Решение по дело №14044/2020 на Софийски градски съд

Номер на акта: 261654
Дата: 17 май 2022 г. (в сила от 17 май 2022 г.)
Съдия: Соня Николова Найденова
Дело: 20201100514044
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 21 декември 2020 г.

Съдържание на акта Свали акта

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

№ ......................./17.05.2022 г., гр. София

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав, в публично съдебно заседание на осемнадесети февруари през  2022 година, в следния   състав:

 

                                                    ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА

                                                             ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ  НАЙДЕНОВА

                                                                мл.съдия  СТОЙЧО ПОПОВ

 

секретар Алина Тодорова, като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гражданско     дело    номер  14044 по    описа   за  2020  година, и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

            Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.

            С решение, обективирано в протокол от открито съдебно заседание № 20237964 от 28.10.2020 г. на СРС, 62 състав, е  осъдено  „ДЗИ - О.З.“ ЕАД, да заплати на Д.Т.К., сумата 3071,63 лв., ведно със законната лихва считано от 24.06.2020 год. до датата на изплащане, КАТО са отхвърлени исковете до останалия предявен размер 23841,93 лв. /или уважeн иска за доплащане на обезщетението, предявен за 7841,93 лв. до размера 3071,63 лв., а иска за другите щети предявен за 16 000 лв. отхвърля изцяло, както и е отхвърлен иска за законни лихви считано от деня на увреждането. С решението СРС се е произнесъл и относно разноските, като е осъдил ищеца К. да заплати на ответното дружество 224,87 лв. разноски.

            С последващо определение по чл.248 от ГПК с № 20245238 от 05.11.2020 г. по същото дело, СРС е изменил решението в частта за разноските, като е осъдил ответното дружество да заплати на ищеца К. сумата 62,61 лв. по компенсация, вместо определените с решението разноски, които ищецът да плати на ответника.

            Решението е обжалвано в срок от ищеца Д.К. само в частта, в която не е бил уважен/отхвърлен/ е иска му за обезщетение по чл.405 от КЗ до пълния предявен размер от 8528,41 лв. и лихвата за забава, с оплаквания за неправилност. Изразява несъгласие с извода на съда, че е налице изключен застрахователен риск при кражба на отделен детайл, каквото представлява фарът на автомобила, доколкото счита, че без фарове автомобилът не може да се придвижва самостоятелно поради нарушаване забраната на чл.5 от ЗДвП. Счита още, че случая следва да се  приравни на вандализъм-злоумишлено деяние на трети лица по смисъла на чл.2.1.5 от ОУ на ответника. Счита, че надлежно е уведомил застрахователя за причинената щета, вредите са доказани, стойността на новите части отговаря на пазарните такива, при което отказът на застрахователя да заплати и за новите фарове, е неоснователен.  По отношение иска за лихви за забава се позовава на разпоредбата на чл.108, ал.1 от КЗ, съобразно която намира, че застрахователят е изпаднал в забава да му заплати паричното обезщетение за причинените вреди по автомобила от 06.03.2020 г., т.е. след изтичане на 15 раб. дни от датата, на която е представил на застрахователя всички изискуеми документи- което твърди да е станало на 13.02.2020 г.

            Обжалва с въззивната жалба и определението на СРС по чл.248 от ГПК, без конкретно изложени мотиви за това. С ваъззивната жалба са били изложени оплаквания по отношение неправилност на разноските, определени с решението.

Въззиваемата страна-ответник „ДЗИ - О.З.“ ЕАД с писмен отговор оспорва въззивната жалбата като неоснователна. Счита решението в обжалваните части  за правилно, не намира допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд, и възразява, че правилно е отчетено с решението, че не е налице застрахователен риск, покрит от застрахователния договор. Претендира разноски.

Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата съгласно чл.269 от ГПК, намира следното по предмета на въззивното производство:

Първоинстанционното решение е валидно, а в обжалваните части и допустимо, тъй като има съдържанието по чл.236 от ГПК и съдът се е произнесъл съобразно предявените с исковата молба претенции, като по отношение иска за застрахователно обезщетение по чл.405, ал.1 от КЗ в рамките на цената на иска- 7841,93 лв., при което този размер се явява обжалваем размер и с въззивната жалба, а не посочения от въззивника-ищец размер от 8528,41 лв. Ищецът не е провел производство по допълване на решението по реда на чл.250 от ГПК, и не твърди, че СРС не се произнесъл по цялото му искане.

При произнасянето си по правилността на решението в  обжалваните части съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба на ищеца оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора факти и на приложимите материално правните норми, както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.

С оглед оплакванията във въззивната жалба, отнасящи се до процесуални нарушения от СРС относно установяване на фактите по спора и преценката на събраните по делото доказателства и поведението на страните, предмет на въззивна проверка по иска за застрахователно обезщетение е преценката дали липсващите елементи от застрахованото МПС- предни фарове и ксенонови крушки към тях, попадат в застрахователното покритие или са изключени от него, както и стойността на щетата.  

Първоинстанционният съд е уважил частично иска за застрахователно обезщетение, като е приел, че  фарът с крушката представлява отделен детайл по смисъла на т. 2.2.3. от Общите условия, отнемането на който не се обезщетява, а останалото от устройството фар, което е трайно закрепено към автомобила - основата на фара и защитния механизъм,  не следва да се възприемат като част от този детайл , и като повредени, подлежат на обезщетяване. Така е приел, че дължимото на ищеца обезщетение е сумата 3700,49 лв. и основателено застрахователят му е отказа да заплати разликата до 8468,79 лв. След приспадане на платеното от застрахователя обезщетение в размер на 626,86 лв. е уважил иска за разликата от 3071,63 лв., със законната лихва от подаване на исковата молба до плащането на сумата. По отношение на искането  за законна лихва за забава върху дължимото от застрахователя обезщетение  от датата на увреждането е счел същото за неоснователно, тъй като иска не е основан на чл.45 и следващите от ЗЗД.

Въззивната инстанция споделя изцяло изложените от първоинстанционния съд мотиви поради което и на основание чл.272 от ГПК въззивният съд препраща към мотивите на решението в обжалваните части.  В мотивите на обжалвания съдебен акт са изложени правни изводи, формирани въз основа на доводите и възраженията на страните и преценка на събраните доказателства, и приетите за безспорни факти.

По повод оплакванията с жалбата, въззивният съд намира възраженията на ищеца за неоснователни. При извършената служебна проверка не се установи нарушение на приложима материално правна норма. Приложимите към сключения застрахователен договор Общи условия/ ОУ/, за съдържанието на които няма спор по делото и са приети в доказателствено копие, сочат, че разпоредбата на раздел ІІ-Каско, т.2-Покрити рискове, т.2.2-Кражба и грабеж на цяло МПС, с изключение по т.2.2.3 застрахователят не предоставя на застрахования застрахователно покритие за щети от откраднати или липсващи отделни агрегати, възли и детайли застрахованото МПС. Застрахователят следователно носи отговорност в случая да обезщети застрахования собственик само за увредените елементи, но не и за липсващите такива.  Тези клаузи на ОУ и уговорките на застрахователния договор по полицата сочат, че в случай на кражба не на цялото МПС, а на отделни негови елементи, агрегати, възли, детайли и др. подобни,  не е налице покрит от застраховката застрахователен риск, и застрахователят не дължи обезщетение на застрахования за такива липсващи в резултат на кражбата елементи. Невъзможността на МПС да се движи на собствен ход не е предвидено като условие за разширяване на застрахователното покритие за липсващи части/елементи/ агрегати, при което застрахователят не носи отговорност за това, че МПС не може да се движи на собствен ход дори и при кражба на  фаровете. В случая ищецът твърди в исковата молба , че е установил липса на предните фарове, а не механично въздействие-удар, надраскване, преобръщане на МПС, заливане с химични вещества, при което не е налице покрит застрахователен риск за такива механични въздействия според .2.1.5 от ОУ. От даденото уточнение от вещото лице при приемане на заключението пред СРС, се установява, че фарът е отделен елемент, който се закрепва към колата на стойка- като стойката е била налична в процесния автомобил.

Съгласно застрахователния договор /обективиран в полицата/, ищецът е договорил „доверен сервиз“, а не специалната договореност „Официален сервиз“, доколкото последната само задължава застрахователя да покрие разходите за отстраняване на вредите в официален сервиз на марката/ ако МПС е на възраст до 4 години/. Ето защо стойността на повредите по МПС, без липсващите фарове с крушки, е в размер на общо 3700,49 лв., определена сумата от СТЕ по средни пазарни цени според установеното от закона и съдебната практика. След приспадане от тази сума на платеното преди процеса от застрахователя обезщетение от 626,86 лв., за което плащане няма спор и е доказано с платежното нареждане, остава дължима разликата от 3071,63 лв., за която сума искът е основателен.

По отношение иска за законна лихва от датата на увреждането, решението също е правилно, доколкото с исковата молба ищецът не е посочил, че иска лихва за забава съгласно чл.108 от КЗ, а че иска сумата за застрахователно обезщетение със законната лихва за забава от увреждането. Съобразно диспозитивното начало търсената от съда защита се определя от ищеца. Ищецът не е изложил в исковата молба твърдения, основани на вземане за лихва по смисъла на чл.108, вр. чл.497, ал.1 от КЗ   – не е поискал лихва за неплащане на обезщетението в срок 15 дни след представяне на необходимите документи, а е поискал изрично законна лихва от датата на увреждането, което сочи на искане по чл.84, ал.3 от ЗЗД. Тази разпоредба на чл.84, ал.3 от ЗЗД не се отнася за настоящето вземане, което се търси като застрахователно обезщетение по застрахователен договор, за последното  са предвидени други предпоставки за изпадане на застрахователя в забава по чл.497 от КЗ, каквито не се твърдят от ищеца с исковата молба. За първи път с въззивната жалба ищецът твърди такива обстоятелства- представяне на всички изискуеми документи, дата за това и изтичане безрезултатно на 15 дневния срок по КЗ, които твърдения като направени след срока по чл.147 от ГПК, се явяват преклудирани и не могат да обосноват предявяване на иск по чл.497, ал.1, т.1 от КЗ, вр. чл..108, ал.1 от КЗ.

Поради съвпадане изводите на двете съдебни инстанции, решението в обжалваните части  следва да се потвърди, вкл. и обусловената то това отговорност за разноски.

По жалбата срещу определението по чл.248 от ГПК:

 С това определение съдът, като е преценил, че разноските на ответника са 220 лв., а не 550 лв. както е приел с решението, и при разноски на ищеца 1973,67 лв., съобразно уважения /3071,63 лв./ и отхвърления размер на иска /20770,30лв./, се следват 62,61 лв. на ищеца по компенсация. Този извод е правилен според изхода на спора, който не се  променя от въззивния съд, и на ищеца се следват 254,27 лв. разноски, на ответника-191,66 лв. разноски, и разликата е 62,61 лв. в полза на ищеца по компенсация.

По разноските за въззивната инстанция: При този изхода на въззивника-ответник не се дължат разноски. На въззиваемата страна-ищец ответникът дължи разноски съгласно чл.78, ал.8 от ГПК в минимален размер от 100 лв. за защита от юрисконсулт съгласно чл.25, ал.1 от Наредбата за правна помощ.

Воден от горните мотиви, СГС

Р Е Ш И :       

             

            ПОТВЪРЖДАВА решение, обективирано в протокол от открито съдебно заседание № 20237964 от 28.10.2020 г. по гр.д.№ 26869/2020 г. на СРС, 62 състав, В ОБЖАЛБАНИТЕ ЧАСТИ, в които иска за заплащане на застрахователно обезщетение са отхвърлени исковете  за разликата над 3071,63 лв., до предявения размер  за 7841,93 лв. и за законни лихви считано от деня на увреждането.

            ПОТВЪРЖДАВА определение по чл.248 от ГПК с № 20245238 от 05.11.2020 г. по гр.д.№ 26869/2020 г. на СРС, 62 състав.

            ОСЪЖДА Д.Т.К., ЕГН **********,***, съдебен адрес чрез адв. Х. ***, офис 35 да заплати на „ДЗИ - О.З.“ ЕАД, ЕИК: ********, гр. София, ул. ********на основание чл. 78, ал. 1 и ал.8 ГПК, сумата от 100 лева разноски за въззивната инстанция.

            РЕШЕНИЕТО е окончателно съгласно чл.280, ал.3, т.1 от ГПК.

           

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                         ЧЛЕНОВЕ: 1.                       2.