Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
05.05.2021г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на десети февруари две хиляди двадесет и първа година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия ЛЮБОМИР ИГНАТОВ
при секретаря
Кристина Първанова, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева гр.дело
№ 1031 по описа за 2020 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 227880 от 27.09.2019г. по гр.д. № 31859/2018г. Софийски районен съд, 49 състав осъдил „З.К.У.“ АД, ЕИК*******, да заплати на „Т.“ ЕООД, ЕИК ******, на основание чл. 405, ал. 1 КЗ сумата от 5 972.11 лв., представляваща
дължимо застрахователно обезщетение по щета № 16110520058/15.09.2017г., застрахователна
полица № 16052110193, за настъпило ПТП на 14.09.2017г. на автомагистрала
„Тракия“ в посока София, в близост до 190-тия км, до гр. Чирпан, ведно със
законната лихва от подаване на исковата молба (на 18.05.2018г.) до
окончателното плащане. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да
заплати на ищеца сумата 1 388 лв. - разноски по делото.
Срещу решението е подадена въззивна
жалба от ответника „З.К.У.“ АД, който го обжалва изцяло с оплаквания за
неправилност – неправилно приложение на материалния закон, съществено нарушение
на съдопроизводствените правила и необоснованост. Съгласно т. 12.4.1 от приложимите
общи условия, при щети по декларация, на паркинг, вследствие на
вандализъм/злоумишлени действия, рисковете по т. 5.1.7, б. „б.“ и „в“, както и когато
застрахованият няма и/или не може да представи документ, издаден от компетентите
органи, протокол за ПТП, констативен протокол, двустранен протокол по чл. 496, ал. 3, т. 5 КЗ, удостоверяващ настъпването на застрахователното
събитие, застрахователят изплащал до 10 % от застрахователната сума по полицата
за всяка щета, но не повече от две щети, освен ако застрахователят, с оглед
конкретното застрахователно събитие прецени, че документ не е необходим. По
делото не било спорно, че декларираното събитие по процесната щета е трето по
ред. Самото събитие било от такъв характер, че то не се посещавало от органите
на МВР. Обстоятелството, че се касае за трето по ред събитие, се установявало
от приложените писмени доказателства – отговор на възражение изх. №
4460/03.10.2017г., възражение от 27.09.2017г., а изявления за това се
съдържали на стр. 8 от исковата молба. Наличието
на две предходни щети било отделено като безспорно и ненуждаещо се от доказване.
Поради това изводът на първостепенния съд, че ответникът не е доказал възражението
си, бил неправилен. Не бил установен и механизмът на процесното произшествие.
При изготвяне на заключението по САТЕ вещото лице се ползвало само от
изложеното в исковата молба и писмото на ОДМВР – Стара Загора, последното също
основано на заявеното от застрахования. Така вещото лице не успяло да даде
категоричен отговор от къде са получени щетите от долната страна на бронята. Освен
това неправилно съдът определил обезщетението по цени на официален сервиз.
Същото следвало да бъде изчислено съобразно средните пазарни стойности на
материали и труд за възстановяване на автомобила. По така изложените доводи
моли съда да обезсили като недопустимо, евентуално – да отмени атакуваното
решение и вместо това постанови друго, с което да отхвърли предявения иск.
Претендира разноски и юрисконсултско възнаграждение за двете инстанции, като за
тези във въззивното производство представя списък по чл. 80 ГПК.
Въззиваемата страна „Т.“ ЕООД с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК
оспорва жалбата и моли съда да потвърди атакуваното решение като правилно.
Претендира разноски за въззивното производство съгласно списък по чл. 80 ГПК.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за
установено следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с осъдителен иск с правно основание
чл. 405, ал. 1 вр. чл. 384, ал. 2, т. 1 КЗ за сумата 5 972.11 лв.,
представляваща застрахователно обезщетение по договор за застраховка „Каско“,
сключен с полица № 16052110193/29.11.2016г., за настъпило на 14.09.2017г. ПТП
на автомагистрала „Тракия“ в посока София, в близост до 190-тия км, до гр.
Чирпан. Претендирана е и законната лихва върху главницата от завеждане на исковата
молба в съда на 18.05.2018г. до окончателното плащане.
С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответникът
е оспорил предявения иск с възражения за недопустимост, които не се поддържат
във въззивната жалба, евентуално – за неоснователност на иска. Оспорил е
механизма на настъпване на ПТП, както и размера на вредите. Във връзка с размера
е твърдял, че съгласно т. 12.14.2 от ОУ на договора, за автомобили над три
години, какъвто бил и процесният, ремонтът се извършвал в доверен сервиз на
застрахователя, по фактури от избран от застрахователя сервиз след
предварително одобрение или по експертна оценка. Право на разходи, извършени от
официалния за марката сервиз, каквито се претендирали от ищеца, имали само
автомобили до три години. Твърдял е още, че процесното събитие подало в обхвата
на т. 12.4.1 от ОУ, и тъй като същото било трето по ред въз основа на
декларация, застрахователят не дължал плащане на обезщетение. Искал е от съда
да отхвърли иска.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и
спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно
решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК на ВКС).
Обжалваното решение е валидно. Макар да е заявил в петитума на въззивната
жалба искане за обезсилване на решението, въззивникът не е релевирал доводи за
недопустимост. Въззивният съд намира, че атакуваното решение е допустимо –
постановено при наличие на положителните и отсъствие на отрицателни процесуални
предпоставки за правото на иск. С оглед оплакванията в жалбата, решението е и
правилно по следните съображения:
Съгласно чл. 343, ал. 1, чл. 394 и чл. 405, ал. 1 КЗ, с договора за имуществено застраховане
застрахователят се задължава срещу заплащане на премия да поеме определен риск
и при настъпване на предвидено в договора застрахователно събитие да заплати на
застрахования застрахователно обезщетение за причинените на застрахованото
имущество вреди. Обезщетението следва да бъде изплатено в уговорения срок,
който не може да бъде по-дълъг от срока по чл. 108, ал. 1-3 или 5 и започва да
тече от деня, в който застрахованият е изпълнил задълженията си по чл. 106 КЗ.
Следователно предпоставките, които следва да са налице кумулативно, за да
бъде ангажирана отговорността на застрахователя по иск с правно основание чл.
405, ал. 1 КЗ, са: 1. Наличие на валидно застрахователно правоотношение по договор
за имуществена застраховка; 2. Настъпване на застрахователно събитие в срока на
действие на договора, което се явява покрит от застраховката риск; 3. Изпълнение
на задълженията за уведомяване на застрахователя за настъпилото застрахователно
събитие и представяне на необходимите документи за неговото установяване. В
тежест на ищеца е да докаже пълно и главно тези предпоставки, както и размера
на вредата към датата на настъпване на застрахователното събитие.
Съществена особеност на договора за финансов лизинг е, че рискът от
случайното погиване или повреждане на вещта, която е предмет на договора, е за
лизингополучателя - чл. 343 ТЗ. Като държи сметка за това, разпоредбата на чл. 384 КЗ предвижда специални правила за застраховка,
сключена по повод на лизингово имущество. Ал. 2 на чл. 384 КЗ предвижда, че по
повод изплащането на обезщетение по застраховка по ал. 1 лизингополучателят има
права на застрахован, като: 1. При частични вреди обезщетението се изплаща на
лизингополучателя, освен ако е договорено вредите да бъдат отстранени в натура,
в който случай разноските се заплащат непосредствено на външния изпълнител; 2.
При кражба или тотална щета на лизинговото имущество обезщетението се изплаща
на лизингодателя, като застрахователят е длъжен да уведоми изрично и писмено в
еднодневен срок от деня на плащането лизингополучателя, като посочи размера на
извършеното плащане.
В случая по делото се установява наличието на валидно застрахователно правоотношение
между ответника-застраховател и собственика на застрахования автомобил – „И.А.ЕАД,
по имуществена застраховка „Каско”, клауза П - пълно каско. В договора ищцовото
дружество – лизингополучател е посочено като застрахован, а по силата на
цитираната по-горе разпоредба на чл. 384, ал. 2, т. 1 КЗ същият е активно
процесуално и материалноправно легитимиран да претендира обезщетение за твърдените
частични вреди по застрахования автомобил.
Въззивният съд намира за неоснователни доводите на въззивника във връзка с
установяването на механизма на процесното ПТП. Този механизъм се установява от
приетото в първата инстанция заключение на САТЕ, което, противно на
поддържаното в жалбата, не е изготвено само въз основа на твърденията на ищеца,
а и въз основа на представения снимков материал, приложен към исковата молба и
неоспорен от ответника. В заключението, както и при изслушването му в открито
съдебно заседание вещото лице е заявило категорично, че с оглед зоната на удара
и констатираните увреждания по бронята, интеркулера, решетката и въздуховодите,
вредите са в резултат от удар с куче. Изключена е възможността ударът да е в
стълб, дърво ли насрещно движещ се автомобил, в които случаи ударът би бил
по-силен и фарът също би бил счупен; Не може вредите да са и от неравност на
пътя, защото има и по-високо увредени детайли. При изслушване на заключението
на вещото лице е предявен снимковия материал, изготвен от застрахователя, и
същото категорично е потвърдило извода си в заключението, че се касае за удар с
куче, а вредите по автомобила са в пряка причинна връзка с това събитие.
Съгласно заключението на САТЕ, към датата на ПТП автомобилът е на 2 години
и 8 месеца от датата на първа регистрация (видно и от неоспореното свидетелство
за регистрация – част 1). Поради това размерът на дължимото застрахователно
обезщетение следва да се определи по фактури от сервиз на официалния вносител.
Така предвижда клаузата на т. 12.14.1 от ОУ, а се твърди и от самия ответник в
отговора на исковата молба. В случая стойността на ремонта във фирмен сервиз е
5 972.11 лв., съгласно заключението и представените от ищеца фактури и
платежни документи.
Неоснователни са и доводите на въззивника във връзка с клаузата на т.
12.4.1 от ОУ на договора. Съгласно тази клауза, „при щети по декларация, на
паркинг, вследствие на вандализъм/злоумишлени действия, рисковете по т. 5.1.7,
б. „б.“ и „в“, както и когато застрахованият няма и/или не може да представи
документ, издаден от компетентите органи, протокол за ПТП, констативен протокол,
двустранен протокол по чл. 496, ал. 3, т. 5 КЗ, удостоверяващ настъпването на
застрахователното събитие, застрахователят изплаща до 10 % от застрахователната
сума по полицата за всяка щета, но не повече от две щети, освен ако
застрахователят, с оглед конкретното застрахователно събитие прецени, че
документ не е необходим.
Настоящият въззивен състав намира, че доколкото няма релевирани доводи за
нищожност на тази клауза, същата не следва да се преценява от съда, макар
очевидно да противоречи на императивната разпоредба на чл. 408, ал. 1 КЗ. Това
в още по-голяма степен важи в случаите, когато няма неизпълнение на задължение
от застрахования, а същият не може да представи протокол за ПТП по причина, че съгласно
чл. 125 ЗДвП органите на МВР нямат задължение да посещават мястото на ПТП, тъй
като произшествието е с един участник и моторното превозно средство е в
състояние да се придвижи на собствен ход. Така е и в процесния случай, а
застрахованият е направил всичко зависещо от него, като се е обадил незабавно
на тел. 112 и ПТП е регистрирано с вх. № 559/14.09.2017г. по описа на РУ - Чирпан
в 19.30 ч.
Независимо от дотук изложеното, и във връзка с доводите в жалбата следва да
се посочи: На първо място, фактът, че щетата е трета по ред по декларация, не е
отделян като безспорен с доклада по делото, нито признание за този факт е
правено от ищеца. Не е налице и твърдяното извънсъдебно признание щетата да е
трета по ред по декларация – в представеното възражение от 28.09.2017г. срещу
отказа на застрахователя да плати обезщетение се говори за общо три щети, вкл. процесната,
като за първата се твърди да не попада в хипотезата на т. 12.4.1 от ОУ на договора.
Поради това в тежест на ответника е било, съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК, да докаже пълно и главно възражението си, че щетата е трета по ред въз
основа на декларация, което не е сторено.
По изложените съображения въззивният съд намира, че предявеният иск с
правно основание чл. 405, ал. 1 вр. чл. 384, ал. 2, т. 1 КЗ е основателен и
следва да бъде уважен в предявения му размер. Предвид съвпадението на крайните
изводи на двете инстанции, атакуваното решение следва да бъде потвърдено.
При този изход, разноски за въззивното производство се
следват на въззиваемия. Доказано направените такива са в размер на 960 лв. –
адвокатско възнаграждение с вкл. ДДС, което е заплатено по банков път, видно от
представеното преводно нареждане от 13.12.2019г.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 227880 от 27.09.2019г., постановено по гр.д.
№ 31859/2018г. на Софийски районен съд, 49 състав.
ОСЪЖДА „З.К.У.“ АД, ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление:***, да заплати на „Т.“ ЕООД, ЕИК********, на основание чл. 78 ГПК сумата 960.00
лв. (деветстотин и шестдесет лева), представляваща разноски за въззивното
производство.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.