Погасителния план.
На така подадената заявка е поставен идентификационен номер № *** и
след одобрение от страна на „***“ АД за отпускане на сумата, на посочената
от заявителя електронна поща “***”, били изпратени автоматично Договор за
потребителски кредит № *** / ***г. с приложение №1, Погасителен план към
него и стандартен европейски формуляр (СЕФ) и Общи условия (ОУ).
Процесиите документи съдържат необходимата преддоговорна информация
за желания кредит, предоставени са в ясен и четим вид, на български език и
при съблюдаване на приложимите нормативни изисквания. В проекта на
договора за кредит и приложенията към него бяха посочени дължимите от
ищеца суми, заявеният размер на главницата, брой и размер на месечните
вноски, падеж, размер на лихвения процент по кредита, ГПР, изискването за
предоставяне на обезпечение.
Неразделна част от договора представлява Приложение № 1 - Погасителен
план, в което е разписано, че кредитът се предоставя за срок от 12 месеца,
при краен срок за погасване - *** ***г., при общ размер на задължението от
1481.18лв, от които 1200лв. главница, възнаградителна лихва от 281.18лв.,
при фиксиран годишен лихвен процент 36% и годишен процент на разходите
(ГПР) 49.32%. Потребителят се задължава да погаси кредита на 12 месечни
вноски, всяка, включваща главница и възнаградителна лихва, с падеж на
първата вноска - ***.***г.
Освен горецитираните документи, електронното писмо, изпратено до
посочената от ищеца електронна поща, съдържаше и т.нар. линк за
15
потвърждение. Съгласно чл. 7.3 от ОУ, „след получаването на Одобрението
за отпускане на Заема, Заемателят е необходимо да изрази своето съгласие за
сключване на Договора за заем „чрез кликване“ върху електронното
съобщение - линк, като след това въведе избраната от него парола за достъп,
която представлява електронен подпис на Потребителя. С въвеждането на
паролата, Потребителят изразява своето съгласие за сключване на договора,
при посочените в него условия, по този начин се приемат както конкретните
условия на Заема, така и Общите условия.“. Паролата, която следва да се
въведе е личната парола на потребителя, създадена за влизане в неговия личен
акаунт.
След запознаване е всички условия във връзка с кредита на ***г. ( денят
на кандидатстване), ищецът „активира“ изпратения до електронната му поща
линк, чрез кликване върху него и въвеждане на своята парола, е което
последният изрази и своето съгласие за сключване на Договора.
В резултат на това между „***“ АД и ищеца като кредитополучател, на ***г.,
бе сключен във формата на електронен документ Договор за потребителски
кредит № ***. Сключването на договора във формата на електронен документ
е съобразено изцяло със закона за електронния документ и електронните
удостоверителни услуги /ЗЕДЕУУ/, ЗПК и с другите приложими нормативни
актове.
Относно формата на Договора се твърди следното :
В исковата молба се твърди, че ответникът не е изпълнил задължението си
за предоставяне на предварителна информация относно бъдещия договор.
Както вече бе изтъкнато, договорът е сключен от разстояние, като за целта
ищцовата страна е попълнила „Заявка за кандидатстване“ за потребителки
кредит, която прилагаме като доказателство към настоящия отговор
(Доказателство № 1). След провеждане на телефонен разговор със служител
на „***“ АД и доуточняване на параметрите по избрания кредит, на С. Р. С. са
изпратени два последователни имейла: първият съдържащ Стандартен
европейски формуляр (наричан за краткост „СЕФ“), в който се съдържа
необходимата преддоговорна информация ( Доказателство № 2) и вторият
съдържащ процесния договор, погасителен план, общи условия, декларация
за обработване и съхранение на лични данни и отново СЕФ ( Доказателство
№ 3). Видно от приложените имейли, на ищеца е била предоставена
16
възможност да се запознае с всички условия по Договора, като същият не е
бил длъжен да ги приеме. Напротив - той е дал изричното си съгласие, като е
активирал линка, съдържащ се във втория имейл, с което бе и приключена
процедурата по сключване на Договора. Във връзка с всичко гореизложено не
смята, че може да се приеме, че по Договора не е дадено валидно съгласие
или че същия не е индивидуално уговорен / най - вече имайки предвид
всичките възможности, дадени на ищцовата страна да повлия върху всяка
част от съдържанието му/.
Относно правото на отказ на потребителя от Договора:
Правото на отказ на потребителя от Договора се съдържа в чл. 13 от
същия, където е подробно описана процедурата, като тази клауза по никакъв
начин не се различава от императивните разпоредби на закона, заложени в
ЗПК и ЗЗП, а именно, съгласно цитирания от Договора член, заемателят има
право без да дължи обезщетение или неустойка и без да посочва причина, да
се откаже от сключения договор за кредит, като уведоми писмено
заемодателя в 14-дневен срок от сключването на договора. В случай, че
заемателя упражни правото си на отказ, същият се задължава да върне на
заемодателя получената заемна сума / главницата/ и да заплати лихва за
периода от датата на усвояване на кредита до датата на връщане на
главницата, без неоправдано забавяне и не по-късно от 30 календарни дни,
считано от изпращането на уведомлението до кредитора за упражняване
правото на отказ. Срокът за връщане на заемната сума започва да тече от
датата на получаване на уведомлението от заемодателя. Същият текст се
съдържа в чл. 29 от ЗПК, като в Договора процедурата е дори по - подробно
описана, за да бъде тя максимално ясна за потребителя.
Относно аргумента, че Договорът не е подписан от страните:
Процесният договор за кредит е сключен от разстояние, поради което,
възникналите между страните правоотношения представляват договор за
предоставяне на финансови услуги от разстояние по смисъла на чл. 6 от
Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР). С оглед
което приложим в случая е именно ЗПФУР. Чл.18, ал.1 от ЗПФУР не изисква
полагане на подпис на страните по договора, а доставчикът на финансови
услуги е длъжен да докаже единствено, че е изпълнил задължението си за
предоставяне на информация на потребителя и че е получил съгласието на
17
потребителя за сключване на договора, които факти намираме за доказани,
имайки предвид предоставените с настоящият отговор доказателства. ЗПФУР
се явява специален по отношение на Закона за потребителския кредит.
Имайки предвид общото правило, че специалният закон дерогира общия,
Считае че нормите на ЗПФУР следва да бъдат приложени преимуществено
през тези на ЗПК.
Независимо от горното, чл. 13 ал. 1 от ЗЕДЕУУ, гласи, че електронния
подпис представлява данни в електронна форма, които се добавят към други
данни в електронна форма или са логически свързани с тях и които титулярят
на електронния подпис използва, за да се подписва. Видно от данните
посочени в заявката за кандидатстване на ищеца, в тях фигурира информация,
която логически е свързана само и единствено с него. Следователно с
попълване на личните си данни в заявката за кредит, С. Р. С. автоматично
следва да се счита за неин автор, тъй като никое друго лице не би следвало да
притежава тези данни. Законът придава значение на подписан документ не
само на този електронен документ към който е добавен квалифициран
електронен подпис (чл. 13 ал. 3 ЗЕДЕУУ), но допуска страните да се съгласят
в отношенията помежду си да придадат на обикновения електронен подпис
стойността на саморъчен. Между страните има такава уговорка, която се
съдържа в чл. 5.7 от Общите условия, с които ищцовата страна се е съгласила.
Твърди се, че Договорът и приложенията към него са надлежно подписани от
страните, като аргументи в обратната насока са неоснователни.
Счита, че са спазени и изискванията на чл. 10, ал. 1 от ЗПК. Договорът,
както и приложенията към него са написани с ясен и четим шрифт, на
български език, посочен е размерът на главницата, размерът на
възнаградителната лихва, задължението за предоставяне на обезпечение и
неблагоприятните последици от неспазването на това задължение, срокът за
който се предоставя заема, годишния лихвен процент - 36%, както и
годишния процент на разходите - 49.32%. В погасителния план се съдържат
всички вноски, които ищеца е трябвало да погаси, посочен е размера на всяка
една от тях, както и от какво се състоят - каква част от лихвата и главницата
се погасяват с тях, падеж на всяка вноска, общия размер на задължението -
веднъж само главница, веднъж сумата, която се дължи с възнаградителната
лихва и веднъж техният сбор + евентуално дължимата неустойка за
18
непредоставено обезпечение. Следва да се отбележи, че никъде в закона няма
изискване, което да задължава кредитодателя да посочи лихвения процент за
всеки ден от действието на Договора. Също така размерът на шрифта на
Договора и на приложенията към него, не е по-малък от 12. Дори и да се
приеме за такъв, тази разпоредба не следва да намери приложение в
конкретния случай, т.к. всеки браузър и всяка програма за отваряне и четене
на електронни документи е с различен мащаб. Освен това всяка програма
разполага с функция за уголемяване на шрифта. Също така Договора и
приложенията към него са представени в два екземпляра - по един за всяка от
страните, което е и видно от приложените към исковата молба доказателства.
Независимо от горното и във връзка с изискването всички елементи на
договора да се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт - не по-
малък от 12 смята, че същото противоречи на пълната хармонизация на
Директива 2008/48/ЕО, поради което не следва да бъде прилагано, тъй като в
директивата такова изискване не е предвидено. Съгласно РЕШЕНИЕ НА
СЪДА (***) от *** *** година по дело ***, Директива 2008/48 съдържа
хармонизирани разпоредби, като държавите членки не могат да запазят или
въвеждат в националното си право разпоредби, различни от предвидените в
нея. Съгласно Директива 2008/48/ЕО договорите за кредит се изготвят на
хартиен или друг траен носител като договорът за кредит посочва по ясен и
кратък начин конкретни данни, които задължително следва да се съдържат в
него, за да може потребителят да прецени обема на своето задължение. В
ЗПК е посочено, че договорът за потребителски кредит се сключва в писмена
форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като
всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер
шрифт - не по-малък от 12, в два екземпляра - по един за всяка от страните по
договора /чл. 10, ал. 1 от ЗПК/. Видно от съдържанието на обсъжданата
директива и съдържанието на разпоредбата на чл. 10, ал. 1 от ЗПК,
българският законодател е въвел допълнително изискване към договора за
потребителски кредит - всички елементи на договора да се представят с
еднакъв по вид, формат и размер шрифт - не по-малък от 12. По този начин
законодателят е въвел изискване, което не се съдържа в Директива
2008/48/ЕО, но което води до значителна санкция за кредитодателя -
нищожност на целият договор. С оглед което, доколкото разпоредбата на чл.
10, ал. 1 от ЗПК в частта й на изискването всички елементи на договора да се
19
представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт - не по-малък от 12, не е
в съответствие с Директива 2008/48/ЕО и не смята, че следва да бъде
прилагана – посочва съдебна практика.
2. Относно годишния процент на разходите ( ГПР):
На първо място в исковата молба се твърди, че ГПР не трябва да е посочен
само като процент, а е необходимо да бъдат посочени основните данни, които
са послужили за неговото изчисляване, както и ясно разписана методика за
неговото изчисляване. Следва да се отбележи, че никъде в европейското или
българското законодателство няма подобно изискване, а напротив - съгласно
Решение на СЕС от *** *** година по дело ***, ГПР трябва да бъде изразен в
процент, в конкретна цифра. Всъщност този процент позволява на
потребителя да прецени от икономическа гледна точка обхвата на
задължението, поето със сключването на договора за кредит ( вж. в този
смисъл решения от *** г., ***, *** и цитираната съдебна практика, от *** г.,
***, *** и цитираната съдебна практика, и от *** г., ***). В този аспект
задължението за информиране, залегнало в член 10, параграф 2 от Директива
2008/48, съгласно което договорът за кредит трябва да посочва ясно и кратко
ГПР, допринася за постигането на целите, преследвани с тази директива.
Следователно ГПР трябва да е посочен именно като процент - точно и ясно, за
да бъдат постигнати целите, закрепени с Директива 2008/48, като цитираното
от ищеца Решение на СЕС от *** г. по дело *** е неприложимо за процесния
договор. Същото касае Договор за потребителски кредит, който не съдържа
ГПР, а само математическата формула, по която се изчислява той, като
именно поради тази причина, съдът приема, че трябва да бъдат посочени
данните за изчисляването му, а не защото е необходимо да бъдат изброявани
във всеки един договор за кредит.
Единственото изискване, съдържащо се в ЗПК и Директива 2008/48, е да
бъдат посочени взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Съгласно цитираното приложение, „изчисляването на ГПР по кредита се
извършва при отчитане на следните допълнителни допускания: договорът за
потребителски кредит ще е валиден за срока, за който е бил сключен, и
кредиторът и потребителят ще изпълняват своите задължения в съответствие
с условията и сроковете по договора“, като останалите предложения от
20
приложението не засягат процесния договор. Допълнителните допускания са
подробно описани в чл. 14.11 от Общите условия, които са неразделна част от
Договора, и в част III, т. 2 от СЕФ, като те са именно тези, които Директивата
урежда и допуска.
В исковата молба се твърди и че в Договора е посочен грешен ГПР, т.к. в
него следва да бъде включено задължението за неустойка за непредоставяне
на обезпечение. Съгласно цитираното от ищеца TP № *** от ***. *** г. по
тълк. д. № *** /*** г., ОСТК на ВКС, неустойката има обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции. Същата в случая има обезщетителна
функция - тя се дължи при неизпълнение на акцесорното задължение за
предоставяне на обезпечение, предвидено в чл. 17 от Договора, а съгласно чл.
19, ал. 3, т. 1 от ЗПК, при изчисляване на годишния процент на разходите по
кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при
неизпълнение на задълженията си по Договора. С оглед което и не смята, че
същата е трябвало да бъде включена в ГПР. Дори и да се приеме, че
неустойката е трябвало да бъде включена ( като по такъв начин евентуално би
се надвишил законовия максимум на ГПР), приложими ще бъдат специалните
по отношение на чл. 22 ЗПК норми, а именно - ал. 5 и ал. 6 от чл. 19 ЗПК.
Следователно въпреки, че неустойката не следва да бъде включена в размера
на ГПР, дори да се приеме обратното, същото не води до пълна нищожност на
Договора, а единствено до нищожност на неустоечната клауза / така Решение
№ *** от ***г. по в. гр. д. № *** / ***г. на *** на Окръжен съд - ***; Решение
№ *** от *** г. по гр. д. № *** / *** г. на *** на Районен съд — *** ; Решение
№ *** от *** г. по гр. д. № *** / *** г. на Районен съд — *** ; Решение *** от
*** г. по гр. д. № *** / *** г. на *** на Районен съд - *** и др. /. В подкрепа
на изложеното е и цитираното от ищцовата страна Решение на СЕС от ***
година по дело ***, което гласи че целта, която законодателят на Съюза иска
да постигне с Директива 93/13, е да се възстанови равновесието между
страните, като същевременно се запази валидността на договора като цяло, а
не да бъдат обявени за недействителни всички договори, които съдържат
неравноправни клаузи.
3. Относно неустойката дължима при непредоставено обезпечение:
Независимо от обстоятелството, че подобна неустойка не е начислявана и
събирана от ответника, намираме клаузата за валидна и отговаряща на всички
21
изисквания на действащото законодателство.
На първо място, съгласно правната теория и съдебната практика, неустойката
представлява самостоятелен договор по смисъла на чл. 8, ал. 1 ЗЗД, като
същата може да се материализира и като клауза в договор, чието изпълнение
обезпечава / така Решение *** от *** г. по в. гр. д. № ***/*** г. на ***, ***/.
Тоест неустойката представлява самостоятелно съглашение, което в случая е
обективирано в един и същи документ с договора за потребителски кредит. С
оглед което смята, че по отношение на нейната действителност, не се
прилагат разпоредбите на ЗПК и Директива 2008/48, а общите разпоредби на
ЗЗД.
За да възникне задължение за неустойка, е необходимо наличието на
няколко предпоставки: неустойката да е уговорена между страните-,
кредиторът да е изпълнил задължението си или да е бил готов да го изпълни;
да е налице неизпълнение на договорното задължение, чието изпълнение
неустойката обезпечава и обезщетява ( Определение № *** от *** г. по т. д.
№ ***/*** г. на ***, *** отделение), като всички тези обстоятелства са налице
в настоящия случай. Неустойка се дължи от неизправната страна по договора,
когато е налице онази форма на неизпълнение, за която тя е уговорена, а
именно - непредоставяне на обезпечение по Договора. Неустойката е винаги
парична санкция, имаща за цел да гарантира изпълнението „под страх“, че в
противен случай би се начислила ( в този смисъл Решение *** от *** г. по т.д.
№ ***/*** г. на ***, ***). С оглед което е и нормално в случай, че
задължението, което тя обезпечава не бъде изпълнено - размерът на
задължението на длъжника да бъде увеличен. Това обстоятелство не би
следвало да я прави нищожна, с оглед факта, че това е присъщата за нея
функция.
В случая тя е уговорена за неизпълнение на непаричното задължение за
предоставяне на обезпечение, изпълнението не е обезпечено с други правни
способи, а нейният вид се определя в зависимост от това, дали заемателя по
Договора изпълни в някакъв момент своето задължение. С оглед което и
размерът на неустойката се определя, като процент от заетата сума, като
същата се начислява, докато не бъде изпълнено задължението, а това зависи
изцяло от волята на заемателя. Съгласно Решение № *** от ***.*** г. по гр.
д. № *** / *** г. на ***, ***, при определяне, дали неустойката противоречи
22
на добрите нрави, съдът следва да вземе предвид и възможността
неизправният длъжник сам да ограничи размера на неизпълнението, за да не
се превърне неустойката в средство за неоснователно обогатяване, с каквато
възможност разполага и заемателя по Договора. Видно от Договора,
неустойка се дължи единствено за периода, в който заемателя реално не е
предоставил обезпечение, като ако такова бъде предоставено впоследствие -
същата спира да се начислява. Тоест причина за евентуалното начисляване на
такава неустойка би било единствено виновното поведение на ищеца.
Счита, че така уговореният размер на неустойката (като определен
процент) изпълнява предвидените в чл. 92 от ЗЗД цели и не предвижда
неоснователно разместване на блага /Решение *** от ***.*** г. по т. д. №
***/*** г. на ***, *** /. Неустойката освен обезщетителна функция има и
други функции - обезпечителна и санкционна, като целта е да се стимулира
изпълнението и превенира допускане на неизпълнение. В случая уговорената
неустойка не излиза извън присъщите й функции, като аргументи гласящи, че
е „загубила присъщата си функция, т.к. няма данни за ответника да са
настъпили вреди са противоречащи на закона и установената съдебна
практика. Неустойката има стимулираща роля за длъжника да изпълни точно
задължението си, тъй като в противен случай ще носи отговорност, без
кредиторът да трябва да доказва настъпването на вредите или техния размер.
При неустойката настъпването на вредите е предполагаемо, макар и
кредиторът да не трябва да доказва техния размер / така Решение *** от
***.*** г. по т. д. № *** / *** г. на ***, ***; Решение *** от ***.*** г. по гр.
д. *** / *** г. на ***, *** ; Решение № *** от *** г. по гр. д. № *** / *** г. на
***. Въпреки това Считае вредите от неизпълнението на задължението за
предоставяне на обезпечение за очевидни. С непредоставянето на
обезпечение, кредиторът е лишен от гаранция, че неговото вземане някога ще
бъде удовлетворено, което безспорно засяга неговия интерес.
Основната цел на уговорената неустойка е да репарира причинените от
неизпълнение в срок вреди. Останалите цели, предвидени с неустойката целят
да реализират точното изпълнение и ако не се постигне - да санкционират за
неизпълнение, както е и в настоящия случай / в този смисъл и Решение *** от
***.*** г. по т. д. № *** / ***г. на ***, *** /. Счита, че клаузите уреждащи
задължението на заемателя да предостави обезпечение, както и
23
неблагоприятните последици, до които води неговото неизпълнение за
валидни и непротиворечащи на добрите нрави.
Няма разпоредба, която да урежда нейният максимален размер, като дори
е прието, че тя може да бъде в размер по-голям от размерът на главното
задължение. Доколкото по-големият размер на неустойката е обусловен от
бездействието на длъжника, същият не може да се приеме като изначално
договорен в противоречие е добрите нрави. Нищожността, поради
противоречие с добрите нрави следва да се преценява към момента на
сключване на договора, а не въз основа на размера, получаващ се в резултат
на неизпълнението. /Решение *** от *** г. по в.гр.д. № ***/*** г. на ***, ***
/. Съгласно чл. 92, ал. 2 от ЗЗД, както и съдебната практика, дори и
неустойката да се приеме за прекомерна, въпреки това тя е действително
задължение, което може само да бъде намалявано, без обаче да отпада изцяло.
Намаляването не цели да установи пълна еквивалентност между неустойката
и действително понесените вреди, като този извод се налага от дефинитивно
определения й обезпечителен и санкционен характер / в тази насока Решение
№ *** от ***.*** г. по т. д. № *** / *** г. на ***, *** ; Решение *** от *** г.
по в.гр.д. № ***/*** г. на ***, *** /. С оглед което ако се приеме, че същата е
прекомерно голяма, нейният размер би трябвало да бъде намален и не би
следвало цялата клауза да бъде обявена за недействителна.
По правило неустойката представлява предварително определено
обезщетение /Определение № *** от ***.*** г. погр. д. № *** / *** г. на ***,
*** /. С оглед което е нормално нейният размер да е предварително уговорен
между страните и включен, като част от погасителните вноски, като изрично е
записано, че това е дължимата вноска само при хипотезата на чл. 20 от
Договора - а именно в случай, че заемателя не предостави обезпечение.
Поради което намираме включването на неустойката в падежните вноски за
правилно с оглед изискванията на закона.
Също така ТР от ***г. по тълкувателно *** по описа за *** г. на ОСТК
гласи че прекомерността на неустойката не я прави a priori нищожна поради
накърняване на добрите нрави, като същата следва да се приеме за нищожна,
само ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Считае че с оглед
всичко изложено до тук, несъмнено се доказва, че задължението за
24
неустойка, предвидено в Договор за потребителски кредит № *** / ***.***г,
отговаря на присъщите й функции и не следва да бъде провъзгласявана за
нищожна.
На следващо място счита, че не е налице изначална невъзможност да се
осигури в уговорения в Договора срок поръчител, който да отговаря на
посочените изисквания. Ищецът е бил запознат с условията на Договора,
преди същия да бъде сключен ( с изпращането на първото електронно
съобщение и приложеният към него СЕФ, след което и с изпращането на
второто електронно съобщение), като не е бил длъжен да сключва договора
веднага, а е разполагал с възможността първо да открие лице, което да
отговаря на определените в Договора изисквания и което е съгласно да бъде
солидарно отговорно с него и след това да премине към подписването му.
Знаейки, че няма да може да изпълни задължението си, ищцовата страна е
действала недобросъвестно, като по този начин е нарушила чл.12 от ЗЗД,
който гласи, че при воденето на преговори и сключването на договори
страните трябва да действат добросъвестно - в противен случай те дължат
обезщетение. Неустойката се начислява само докато не бъде предоставено
обезпечение (чл. 22, ал. 2 от Договора).
Съгласно чл.71 от ЗЗД на кредитора е предоставена възможност да се
възползва от правото си да поиска изпълнение на всички задължения
предсрочно при положение, че длъжникът не е предоставил предвидените
между страните обезпечения. Това не означава, че страните не могат да
предвидят неустойка при неизпълнение на задължението за предоставяне на
обезпечение. Няма разпоредба в закона, която да изисква уговореното от
страните обезпечение да бъде предоставено преди самото сключване на
Договора. Дори напротив, законът позволява обезпечението да бъде
предоставено след сключването на договора, имайки предвид чл.71 от ЗЗД,
съгласно който задължението може да стане предсрочно изискуемо при
непредоставяне на обещаното обезпечение от страна на длъжника.
По въпроса за кумулирането на мораторната лихва за забава с неустойка
за неизпълнение на задължение - обезщетение за забава се дължи винаги,
когато едно лице не изпълни навреме своята престация, независимо дали
такова обезщетение е изрично уговорено между страните. Следователно
задължението произтича по силата на закона - чл. 79 от ЗЗД, като същото е
25
дължимо при неизпълнение на главното задължение по Договора.
Неустойката за непредоставяне на обезпечение се дължи, когато длъжникът
по Договора не изпълни акцесорното си задължение за предоставяне на
поръчител, който да гарантира изпълнение на главното задължение.
Действително и двете задължения представляват „санкции“ за неизпълнение
на задължение. Но те се дължат при неизпълнение на различни задължения.
Поради което аргументът, че две санкции не могат да се налагат при
неизпълнение на едно и също задължение, също е неприложим. Не е налице и
нарушение на чл. 33 от ЗПК, тъй като тази норма урежда последиците от
забава на изпълнението на главното задължение, но не и на акцесорните.
Следва да се има предвид, че по своята характеристика задължението за
предоставяне на обезпечение представлява непарично задължение, а
законната лихва за забава се дължи единствено при неизпълнение на парично
задължение /Решение №*** от ***.***г. по т.д. №***/*** г. на ***, *** /. С
оглед което е невъзможно прилагането на чл. 33 от ЗПК по отношение на
последиците от неизпълнение на непаричното задължение за предоставяне на
обезпечение. Освен това, както вече бе изтъкнато, Счита, че клаузите на ЗПК
не се прилагат по отношение на задължението за неустойка. Счита за
изключително важно обстоятелството, че ответника е спазил задължението си
да извърши оценка на кредитоспособността на ищеца. Ответника е извършил
справка в Централния кредитен регистър / ЦКР / към БНБ, като след това е
преценил при какви условия може да сключи договор е насрещната страна по
делото и какви рискове крие това. За тези обстоятелства свидетелства
доказателство № 4. Процесният договор не би следвало да бъде обявяван за
недействителен на това основание или да се приеме че по тази начин
заемодателя е „прехвърлил риска от неизпълнение на своите задължения“.
В българското право в отношенията между правните субекти действа
принципът на свободно договаряне (чл. 9 от ЗЗД). Съгласно този принцип
всеки е свободен да встъпва в правни и договорни връзки, ако желае, с когото
желае и след като сам определи и се съгласи със съдържанието на
създаденото по негова воля правоотношение. Тези три възможности,
включени в понятието свободно договаряне, трябва да бъдат обезпечени от
правния ред, тъй като те съставляват кръга на т. нар. волева автономия, която
се предоставя на индивида за свободна инициатива. С оглед на принципа за
свобода на договаряне и по своя свободна воля, страните са се съгласили да
26
сключат договор за кредит, изискващ предоставяне на обезпечение под
формата на поръчител, в който изначално е била включена и клаузата,
регламентираща неблагоприятните последици от неизпълнението на това
задължение. Договорът за кредит е индивидуално уговорен между страните (
видно от предоставената между тях кореспонденция), като няма
доказателства в обратната насока. Ищецът е бил предварително запознат е
всички елементи от Договора и е имал възможността да въздейства върху тях,
както по време на телефонния разговор, така и след изпращане на имейлите,
но не го е направил. С оглед което клаузите уреждащи задължение за
предоставяне на обезпечение, както и неблагоприятните последици от
неизпълнението му, не могат да бъдат приети за неравноправни, а оттам и за
нищожни на основание това, че не са индивидуално уговорени. Въпреки това,
ако се приеме, че въпросната клауза е неравноправна, поради това, че не е
индивидуално уговорена, следва да се има предвид Определение №*** от
***.***г. по т. д. № *** / *** г. на ***, ***, съгласно което клаузите по чл.
145, ал. 2 ЗЗП, които не са индивидуално уговорени, подлежат за преценка от
гледна точка на неравноправния им характер, само ако не са изразени ясно и
разбираемо. Изискването за ясен и разбираем език включва яснота и
разбираемост на клаузите не само от граматическа гледна точка, но прозрачно
и недвусмислено изложение на съдържанието на правата и задълженията на
страните, така че потребителят да може да предвиди въз основа на ясни и
разбираеми критерии произтичащите за него икономически последици.
Акцесорното задължение за предоставяне на обезпечение и негативните
последици следващи неизпълнението му са подробно и ясно описани, както в
Договора, така и във всички приложения към него. С оглед което не следва да
бъде уважено искането на ищеца и на това основание.
Неустойката се дължи за неизпълнение на договорно задължение, а
съгласно чл. 19, ал. 1, т. 3 от ЗПК при изчисляване на годишния процент на
разходите по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща
при неизпълнение на задълженията си по договора. Поради което и
въпросното обезщетение не следва да бъде включено в годишния процент на
разходите, както се твърди от ищцовата страна.
Навежда се довод, че ако въпросната клауза бъде приета за нищожна,
съгл. чл.26, ал.4 ЗЗД по право от повелителните правила на закона или когато
27
може да се предположи, че сделката би била сключена и без
недействителните й части. Предвид факта, че конкретната клауза урежда
акцесорно задължение по Договора, както и последиците от неговото
неизпълнение ( а не главното задължение), Счита, че същия би бил сключен и
без конкретната клауза, поради което приложение следва да намери именно
чл. 26, ал. 4 от ЗЗД.
Позовава се на Постановление № 1 ОТ 29.03.1965г. по гр. д. № 7/1964 Г.,
ПЛЕНУМ НА ВС, което намираме за релевантно към настоящия спор,
съгласно което: „Когато длъжникът не изпълни задължението си да даде или
да извърши нещо, кредиторът има право да получи паричния сурогат на
престацията от имуществото му“. В случая страните са се договорили, че при
неизпълнението на задължението на длъжника да извърши нещо, а именно -
да предостави обезпечение, кредиторът ще претърпи вреди, чийто паричен
еквивалент е размерът на договорената между страните неустойка (чл. 20,21
от Договора).
4. По възнаградителната лихва:
Същата се дължи отделно, на съвсем различно основание от неустойката
за непредоставено обезпечение, като двете задължения са независими едно от
друго и нямат общо помежду си. Следователно и аргументи в подкрепа на
това, че към възнаградителната лихва следва да се включи и неустойката за
непредоставено обезпечение са необосновани, недоказани и неоснователни.
Възнаградителната лихва е цената, която кредитополучателя дължи на
кредитора за ползване на заемната сума и се дължи, независимо от главното
задължение. За да се дължи е необходимо тя да бъде уговорена, да е настъпил
нейния падеж и да не е заплатена. Видно от приложения по делото Договор за
потребителски кредит № *** / ***г., Погасителен план и Стандартен
европейски формуляр, лихвата е предварително уговорена, както и нейният
размер от 281.18лв., като последния е уговорен съобразно законовите
изисквания. Размерът на възнаградителната лихва зависи от редица фактори,
общо определени като размерът на риска, който предприема заемодателя.
Предвид факта, че ответното дружество е финансова институция, която
отпуска парични средства срещу възнаграждение, която не извършва
влогонабиране и единственият й доход идва от добросъвестното изпълнение
на задълженията на нейните клиенти, лихва от 281.18лв., не Счита за
28
прекомерна и противоречаща на добрите нрави и поради което - нищожна
или унищожаема.
Аргументът, че максималният размер на възнаградителната лихва не може
да бъде повече от три пъти законната лихва счита за неправилен. Няма
законова разпоредба, която да регламентира какъв може да е максималният
размер на възнаградителната лихва. Действително преди въвеждането на чл.
19 от ЗПК, съществуваше съдебна практика, съгласно която
възнаградителната лихва не можеше да надхвърля трикратния размер на
законната лихва, но тази практика вече е неприложима. Съгласно чл. 19 ал. 4
ЗПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва, а ГПР изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи ( лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора). Тоест задължението за
възнаградителна лихва влиза в ГПР, като това е единственото ограничение,
което поставя закона, относно нейният размер. В случая размерът на
възнаградителната лихва не е по-висок от петкратния размер на законната
лихва. С оглед което и не може да се приеме, че не отговаря на изискванията
на закона.
Ако все пак се приеме, че нейният размер не трябва да бъде по-висок от
трикратния размер на законната лихва ( въпреки че тази съдебна практика
приемаме за остаряла), следва да се отбележи и че размерът на
възнаградителната лихва не е по-висок от три пъти размера на законната
лихва
II. Становище по твърдението, че договорът е сключен при крайна нужда:
Подобна претенция е погасена по давност. Съгласно разпоредбата на
чл.ЗЗ, ал.2 от ЗЗД, правото да се иска унищожение на договор, сключен
поради крайна нужда при явно неизгодни условия, се погасява е едногодишен
срок от сключването на договора. В случая процесният договор е сключен на
***г., а исковата молба е подадена през ***г. - т.е. след изтичане на
преклузивния срок. С оглед което намираме предявеният иск за недопустим.
Възразява се да са налице твърдените от ищеца обстоятелства,
обуславящи унищожаването на договора като сключен при крайна нужда и
явно неизгодни условия.
29
III. Становище по твърдението за наличие на нищожни клаузи:
Макар и ищецът да не е конкретизирал, кои точно клаузи счита за
нищожни и на какво точно основание, нашето становище е, че всички клаузи
на процесния договор за кредит са действителни, пораждат правно действие и
обвързват страните, като не нарушават императивните разпоредби на ЗПК,
ЗПФУР и ЗЕДЕУУ, нито попадат в хипотезите на чл.26, ал. 1 от ЗЗД.
В заключение съдът е сезиран с искане да постанови решение, с което да
отхвърли иска.
В о.с.з. ищецът се представлява от адв.Ч., който поддържа иска, прави
изменение на размера му /допуснато от съда/ и представя писмени бележки, в
които са наведени подробни доводи по същество.
В о.с.з. ответната страна, редовно призована ,не се представлява.
Съдът, като взе предвид становищата на страните, доказателствата по
делото и разпоредбите на закона, приема за установено следното от
фактическа и правна страна :
От представения препис на Договор за потребителски кредит №*** от
***год. със страни ответното дружество и ищецът, съответно като
заемодател и заемател, се установява, че по силата на обективираното в това
съглашение, заемодателят е предоставил на заемателя кредит в размер на
1200лв. В договора е отразено, че с подписването му заемателят декларира, че
му е била предоставена необходимата преддоговорна информация и е
запознат с приложимите Общи условия (чл.23). Страните са приели
връщането на кредита да се извърши на 12 броя погасителни вноски – всяка
по 193,72лв., в която вноска е включена помесечно и дължима неустойка.
Лихвеният процент по заема е в размер на 36%, а ГПР е 49,32%. В чл.13 от
процесния договор, е регламентирано правото на заемателя да се откаже от
сключения договор в 14-дневен срок, като уведоми писмено заемодателя,
задължавайки се да върне единствено получената заемна сума и лихва за
периода от датата на получаването й до датата на връщането.
Съгласно чл.17 от договора заемателят се задължава в 3-дневен от
получаване на заемната сума да осигури действие на трето лице, изразяващо
се в поемане солидарно на задължение в полза на заемодателя за връщане на
всички дължими погасителни вноски, разходи и неустойки или
30
неотменямаема банкова гаранция съдържаща безусловно и неотменимо
изявление на банката да заплати на заемодателя всички задължения на
заемателя в срок от един работен ден, считано от получаване на писменото
искане от страна на заемодателя. В чл.20 от договора е регламентирано, че
страните се съгласяват, че неизпълнението на задължението на заемателя
посочено в чл.17, чл.18 и чл.19 ще причини на заемодателя вреди, които
неустойката следва да обезщети. В случай на неизпълнение на задължението
посочено в чл.17 заемателят дължи неустойка в размер на 2324,64 лева, която
се начислява към всяка вноска по кредита и е отразено в погасителния план.
Установява се от заключението на ВЛ , че размерът на неустойката е
193,72лв.
Основателен се явява наведеният довод на ищеца за нищожност на
клаузата за неустойка и като такава същата не е породила правни последици.
Така определената неустойка е предвидена за неизпълнение на задължение за
осигуряване на обезпечение на заема чрез поръчители или банкова гаранция,
като е въведен изключително кратък срок за представяне на тези обезпечения-
3-дневен от сключване на договора, както и са въведени редица сложни
условия, на които да отговарят поръчителите (т.6.3), в голямата си част
несъобразени с конкретния размер на предоставения заем. Съдът приема, че
така въведената неустойка не съответства на въведените й функции да служи
за обезпечение, обезщетение и санкция в случай на неизпълнение на
договорните задължения. Видно е, че размерът на главницата е по-малък от
размера на предвидената неустойка. Уговорената неустойка е начислена
еднократно, а не е уговорена за забава за неизпълнение на вноските по
кредита и за периода на неизпълнението. Видно е, че същата е включена във
вноските по погасителния план. Заемодателят е определил месечните вноски,
включващи и неустойката още с погасителния план, преди да е изтекъл
срокът, в който заемателят е следвало да представи обезпечение на кредита.
Заемодателят е начислил неустойката и при редовно, точно и в срок
изпълнение на задължението за внасяне на договорените вноски. Основното
задължение на длъжника по договора за потребителски кредит е да върне
предоставените му в заем парични средства, да заплати уговореното
възнаграждение за ползването им и съответно реалните разходи по
събирането на задължението, но с процесната неустойка възстановяване на
тези вреди не се гарантира, поради което с неустойката не се осъществява
31
обезщетителната й функция. Съдът счита, че в случая липсва
обезпечителният елемент, тъй като изначално не е ясно какви вреди на
кредитора би покрила тази неустойка. В интерес на кредитора е да подсигури
длъжник, който да бъде надежден и от когото да очаква точно изпълнение на
договорните задължения, като проверката за кредитоспособността на
потребителя следва да предхожда вземането на решението за отпускане на
кредита, за което на кредитора са предоставени редица правомощия да
изисква и събира информация (чл.16 и сл. от ЗПК) и едва след анализа й да
прецени дали да предостави заемната сума. Уговореното в договора
представяне на обезпечение води до извод, че кредиторът не е извършил
предварителна проверка за възможностите за изпълнение от потенциалния си
клиент, а вместо това прехвърля изцяло в тежест на последния последиците
от неизпълнението на това свое задължение. Не може да се приеме, че
изпълнява и санкционната функция, тъй като задължението на
кредитополучателя отнасящо се до осигуряване на поръчители не е
определено като предварително условие за сключване на договора, а
регламентираните изисквания към поръчителите съдът преценява като
утежнени и затрудняващи получаването на информация за тях, чието реално
изпълнение е невъзможно в предвидения 3-дневен срок от подписване на
договора за заем, като по този начин се нарушава и принципът за
добросъвестност и равнопоставеност на страните. Това цели да създаде
предпоставки за начисляване на неустойката, като във всяка от периодичните
вноски е включена част от нея - т. е. води до оскъпяване на кредита.
Неустойката, определена по този начин, не се основава на претърпени от
кредитора вреди поради неизпълнение на задължението за връщане на дълга,
а произтича от задължение на длъжника по договора, което не е свързано с
изпълнение на основното му задължение на върне сумата в срока, а възниква
впоследствие от липса на обезпечение чрез поръчителство. Тази неустойка
противоречи на чл.143 ал.2 т.5 от ЗЗП, който предвижда забрана за уговаряне
на клауза, задължаваща потребителя при неизпълнение на неговите
задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. По
тези съображения съдът приема, че посочената клауза на чл.17 от процесния
договор за заем, на която ответникът основава претенцията си за неустойка,
се явява нищожна и като такава не поражда права и задължения за страните
по заемното правоотношение. Ответникът изразява становище в писмения
32
отговор, че не е претендирал от ищеца заплащане на неустойка, но видно от
заключението на ВЛ плащането на ищеца е отнесено вкл. за погасяване на
дължима неустойка, а и самата месечна вноска по кредита включва
неустойка.
Що се отнася до част от останалите възражения на ищеца за
недължимост на процесната сума и твърдения за плащането й без основание,
същите се явяват несъстоятелни. Договорът за кредит е сключен от
разстояние, като средство за комуникация е интернет и / или телефон.
Ищецът е кандидатствал за кредит по начин, определен в Общите условия и
след кандидатстването за кредит е получил идентификационен номер.
Сключването на договора е инициирано от ищеца със създаването на личен
акаунт, като след попълване на заявката ищецът е получил персонален номер.
С активирането му, ищецът е потвърдил заявката си. След одобряване на
заявката, на ищеца е изпратен договор, погасителен план и стандартен
европейски формуляр, както и Общи условия. С писмото ищецът е получил
линк за потвърждение в случай на съгласие, което ищецът е и предоставил.
След запознаване с условията, ищецът е активирал линка с въвеждане на
паролата, с което договорът се счита за сключен. Ищецът твърди, че липсва
регламентиране на правото му на отказ от договора. Видно от Общите
условия, в чл.12 е предвидено, че заемополучателят има право без да дължи
обезщетение или неустойка, и без да посочва причина, да се откаже от
сключения договор като уведоми за това кредитодателя в 14-дневен срок от
сключване на договора. Ищецът твърди, че договорът не е подписан.
Договорът е сключен от разстояние и съгласно ЗПФУР не се изисква
полагане на подпис на страните по договора.
Договорът и приложенията към него са написани на ясен и четлив
шрифт, посочен е размера на главницата, размер на възнаградителната лихва.
Посочен е размера на ГЛП и ГПР/ който се явява по размер обаче над пет
пъти законната лихва/, които са в рамките на закона. Размерът на шрифта
отговаря на изискванията на закона.
Не е доказано възражението на ищеца да е сключил договора при
крайна нужда. Ищецът не е представил доказателства в тази насока е не е
въвел фактически обстоятелства, на които се основават. Отделно от това и
ответникът е направил възражение за давност, поради което съдът приема, че
33
са неоснователни.
При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна
страна следното:
По делото се доказва възникнало между страните правоотношение по
силата на сключен между тях Договор за потребителски кредит от ***год.
Ищецът е навел редица основания за нищожност на договора като цяло
и на отделни негови разпоредби.
Наведеното основание за нищожност на договора на основание чл.22
от ЗПК, поради неспазване на предвидената от закона форма по чл.10 ал.1 от
ЗПК е неоснователно. Съгласно нормата на чл.10 ал.1 от ЗПК договорът за
потребителски кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или друг
траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора
се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12, в
два екземпляра – по един за всяка от страните по договора. Договорът е
сключен от разстояние и съгласно ЗПФУР не се изисква полагане на подпис
на страните по него. По делото е прието като доказателство справка от ***
АД за извърше4ни от страна на ответника плащания във вр. с погасяване на
задължението по процесния кредит – л.2120 и сл. от делото. Получаването на
сумата по договора за кредит и подписването на разписка, на която е отразен
този номер са действия, които предполагат сключен договор.
Договорът и приложенията към него са написани на ясен и четим
шрифт, който очевидно е не по-малък от размер 12.
Основателни са възраженията на ищеца, касаещи клаузата, сочеща
Годишния процент на разходите по процесния договор.
Съгласно чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК договорът за потребителски кредит
трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита, както и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване
на договора. От представеното по делото Приложение №1, представляващо
неразделна част от договора за потребителски кредит е видно, че годишният
процент на разходите /ГПР/ е посочен в размер на 49,32%, а общата
дължимата сума възлиза на 2324,64лв. Посоченият размер на ГПР не
съответства на действителния. Съгласно разпоредбата на §1 т.1 от ДР на ЗПК
„общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита,
34
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани
с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия, а в т.2 от същата
разпоредба е указано, че "обща сума, дължима от потребителя" е сборът от
общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя.
Съгласно чл.19 ал.1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. От доказателствата по делото се установява, че между ищеца и „***“
е сключен договор за предоставяне на поръчителство, както и че въз основа
на този договор поръчителя се е задължил по силата на писмен договор за
поръчителство с кредитодателя да отговаря спрямо него за задълженията на
ответника. Задълженията на последния по договора за предоставяне на
поръчителство са пряко свързани с договора за кредит и същите съобразно
императивните разпоредби на закона е следвало да бъдат включени в ГПР,
независимо от това, че се дължат не на кредитодателя, а на друго лице.
Съгласно чл.19 ал.4 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита не
може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения. Ако този допълнителен разход за възнаграждение на поръчителя
се включи в ГПР, последният би надхвърлил законово определения
максимален размер. Съгласно чл.21 ал.1 ЗПК всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията
на този закон, е нищожна. В този смисъл, като не е включил задължението за
заплащане на възнаграждение за поръчителя в ГПР и в общата сума, дължима
от потребителя, кредиторът е заобиколил изискванията на закона за точно
посочване на финансовата тежест на кредита за длъжника, поради което и
клаузите от договора, отнасящи се до общата сума за погасяване и годишния
процент на разходите, са нищожни.
35
От горното следва, че в случая не е спазено изискването на чл.11 ал.1
т.10 ЗПК, поради което и договорът за потребителски кредит е
недействителен съгласно чл.22 от ЗПК. От заключението на ВЛ се
установява, че при включване на погасената неустойка, разпределена
помесечно към всяка вноска, ГПР превишава над пет пъти законната лихва.
Поради това и на основание чл.23 ЗПК за ответника е възникнало
задължението да плати по договора само действително получената сума в
размер на 1200лв., като същият не дължи договорна лихва, възнаграждение за
поръчител, неустойка. От заключението на ВЛ се установява, че платената от
ищеца сума е в размер 1257,60лв., отнесени както следва : 1200лв. –
главница, 14,40лв. - договорна лихва, 43,20лв. – неустойка. При това
положение недължимо платена се явява сумата в размер 57,60лв. и в този
смисъл ищецът е направил надлежно изменение на размера на предявения
иск, допуснато от съда.
Искът се явява изцяло основателен и доказан и следва да бъде уважен
за сумата от 57,60лв. Следва да се присъди законната лихва
По отношение разноските по делото : при този изход на делото на
ищеца следва да се присъдят в цялост разноските, които е направил съгласно
списъка –л.141 от делото. Същите възлизат на сумата 50лв. - държавна такса,
200лв. - разноски за ВЛ.
На адв.Г.Ч., който е осъществил безплатна правна помощ на ищеца,
дължимото адвокатско възнаграждение в минималния размер по Наредба
№1/2004 се изчислява на 300лв.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА на основание чл.55 ал.1 от ЗЗД „***” АД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: ***, ***, ДА ЗАПЛАТИ на С. Р. С.,
ЕГН **********, от гр. П., ***, със съдебен адрес: ***, ***, адв.Г.Ч. сумата
от 57,60лв., представляваща недължимо платена сума по Договор за
потребителски кредит №*** от ***год., ведно със законната лихва върху
сумата, считано от 21.07.2021г. до окончателното изплащане.
ОСЪЖДА на основание чл.38 ал.2 от ЗА вр. чл.78 ал.1 от ГПК „***”
36
АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: ***, ***, ДА
ЗАПЛАТИ на адвокат Г.Г. Ч., ЕГН **********, адрес: ***, ***, като
процесуален представител на С. Р. С. по гр.д.№ 4788/2021год. по описа на
ПлРС, сумата от 300лв., представляваща адвокатско възнаграждение за
оказаната по производството безплатна правна помощ.
ОСЪЖДА на основание 78 ал.1 от ГПК „***” АД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: ***, ***, ДА ЗАПЛАТИ на С. Р. С., ЕГН
**********, от гр. П., *** направените по делото разноски в общ размер
250лв.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба чрез Плевенски
районен съд пред Плевенски окръжен съд в двуседмичен срок от връчването
му на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
37