№ 18463
гр. София, 14.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 125 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и шести септември през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:ЗОРНИЦА АНГ. ЕЗЕКИЕВА
при участието на секретаря ГЕРГАНА З. ЛЕОНТИЕВА
като разгледа докладваното от ЗОРНИЦА АНГ. ЕЗЕКИЕВА Гражданско дело
№ 20241110122829 по описа за 2024 година
Ищецът предявява искове за признаване на договор за заем, сключен на 12.3.2024г.
№ 2937760 с ответника „Кредисимо „ АД, е нищожен, съединен евентуално, с иск за
признаване нищожността на чл.4,ал.1 от договора; иск за признаване на поръчителство,
сключен на 12.3.2024г. с ответника „Ай Тръст“ ЕООД, , за нищожен, съединен кумулативно с
осъдителен иск за осъждане, ответникът „Ай Тръст“ ЕООД, да върне на ищеца сумата 5
лева / частичен от цялата претенция от 75,81 лева/, която се твърди, че е получена от този
ответник, без основание, въз основа нищожния договор. С определение в о.с.з. от
26.9.2024г. СРС допусна изменение на осъдителния иск до пълния му размер.
Ответното дружество, „Кредисимо“ ЕАД, в срока за отговор, прави искане по чл.213
ГПК за прилагане на друго дело, по основателността на иска, не оспорва твърдението за
сключен договор за кредит, и договор за поръчителство, като сочи, че в уговорения срок,
ищецът е погасил цялото си вземане към него.
Оспорва се твърдението, че ищецът е бил длъжен да сключи договор за
поръчителство с другия ответник, като се сочи, че съгласно Раздел Трети, чл.12 ОУ,
кредитополучателят има право, но не и задължение да предостави обезпечение, като се
твърди предоставен избор. Сочи се, че ако не се предостави обезпечение, заявлението за
кандидатстване отново ще бъде разгледано и ще се направи оценка на риска, като се твърди,
че предоставянето на поръчителство не е условие за отпускане на кредит. Счита се, че
разпоредбата на чл.4,ал.1 следва да се цени ведно с разпоредбата на чл.4,ал.3, като ищецът е
имал възможност да избере необезпечен кредит. Твърди се,че потребителят е можел по
телефон да промени условията по кредита. Сочи се, че ответникът не е страна по договора за
1
поръчителство. Относно договорната лихва, се сочи, че размерът не противоречи на добрите
нрави. Дори да се приеме, че договорът за поръчителство е нищожен, то нищожността му не
влияе на валидността на договора за кредит. Относно доводите за чл.19,ал.4 ЗПК, се сочи, че
към сключването на договора за кредит, и формиране на ГПР, този ответник не е имал
информация за размера на възнаграждението на поръчителя, дължимо по дохговор, който се
сключва след ДПК и същото не попада под §1,т.1 ДР на ЗПК. Лихвеният процент не е
променлив, налице е погасителен план, който отговаря на чл.11 ЗПК.
Ответното дружество, „Ай Тръст“ ЕООД, в срока за отговор, сочи, че след попълване
на заявка за кредит, ищецът е следвало да посочи дали желае обезпечен или не кредит, като
ищецът е имал възможност за избор, а не е задължително условие. Сочи, че сключването на
договор за поръчителство е след ДПК, възнаграждението му не следва да се включва в ГПР.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 235 ГПК във връзка с наведените в исковата молба доводи и възраженията на
ответника, намира от фактическа и правна страна следното:
С определението по чл.140 ГПК, обявено за доклад на делото е отделено за безспорно
и ненуждаещо се от доказване по делото, че към 12.3.2024г. Кредисимо АД е едноличен
собственик на капитала на Ай Тръст ЕООД, че между ищец и кредитор е сключен, чрез
използване на средства от разстояние, договор за кредит, между ищец и поръчител е
сключен договор за поръчителство, че кредиторът е предоставил в заем на ищеца сумата от
300 лева, при задължение да я върне заедно с възнаградителна лихва от 2,33 лева, в срок от
25 дни от сключването на договора, че сочената сума е заплатена от ищеца, на кредитора, че
ищецът е заплатил на поръчителя сумата от 75,81 лева, която съставлява възнаграждение по
сключения договор за поръчителство. СРС намира, че страните не спорят, че ако сумата
75,81 лева се включи в ГПР от 49,13 %, то и същият ще надвиши 50 %.
Договорът за заем е сключен при действието на ЗПК, като по делото няма
доказателства, нито твърдение, физическото лице да е получило заемната сума за търговска
или професионална дейност, поради което и ищецът има качеството „потребител“ по
смисъла на закона, на основание § 13, т.1 ДР на ЗЗП.
По доводите за нищожност на договора за кредит, съдът намира следното. Ищецът
основава твърденията си за нищожност на целия договор при твърдения, че тъй като
възнаграждението на поръчителя не е включено в ГПР, се стига до заобикаляне на закона,
заблуждаваща търговска практика.
По делото е отделено за безспорно,че ако възнаграждението за поръчителя се включи
в ГПР, то и същият ще надвиши 50 %. Относно твърдението на ищеца, че ГПР не включва
възнаграждението на поръчителя, което влече със себе си нищожността на целия договор.
Неизпълнението на задължението на ищеца да предостави обезпечение на кредитора, може
да доведе до намаляване на възможността на кредитора да се удовлетвори на крайния падеж
на договора. Възнаграждението на поръчителя се следва заедно с обезщетението за забава,
като същото увеличава задължението на заемателя с малко над 1/2 , като не предвижда
2
насрещно задължение за кредитора.Това възнаграждение следва да се включи в ГПР, тъй
като отговаря на определението „общи разходи по кредита“, по даденото от СЕС тълкуване
на чл.3 от Директива 2008/48, както следва: „общи разходи по кредита за потребителя“
означава всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и всякакви други видове
разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са
известни на кредитора, с изключение на нотариалните [такси]; разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит, по-специално застрахователни премии, също се
включват, ако в допълнение към това сключването на договор за услугата е задължително
условие за получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия.
„[ГПР]“ означава общите разходи по кредита за потребителя, изразени като
годишен процент от общия размер на кредита и, когато е приложимо, включително
разходите, посочени в член 19, параграф 2.“
Както се посочи по – горе, посоченият в договора ГПР е по – нисък от действително
предвидения по договора, което се получава чрез заобикаляне на закона – предвижда се, чрез
въвеждане на института на поръчителя / свързано с кредитора лице/ – позволено от закона
правно средство, да се постигне забранен от закона резултат – нарушаване на разпоредбата
на чл.19,ал. ЗПК, който забранява ГПР над 5 пъти законната лихва. Ето защо, поради
заобикаляне на закона, на основание чл.21 ЗПК. По същество, доколкото разпоредбата на
договора, предвиждаща ГПР, не може да се замести по право с разпоредба на закона, нито
волята на страните да може да се замести от съда с тълкуване на останалите разпоредби на
договора, то и нищожната разпоредба на договора, посочваща ГПР, влече нищожност на
целия договор, защото същият не би бил сключен от ответното дружество – кредитор, както
без разпоредбата, предвиждаща предоставяне на обезпечение, така и без ГПР. Ето защо,
искът е основателен, на главното основание. /виж в този смисъл съображение 56 от Решение
на СЕС по дело С – 714/2022 / “ С оглед на изложените съображения на втория и третия
въпрос следва да се отговори, че член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива
2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е
посочен ГПР, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи,
посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски,
така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на
съответния потребител на предоставената в заем главница.“/ .
Неоснователни са доводите на ответника – кредитор, че длъжникът е имал избор,
включително информиран. Ответникът не предоставя по делото СЕФ, от който да е видно, че
е предложил на потребителя друг вариант за обезпечение на задължението. Формално, в
договора е посочено, че самият потребител е избрал поръчителство чрез свързаното с
кредитора лице, тъй като предпоставка за одобрение на заявлението за кредит е поръчителят
да предостави поръчител или да поиска сключва на договор с поръчителя, посочен от
кредитора, като възнаграждението за поръчителство се дължи изначално, а не при
неизпълнение на задължението на потребителя да върне дадената в заем сума. Изложеното
налага извод, че на потребителя не е предоставен действителен избор, в случай, че иска да
3
получи заемната сума, на следващо място, възнаграждението е предвидено изначално, и
дължимо още със сключване на договора /намаляването му е допустимо, според посоченото
в договора, само в хипотезата на предсрочно погасяване,което е неприложимо, защото
сумата се връща на 1 вноска/, поради което и обстоятелството, че на поръчителя ще се
дължи възнаграждение, е било известно на кредитора. Следователно, това възнаграждение е
следвало да се включи в ГПР, като горе се посочиха последиците от непредвиждането му в
рамките на общите разходи по кредита- изложеното води до недействителност на целия
договор и главният иск е основателен, а евентуалният следва да се остави без разглеждане,
поради несбъдване на вътрешно- процесуалното условие за разглеждането му.
Изложените доводи са приложими и по договора за поръчителство. Видно от
публичната страница на ТР в интернет, едноличен собственик на капитала на ответното
дружество - поръчител към датата на сключване на двата договора, е дружеството –
кредитор, както че вписаният предмет на дейност на ответното дружество - поръчител в ТР
е „Гаранционни сделки, придобиване на вземания по кредити и друга форма на
финансиране (факторинг, форфетинг и други), отпускане на заеми със средства, които не са
набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства (след
вписване в регистъра на БНБ съгласно чл.3 и чл.3а от ЗКИ), търговско представителство и
посредничество, консултантска и проучвателна дейност, както и всякакви други дейности,
незабранени със закон.“.
Относно твърденията, направени в исковата молба – действително, със сключване на
договора за поръчителство се заобикаля закона. Разпоредбата на чл.24 ЗПК препраща към
чл.143 до 148 ЗЗП.
Неизпълнението на задължението на поръчителя да предостави обезпечение на
кредитора, може да доведе до намаляване на възможността на кредитора да се удовлетвори
на крайния падеж на договора. Съгласно § 1, т.1 ДР на ЗПК, „общ разход по кредита на
потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.
Т.2. „Обща сума, дължима от потребителя" е сборът от общия размер на кредита и
общите разходи по кредита за потребителя.
В договора за кредит не е посочено, че възнаграждението за услугата „гарант“ се
включва както в общия разход по кредита, така и в общата дължима сума от потребителя,
по смисъла на посочените легални дефиниции на ЗПК.
4
Ответникът- поръчител, обезпечава точното изпълнение, от страна на длъжника, на
задълженията му за плащане на вноските по кредита, следователно задължението на
ответника е задължение на поръчител. Обезпечението се изразява в следното. ответникът
следва да заплати цялото неплатено от ищеца задължение. Страните не са формирали спор,
че възнаграждението по договора за поръчителство е платимо от длъжника разсрочено, на
вноски, с падежи, съвпадащи с падежите на вноските по договора за кредит.
С оглед изложеното, съдът намира, че договорът за поръчителство е „пряко свързан“
с договора за кредит, по смисъла на § 1, т.1 ДР на ЗПК, тъй като за предоставянето на услуга
„гарант“ потребителят дължи, през целия срок на договора, заплащане на възнаграждение на
гаранта, за обезпечаване на задължението за плащане. Нещо повече, предвид краткия срок,
през който потребителят следва да предостави обезпечение /тридневен, от сключването на
договора/, на потребителя не е оставен реален, информиран избор.
Същевременно, от публичната страница на Търговския регистър е видно, че
едноличен собственик на капитала на ответното дружество – поръчител, към датата на
сключване на двата договора, е кредиторът .
Съдът намира, че уговореното в договора за гаранция възнаграждение заобикаля
закона, поради което и разпоредбата, включваща задължение на потребителя да заплати
възнаграждение по него, е нищожна, на основание чл.26,ал.1 ЗЗД във връзка с чл.22,ал.1
ЗПК. Заобикалянето на закона съставлява постигане на забранен от правото резултат с
разрешени средства. Безспорно, разрешено от закона е едно дружество да е едноличен
собственик на капитала на друго – дружеството, предоставящо кредит и гарант. Няма
забрана в закона договорът за потребителски кредит да е обезпечен с поръчителство или със
солидарност. Няма пречка, също така, за поръчителството да се уговори заплащането на
възнаграждение.
Заобикалянето на закона се изразява в обстоятелството, че ищецът дължи
възнаграждението на поръчителя, независимо от плащанията / не го дължи единствено ако
предсрочно погаси заетата сума, и тогава дължи частично възнаграждение/. Следователно,
възнаграждението за гаранта, съставлява „общ разход по кредита“ за потребителя.
Същевременно, тъй като възнаграждението е свързано с договора за кредит пряко, то
съставлява „косвен разход“ по смисъла на чл.19,ал.1 ЗПК. От договора за кредит, обаче, е
видно първо, че не е посочено какво включва ГПР, както и дали това възнаграждение е
включено. От договора за поръчителство е видно, че погасителните вноски са платими на
ответника - поръчител, а не на кредитора, следователно се налага извод, че 49,13 % ГПР,
посочен в договора за кредит, не включва и възнаграждението по договора за
поръчителство. Легалната дефиниция на „годишен процент на разходите“ в чл.19,ал.1 ЗПК
предвижда, че в него следва да се включи и това възнаграждение за гаранта, тъй като попада
под хипотезата „възнаграждение от всякакъв вид“ – в частност - за обезпечение на
изпълнението по договора за кредит. А заобикаляне на закона е налице, защото, за да се
избегне да се превиши ГПР, в размера, посочен в чл.19,ал.4 ЗПК, е уговорено, че ищцата ще
дължи възнаграждението на гаранта.
5
Иизчислено математически, ако 75,81 лева се включи като „общ разход по договора
за кредит“, то и ГПР по договора за кредит надвишава 50 %.
Договорът противоречи на закона, поради което и на основание чл.26,ал.1пр.1 ЗЗД е
нищожен изцяло и следва искът за признаването му за нищожен, да се уважи. До нищожност
на целия договор за поръчителство се стига и тъй като е нарушена разпоредбата на
чл.143,ал.1 ЗЗП. Договорът, сключен със свързано лице, при заобикаляне на закона, при
това, без да се предвижда насрещна престация на заплащането на възнаграждението / което е
в размер почти половината от отпуснатата главница в заем/, е сключен при нарушение на
изискванията за добросъвестност, води до неравновесие между правата на страните по него,
поради което накърнява правата на потребителя, а съдът намира, че тъй като ответникът -
поръчител няма интерес от договора, без предвиденото в него възнаграждение, то и по
аргумент от разпоредбата на чл.146,ал.5 ЗЗП, целият договор е нищожен.
Тук е моментът да се посочи, че по възраженията на ответника, с Решение на СЕС от
21.3.2024г. по дело С – 714/2022г., СЕС се произнесе по въпроса, че възнаграждението за
поръчителя е част от общия разход по кредита.
На основание чл.55, ал.1,пр.1 ЗЗД, даденото въз основа нищожен договор, следва да
се върне изцяло на ищеца и искът е основателен изцяло, до увеличения в о.с.з. от 26.9.2024г.
размер.
По разноските. Ищецът претендира заплащането на разноски от 150 лева държавна
такса и определяне на адвокатско възнаграждение, по реда на чл.38 ЗАдв. На първо място,
съдът не е обвързан от посочения от адвоката размер в списък за разноски, защото
възнаграждението се определя от съда, тъй като процесуалното представителство се
осъществява безплатно. Същата е неоснователна, защото разпоредбата на чл.7,ал.2 НМРАВ
е изрична – възнаграждението за процесуално представителство по оценяеми искове, е
определяемо въз основа интереса. Действително, налице е изрична разпоредба на чл.2,ал.5
НМРАВ, която предвижда определяне на възнаграждението по всеки иск, прието с
изменение на същата наредба.
Цитираното изменение на НМРАВ, пряко противоречи на отговора на преюдициално
запитване по т. 1 на решение от 23.11.2017 г. по съединени дела С - 427/2016 и С-428/2016 на
СЕС, първи състав, че разпоредбата на чл. 101, § 1 ДФЕС във вр. чл. 4, § 3 ДЕС. „ Член 101,
параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че
национална правна уредба като разглежданата в главните производства, съгласно която, от
една страна, адвокатът и неговият клиент не могат — под страх от дисциплинарно
производство срещу адвоката— да договорят възнаграждение в понисък от минималния
размер, определен с наредба, приета от професионална организация на адвокатите като
Висшия адвокатски съвет (България), и от друга страна, съдът няма право да присъди
разноски за възнаграждение в по-нисък от минималния размер, би могла да ограничи
конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС.
Запитващата юрисдикция следва да провери дали с оглед на конкретните условия за
прилагането й такава правна уредба действително отговаря на легитимни цели и дали така
6
наложените ограничения се свеждат до това, което е необходимо, за да се осигури
изпълнението на тези легитимни цели.“ Такива „легитимни цели“, според тълкуването на
СЕС, съставляват осигуряване на достъп до правосъдие, гарантиране на квалифицирана
правна помощ, предотвратяване на злоупотреба с право и др.. Предвиждането с подзаконов
нормативен акт, без наличието на законова делегация, на, по същество максимален размер,
на възнаграждението за адвокатска защита, по всеки иск, органичава достъпът до
правосъдие / ако съдът прилага пряко разпоредбата, то и при предявяването на иск,
включително за такса от 50 лева, ищецът следва да заплати адвокатско възнаграждение от
400 лева без ДДС, и ищецът следва да прецени дали би могъл да понесе разноските/, като
пряко не води до предотвратяване на злоупотребата с право.
Следователно, искането за определяне на самостоятелно възнаграждение за всеки иск
е неоснователно.
При съобразяване на действителната фактическа и правна сложност на делото,
обстоятелството, че защитата и по трите иска е една и съща, спорният въпрос, разгледан от
съда е относно ГПР, в която посока е и защитата на ищеца, същата защита не изисква
множество процесуални действия, защита по доводи, поради което и при условие, че
разглеждането на делото е приключило в едно открито съдебно заседание / без присъствие
на страните/, по един спорен и то правен въпрос, следва да се определи възнаграждение от
общо 600 лева с ДДС, което да се раздели между двамата ответници.
При тези мотиви Софийски районен съд,
РЕШИ:
ПРИЗНАВА за установено, че договор за потребителски кредит№
2937760/12.3.2024г., сключен между В. С. С. ЕГН ********** с адрес град София, улица
Шейново № 4, вход Г, етаж партер, ап. 24 и „Кредисимо ЕАД ЕИК ********* със седалище
и адрес на управление град София, бул. Витоша № 146/сграда А/, етаж 4, Бизнес Център
България, е недействителен, на основание чл.22 във връзка с чл.11,ал.1,т.10 ЗПК.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ предявения при евентуалност иск за признаване,че
разпоредбата на чл.4,ал.1 от договор за потребителски кредит№ 2937760/12.3.2024г. е
нищожна.
ПРИЗНАВА за установено, че договор за поръчителство към паричен заем №
2937760/12.3.2024г., който договор е сключен на 12.3.2024г. между В. С. С. ЕГН **********
с адрес град София, улица Шейново № 4, вход Г, етаж партер, ап. 24 и Ай Тръст ЕООД ЕИК
********* със седалище и адрес на управление град София, бул. Витоша № 146/сграда А/,
етаж 4, Бизнес Център България, е недействителен, на основание чл.22 ЗПК.
ОСЪЖДА Ай Тръст ЕООД ЕИК ********* със седалище и адрес на управление град
София, бул. Витоша № 146/сграда А/, етаж 4, Бизнес Център България да заплати на В. С. С.
ЕГН ********** с адрес град София, улица Шейново № 4, вход Г, етаж партер, ап. 24 сумата
7
75,81 лева заплатено възнаграждение по договор за поръчителство към паричен заем №
2937760/12.3.2024г., заедно със законната лихва от предявяването на иска – 18.4.2024г. до
плащането и сторените по делото разноски от 150 лева за държавна такса.
ОПРЕДЕЛЯ, на основание чл.38,ал.2 ЗАдв възнаграждение за процесуално
представителство на ищеца по делото от 600 лева с ДДС.
ОСЪЖДА „Кредисимо ЕАД ЕИК ********* със седалище и адрес на управление
град София, бул. Витоша № 146/сграда А/, етаж 4, Бизнес Център България да заплати на
Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, вписано в регистър БУЛСТАТ с номер *********,
ф.д. № 24/2021г. по описа на 24- ти състав на СГС, сумата 200 лева възнаграждение за
осъществено безплатно процесуално представителство на ищеца по делото.
ОСЪЖДА Ай Тръст ЕООД ЕИК ********* със седалище и адрес на управление град
София, бул. Витоша № 146/сграда А/, етаж 4, Бизнес Център България да заплати на
Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, вписано в регистър БУЛСТАТ с номер *********,
ф.д. № 24/2021г. по описа на 24- ти състав на СГС, сумата 400 лева възнаграждение за
осъществено безплатно процесуално представителство на ищеца по делото.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в 2-седмичен срок от
връчването му на страните.
Дължимите от ответниците суми са платими по банкова сметка на ищеца
BG83CECB979050C6694200.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8